Дъждовният есенен парк на света

Любимата ми книга на Владимир Набоков се казва „Други брегове”. Тя в никакъв случай не е сред романите му за които се говори много („Лолита”, „Пнин”, „Покана за екзекуция”), нито е сред текстовете му, които възпаляват съзнанието с тежестта на неразрешен лабиринт („Защитата Лужин”, „Отчаяние”), а е сред опитите на този странен писател да улови в думи меланхолията по детството.

„Други брегове” е много интересен и ексцентричен опит по преоткриването на завинаги загубения рай, годините на невинност, родината, която е изчезнала безвъзвратно в политическата мътилка на историята.

Набоков е изключително коварен писател, защото по никакъв начин не сключва с читателя споразумение за достоверност. Точно обратното – от самото начало той не крие полета на въображението си, на асоциативното мислене, защото въображението е единственият начин да се преклониш истински пред красотата на богинята на паметта Мнемозина.

И така се стига до един роман в който мъката по родината и меланхолията по детството са преплетени в неразрушим възел. А миналото, в което Набоков ни връща със своите думи, е опиянително като стар коняк, защото той стъпка по стъпка ни повежда назад, към призрачната Русия, която по времето на писането на романа вече я няма, защото авторът/героят твърдо вярват в непоклатимото си убеждение, че веднъж видяно нещо, то никога повече не може да се върне в хаоса.

В този, чисто набоковски смисъл, битката за паметта е битка с идеята, че хаосът е в състояние да погълне целия свят и да не остави нищо след себе си. Човек може да съществува истински докато се бори за своите собствени думи, за своите собствени образи, които да спаси и пренесе през времето.

Това всъщност не е точно меланхолия. Това е надежда, и заради това не приемам идеята, че Набоков е циничен писател, че човек може да се върне в рая, като извоюва обратно паметта си от мрака на хаоса.

Но стига толкова за Набоков. Всъщност той беше необходимото начало на този текст, който всъщност ще е посветен на две картини. Видях ги по различно време, но ги запомних, защото и двете имат сходен сюжет, осъществен по различен начин, разбира се -  те представят двойка (мъж и жена), които вървят посред есен в парк, виждаме ги в гръб, в парка вали, а те ходят по една алея, под един общ чадър и така до вечността.

Ще ги покажа хронологично. Първата от двете картини, която видях е на Леонид Афремов. Неговият стил е неподражаем и разпознаваем от 200 километра:

Втората е пак на руснак – Алексей Бутирски. В този парк цветовете са наистина есенни, а светът сякаш никога няма да излезе от този сезон:

Интересни биографични детайли. Афремов е роден през 1955 година, а Бутирски през 1974 г. Те са художници от съседни поколения, което обаче не пречи един и същи образ да прокрадне през времето и да попадне в картините на единия и на другия.

Афремов отдавна не живее в Русия,  а в САЩ. Бутирски, носен на крилата на своята европейска слава, също не се задържа в родината си, а обикаля целия свят, въпреки, че очевидно обожава да рисува Париж, Венеция и романтиката, която въображението наслагва по тези места.

Но всъщност това не е текст за картини. Интересна ми е идеята, която стои зад образата на двойката под чадъра в есенния дъжд.

Първата мисъл, а следователно и невярната, е, че това е безкраен като света художнически опит да се нарисува една любов на красив и поетичен фон. Влюбените срещу есента, дъжда, сами в целия свят, живеещи в своя новосъздаден свят, който очевидно не искат, а и няма смисъл да напускат.

Очевидно е, че и Афремов, и Бутирски са имали това наум докато са пресъздавали сюжета, всеки по своя си начин. Но образът е много по-дълбок, много по-меланхоличен, много по-загадъчен, отколкото изглежда на пръв поглед.

Всъщност – откъде произлиза меланхолията? Защо определени образи имат силата да ни вкарват в това състояние. Аз смятам, че меланхолията е подсъзнателен страх от смъртта. Тя идва от тъгата, че животът ще свърши преди да можеш да схванеш смисъла на някое чувство или удоволствието от него. Меланхолията се появява като бунт срещу липсата на памет, като начин душата да си сложи отметка на някоя гледка, за да може да се връща към нея и да се опита да я проумее.

Двете картини обаче имат по-различен смисъл. Смятам, че те са една безкрайна носталгия по дома. Но, не сълзливата носталгия, която може да бъде видяна в произволна сапунена опера, точно обратното – това е набоковско усилие един образ завинаги да бъде спасен от хаоса. Материализирайки го на платно двамата художници всъщност тръгват на път към собствената си невинност, към детството и родината (за всеки отделен човек и детството, и родината са различни неща), към паметта си.

В тези картини е зададен един наистина набоковски въпрос – за смисъла на собствения живот на всеки. Защото преоткриването на един есенен образ не е просто игра на въображението или обикновено свръхтворческо плагиатство, а очевидно проблем, който скача от поколение в поколение. Този проблем всяко време изразява на собствения си език, със собствените си дилеми, но образите не се променят. Винаги се стига до един есенен парк и до една двойка, която върви под общ чадър и всичко това те кара да се сетиш за цялата вселена, която предхожда тази ситуация.

А цялата вселена е само памет. Спасени от хаоса образи, които могат да спасят самия теб от безкрайната и задушаваща мъка.

Афремов и Бутирски стигат до една обща точка в своята визия – до светът предаден през цветове и емоция, която те тегли обратно в невинността, която те кара да преоткриеш наново себе си и да изпразниш света от нещата, които пречат. Заради това изчистените образи възпаляват най-драматично съзнанието, защото те са артефакти от истинска емоционална археология, а не от черна фантазия или странен кошмар.

И заради това, въпреки меланхолията и есенната носталгия, това са две картини на щастие.  Защото в момента в който се окажеш в есенен парк, под дъжда, насред всички цветове с които те замерва художника, тогава можеш сам да видиш, че си попаднал сред вечността. Образът е бил измъкнат от мъглата, родината е била потърсена и намерена, раят е бил свален от звездите на земята и в този красив смисъл – смъртта е победена триумфално.

В картината на Афремов, в картината на Бутирски няма място за никаква смърт.

Там е есен, вали дъжд и щастието просто дебне зад ъгъла...

Набоков, освен писател, е и страхотен поет. Стихотворението му „Слава” завършва с уникален куплет:

А веднъж в свойта ключова тайна вглъбен,

врязох в разума плуг като в угар,

и света в огледало съгледах, и мен,

но и друго, и друго, и друго...

Като го чета винаги се сещам за дъждовния есенен парк и за една алея, която води винаги към спасеният от хаоса свят.