Чалга-журналистика с дъх на кебапче

Според всички класически определения журналистиката трябва да е най-мощният и силен инструмент за отразяване на реалността в нейния обективен вид. Само че класическите определения много бързо се отменят на българска територия и резултатът е журналистика, която няма определение, но от нея се носи силен дъх на кебапчета, жълтения и липса на информация.

Типичен пример за този ориенталски подход към поднасянето на новини бе отразяването на традиционния събор на Бузлуджа. Като очевидец казвам - на върха се бяха събрали над 50 хиляди души, колкото вероятно не са се събирали от 2005 г. насам. Ентусиазмът на хората беше очевиден, както и тяхното настроение.
Всичко това обаче бе трансформирано до налудничави репортажи, които се занимаваха с кебапчетата на върха, продажбата на знамена и други сюрреалистични подробности. Журналистите имат свобода на словото и никой не иска да оковава с вериги ръцете им или да формулира правила, по които да мислят. Но какво разказваш на хората, като говориш за кебапчетата, а не за политическите послания? Това ли е основната идея, същността на това, за което трябва да информираш хората? Дали на зрителите наистина им пука за менюто на поляната, или искат да знаят какво ще става с БСП оттук-нататък?

Това вече е чалга-журналистика.

Тя говори единствено за дребните неща, защото си мисли, че това е най-ефективният начин да отклони вниманието от важните. Този подход е най-елементарният метод за манипулация, прикрит зад абсурдни претенции и определения като "авторска журналистика". Една аналогия - да говориш за кебапчетата по време на събора на левицата е като да отразяваш футболен мач, като информираш основно за цвета на чорапите на футболистите. Не е невъзможно като гледна точка, но е глупаво, а футболните фенове биха се изказали доста нелицеприятно за журналист, избрал този нежен подход към срещата.
В политическата журналистика чалга-мисленето може да роди единствено видения, които рядко имат нещо общо с действителността. Репортер от телевизия по време на конгреса на БСП преди седмица също се интересуваше единствено какво обядват делегатите и прояви аристократично пренебрежение към всичко, което се говореше в залата.

Това е пародия на репортерство, карикатура на журналистика, апотеоз на глупостите и жълтенията. Подходът издава няколко неща: липса на професионализъм, политическа безпомощност, неспособност за разсъждения извън битовата сфера и пр. Чалга-репортерството е един от най-големите проблеми на страната, защото хората си мислят, че получават лекарство, а вместо това всекидневно поглъщат отрова. Политическите манипулации още са живи, просто сега се продават под формата "какво ядат хората".
Нека да не им пречим в тяхната кулинарна мания. Но поне да не се наричат журналисти, а да си признаят какво са.
Кебапчии.

Аню бди!

НАТО трябва да е спокойно за своето бъдеще. Аню Ангелов е взел присърце оцеляването на алианса и вече се бори за неговото бъдеще. С железен юмрук военният министър тропна по виртуалната дипломатическа маса вчера и поиска всички страни да плащат по-големи вноски в НАТО, а държавите да не се офлянкват, а да отделят като минимум по 2% от БВП за отбрана.

Състрадателното сърце на Аню трепнало от това, че никой не се вслушвал в призивите на САЩ страните-членки да поемат повече отговорност. И заради това сигурно е решил да дава личен пример като щедро раздава парите на българските данъкоплатци. Как ли пактът се е оправял досега без желязната воля на българския военен министър и счетоводителските му пориви за стабилни военни финанси?

Интересно защо винаги, когато някой чужд военен, и особено от Америка, ни дойде на гости, министрите се сещат, че България всъщност има пари за харчене. И тогава започват идеите с по-високите вноски, въпреки че сам да предложиш това си е красив вид харакири.

Една простичка сметка. 2% за отбрана са 1,4 милиарда лева. България вероятно трябва да ги отделя, но поне да знаехме, че насреща има армия. А като гледаме какво става, това никак не е сигурно.

Но Аню бди. Основно за това как да бръкне в джоба на българите.

За пореден път.

Исторически особености на старобългарския секс

Винаги ме е дразнела липсата на секс в нашата история.

Не, че българите не са правили секс през мъгливите векове на миналото, за които днес учените вдъхновено ни лъжат, но в учебниците по история темата изобщо се премълчава. Учебниците по история дотолкова приличат на изчистен от цензурата дневник на гимназистка, която е решила да става монахиня, че ако не бяхме здравомислещи хора, можехме да си поиграем с идеята за конспирация, която цели да ни лиши от знанието за еротичните забежки на нашите предци.

Българската история е свръхмилитаризирана, сякаш хората от миналото ни са влизали от битка в битка, от въстание във въстание, от поход в поход, от рязане на ромейски глави към рязане на ромейски глави.

Забележете - често се говори за къркане (да споменаваме ли за алкохолните страсти на Крум, който дори пие вино от череп, нещо, което никога няма да съм склонен да разбера), но никога не ни се описва еротичното житие на висшето съсловие, а и на обикновения народ.

А мигар народа не е засуквал мустаци и не е гледал похотливо противоположния пол - грехота е да го помислим. Заради това еротичното минало на България тъне в дълбока мистерия и трябва да се досещаме за него единствено по тук-там оставените знаци, които възрожденците са ни завещали като колекция от еротични списания от преди 60-70 години.

Предлагам да пропуснем сексуалният живот на първите ханове. Животът върху коне и номадският начин на живот навяват мисли за твърде тягостен сексуален живот или поне за еротичните практики, които друсат като влакче на ужасите в американски лунапарк. Сексът върху седло, както предполага номадският живот, може да изглежда вълнуващ единствено на кино, в реалност вероятно е дива комбинация от болка, клатене, писъци като от филм на ужасите и неясен финал.

Все пак има нещо, което трябва да анализираме в дълбочина. Знамето на прабългарите, твърдят видни еротолози в наши дни, е представлявало конска опашка, а самите прабългари са се отличавали с особен моден дизайн и решения - кожи, метални ризници и каиши. Това съответно предполага една засилена садо-мазо култура, която оценява пляскането, плискането и колана като част от технологията на постигане на екстаз. В милитаризираният език на прабългарските племена освен желанието за експанзия и дом можем да разчетем вероятно и сексуални практики, които сме изгубили като знание днес.

Постмодерните еротици вероятно биха определили цялата номадска култура, която идва по земите ни като сексуално-настъпателна. Прабългаринът, засилен садо-мазо спец и и фен на шибането с камшик и опашка, със сигурност не е правил интелектуална разлика между правенето на любов и войната. За него това са били проявления на един и същи порив, да не говорим, че самите прабългарки май не са се отличавали много от мъжете. След като са яздили коне наравно с тях, очевидно още в онези драматични времена прабългарките са били от породата “мъжки момичета”, а отдавна се знае, че мъжките момичета има трайна способност да комплексират мъжете по неочакван начин. Така, че трябва да разглеждаме прабългарите като един почти унисекс (нима не е готино един ден някой да напише исторически репортаж изцяло в лексиката на „Космополитън”) етнос, който е имал объркани представи за еротичните си въжделения. Заради това вероятно войната и любовта са били еднакъв порив са тези древни образи, които днес помним единствено като рисунки в учебниците. Трябва да предположим смело обаче, че вдсяко прекосяване на река и навлизането в нова територия е било върховна оргазмична политика за прабългарският дух. Те и заради това са били номади – човек просто трудно се отказва от някои удоволствия.

Тогава става историческият поврат в старобългарския секс. Драматичната промяна, благодарение на която днес сме тук и можем да се наслаждаваме на всеки пореден брой на “Плейбой”, въпреки нарастващото подозрение, че списанието се списва от интелектуални изроди, които не знаят точно български, а някаква метросексуална форма на нашия език, която е изчанчена като алкохолен коктейл, сътворен от опитен психопат.

Но представете си само другият процес. Прабългарите, които идват някъде от досадната тъмнина на географията, изведнъж попадат на Балканите и се сблъскват с недооценяван фактор в нашата история - славянките.

Грубите, недодялани садо-мазо войни изведнъж се озовават пред еротичен стимул номер едно - девойки със светли коси, облечени с в прозрачни премени и с напращели гърди. Това е политически и сексуален прелом за старобългарската психика. Все едно да те свалят метафорично от седлото и да ти покажат колко добре е да правиш любов сред дъхава трева, а и жената върху (до, над, под, около) теб да не прилича на мъж, а на нещо от виденията, които средностатистическите тийнейджъри имат днес.

Това е бил държавоопределящият исторически прелом. Садо-мазо номадите срещу еротичните славянки. Комбинацията е взривоопасна, защото предполага, че първоначалното нашествие на прабългарите по нашите земи се е осъществило изцяло в еротичен смисъл и проекции. Слезли от седлата прабългарите са се отдали на удоволствия, за които историята мълчи, но със сигурност изоставянето на конската опашка като еротичен интструментариум е повлияло позитивно на нашите предци и им е помогнало да се отдадат на качествен секс в мътните векове на създаването на държавата.

Нека да обобщим: реалната съзидателна сила в старобългарското общество е необузданата еротика, която тласка прабългарите в техните номадски интервенции. Слявянките са тези, които дават нова насоченост на секса и създават новата основа на древнобългарската любовна психика. С други думи - подценяването на секса в нашата история ни е лишило от древно като света знание за доставянето на удоволствие, което е престъпление към цялото дело на Хю Хефнър и Лари Флинт, тези светци на модерната епоха.

Откриването на славянките представлява цяла нова епоха в старобългарската психика, която изведнъж рязко променя номадския си характер и започва да мисли за уседнал живот, по възможност с повече кумис (това е древния еквивалент на пиячката на нашите предци) и битки от време на време, за да се запълва времето на скука (скуката всъщност е другото име на три-четвърти от цялата световна история).

Рязкото преобръщане на еротичната символика вече предполага наличието на съвсем различна държава. Въпреки това два века прабългарите се правят на недостъпни, за да поддържат интереса към себе си, точно като класически мачовци от ранните епохи на политическото осъзнаване на Европа. Опитват се да не се поддадат на фаталния чар на славянките, които всъщност са част от необятно море тук, но в крайна сметка славянките взимат връх, което, особено от днешна гледна точка, е било неизбежно като красива дрямка след обилен обед.

В крайна сметка по някое време последният хан (който го водят и първи княз, да, знам, историята е пълна с досадни повторения, но по все по-изтънчен и труден начин) решава да уеднакви религиозното битие на народа, за да се загуби окончателно разликата между прабългари и славяни и така да просъществува свободната обмяна на гени и на еротичен опит, без да е необходимо единият етнос да се прави на по-велик от другия и да избива комплекси по труден начин.

Процесът на промяна в старобългарските сексуални практики става окончателен едва с приемането на глаголицата, която напълно освобождава историческото бъдеще на нацията и намеква, че оттук-нататък България ще има писменост с която да изрази по-добре еротичните си копнежи за бъдните времена...

Така разкрихме основната промяна в старобългарската психика и мисля, че поставихме началото на цяла нова школа в българската история, която трябва да зареже политиката като изходна точка за анализ на държавническите процеси, а да наблегне на дълбоките вътрешни пориви на човечеството, които са като енциклопедия на тайния еротоман.

В следваща част на този опус (ако някой не поеме щафетата от мен) ще ви разкрия как новата българска държава, вече с променено еротично съзнание, набляга на изучаването на чуждестранния опит във формирането на любовните си практики и ще ви обясня как всички войни, които държавата ни е водила са били за да откраднат древни ромейски любовни техники, а утопичната идея за превземането на Константинопол не е била предизвикана от геополитически стремежи, а от слухът, че танцьорките в големия град са развили неочаквания движения под музикален съпровод и дори използвали кол около, който да се въртят по време на своите танци.

С този лек тийзър (ех, стилистиката на „Космополитън” не иска да ме остави) ви пожелавам приятен размисъл върху еротиката на древната българска душа и ви напомням, че ако възприемете моята идея за историцизъм учебниците по история съвсем бързо ще се превръщат в библиографска рядкост, а нито един ученик няма да иска да бъде скъсан по история.

Кой крепи кабинета

Гласуването на вота на недоверие към кабинета на Борисов не поднесе реална изненада. Партийната машина на ГЕРБ си беше свършила работата - (не)зависимите депутати гласуваха свръхубедено за кабинета, хората на Волен Сидеров също забравиха, че тръгнаха да се правят на опозиция, а ГЕРБ... Всъщност, ГЕРБ винаги гласуват като роботи, така че новина щеше да има, ако някой бе сбъркал копчето заради политически бъг в главата си.

Интересното стана след гласуването. Парламентарната процедура е безпощадна и дава право на трима души да мотивират своя отрицателен вот. В този уникален политически миг се разкри кои парламентарни феномени и явления са основен крепител на кабинета - Искра Фидосова, Марио Тагарински и Павел Шопов.

Трябва да кажем по няколко думи за всеки, за да оцени читателят колко иронична е ситуацията.

Фидосова е парламентарен колос. Постмодерна дружинна ръководителка на анонимните депутати, които стресира с ядосани погледи и размахани пръсти. Политик от новата школа - неспособна да излезе от езика на клишетата, злобееща, когато трябва да гледа ядосано опозицията, подобна на тиранин, който не допуска някой да оскверни сакралното тяло на управлението. В нейно лице кабинетът си има парламентарен цербер, който упорито заприличва на герой от виц.

Марио Тагарински също трябва да бъде изследван старателно в музея на българската политическа екзотика. Самият той вероятно не може да възпроизведе вече правилно броя на партиите, през които е минал, за да се запази на върха на вълната. Министър при Костов, обикновен син депутат след това, дясна ръка на Яне Янев, Тагарински е като цветно петно на политическия пейзаж - пластичен като китайски акробат, гъвкав като дъвка, размазана върху паваж, и отдавна е забравил какво означава принцип, идеи или истина. В негово лице кабинетът си има платен фен, който винаги ще бъде гръмогласен, докато е убеден, че му осигуряват спокойна вселена.

Павел Шопов вероятно би трябвало да бъде моделът за чистокръвен българин в психиката на средностатистическия атакист в България, което показва колко лъжовна може да е реалността. По време на вота той си позволи да нарече молещите се в джамията "гаджалчета". Тази стилистика на поведение вероятно може да обясни добре защо убиецът от Осло в манифеста си говори за "Атака". Но Павел Шопов - човек, отдавна минал границите на приличното парламентарно поведение, също се обяви за защитник на кабинета и за негова основна опора.

Това са хората, които крепят управлението. Към тях трябва да добавим безличната група от (не)зависими депутати, на които вчера ГЕРБ започна да се отплаща, като се опита да ги настани в парламентарните комисии. Управляващите превърнаха политиката в цинична сделка, в телевизионна търговия на гласове, в пародия на обществен живот, в ситком, който дори не е смешен.

Това е музеят на всички, които крепят кабинета. Хубаво е да ги запомните.

Паметта е полезна в дните на избор.

Взривове в рая

(картина от започналата отдавна класова война)

Никога не съм си мислел, че ще чуя нещо лошо за Норвегия. Утопично си фантазирах, че това е страна постигнала своята утопия, богатство, което гордо й позволява да стои вън от Европейския съюз, пратила като посланици на добра воля групата „А-ха” и, че най-лошото петно в нейната културна биография може да бъде единствено животът на писателя Кнут Хамсун.

Нека да припомня тази история. Хамсун вероятно е един от най-надарените европейски писатели. През 1920 година дори получава Нобелова награда. Във времената след Първата световна война неговото културно влияние върху Старият континент е размазващо. Ако отворите дори старите български писатели и критици ще видите с какво преклонение те говорят за неговите романи, например „Пан” или „Глад”.

Хамсун става заклет привърженик на германската култура в която вижда отрицание на англосаксонското отношение към света, а този ход го превръща в почитател на нацизма и фен на Третия райх. Така с неговата слава на културен гуру е приключено. След Втората световна война Хамсун е осъден, а единствено напредналата му възраст го спасява от затвор, а и фактът, че го обявяват за луд. Говори се, че в последните си години той е видял това, което никой писател не бива да вижда – как хора са минавали покрай къщата му и са хвърляли в двора обратно неговите книги.

След Хамсун обаче Норвегия стана различна страна. В началото на 21 век тя е една от най-развитите европейски страни. За нея утопично се говори, че хората дори не си заключват къщите, а животът тече спокойно и бавно, като единственото притеснително нещо са смразяващите северни ветрове и заложеното в гените древно желание от време на време да се напиеш до безпаметност.

Изведнъж като гръм в рая се разнесе обаче друга новина. Серия от шокиращи атентати удариха тази кротка държава. Две бомби избухнаха в Осло, съвсем близо до сградата на правителството, а по същото време изглеждащият като фантазия за ариец психопат Андерс Берик Брейвик преоблечен като полицай се е приближавал до остров Утоя, където се е провеждал младежки лагер на управляващата лява Работническа партия на Норвегия. В лагера Брейвик съвсем без милост и пощада е избил близо 95 души.

Профилът на убиеца смайва. Западният поглед е неспособен да приеме и разбере тази трагедия, защото психопатът не е някой озлобен представител на Близкия изток, който е решил да обяви джихад на цяла една цивилизация. Той е ерудиран, млад, богат и нафукан краен десничар, който парадира със знания по философия и дори има политическата амбиция да сътвори манифест с който се противопоставя на „ислямската заплаха срещу Европа”.

Не говорим за луд човек, който не е отговорен за своите действия. Пред нас е класически нацист, изплувал сякаш от праисторическите дълбини на историята, който се задейства, защото е смятал, че с кървавото си деяние може да промени изцяло обществото, което живее. Фашистите винаги живеят в името на някаква въображаема борба, която не спира никога. Един отличителен белег – врагът, който твърдят те, че е мощен и вече едва ли не е пратил армии по цял свят, винаги е по-слаб от тях самите. Те прибягват до насилие, защото са неспособни да водят различен начин на вътрешен живот.

Брейвик е подплатил своето насилие с цял набор от неясни клишета. Той се изживява като борец срещу „културния марксизъм” и „мултикултурализма”, а за свои жертви избира млади и невинни левичари. Аз също смятам, че развитието на неолиберализма и хищното му завземане на територии отприщва огромната вълна от първичен национализъм в цяла Европа, но за тази връзка умишлено не се говори и се мълчи. Ето една статия, която обяснява много добре тази тема: „Национализъм и неолиберализъм”, защото не искам в момента да говоря за нея. Във всяка крайна десница насилието винаги съществува като възможна опция, защото езикът на омразата не е безобиден, той е като манифест за атентати. Той не лекува, нито анализира, а само възпалява раните, защото в атмосфера на болка крайната десница живее най-добре и пробутва на публиката изопачената си версия на света.

Светът се оказа в ужасен капан. От 10 години се чува как ислямският тероризъм е най-голямата заплаха за световния ред и мир, но всъщност повечето държави проспаха и дори поощриха политическото развихряне на дясната ксенофобия. Атаките от 11 септември 2001 година легитимираха езика на омраза и расизма и дори му осигуриха политическо представителство. Възходът на десните популисти в цяла Европа стана все по-очевиден, но до кървавата баня в Норвегия се смяташе, че това е вълна, която може да си отмине мирно и тихо, без да остави следи.

Крайната десница винаги възниква във времена на непрогледна социална несигурност и растяща бедност. Тя се възползва от всяка пролука в демокрацията, за да може да насади допълнителна сфера на интелектуален терор.

Правителствата доскоро имаха оправдание за себе си да не вземат мерки срещу крайнодесният език на ксенофобията – чувал съм мнения, че това освобождавало парата, давало възможност на гневните да се изкажат и до там. Днес се вижда, че всяка ксенофобия рано или късно прибягва да автоматите и касапниците.

Тук няма нужда от интелектуален анализ или пък някакво дзен-будистко взиране в детайлите. Картината е архетипно точна – русият ариец пак тръгва на кървав поход, зареден с новите клишета на променилият се фашизъм.

Кризата прецака Старият континент. Европа можеше да бъде политическа утопия, но призракът на бедността взе връх и стресна всички автори на проекта. Саркози погреба мултикултурализма. Британският премиер Джеймс Камерън, преди да нагази до ушите в аферата с жълтото издание на Мърдок „Нюз оф дъ уърлд”, също обяви, че трябва да се спре с тази политика. И двамата го направиха, защото си мислеха, че тази си осигуряват широк кръг от почитатели, а всъщност те подписаха разрешителното на крайната десница да тръгне на кръстоносен поход срещу всички, които не мислят като тях.

Прагът на търпимост към расизма бе вдигнат много високо. България също е един от примерите. Антисемитската литература се продава свободна, а стари конспиратолози с прогнили зъби и криви усмивки редовно се опитват да ни продават нечистивите си схеми по телевизионните екрани. Партия „Атака” стана част от правителственото мнозинство, а лудостта им изби в нападението срещу молещите се в софийската джамия. Това не е безобидна игра с огъня. Норвегия го доказа. Това е все едно да наливаш петрол в пламнал пожар – резултатите са смъртоносни и шокиращи.

Врагът никога не е бил външен.

Той винаги е бил в нашите собствени общества и в самите нас. Целият свят тръгна накриво след 11 септември заради абсолютно идиотската идея, че всеки мюсюлманин или емигрант е потенциален терорист или фанатичен привърженик на Бин Ладен. Емигрантите, мюсюлманите бяха лесната жертва, очевидният виновник, размаханата примамка, за да не се види, че е изопачен целия свят, а причините са в идиотската несправедливост и жестоките социални противоречия, които вече трябва да наричаме с истинската им дума – „класова война”.

В класовата война, която не иска да си признава, че е такава се води без правила и винаги се намира по някой русокос нацист, който да повярва в истеричните лъжи, които се продават на пазара за политически фалшификати. Това обаче е само временно състояние. Рано или късно, историята го е показала, на хоризонта се очертава истинското състояние на нещата и се вижда поразителната картина. Тук не говорим за лудост, говорим за това, че всеки трябва да заеме страна – дали ще си при лудите с автоматите, които си представят бъдещето като стена, оплискана с кръв или ще си сред хората, които макар и с грешки искат свят в който всеки има своето място, независимо от религията, цвета на кожата си и своя социален статус.

Норвегия показа колко бързо може да се случи всичко. Показа, че чудовищата са сред нас и спешно трябва да развиваме сетива по тяхното откриване, ако не искаме да се събудим в страна, която не можем да разберем от ужас и безкрайно нещастие.

Ето ви един пример. Видите ли някой, който постоянно говори, че ромите в България трябва да бъдат възпитавани със сила и всякакви други форми на тормоз, го огледайте добре. Той може и да не носи оръжие сега.

Бъдете сигурни, че един ден като нищо може да хване автомата.

Спрете го навреме!

Съдът на народната воля

Американският посланик пак се прояви като виден експерт по всичко. Новината, разбира се, не е в това, че дипломатът за пореден път е давал акъл. Интересното е в това, което е казал. "Необходима е воля не само от правителството, но и от целия народ как да се подобри съдебната система", коментира Уорлик във Варна.

Нека за момент да се замислим върху думите му. Какъв ли ще е този мистериозен начин, по който народът ще прояви воля, за да промени съдебната система? Очевидният отговор, че може би е необходимо българите да спрат да вършат престъпления, което по естествен начин ще освободи държавата от нуждата от съд, отпада от класацията, защото е слънчево-утопичен.

Как ли се материализира народната воля за промяна? Това е политическа загадка, която би затормозила всеки анализаторски ум. Народната воля получава израз един път на четири години чрез изборите за парламент. Това е нейната политическа същност. В този смисъл, ако правителството не я символизира, то казусът става твърде интересен, защото носителят на волята съвсем се губи из дебрите на посланическата логика.

А може би Уорлик вярва в силата на позитивното пожелателно мислене? Когато народът като един започне да си повтаря, че съдебната система трябва да е добра, чудото на самохипнозата може внезапно да се случи и съдебната система изведнъж да стане бляскава като в кинофилм.

Разделянето на правителството от народната воля също е интересно изобретение. Това е все едно да разделиш кренвирша от месото, плата от роклята, Цветан Цветанов от шестте му апартамента.

Точно тук може би трябва да заподозрем господин посланика, че се отдава на философски размисли върху света, вероятно силно поощрен от обилното слънце. Навремето по въпроса за волята е разсъждавал и немският класик Артур Шопенхауер, който мизантропично е бягал от проблемите на света в проблемите на голямата вселена. По време на философските си задълбочавания Шопенхауер формулира и идеята за аскетизма - човек не трябва да желае нищо и така успокоява собственото си страдание.

Дали пък американският посланик не подсказва нещо подобно със своето новооткрито желание да приказва пряко на народната воля? Когато хората спрат да искат разни досадни неща от кабинета, те ще престанат да чувстват гняв в душата си, защото вече ще са се отървали от елементарното си и просташко желание да живеят по-добре.

Все пак може би трябва да отдадем всичко на слънцето. Във Варна то прежуря много, а слънцето е левичарско по своята природа - изгаря, както земеделските работници, така и посланиците, които несъобразително са решили да дават изявления под многобройните лъчи.

А, да, да не забравяме и друго. Народната воля, освен политическо, има и езиково изражение понякога. Ако Уорлик чуе как се изказва за него народната воля, щеше да поиска да не беше стъпвал по тукашните земи с невероятното слънце и хора, които не пестят тежките думи.

Завръщане при стената

Една кратка дискусия във Фейсбук ме накара да се замисля за нещо. Повод за философския спор във виртуалното пространство стана прословутата реплика на Иван Карамазов "Всичко е позволено".

Какво иска да каже Достоевски с нея?

Символ на окончателно освобождение или абсолютна тъга е тя?

В "Митът за Сизиф" Албер Камю (всички разсъждения на Камю рано или късно биха го отвели до Достоевски) твърди, че това е горчива мисъл. В свят в който всичко е позволено, добродетелността би била само един каприз. Камю твърди, че в свят в който всичко е позволено, изчезват не забраните, а угризенията. В този смисъл Иван Карамазов, който заради своя живот не може да повярва в идеята за спасителен Бог, страда като я произнася.

Това е все едно да стигнеш до стена в края на своя път и да разбереш, че не можеш да минеш зад нея. Най-много страдат хората, които се досещат, че стените съществуват и особено тези, които дълго са тропали с юмруци по тях.

Цялото творчество на Достоевски е подчинено на болката, че може би има възможност всичко да е позволено. Това е известно пресилване на нещата, но пък то позволява ясно да видим проблема. Достоевски с упорито постоянство създава герои, които предизвикват разбиранията за света. Разколников е опиянен от идеята за човека, който стои над нормите, закона и етиката. Той си създава собствен морален кодекс. Но в момента в който се е почувствал убеден в своите разбирания, извършва убийство, насича хазяйката си с брадва. Когато човек се постави над нормите и си въобрази, че стои над етиката, в светът на Достоевски винаги се случва нещо, което да подскаже колко неправилно е това.

Свят в който няма етични норми очевидно е свят без бог и литературата на Достоевски се гърчи в този миг. Фактът, че постоянно се връща към тази тема, говори и за друго – Достоевски, макар и горещо вярващ е бил разкъсван от съмнения. Той отново и отново се връща при стената, за да тропа с юмруци по нея и да се надява да получи поне частичка от отговора. Защото във фразата „Всичко е позволено” можем да открием и питането за предназначението на човека в света, което обаче не е получило никакво разрешение.

Така се стига и до въпроса кое е добро и кое е лошо. В свят в който всичко е позволено този въпрос никога няма да получи отговор или пък още по-лошо - въпросът изобщо нямаше да е важен. Доброто съществува като етична норма, заради целият човешки опит назад във времето, както и злото. Обаче в мига в който един човек си въобрази, че може да пренебрегне това, той просто взима гума и изтрива всичко, за да създаде нов свят. Този нов свят ужасява Достоевски и вероятно с право.

"Всичко е позволено" е вик на ужас.

И този вик винаги е пред една стена.

Езикът на интригата

"Имаме идентичен почерк при подготовката и извършването на тези две взривчета, които се случиха пред РЗС и ДСБ". Това не са думи на някой комик, който се опитва да изтръгне измъчен смях от публиката, изявлението е на Цветан Цветанов. Вътрешният министър още преди да са минали 24 часа вече говори за взривовете все едно са фойерверки. Човекът, който трябва да се бори с престъпността махва пренебрежително с ръка и с изявлението си казва, че на практика отказва да разследва нещо толкова тревожно като две бомби в центъра на София.

Вестник излиза с подзаглавие "Няма жертви, само политически крясъци и шум". Друг пък направо казва: "Яне и Трактора гърмят кьорфишек пред Европа". Трети отбелязва: "Взривове по традиция".

Няма обяснение за тази злоба и цинизъм. Все още не е излязло нито едно доказателство заради това, че някой от взривовете (трябва да прибавим тук и бомбата пред вестник "Галерия") е поставен като провокация към властта и към техните "героични" усилия да се преборят с престъпността. Това обаче не пречи първа да излиза най-циничната и брутална версия и всички да я повтарят все едно тя е абсолютно доказана. Тя не е.

Подобен език на омразата и интригата показва ясно нивото на което е паднал обществения живот в България. Вместо всички политици, медии и общественици като един да излязат с мнението, че виновниците трябва да бъдат заловени и справедливо наказани, взривовете започват да се използват като елементарен детонатор за възпламеняване на креещ политически живот. Цинизмът и дебелоочието така дълбоко са се просмукали в политическото говорене, че на никой не му прави впечатление, че Цветанов говори за "взривчета". По тази логика утре той няма да споменава и думата "убийство", а ще настоява, че случилото се е просто "едно елементарно, мъничко, незабележимо отнемане на живот".

Езикът на интригата е тотална подмяна на политиката с истерична жълтения. Там, където управлението е неспособно да се справи, то прибягва до този таблоиден стил на всяване на цинични подозрения. И пак да повторим - няма нито едно доказателство за тази версия. Ако Цветанов се чувства толкова убеден, нека като Шерлок Холмс да ни каже защо смята така, да ни даде доказателства. Защото по логиката, че бомбите са "самовзривяване" можем да кажем, че зад тях лично стои вътрешния министър, който е жадувал да бъде показван за нещо по телевизията. Не го твърдим обаче. Защото има граници на цинизма и вулгарността, които не бива да се прескачат, ако искаме в обществото да остане здрав разум и и нормална политика.

А как ще коментирате друго? Лично Цветанов препоръча по телевизията на неизвестните злосторници, че едно убийство на Яне Янев ще им свърши повече работа. Ако утре стане такаво убийство, ще си направи ли Цветанов харакири, че с тъмния език на омразата е събудил политическите демони. Откога един вътрешен министър си позволява такъв език? Не е ли непочтенно основният блюстител на закона да си позволява да насъсква по този начин?

Във всяка друга държава вътрешен министър щеше да изхвърчи на секундата след такова изявление. Вътрешният министър не може да си позволи да бъде на страната на престъпниците. Медиите също.

Защо обаче трябва да си повтаряме тази азбучна истина всеки път?

Обесиха го!

(Нуждае ли се БСП от един Фортинбрас?)

"Ако спечеля – печели цял народ. Ако загубя – поне се надявам да не ме обесят". Това е репликата, която Янаки Стоилов е произнесъл в края на речта си на драматичният пленум на БСП, когато се решаваше кой ще кандидатът на левицата за президент.

На мен лично ми звучи като край на пиеса от Шекспир, защото е пълна със съвсем реален драматизъм, примесен (така се прави в модерната епоха) с достатъчно количество черна ирония, за да може публиката да преглътне нажежените страсти.

След като пленумът свърши и българската публика разбра, че Ивайло Калфин ще бъде кандидат на левицата, Янаки Стоилов много почтено каза пред медиите, че битката е била силна, той е участвал в нея, защото е искал да защити идеята, че БСП трябва да излезе на изборите с автентичен социалист и, че ако изборът е бил сред хората, по общинските конференции, резултатът щеше да е съвсем друг.

Всъщност точно този анализ оставя леко горчив вкус в устата от обявената новина. Всички знаем (дори тези, които ще отрекат тезата ми са наясно, че съм прав), че ако обикновените социалисти трябваше да се произнесат кой да е техния кандидат, Калфин щеше да остане седми или осми, а Янаки Стоилов най-вероятно безапелационно да бъде първи.

Това са реалностите.

Хората искат да гласуват за истински социалист. Такъв, който никога не ги е предавал и на когото винаги могат да разчитат да им каже лявата истина за света."Нека постъпим така, че нашият актив да се втурне в кампанията с цялата си душа, а не със свито сърце", пък завършва изказването на Иво Атанасов.

Калфин е изборът на свитото сърце. Кандидат, който вероятно като човек не е лош, но трябва да се убеждаваш с будистки мантри, за да гласуваш с ентусиазъм за него. Той е лъскав, умен и леко скучен, което вероятно би го направило идеален президент, но пък трудно би насочило народна любов към него.

БСП имаше шанса да се събуди и консолидира, вместо това заложи на избор, продиктуван от странни баланси, шантави изчисления, и една съвсем лека подмяна. Много е спорно доколко Националният съвет изразява мнението на цялата партия. Тази връзка отдавна е скъсана, защото този НС бе гласуван през 2008 година, в една съвсем друга обстановка, при съвсем друга политически обстоятелства и настоящият му състав със сигурност е непредставителен за настроенията на социалистите.

Обаче резултатът вече е налице. Те избраха Калфин. Сега вече започва вторият етап от работата. Всички, които имат притеснения от левия кандидат, ще получат критиката, че работят срещу партията, че вървят срещу единството, че развалят стройните редици на единния глас. С подобен тип мислене БСП ще загуби изборите много преди да направи опит да ги спечели. Защото дискусията е единствената форма на политически живот на една организация.

Единството е другото име на идеологическата смърт. Единство има само в смъртта, в политиката трябва да има битка на идеи, дори и в рамките на една партия.

Янаки Стоилов е символът на идеите в БСП. Това дори не е комплимент. Това е констатация на реалност. В последните 15 години той е сред хората-компаси, които показват къде са останали автентичните леви идеи. БСП бърка като си мисли, че трябва да играе с кандидат, който има центристки облик.

БСП дължи на себе си, на света и на цялата останала вселена да енергетизира цялото ляво пространство, а Калфин е неспособен да запали тази искра. Питайте го и него - убеден съм, че сам ще си признае това.

И сега вече трябва да минем към тежките думи. Националният съвет си позволи да прати по дяволите трима автентични социалисти - Янаки Стоилов, Иво Атанасов и Георги Близнашки. Това е символично действие, което ще изглежда особено знаменателно, ако БСП загуби президентските избори. Няма друга партия по света, която да се отнася по подобен начин към собствените си кадри. Оказа се, че наистина да си социалист май е само проблем в лявото пространство, защото изведнъж в псевдоекспертния поглед на социолозите започваш да изглеждаш тесен и не много мащабен.

Откога социолозите изместиха политиката? Откога едно проучване е по-важно от партийните настроения? Откога публичните екзекуции на автентични социалисти станаха любим спорт на Националния съвет?

Изборът на Калфин беше предизвестен и заради това не хвърли никого в ентусиазъм. Съвсем друго щеше да е, ако Янаки Стоилов беше кандидатът на БСП. А БСП в този миг се нуждае именно от емоционален стимулатор, от прилив на политически адреналин, но възможността беше изпусната. Сега ще трябва да гледаме изборът на балансите и тихите договорки и да се чудим има ли причини, за да го харесаме. В този смисъл това, което се случи беше политическо жертвоприношение в полза на неясни принципи, отдалечени идеи и странни интереси. БСП е в ступор, защото е станала развъдник именно на сенчести послания и постоянно примирение.

Янаки Стоилов щеше да бъде яркото противопостяване на всичко това. Или Иво Атанасов. Или пък Близнашки. Всеки социалист, който прие да участва в една предварително предрешена битка щеше да стане символ на отрицанието на цялата политика досега.

И ги обесиха.

Драматичното продължение на историята е ясно. В края на шекспировата пиеса рано или късно трябва да се появи един Фортинбрас и да произнесе репликата "Изнесете труповете". Само че, времената сега са други.

Трупове ще има.

Но няма да бъдат на обесените. Съвсем други хора ще трябва да бъдат изкарвани и то само след няколко месеца. Толкова е лесно да го предскажем, че не е необходимо да си Шекспир, за да напишеш последната реплика на пиесата.

В книгата си "Защото сме социалисти" Сергей Станишев има една интересна и подценявана глава: "12 "за" и 3 "против"! И така повече от век". В нея соцлидерът се опитва да даде интересно тълкуване на вътрешния плурализъм в БСП. Той припомня, че БСДП е създадена през 1891 година с 12 гласа "за" и 3 "против". Случката е разказана с лека ирония, но пък се прави извода колко плурализъм има в партията.

Не знам дали Станишев знае, че с пиеската, която се разигра плурализмът бе обесен също. На всички уж бе дадена думата, но дискусия на практика нямаше. Имаше театър.

Нима БСП се нуждае от един Фортинбрас?

Нима?

Дали Янаки Стоилов ще бъде добър в тази роля?

Кой за какво ще се бори на вота?

Българската политическа среда е развратена от постоянни скандали и потайни сметки като куртизанка от древен Рим. Заради това често не сме в състояние ясно и трезво да преценим мотивите за едно или друго действие, защото то потъва в сапунени анализи или жълта медийна мъгла. Дефектът не е само на качеството на анализ, но и на поведението на партиите, които подхождат към важните ситуации единствено с краткосрочни цели и мотиви и изхабяват най-важните си инструменти на практика за нищо. Така всеки път покрай вот на недоверие винаги се потъва в математическо изчисляване на гласове и възможности правителството да падне, но рядко се стига до разбирането на поведението на отделните партии в такава напрегната атмосфера.

БСП и ДПС са трайната опозиция на този кабинет и техните действия са разбираеми. Правителството само им даде коз, като превърна борбата с престъпността в свой свръхприоритет, но и като се провали във всеки аспект от него. Лично Цветан Цветанов хиперболизира влизането в Шенген до такива дипломатически висоти, че провалът за постигането му изглежда като свободно падане от самолет и то без парашут. С други думи - вотът на тема сигурност ще е най-силната атака срещу кабинета досега и правителството няма да може да излезе незасегнато от нея. Медийните ветрове подухват зловещо към него, независимо от летните жеги и лаф-творчеството на премиера.

Интересен обрат се наблюдава в поведението на Синята коалиция. Лидерът на ДСБ Иван Костов за първи път официално призна, че ако сините не подкрепят вота, това ще е край за техния политически съюз. Еволюцията в десницата тече на бебешки крачки, защото осъзнаването им като опозиция дойде, след като близо две години крепяха кабинета, както, твърди се, митичният Атлас е крепял небето. Предизборната битка очевидно изостря политическите сетива дори и на Синята коалиция, която иначе се характеризира с трайна фиксация върху глупави теми и фобии.
Както винаги най-ексцентрична е позицията на Волен Сидеров. Със закърнелите си сетива на журналист лидерът на "Атака" се опитва да бъде интересна кавърверсия на Ахмед Доган от средата на 90-те години, като играе театър със знакови гласувания и неразбираеми като древноиндийски епос послания. Националистите фактически се оказаха последната парламентарна опора на правителството на ГЕРБ. А да разчиташ на тях, за да бъдеш стабилен, е като да си построиш къща на плаващи пясъци.
Най-предсказуема ще е позицията на половината независими народни представители. Те или няма да се появят за вота, или ще гласуват в подкрепа на кабинета. Защото времената са тежки, криза е, а и стои ли се без работа в толкова размирна епоха?

В крайна сметка този път може би има някакъв шанс грубото политиканстване да бъде заменено от съдържателна дискусия. Ако ГЕРБ тръгнат в контраатака срещу опозицията обаче и сведат дискусията на ниско ниво - това ще е сигурен знак, че са изгубили моралната битка. Това няма да е малко постижение на опозицията.

Особено преди изборите.

Телевизионният зрител на Републиката

"Недейте идва, недейте показва булевардите, недейте показва метрото, недейте показва нищо!"

С този гневен крясък премиерът на България посрещна преди две седмици въпроса за това как ще коментира идеята да има един цял ден, без името на Бойко Борисов да се споменава в медиите. Създателите на това събитие обаче го бяха направили не толкова с политическа цел, колкото да разобличат ролята на медиите в услужливото подтичване на кабинета и задоволяване на медийните нужди на управлението.
Когато медиите показват света изкривено, това винаги насажда обществена шизофрения. Защото хората живеят в един различен свят от този, който медиите им поднасят, и така лудостта става перманентна.
Само че тази лудост е пряко следствие от невероятния натиск, на който са подложени медиите. В момента, в който свободата на мисълта вземе връх, винаги се намира начин това да бъде поправено. Тези дни стана ясно, че сатиричното шоу "На инат" с водещ анимационното магаре Марк О'Селски e свалено от екрана на една национална телевизия. Причината е, че соленият хумор на шоуто не е пощадило бизнесмен, близък до властта, който принуди целия кабинет като пожарна команда да узаконява незаконните му действия. В такава среда да си журналист означава да си потенциална жертва, защото винаги можеш да стигнеш до ситуация, в която някой ще поиска да си затвориш устата.

Самият премиер (пак трябва да се върнем към неговата медийна персона) ясно показа невероятен талант в усъвършенстването на формите на натиск. Да припомним няколко от тях. Борисов се записа в историята като първия министър-председател, писал писмо до главните редактори на медиите, за да ги пита дали наистина упражнява натиск върху тях. Това само по себе си е невероятно изтънчено мъчение за препотвърждаване на вечна медийна вярност към него.
Малко след това при разгарянето на скандала за уличения в опит за прикриване на приятел Лъчезар Иванов стана ясно, че репортерката е звъняла лично на Бойко Борисов да пита дали може да пусне този материал. Това е уникален случай - премиерът трябва да разреши пускането на разследвания! Все едно Джак Изкормвача да се изказва по въпросите за морала и благоприличното поведение.
Това е цяла медийна стратегия за държане на журналистите в страх и съответно - обществото на ръба на шизофренията. Когато медиите не си вършат работата, и да бъдат коректив на управлението, от ситуацията печелят тъмните фигури с много пари, които могат да превърнат цяло едно правителство в свое продължение. Медиите трябва да бъдат противник на статуквото и постоянен генератор на нови идеи. Вместо това днес всеки, който иска да си свърши работата, остава без ефир, място за писане и други такива "екстри".

Просто имаме нещастието нашият премиер да няма друго развлечение, освен да наблюдава себе си, отразен от много монитори, и да си се любува. Обаче рано или късно ще бъде поразен от остра криза на идентичност. Телевизионният зрител номер едно на Републиката рано или късно ще трябва да спре и да се огледа. Защото медийната магия винаги има жило.
Бойко Борисов тепърва ще го усеща.

Терорът на обективните обстоятелства

Според Виктор Пелевин, модерен руски писател, проблемът на съвременността е парадоксален и се състои в това, че не изкуството имитира живота, а животът отчаяно се опитва да имитира изкуството. Въпреки че звучи отвлечено, това е гениално прозрение за всичко, което се случва край нас.
Ето един пример - партия ГЕРБ упорито се опитва да имитира поведението на невинна героиня от сапунен латиноамерикански сериал. Стратегията на изкуството е пределно ясна: момичето е абсолютно душевно невинно, но всички край нея са лоши и я измъчват постоянно със своите интриги, коварни планове, тъмни афери и безкрайна редица от подлости.
Съвършено същото е политическото състояние на ГЕРБ от момента, в който тази партия се озова на власт. Изпаднали в трагичен ужас от смазващата отговорност на управлението, гербаджиите решиха, че единственият им спасителен изход е да реват силно колко лоши са другите. Вероятно интуитивно се усетиха, че модерният вариант на реакция е максимално да заприличат на телевизионна героиня, за да приковават по-дълго вниманието към себе си.

За това, че икономиката не върви, се оказа виновно предишното правителство. Заради това, че битката с престъпността зацикли, виновна излезе коварната съдебна система. Заради това, че външнополитическите приоритети се сринаха до един, вината бе приписана на лошото състояние на Европейския съюз. Изобщо ГЕРБ никога нямат вина за нищо. Те са партия в състояние на абсолютна невинност, случайно попаднала в един негостоприемен свят, който гледа само как да ги уязви.
Последният им провал отново доби артистичен оттенък. След като шест месеца проглушиха ушите на всички медии, че спецсъдилищата са новото тайно оръжие срещу организираната престъпност, изведнъж се оказа, че ГЕРБ не са в състояние да ги пуснат навреме. Причините са много. Некадърността е само една от тях. Но трябва да отбележим, че липсата на кандидати, които да оглавят новите звена, е много симптоматична. Просто съдебната система реагира силно на всички посегателства срещу нея, защото тя трудно може да пребивава трайно в телевизионно състояние и да прехвърля на друг отговорности.

Изобщо ГЕРБ все е партия - жертва на обективните обстоятелства. Това си е направо философски казус. Ако обективните обстоятелства винаги са срещу теб, значи проблемът не е в тях, а в начина, по който тръгваш да се справяш с проблемите. Банално е да се повтаря, че терорът на обективните обстоятелства върху управлението идва само тогава, когато правителството е некадърно и неспособно. В българската ъндърграунд памет ненапразно ни е завещан култовият лаф "На крива ракета космосът й пречи". В миговете на провал на ГЕРБ можем да видим драматичната истина - управлението е зациклило, законодателството буксува, мнозинството си няма понятие какво да прави, а Бойко Борисов започна публично да споделя, че хората могат да се любят и с магистрала "Люлин", ако искат.

Трябва да поправим Пелевин. Проблемът на съвременността е, че не животът, политиката настоява да повтаря изкуството. И то най-некадърното. А резултатите от некадърното изкуство могат да бъдат опустошаващи за душата/страната.

Билбордовете на нашето недоволство

281 хиляди души само за 24 часа пожелаха да уволнят Бойко Борисов. Всеки, който поне за малко се е сблъсквал с мистичната природа на българския интернет знае, че това е невероятно постижение. Близо 300 хиляди души само за един ден да се обединят около обща кауза. Това доскоро беше немислимо, дори невъзможно.

Изразът на този гняв се случи благодарение на един странен сайт, който може й да има рекламна функция или нещо друго. Не можем да гадаем за целите на неговото съществуване, а и всички заподозрени побързаха да отрекат, че имат нещо с идеята. Всъщност в момента мотивите зад създаването на сайта “Уволнение” не са и важни. Те престанаха да бъдат важни в момента в който стотици хиляди българи избраха този вариант, за да кажат на кабинета, че иска да си ходи. Когато вълната започна да приижда към брега маловажните подробности престават да имат значение.

Първата индикация, че нещо се случва с търпението на хората беше обявеното във Фейсбук-събитие “Ден без Бойко Борисов”. Неговите създатели едва ли са подозирали за невероятният интерес, който ще събуди тяхната инициатива. Само за около седмица над 30 хиляди души се записаха за участие в събитието. И то независимо, че гербаджийски апаратчици се опитваха да се представят за доволни от управлението фейсбук-граждани и заливаха постоянно хората, участващи в проявата с партийна пропаганда.

От първия ден на възникването на Фейсбук се знае, че той ще бъде активен фактор в организацията на гражданското общество, но едва ли някой в България е подозирал, че това ще се случи толкова бързо. Вероятно огромната вълна от хора, които поискаха да изкарат поне един ден без Бойко Борисов, извади от нерви премиера, който прояви изненадваща медийна нервност и се сопна на журналистите, че не ги е карал да идват по неговите събития.

Естествено това е висша форма на подлост, защото натискът върху медиите да отразяват премиера е не само обществена тайна, хората ежедневно стават свидетели на самозабравеното от внимание лице на министър-председателя. В крайна сметка стана ясно, че въобразеното обществено одобрение към правителството е пропукано като корабът “Титаник”. А Фейсбук, билбордите и сайтът за уволнението просто показаха това.

Когато недоволството, протестът и яростта придобият театрална и комедийна форма, значи ножът наистина е опрял до кокала. Постоянната подмяна на политиката с крилати фрази е интересна в първите няколко месеца, после дори и свежеста на лафовете не може да прикрие отчайващата липса на нормални управленски алеи.

Комичността под която е организирано недоволството е естествено отражение на комедианството на цялото управление. Борисов хиперболизира ролята на магистралите за просперитета на една държави и хората му отговориха, че искат да изкарат един ден без да го видят по телевизора. Премиерът каза, че никой не иска да работи като овчар и се появиха билбордовете. Министър-председателя патетично изяви желание да асфалтира лунната пътека, а 300 хиляди души го уволниха само няколко дни след това.

Уволнението може да бъде продължителен процес, но резултът отсега е ясен. Няма значение кой какво си мисли, че иска да постигне с един сайт, няколко билборда или други кампании, важното е, че те дадоха възможност на хората да изразят своето недоволство, своят сподавен гняв, точно както в роман от Стайнбек.

Така че премиерът има защо да бъде разтревожен. Вълната срещу него расне. Днес бяха билбордовете. Утре може да е затвора.

Звучи ви невъзможно?

Защо пък да не може да си помечтае човек…

Ако Осама бин Ладен беше поп-арт творец

Думата "поп-арт" (която май се изписва „попарт”, но за целите на този текст ще я делим с тиренце) стана най-често използвано политическо понятие в последния месец в България. Една странна акция на преобоядисване на фигурите от паметника на Съветската армия в София, за да приличат на американски комиксови герои, освободи нова доза културна лудост и в без това ниското ниво на политически дискусии в страната. Дясната интелигенция, която трайно пребивава в състояние на полуразпаднал се свят и маниакални географски обсесии, обича, когато наоколо се появи някоя нова идея или явление, за да може безнаказано да паразитира върху нея. Това просто е единственият начин на живот, който тя владее, защото не е в състояние самичка да се презарежда с нов поглед към живота или радостен ентусиазъм от съществуването.

Ето как се стигна до ситуацията няколко кофи боя върху един паметник да бъдат обявени за поп-арт от най-висша степен. Всъщност неизбежното политизиране на това действие бе присвоено от десницата, за да може да спре и другото възможно тълкуване, че действията на анонимният артист са вдъхновени от засилена критика на новите политически реалности, които ни се представят за абсолютно непоклатими и вечни. Не това е темата на този текст обаче.

След като близо две седмици четох меланхолични статии от дясната интелигенция, която преглъщаше сълзите си, че българите избрали сивото през цветното и не са разбрали докрай ярката мисъл на тайния творец, реших, че тази патетика много ми харесва. Защото, ако приемем един вандалски акт за изкуство, това със сигурност означава, че всичко по този свят е изкуство. Ако е изкуство това да унищожиш нещо (дори и за целта да са ти необходими две кофи с вода), то от само себе си става ясно, че тогава вероятно тероризмът трябва да е висша степен на изкуство. Това е поп-арт, но с различни средства. Един голям пърформанс, който е толкова истински и разтревожен, че даже взима и истински жертви. И тогава реших да изчета малко статии от дясната възхвала на анонимния акт, но с различен поглед. Реших да ги прочета като възхвала на Бин Ладен като просто преобърна географския и политическия контекст. Резултатът ме смая. Не очаквах да се получи така, но веднага усетих, че езиковият ми слух не ме е подвел. Те (вечно недоволните интелектуалци) негодуват за това как старите символи били останали непокътнати у нас, но не си дават сметка, че са част от тази немодерност. Техният език е безжизнен, сух и клиширан и носи същият дъх на нечистота и древност. Възхвалата на тероризма, която ще прочетете го доказва.

Ето какво се получи:

Най-сетне в Ню Йорк стана купон. Някой хвана самолета и срути два небостъргача. Така се прави по Европа. Имат хората чувство за хумор и затова са си добре. Чак си се усмихват (мамка им). Най-сетне да стане нещо готино и европейско - и все едно някой нападна САЩ. Позор.

Какво бяха тези небостъргачи? - Кухи фалически форма, еректирали в центъра на града, с избърсани от времето значения, която съдържателно започва да принадлежи на всеки, готов да й даде някаква нова същност.

И докато авторитетите се караха и умуваха, с това се зае най-спонтанната част на съвременното общество - терористичната контракултура. Огромните масиви постепенно излязоха от ритуалите на паметта и влязоха в ритуалите на забавлението. Но сякаш никой нямаше нищо против, двете страни в спора, вън от спорадичните си схватки, изглеждаха помирени от едно изключващо ги трето. Поне до петък, когато единият небостъргач бе ударен от самолет, а малко след това и другия. Фигуралната композиция беше преработена с изразните средства на контракултурата и самолетите.

Интересното е, че това ненадейно отмени обществената поносимост към контракултурните акции, на които принадлежи и последната. Заедно с голямата й подкрепа преди всичко във форумите в арабския свят, тя предизвика остри публични мнения и осъдителни институционални реакции, заговори се за "обругаване на Световния търговски център" и за наказателно преследване на неизвестния терорист.

Защо? С какво случаят е по-различен от другите намеси?

Първо, с майсторството си. Постигнато е убедително въздействие. Новата образност оползотвори небостъргачите по един ненадеен начин, което придаде на намесата качество и органичност. Създадено е попартово произведение, което и за неизкушения поглед изглежда напълно на мястото си, достойно да остане там през времето.

Второ, още по-плашещо за консервативното мислене. Започналото като пластическа игра наслагване небостъргачите един до друг изведнъж бе пречупено като красив паралел с масовата култура.

Трето, самият попарт. Той е изкуство, което се утвърждава по времето, когато са създадени небостъргачите и ползва готови клишета и предмети, за да им придаде художествен смисъл чрез промяна на контекста им. Така всъщност неизвестният терорист отговаря на въпроса какво да правим с небостъргачите днес.

Небостъргачите всъщност бяха паметникът на нашата безпаметност- все едно,че не е имало американски колониализъм и претенция да бъдем освобождавани. Неизвестни (засега) свободолюбиви хора измиха зацапаното ни лице като нация - събориха небостъргачите по един феноменален начин.

И кой консервативен демон може да бъде срещу тази висша проява на изкуство? Какви са тези лигльовци, които могат да не разберат величието на културната проява и да се обявят с декларация срещу нея.

Казионна сплотеност, същите насилие и лъжа, скрити зад възмущението от един пародиен терористичен акт, можем да „прочетем” и сега в декларацията на творческите съюзи, които безпогрешно разбраха, че атаката срещу небостъргачите не е гавра с американския войник, а подигравка със самите тях; не е шега с миналото, а стон на непоносимост от днешния ни живот.

Трябва да протестираме в защита на неизвестните терористи. Ако, протестът може да сплоти колектив в подкрепа на това послание и действие, може би актът няма да остане единичен и нечут. Ако успеем да се преборим небостъргачите да останат разрушени, това ще е спечелен шанс в една дълга битка пред гражданското общество за ново тълкуване на стари символи!

В горната статия са използвани цитати от статии на Георги Лозанов, Любослава Русева, Евгений Дайнов, Иво Инджев, Мария Иванчева и малко други мисли от знайни и незнайни бесни блогъри, които са размесени по халюцинаторен начин в шейкъра на собственото ми въображение. Мисля, че с малко помощ от дясната меланхолична интелигенция се получи тотална възхвала на Бин Ладен като поп-арт творец.

Нека само някой да посмее да възрази на моето право да се възползвам по този начин от тяхната моралистична мисловност. Това е моето право на личен репортерски поп-арт, моят опит да деконструирам десните клишета и да покажа тяхната универсална тъпота.

Къде връчват дипломи за поп-арт?

Задължително трябва да се уредя с една от тях.

Представям си, че десните интелектуалки ще започнат да ме гледат с възхищение като я имам и, може би, да, може би, някоя от тях ще ми признае в миг на възторг, че тайно чете Троцки и е имала еротични фантазии с него...