Битката на Годзила и Биоланте в БСП

От 2009 година политическият път на БСП прилича на филм на ужасите и то в неговия екстремен вариант.

Каква е холивудската рецепта за стабилен хорър?

Всички на екрана, без главния герой и мацката с къса пола, която знае да пищи качествено, умират по кошмарен начин, с много кръв, с много напрежение и красива доза кино-ефекти. Най-накрая понякога има хепи-енд, но цената платена за него е прекалено голяма – трупове като за една кратка война.

След поредица от изборни поражения и политическа сеч и то основно заради неумението си да се учи от своите грешки, в крайна сметка левицата в момента върви към грандиозния финал на филма, където трябва да се реши кой ще живее и чия глава ще започне да се търкаля драматично към политическата бездна.

Поне от една година насам, но особено след президентските избори, всички очакват и знаят, че битка между Сергей Станишев и Георги Първанов не може да няма. Логиката на българската политика подсказваше, че този сблъсък е неизбежен като нова гола фотосесия на някоя кандидатка за фолк-слава. Защото левицата в момента е опустошена откъм идеи, тя може да компенсира това единствено с измислената битка между двама свои лидери за територия на влияние.

Първи Първанов даде заявка, че престава да следва етикета и започва отдалече да се цели като снайперист в БСП. Това стана на 11 ноември 2010 година, когато той обяви своята инициатива за създаването на Алтернатива за българско възраждане и в програмна реч обяви верую, което леко стъписва: „няма ляв или десен изход от кризата”. Обявеният край на политическите разделения беше ключов, защото подсказа именно заявка за идеологическо лидерство, дори не толкова за формално такова.

Година и нещо по-късно се оказа, че и Станишев не е стоял бездейно през изминалото време, а е копаел окоп в който да се прикрие от първите куршуми, които ще засвистят над главата му в случай, че БСП безславно изгуби президентските избори и се провали на местните.

Сензацията, че лидерът на левицата става официален, макар и временен шеф на Партията на европейските социалисти, дойде неочаквано, точно като ядрения взрив над Хирошима и за кратко обърка всички прогнози за изхода на битката и бойните действия. Като в градска легенда се заговори, че феновете на Първанов на „Позитано” 20 ходели оклюмали като германски войници през 1945 година в Берлин и почти били готови да сложат подпис под евентуална капитулация.

Точно тогава Станишев реши да се възползва от стратегическото си предимство и новата си европейска слава и мина в решително настъпление. Изостри докрай езика към управлението на ГЕРБ и забрани официално всяка форма на колаборация с партията на Бойко Борисов, за да може да бъде припознат като единствена алтернатива на сегашния модел.

Проблемът на Станишев обаче винаги е бил един основен – липсата на поетично въображение и невъзможността да бъде оригинален. Защото заострянето на интонацията само по себе си абсолютно нищо не означава. Кабинетът не може да бъде атакуван по един и същи начин, особено след като се вижда, че е изградил силен имунитет срещу тактиката на Станишев, да не говорим, че точно тя никога не е била успешна.

А БСП вече е партия, която е уморена от загуби. Трябва да си дадем сметка, че в политиката съществува този феномен, въпреки, че официалната политология може и да не иска да го признае. Всяка партия възниква с идеята да се бори за властта. Това е единственият начин по който тя може да осъществи своите виждания и проект за държавата. Ако една партия не печели властта тя трябва да направи тежки изводи – или, че няма реална база в обществото, което в случая с БСП изобщо не е така, или че има системна грешка в модела на нейното функциониране. Партия, която отказва да признае своите грешки и със страстта на богослов ги отрича е обречена да се превърне в секта на свободна практика, подобна на ДСБ, която е в състояние да води единствено паразитен политически живот.

И парадоксалното стана. В мига на своята най-голяма победа, Станишев се оказа удивително слаб, макар че не е загубил войната и все още има шансове да я спечели. Постът му в ПЕС е голяма привилегия, осигурява много трайна европейска легитимация на БСП, успехът наистина е незапомнен, но все пак говорим за България, страна в която ЕС прилича на далечен мираж в пустинята, за който хората са почти сигурни, че е абсолютна измислица. Всъщност именно това колективно разбиране е причината ГЕРБ все още да са на власт. В друга страна, която ясно се осъзнава като член на общността, след такава поредица от смъртоносни еврогафове, Бойко Борисов отдавна сигурно щеше да е в емиграция и да се чуди с двете си мозъчни клетки защо историята не оцени неговата душевност, местно производство на Банкя.

Заради това силната европейска позиция на Станишев не се превърна във вътрешнополитически фактор. А и с поведението си ГЕРБ удариха едно рамо на Първанов, и то без да искат това. Просто атаката, която почнаха срещу бившия президент, атака така абсурдна и сюрреалистична в своята чернота, за първи път издаде страх в управляващата партия. С това поведение те легитимираха Първанов, а не Станишев като своя алтернатива.

Знам, че точно тук се отваря огромно поле за конспиративни спекулации и традиционните подозрения, че сме свидетели на политически театър, но нека да оставим това мислене на страна. Конспирациите никога не се добра стратегия в реалния живот, защото всъщност парализират, а не освобождават мисленето.

Именно Първанов бе видян като голяма заплаха за ГЕРБ и точно това отвори кутията на Пандора в БСП. За първи път от 2 години насам се появиха обикновени партийни секретари, които нарушиха споразумението за оруелиански новговор („БСП се представи достойно на тези избори”) и започнаха да говорят, че 10 години са достатъчни на Станишев и, че му е време да мисли какъв апартамент да си наеме в Брюксел, а не как да печели конгрес.

Подобни думи произнесе кметът на Ковачевци Васил Станимиров. Ковачевци се оказа и мястото, където Първанов избра да възстанови своето партийно членство.

Съвпадения тук не може да има.

Това, че в БСП се води война вече стана ясно на всичко. Безумието идва от там, че и двата лагера отричат за нея. Тази подмяна на реалността с думи е особено лоша, защото води до объркване всички обикновени социалисти, които няма как да се посветени в апаратните маневри и изящните интриги, които се въртят по червените върхове. Защото от една страна пушекът от битката достига до очите им, а от друга двете фигури впрегнати в тази ожесточена война продължават да се държат като герои от постмодерна пиеса – единият отрича, че има каквото й да е напрежение и хваща ден след ден самолета за Европа да навестява подопечните си партии, а другият се умълча като египетски сфинкс и трябва да го чуем за първи път да говори на 4 февруари, ключова дата в неговата лична и политическа биография.

Точно заради този театър на думите, ще си позволя да кажа няколко думи от първо лице и да наруша симптоматично правилата на качествения анализ.

Аз лично не мога да видя разлика между Станишев и Първанов. И в добрия и в лошия смисъл. Не ми е ясно кой какво не харесва в другия днес, при условие, че Първанов лично посочи и остави след себе си Станишев като свой наследник. Ако това беше битка за нови идеи, нова идентичност, нови послания, от войната би имало смисъл и нямаше да считам, че тя е вредна, нито да се отнасям с ирония към нея.

Но такъв личностен сблъсък е като бой на петли върху клатещ се над пропаст мост. Защото Първанов може да предложи на БСП не нови идеи, а единствено своята биография. Това не е за подценяване. Той вероятно е най-опитният и мъдър политик в България днес, но ресурсите му за обновление на БСП са съмнителни. И то не заради друго, просто вече ги е прилагал.

Станишев също няма тази сила на обновлението. Той я държеше в ръцете си, но не пожела да я използва, или пък не можа, нека историята да отсъди. Но да гледаме двубой Станишев и Първанов на личностна основа в БСП е като да гледаме как се бият Годзила и Биоланте. В японските филми за двете чудовища – Токио винаги го отнася, защото те рушат небостъргачи със своите опашки докато се опитват да се ухапят взаимно.

Тази битка има потенциала да разруши БСП, защото се води по неправилни причини. Ясно е, че Станишев оттук-нататък вече няма и не може дълго да стои начело на левицата. И отговорностите му са в друга посока, а и отпушеното напрежение ще го залее като цунами. Но не ми е ясно и защо БСП започва да гледа с носталгия назад към Първанов.

Бившият президент е биткаджия, спечели убедително единствените избори, които изобщо не можеше да си позволи да загуби и винаги ще бъде фактор в БСП. Но не виждам нито смисъл, нито полза от това той да става партиен лидер. Историята, казал е Маркс, винаги се повтаря като фарс. Връщайки се от остров Елба, Наполеон успява да управлява само 100 дни.

Затваряйки битката в две имена, БСП си прави лоша услуга, защото се вкарва в капан. Изборът на левицата е много по-голям от вота между Станишев и Първанов. Ако социалистите не си позволят да мечтаят отвъд този хоризонт, то със сигурност признават, че БСП се се свела само до своя апарат.
Но БСП това са всички обикновени хора, които искат промяна, които искат друг свят, които не искат повече да бъдат управлявани от най-слабото правителство в новата ни история, които оцеляват напук на финансовата талибанщина на Дянков, които въпреки всички трудности, разочарования, болки, изтощения и интриги, на всички избори отново и отново с гласа си и вярата си показват, че лявата идея има бъдеще в България. Тези хора заслужават победа. Тези хора заслужават промяна.

Но заслужават и друго.

Заслужават сами да решат каква да е тя, а не някакви апаратни хватки и нарцистични войни да предопределят тяхното бъдеще.

„Да бъдеш социалист означава да не се задоволяваш със състоянието на света такова, каквото е...”, бяха казали френските социалисти през 2008 година.

Вероятно това важи и за състоянието на левите партии по света.

Вие как мислите?