По време на целия си десетдневен
престой в Русия се опитвах да напиша един цялостен текст за най-великолепния и
истински град на света – Москва. Но не можех и не можех. Текстът ми се
разпадаше на отделни парчета, защото за Москва има толкова много какво да се
говори, че всяка дума те отвежда в различна посока, направо в различен крачол
на Слънчевата галактика.
Тогава разбрах, че не можеш да
напишеш единен текст за Москва, това е все едно да се опиташ да сътвориш единна
философия за вселената – задачата е непосилна, невъзможна, а и безсмислена. Няма смисъл да затваряш вселената в рамки, да
я превръщаш в хербарий, трябва да я оставиш да бъде такава каквато е.
Вселенското състояние на описвания град от само себе си наложи фрагмените като
единствена форма да опиша мъничка част от невероятния свят в който попаднах.
***
Самолетът
Москва – София излетя точно в 10 часа от летище „Шереметиево”. През цялото
време като наркоман се взирах в илюминаторчето до мен, за да съм сигурен, че
няма да забравя нищо от това, което видя, за да съм убеден, че паметта ми няма
да ме подведе и ще отнесе с мен картината на тази невероятна Москва, на този
град-слънце, на този град, представляващ странна смесица от прелест и
жестокост, високомерие и топлина, красота и абсолютно безразличие. 10 дни в
Русия бяха за мен като десет века лично време. Никога не съм очаквал, че точно
на попрището жизнено в средата, изведнъж красивата ми концепция за света ще
рухне като американски небостъргач и аз ще се окажа в ситуация в която да
преценявам дали всъщност вече искам да живея в България и ще мога ли да
съществувам нормално в свят в който аз не открия своето място в Москва, тази
столица на хладната прелест, която може да изпепели човек.
***
Откакто се
помня винаги съм искал да видя Москва. Аз съм дете на епоха в което
стихотворенията за Москва бяха основния начин да просветляваме съзнанията си с
мечти, а и досега не мога да се отърва от този светъл блян, от тази лъчиста
идея за Москва като град, където слънцето свети по различен начин, където
светът изглежда по-иначе, където хората са различни и, където един ден ще
започне истинското бъдеще на планетата.
Заради
това, когато кацнах на летище „Шереметиево” въздухът, който миришеше на машинно
масло ми се стори упоителен като нова дрога. Дишах с пълни гърди, а в сърцето
ми зрееше предчувствието за града, който ще видя. Град, който е огромен като
спомен за нещо хубаво.
Боже мой,
изобщо нищо не съм подозирал. Москва се оказа много по-голяма и много по-различна
от всичко, което някога съм си представял за нея. Тук хубавото е бляскаво като
сън, а лошото е като кошмар. Всичко е в мащаб, който е трудно да бъде възприет.
Всичко в Москва е голямо – архитектурата, корабите, колите, къщите, блоковете,
парковете...Руснаците сякаш се съизмерват с различна вселена.
Европа е
континент с много държави, но нито една от тях няма толкова безгранично
пространство. Тук можеш да мечтаеш на едро без да изглеждаш луд. Тук можеш да
действаш на едро без да изглеждаш исторически шарлатанин.
Паметникът
на Петър I, който е се възвисява над Москва-река в друга държава щеше да изглежда
помпозен и смешен. В руската столица той си е на мястото. Всичко е въпрос на
мащаб.
***
Има една
руска песен в която се пее буквално следното:
Этот город самой лучший город на
земле,
Он как будь-то нарисован мелом на
стене
Не спрях да
си я пея по време на целия си престой в Москва. Музиката внезапно изригна от
мен и не ме напусна дори в в София, когато трябваше да се занимавам с банални
неща като това дали ще се намеря багажа и дали случайно не съм забравил нещо от
себе си в Москва, защото иначе просто няма начин толкова много да ми липсва
един град, който видях набързо, но пък с възторг, способен да срине цялата
галактика.
***
Москва
нахлува рязко в очите и те зашеметява с гледки. Всички снимки, които съм виждал
оживяха. Всички мечти се материализираха. Видях отблизо всички сгради, които
исках да видя и осъзнах, че това е град, който трябва да изследваш цял живот,
защото той вече се е сдобил със собствен отделен живот. И така, както си вървиш
из Москва и се опияняваш от причудливата смесица на сталинския ампир и
модерната архитектура изведнъж в далечината виждаш строящото се московско сити,
което вече яростно се е устремило към облаците и разбираш, че в този град
малките неща са просто ненужни. Тук разбиранията за широки, краката на
московчанки са дълги, изобщо никой с нищо не ти намеква, че тук ще има
толерантност към дребните неща.
***
В един
кораб-ресторант по Москва-река налетях на един бивш полковник Сергей, който с
жена си и още две приятелски семейства празнуваше рожденния си ден. Като видя,
че съм от България, Сергей (на първата си водка) започна да споделя впечатления
от всички градове у нас, където е бил. На втората водка вече ми разправяше за
българските момичета с които е спал. На третата водка руснаците и българите
вече бяхме братя, свързани в исторически съюз не само от пиенето, но и от
поривите на кръвта. На четвъртата водка Сергей вече разтревожено казваше, че
дъщерята на съседа му е на 25 години и все още е "холостая"
(неженена) и настояваше да ме води на гости, за да ме запознава с нея...След
като видя, че все още не ми се жени, човекът обаче настоя да ми даде телефоните
си, за да му отида на гости. "За какво са ми всякакви други европейци",
сподели този кадър - "На мен ми е приятно да си пия с българи".
А всъщност
запознанството ми с него стана по интересен начин. Бях излязъл на горната
палуба на ресторанта, за да видя нощната Москва и без да видя се блъснах в
жената на Сергей, която той се канеше да снима. Извиних се. На себе си обаче
носех бадж на който пишеше името ми и страната от която съм.
- Александр
Симонов! – възторжено извика Сергей. – Ние имаме такъв писател у нас.
- Симов! –
поправих го аз. Но Сергей вече твърдо беше убеден, че аз съм Симонов. И тогава
музата ми дойде – казах, че аз познавам творчеството на Симонов, рецитирах
знаменитите стихове – „Жди меня, и я
вернусь”, но все пак аз съм Симов от Болгарии.
Малко след
това в ресторанта Сергей вече доведе жена си на моята маса и почнахме да
говорим за света.
Сергей ми
каза още нещо, което запомних: „Я хохол (тоест – от Украйна), но всю свою жизнь я отдал служению
России”.
А после пак
си спомнихме, че сме братя, а бившият полковник повече от всичко държеше да
почерпи...
***
Никога не
съм си мислил, че комуникацията с руснаци ще ми бъде толкова лесна, но тук
самата природата на хората е такава, че те подтиква да си говориш с тях.
Младата
митничарка, която трябваше съвестно да ми провери визата също започна да ме
разпитва за журналистиката, за България и, ако не беше нервността на цялата
група, която ме чакаше можеше да си приказваме още доста време.
Това е
най-голямата трагедия на всички, които мразят Русия по неясни причини. Между
руснаците и българите просто няма дистанция. Опитват се да ни наложат някакви
политически разграничения, някаква новооткрита идентичност, но не става. След
първата водка (жив да си, Сергей, ще те помня докато съм жив, ще помня и жена ти, която
настоя да ми дадете телефона си, че момичето в съседство просто не можело да
стои на тази възраст неженено), прахът на измамата се маха и остава истинското
приятелство. Това, което не могат да ни отнемат. Нито историята, нито
политиката.
***
Стоях на
носа на корабчето, което прекосяваше Москва-река и гледах градът, който се
носеше като поезия край мен. Започна да духа леден вятър, знамената над Кремъл
се вееха романтично, хората по крайбрежните улици живееха своя делничен живот,
съботната Москва посрещаше с радост вечерта и тогава аз осъзнах, че спокойно мога
да се впиша в този град. Че няма да имам трудности с прехода, защото тук дори и
облаците ми изглеждат познати, въпреки, че са по-големи, отколкото може да си
представи човек.
Да, Москва
е ужасно скъп град, цените също са огромни, защото, както казах нищо в тази
столица не може да бъде малко, но пък ежедневието ми изглеждаше странно познато
и близко. Може би, защото в сънищата си неведнъж съм бил в Москва. Защото я
познавам със сърцето си, а за нито един град извън България не мога да кажа
това.
Значи е време
да признаем сънищата за легитимен източник на познание в този свят.
Аз и Москва
се бяхме срещали насън.
На живо срещата ни вече се оказа поезия.
На живо срещата ни вече се оказа поезия.
***
Оказа се,
че аз съм повече интелектуален продукт на руската култура, отколкото на
българската. Всичко в Русия ми звучи познато и близко и това не е страничен
ефект на водката (только по рюмчик водку, казва дипломатката Кристина, която
ни придружава, другата – Мария, Маша е пратена да бъде доброто ченге с която да
си говорим за времето, музиката или за това къде кипи нощния живот на Москва.)
Заради
това, когато излязох на Червения площад, аз се чувствах като у дома. Този
площад съм го виждал по стотици снимки, гледал съм го по телевизията, но за мен
беше емоционален възторг да го видя на живо, да крача по паветата, да гледам
оригиналните кубета на „Св. Василий Блажени” на живо и да се питам защо тази
Москва така ми е влязла под кожата. Защо всеки, който мине покрай нея, отрасне
в нея или пък просто я види в далечината, не е способен да организира друг живот,
освен хиляди пъти да повтаря отново и отново нейния образ.
Видях и
мавзолея на Ленин. Точно срещу него се е ширнал ГУМ, легендарният ГУМ, който
днес е нещо като модел на новия руски капитализъм (Он модель нового российского
капитализма, казах на едната от руските девойки, които бяха с нас. Тя се
разсмя, но не съм убеден, че знаеше, че това моето е вид протест.)
***
Кремъл.
Тези червени стени имат магия в себе си. Зад тях стои толкова история, че в
един момент схващаш каква удивителна сила е историческия поток, как приклещва
хората в себе си и ги изтощава докрай. А вътре в Кремъл е непоносимо за
сетивата. Там е строено с чудовищен размах. По уличките вътре са се разхождали
Петър Първи, Борис Годунов, Сталин – царе, диктатори, богаташи, олигарски...
Кремъл е повече от символ. Кремъл може да бъде възприет за самата история,
която е получила тяло, защото, ако историята искаше да се материализира щеше да
прилича твърде много на червената крепост.
Обиколката
из музеите и църквите на Кремъл е още по-изтощаващо занимание. Оръжейната
палата – там, където днес са изложени предмети, дрехи, съкровища и оръжия на
руските царе направо смазва. Таваните са високи като за седем души. Стаите са
просторни като малко белгийско градче. В Русия има много пространство, а царете
им очевидно са го ценяли. Влизаш през врати през които могат да минат
12-метрови хора. Виждаш великолепието от злато, брокат, диаманти, сапфири и
бисери, които царските династии през годините са пропилели за своите прищявки.
Схващаш, че изящният ювелир Фаберже е бил възможен единствено в руския двор,
където никой не пести и всички са втренчени в невъзможното.
Отидете в
Кремъл, посетете Архангелския събор, където са погребани доста царе и ще видите
нещо друго. Заради тази мисъл и руснаци и българи колективно ще искат да ме
гръмнат, но Сталин всъщност е продължител на цяла линия от гигантомани, които
са се изредили в този двор. Терорът от Кремъл по негово време е можел да бъде
единствено огромен, защото тази страна, както вече отбелязахме, не признава малките
мащаби.
Не го
оправдавам, не бих могъл, но вече мога да разбера средата му – той е бил
заобиколен от самата история, едва ли някога изобщо го е интересувало нещо
друго.
***
Москва
бързо те отървава от усещането, че България е центърът на вселената или, че
Брюксел има смисъл вън от въображението, наречено Европейски съюз. Руснаците
много държат да повтарят, че те са най-голямата европейска страна. И това е
точно така. Но Европа днес вече не е Европа от миналото. Мисля, че в Русия
долових новата епоха на света, която наближава. Не казвам, че това е нещо
непременно добро, но светът се измества на изток, което е невиждано в цялата
история досега. Заради това Русия има всички шансове да стане центърът на
Европа, разбира се, ако изобщо от това има някакъв смисъл, защото слънцето
изгрява от Изток, а и видях, че руските телевизии отделят доста сериозно
внимание на новините от Азия.
Насред
Москва, в един луксозен хотел, изпитах нещо като политическо откровение за
това, че всъщност Европа трябва отчаяно да търси Русия като опит да спаси
идентичността си. Защото във времената, когато всички се стремят да се правят,
че не са част от ЕС, май само в Русия е гордост да кажеш, че си европеец.
***
Надежда е
рускиня на около 55-56 години и я бяха наели, защото знае български да направи
с нас обиколка по най-големите забележителности на Москва. Тя се оказа една
сладкодумна дама със собствено мнение за всичко, удивителен разказвач и почти
социален критик. Когато разказваше историята на храма „Христос Спасител” (през 1931 година по лична заповед на
Сталин го бутат, искат да строят небостъргач там, но почва Втората световна
война, след това на мястото има басейн на открито, но през 1995 година започва
възстоновяването на храма и до 2000 година го съграждат наново, което е чудо,
защото в огиналния си вид църквата е строено близо 60-70 години), тя дори се просълзи.
После в
ресторанта за обед аз се оказах до нея на масата. Минахме набързо през малка
водка и борш с телешко и я усетих, че й се говори за политика. Аз съм репортер,
тези неща ги улавям във въздуха. Провокирах я леко като казах, че Путин ми се
струва добър държавник, между другото това наистина го мисля.
Надежда
веднага се възмути: „Знаете ли как ги наричам тях двамата (разбирай Путин и Медведев) – Чук и Гек. Знаете кои са те,
нали?”.
- Как да не
знам? – отговорих обидено аз. – Това са двамата героя на Аркадий Гайдар, нали?
С този
отговор напълно я спечелих. Тя започна да ми се оплаква от Русия:
- Ние нищо
не произвеждаме. Какво ще правим, когато един ден газът и нефтът свършат?
Тогава как ще живеем? И всичко тук е ужасно скъпо, а корупцията е стигнала
направо непоносими размери. Вече не можеш да си прегледаш зъбите без да се
наложи да плащаш, въпреки, че това ти се полага безплатно.
Опонирах й.
Казах й, че аз съм от държава в Европейския съюз, но при нас положението е
абсолютно същото. Споделих и друго – руската средна класа може да си позволи
неща, които дори българските богаташи не могат. Видях ги на идване в самолета –
цяло едно обикновено семейство електронизирано със смартфони, пътуващо в
бизнес-класата, очевидно връщащи се от почивка в България.
Надежда не
се съгласи с мен. Според нея средната класа в Русия е само 6-7 процента от
населението и тя обитава предимно големите градове.
- В Москва
има много богати хора, заради това е трудно да се говори за този град, но иначе
хората мизерстват. Властта е трудна и се саморазправя с хората.
Изпаднах в
нелеката позиция да защитавам един политически модел, който самата рускиня
мразеше. Но все пак й казах, че по това, което съм видял от руския политически
живот – Путин просто няма алтернатива. Не казвам, че това е хубаво, продължих
аз, но хората, които са срещу него са старите лица на елциновия кръг, старата
олигархия, която той лиши от достъп до властовите ресурси. Това ли ще е изборът
на Русия да сменя една олигархия с друга? И, ако изборът е толкова черен не е
ли по-добре да заложиш на познатото зло пред неочаквания ужас на старите
демони?
Добре де,
не го казах толкова поетично.
Тогава
обаче Надя ме застреля с едно кратко и ясно изречение:
- Може би
си прав. Но не за всичко. Избор винаги има.
Тази
непримирима рускиня адски много ми допадна, въпреки, че имахме разминаваща се
картина за руския политически свят. Напомни на героинята на един разказ на
Солженицин – „Къщата на Матрьона” – яката бабичка, която на плещите си може да
държи цял един свят и да го предпази от разпадане.
***
Дайте обаче
да приземим малко литературния патос – младото руско поколение не се интересува
особено много от политика. Това е типично ново градско поколение, което е
пленник на луксозните телефони и марковите стоки.
В това
отношение никой не може да каже, че Русия не е пазарна страна. Тя живее в
лъскав и бутиков капитализъм, който съвсем естествено може да уреди луксозен
живот само за една малка част от своето население. Останалите са обикновени
идиоти, които трябва да се справят както намерят за добре. В Русия не открих
особено много социална справедливост.
Воробьовите
възвишения. От този хълм Москва се вижда като на длан. И виждаш, че този град
просто няма граници. Казват, че околовръстното шосе, което се счита за граница
на Москва, въпреки, че градът отдавна се е разпрострял и зад него е дълго 109
километра. Това не е град, а цяла отделна държава, която може да съществува
самостоятелно.
Въпреки
това Москва е запазила своята история. Историческите здания стоят непокътнати.
Класицизмът на отминалите епохи е запазен в архитектурата.
Това е град
с голяма памет и раздвижено въображение.
***
В едно свое
есе, писано преди доста години, Виктор Ерофеев разказваше за своя среща с
писателя Семьон Бабаевски. Бабаевски е един от жалоните на соцреализма в
руската литература, любимец на Сталин, автор на забравеният окончателно днес роман „Кавалерът на златната звезда”. Ерофеев се
среща с Бабаевски в началото на 90-те години, когато писателят вече прилича на
динозавър, случайно попаднал в епоха към която просто не принадлежи. Той цитира
един пасаж, описание на Москва от края на 40-те години – поток от коли с
блеснали фарове, огромни булеварди. Ерофеев смята, че това е било чисто и
просто литературна фантазия. И иронично вметва, че всъщност Бабаевски тогава е
описвал Москва днес, когато колите не спират нито за миг, когато задръстванията
са непосилни и изтощаващи...
Сетих се за
това откровение на Ерофеев докато се разхождах из модерната Москва. Запитах се
дали писателите от миналото биха познали града си днес? Дали знаят в какво се е
превърнала Москва, как е успяла да запази от всички епохи по нещо и да продължи
напред към бъдещето?
Гледах
колите с блеснали фарове, които се носеха в московската нощ и съжалявах, че не
съм чел „Кавалерът на златната звезда”. Днес вече няма да мога да я прочета без
да се залея от смях хиляди пъти, но може би, философски се запитах аз, има
някакъв общ литературен блян, който всички писатели колективно се опитват да
постигнат. Дали пък литературата не формира бъдещето, чудех се аз из Москва.
Дали пък днешният величествен град не е продукт на хилядите думи, които са
изписани за него. Той е предсказван, възпяван и възславян. Тези думи са
по-мощни от ядрена енергия. По-ярки от комета. Те трябва да са оставили следа в
световната нощ.
Вървях из
Москва и си мислех за литература.
***
Хотелът в
който бяхме се намираше на Олимпийски проспект. От него на 20-тини минути
ходене се стига до Садовое колцо. Едната вечер специално отидох до него, за да
го разгледам. В него, разбира се, няма нищо специално, път като път, на за мен
това беше литературно пътешествие. Почувствах се наистина в Москва. Разхождах
се из нощния град и дишах нощния въздух.
Чувствах се
направо половин московчанин.
***
Небето над
Москва е уникално. То е удивително синьо, но в него винаги има облаци. Дори
небето подсказва за крайностите, които разкъсват този град – големият лукс и
обикновената бедност, неочакваните поетични пориви и олигархичните прищявки...
Да гледаш небето е подлудително занимание, защото човек има чувството, че може
да се загуби в него. Когато вкараш в зениците си малко от това небесно синьо,
после светът за няколко мига ти изглежда нереален, като сцена от роман, като
филм, който никога няма да свърши, защото небето е вечно и те заразява с порива
по вечен живот.
А след като
си гледал небето можеш да видиш и самия град с нови очи. Нововъзникващите
небостъргачи, които нахално искат да нощуват в облаците, новите богаташки къщи,
които кичозно разказват историята за много натрупани пари, история и икономика
събрани на едно място. Москва е град като коктейл, който газира вените ти и те
кара да се чувстваш като космонавт кацнал на планета, странна и хубава,
прелестна и необяснима.
***
...в един
момент се оказах на улица „Арбат”. Сетих за великата песен на Окуджава „Пешеходы
твои — люди невеликие" и дори започнах да си я пея на глас, защото „Арбат”
изисква музика и душевно опиянение. Това е уличката за която казват, че е
запазила духа на старата Москва, онази Москва, която раждаше поети и философи
дори повече от обществената поръчка на вселената за тях. „Арбат” невероятно
много прилича на централата улица в Пловдив, носи същия дух, само, че това е „Арбат”
и малко след като тръгнеш по нея, докато зад гърба ти оставия грозния сталински
небостъргач на Министерството на външните работи, виждаш паметник на самия
Окуджава, много театри, букинисти, магазинчета за сувенири, матрьошки във
всякакви форми и новата култова мания – тениска с надпис Che
Бурашка на която се
вижда литературното странно същество, хванало автомат в ръцете си.
Русия е
фабрика за сбъдване на интелектуални мечти – видях с очите си театр имени
Вахтангова, този театър за който съм чел в толкова много текстове и понеже аз
съм израснал с Русия, сега сякаш сбъднах всичките си детски сънища,
материализирах ги от дъното на душата си и бях щастлив под московското слънце
със сладолед, всъщност с пломбир в ръката.
Съвременната
разходка из Арбат също е занимание интересно. Защото поетичните проблясъци,
които те обземат от паметника на Пушкин и Наталия Гончарова малко по-нататък са
прекъснати от девойки с листовки, които те канят да посетиш музея на еротиката
или пък музея на телесните наказание...
Това е
Русия, казах си аз философски, поезия, слънце, еротика и бой в едно. Важно е
баланса между всички тях да е подсигурен. Тогава можеш да разхождаш по Арбат
без да се опасяваш за някоя част от тялото си...
„Арбат” е
непреходна част от московския мит, това е съживена литература, а от нея не може
да те извади дори и факта, че цените по улицата не се наближават. Дори самите
московчани предупреждават, че е голяма грешка да се купи нещо от „Арбат”.
Очевидно митологията върви доста добре с пазарната икономика, защото цените
къртят зъби за несъстоятелните приходящи от най-бедната държава в ЕС. Виж – германците
и японците се избиват за сувенири. За тях Москва също е някакъв вид европейска
фантазия.
***
Заговорих
се с една продавачка на сладолед, която се опита и изби от главата ми идеята да
пробвам един вид сладолед като ми препоръча горещо друг. Опитах новия вид и
направо се разтекох от кулинарно удоволствие, тя ми беше дала някакъв модел с
бадеми и стафиди, което превръщаше пломбирът (това е особен модел руски сладолед) в кулинарно изкушение от голяма
степен. Когато дамата разбра, че съм от България ми каза, че няма да ми приеме
парите, а получавам сладоледа като подарък от нея. Щях да се разрева от
умиление и насила набутах парите в ръката й. Не очаквах, че има държава в която
думата „българин” предизвиква такива добри емоции. По дяволите, дори в самия
мен „българин” извиква в най-добрия вариант смесени чувства. Бяха ми казали, че
руснаците са забравили топлите отношения и дори изпитват презрение към
българите. Никъде не видях това презрение. Москва се оказа град в който думата
„българин” чудодейно отваряше вратите навсякъде. В българското посолство
обясниха, че единствено руските бизнесмени са носители на прагматизъм и
разказаха случаи за не една и две провалени сделки в които българските богаташи
са се опитали да почнат тирадите си със спомени и речи за голямата дружба. Но
дори и българските дипломати признаха, че в Русия има невероятно добро чувство
към България. Аз го видях с очите си.
Продавачката на сладолед, която се опита да ме почерпи
беше най-трогващия пример за това. Както казах – насила й оставих парите – 40
рубли (това са около 2 лева). Но успяхме да поговорим за 5 минути. Като разбра, че съм
журналист, продавачката си отпусна душата и започна да ми говори за Русия и
Путин. Намерих фенка на президента. Но, не си представяйте нещо дежурно и направено
по дълг. Жената беше искрена, защото тя говореше с леко собственическо чувство
за властта, а тонът й за Путин беше като за дете, което тепърва ще научава
дисциплината. Тя ми каза, че при него хората все пак са се замогнали малко.
Самата тя е видяла доходите й да скочат 5 пъти в последните 5-6 години. Не
каза, че живее богато, точно обратното – оплака се от постоянната скъпотия, но
каза, че вижда смисъл в това, което правят упрявляващите. А после ми каза, че
обича българите, защото й напомнят на самите руснаци, но тя ни определи като
по-добра версия на нейния народ. Не знаех какво повече да й кажа – пожелах й
приятен ден и си тръгнах във възторг от още един руснак в лятната Москва с
удивителното небе.
***
Руснаците
имат особено отношение към властта. То е изпълнено с иронична двойственост.
Поддръжниците на Путин например са разбрали, че не е комерсиално пред чужденци
да хвалиш президента и заради това първо започват с ирония към него, с няколко
шегички, с бързо охулване на цялата власт в Кремъл, а чак най-накрая си
позволяват да кажат и няколко хубави думи. Опозиционерите са на обратния полюс
- почват с хвалбите и най-накрая завършват с критиките. Според мен заради това
западните журналисти и анализатори изобщо не могат да схванат Русия или пък
поне малко да разберат политическите процеси в нея. Руската политическа душа
като герой на Достоевски прекалил с водката се изплъзва от подредените
политически обяснения. Да не говорим, че на маса - и феновете на Путин и
антипутинистите, рано или късно започват да говорят като преродения Бакунин и
стигат до извода, че властта е изначално зло и трябва да живеем в
безвластнически свят...
Как да не
получават западняците инфаркти, когато се сблъскат с това?
Една шефка
на отдел в Руската национална библиотека направо заяви: „Дмитрий Медведев ще е
патрон на тържествата по случай 90-годишната от нашата библиотека, а аз направо
си викам, защо ни е някакъв си Медведев, че при нас три пъти е идвал Уго
Чавес”. Така тя ни разказа историята за това, че президентът на Венецуела е бил
на специално посещение в библиотеката по време на визитата си в Москва, за да
открие секция с латино-американска литература. После се оказа, че тази дама
всъщност не е опозиционерка. Май именно тази иронична двойственост на
отношението е причината западните журналисти изобщо да не могат да схванат
същината на руските процеси, а прогнозите им и анализите им да се провалят с
гръм и трясък.
Така че да
разбереш политическите мисли за света на един руснак никак не е лесно, защото
те са в състояние на постоянна преоценка и иронична екзекуция.
***
Новият
руски политически елит леко си прилича. В голямата си част това са все хора
завършили образованието си в началото или края на перестройката, трупали пари
или властови позиции при Елцин и добрали се до властта при Путин – Медведев.
Този елит никак не е за подценяване. Това са хора с план за света, с поглед към
нещата, които са усвоили западната показност за лесно достъпност и разбиране на
проблемите на хората. Дали това е така или не, само един Господ може да каже.
Въпросът е, че този елит (аз видях съвсем малка част от средната му част) определено е наясно със своето
място във вселената. Нещо повече – около тях ясно си личи аурата на властта. В
Русия е лесно да разпознаеш човека с власт, около него просто има силово поле.
Май това е голямата трагедия на олигарсите – те трупаха пари, а всъщност
единствената истинска валута, която се котира в Русия е властта. Според
западните формули парите водят до власт, но руският случай както винаги е
изключение. Путин направи това – сложи властта пред парите и олигарсите минаха
на втора позиция. Между другото не казвам, че това е правилно, но това е
политически факт за тази огромна и интересна страна.
Обаче има
една обща черта – елитът на Русия днес вече има голямо самочувствие. И то не е
безпричинно. Световният политически покер бе разигран така, че днес руснаците
имат ръка. Така се случи. Иронично, нали?
***
Московската
„пробка” (задръстване) е титанично явление. Въпреки, че се оказах в Москва в края
на юли, когато се предполага, че една солидна част от столичани са емигрирали
на дачите си или се намира в чужбина в отпуска, пак няколко пъти се случи да
висим в солидни задръствания. Московското задръстване може да трае с часове в
работните месеци от годината. Не знам как точно става, но колите са в състояние
да не помръднат изобщо доста дълго време. Заради това казват, че е лудост да не
тръгнеш за среща в Москва два часа предварително, особено, ако пътуваш с кола.
Кореспондентът
на „Российская газета” в София един път ми показа един свой репортаж, който
започваше с изречението: „Това, което в София минава за много голямо
задръстване, в Москва е само временен проблем”.
Аз не видях
най-големите задръствания, но пък усетих как това мощно движение може да спре и
да не помръдне. Един ден вероятно в Москва ще има толкова много автомобили, че
никой няма да може да потегли наникъде. Всъщност, не ги разбирам тези с
автомобилите. Ако зависеше от мен, аз не бих излязъл от метрото на Москва. С
него пътуването е с пъти по-бързо и невероятно по-готино. Билетът е 28 рубли,
което е около 1,10 лева. Обаче стигаш до всяка точка на Москва бързо, а самите
станции като продукт на изкуството.
***
Групата в
която бях реши да пие до късно вечер. И така в един момент стария репортер се
оказа в пиеща група пред хотел (отель на руски) „Ренесанс” в Москва с бутилка медовуха в ръка. Медовухата е
нещо като българската ракия с вкус на мед, не особено приятно и стилно, но пък
идеално за лятна московска нощ, когато ветровете идват неочаквано, сякаш
призовани от тайнствен бог на пътешествениците по далечните краища на света. И
така – стоях под московските звезди, имах в ръката си чаша с медовуха и се
чувствах пълноценен гражданин на вселената. По едно време към групата се
присъедини една певица, която, оказа се, е идвала в България да пее. Споделих
й, че сега ще ми е трудно да се примиря с живот без Москва. Москва, казах аз,
сякаш е създадена за хората, които искат да мечтаят, но не искат да излизат да
излизат от реалността. И най-важното – казах това изречение на руски, който
очевидно тя успя да разбере. Москва, допълних аз, е град, който, както казваше
стихотворението на Тютчев за Русия, трябва да разбереш със сърцето си. Всичко
тук е сложно, но изчистено. Красиво, но парадоксално. Невероятно, но същевременно
болезнено реално.
Кой може да
ни гарантира, казах аз на руско-български, че светът е нещо повече от Москва?
Никой. Светът може и трябва да свърши в Москва, защото този град е широк като
вселената.
После си
сипах още малко медовуха, погледнах към звездите над хотела, въздъхнах весело и
си казах, че наистина животът е кратък, но весел и приятен щом си видял Москва
и си успял поне за миг да усетиш електричеството в нея.
***
- Московчани
– казва ми придружителката на групата Маша – винаги ходят бързо. По това можеш
да познаеш московчанинът в цяла Европа, той винаги бърза повече от всички
останали. Хората тук не обичат да си пилеят времето, постоянно имат чувството,
че закъсняват и заради това никога не ходят в нормално темпо.
Аз си
обяснявам това с огромните разстояние. В този град всичко може да се намира
далече. Разстоянието от хотел „Плиска” до Орлов мост в София в Москва е
невероятно близка дистанция, която може да се вземе в бърз ход пеш. Този град
не спира нито за една минута. Дори нощем Червения площад е пълен с хора,
особено през лятото, защото московчани бягат от лятното слънце с нощни
разходки, които продължават докато звездите светят. Сградата на ГУМ нощем
цялата е обсипана със светлини и купонът не спира нито за миг.
Това е град
на скорост, който обаче знае да цени миговете на естетически възторг.
Московчани са освободени и широки хора – младото поколение спокойно сяда насред
Червения площад и с часове може да бистри своите си теми, възторзи и попадения.
-
Московчани – пак казва Маша – четат само на две места – в метрото и, когато са
в отпуск.
Подхванахме
тази тема, защото не издържах да не упражня руския си с рускиня и й разказах,
че имам чувството, че познавам всички станции на московското метро, защото съм
чел книгата „Метро 2033” на Дмитрий Глуховски, невероятна антиутопия, която
разказва за обезлюдената след ядрен взрив Москва в която всички оцелели живеят
в метрото (московското метро е строено така, че да може да бъде противоядрено
скривалище в случай на нужда). На някои от станциите пътят с ескалатор надолу е 3-4
минути.
- Значи –
казах аз – Москва е най-литературния град на земята, защото средно един работещ
московчанин прекарва в метрото поне 2 часа на ден.
И
представете си само – всички четат. Картината на забързаната и четящата Москва
ме порази, замислих с възторг над това и дори оставих сладоледа в ръката ми да
се разтопи...
Ех, Москва,
ты моя Москва...
***
Попаднах в
обикновен руски гастроном. Не издържах да чакам последните дни и тогава да си
купя бонбони – реших, че ще си угодя предварително. Обикалях из рафтовете и
виждах всички неща за които съм чел. Кефир в странни шишета. Сгущьонок (това е кондензирано мляко) от който веднага си взех една
консервичка и го изпих буквално пред магазина като почти си захаросах кръвта,
квас в кенчета, сума ти видове хайвер, сметана във всякакви форми. Кулинарната
Русия има с какво да се гордее.
На всяко
ядене чорбата е задължителна. Това е традиция трайно впита в руския кулинарен
ген. Просто без супа не може. И така се видях принуден да ям борш. В България
аз ненавиждах борша. Често можех да бъда чут да казвам, че руснаците са
невероятни пичове, които обаче не се случили на готина национална кухня. Вече
горчиво се кая за тези думи.
Опитах борш
в един ресторант край Кремъл, кръстен „Борис Годунов”, който като интериор
напомняше старите руски къщи. Донесоха ми една много тъмно розова супа от
цвекло с телешко и чинийка сметана. Оказа се, че сметаната трябва да бъде
сложена в борша. Леле, какъв вкус! Изумен установих, че досега съм мразил
единствено някаква българска версия на борша, която няма нищо общо с оригинала.
Боршът беше горещ, челото ми веднага се ороси и да ви кажа схванах защо
руснаците могат да ядат борш с водка – нейните градуси убиват горещината и
подсилват вкуса.
Това обаче
беше първия ден. На осмия вече щом видех борш исках да почна да викам. Винаги
съм знаел, че руснаците много го уважават, но просто не съм подозирал, че го
ядат в такива количества. Да не говорим за тоновете риба, които трябваше да
погълна.
***
Стадион
„Лужники”, разположен на единия бряг на Москва-река се оказа невероятен спортен
комплекс, един малък спортен бисер. Част от групата в която бях решихме да
отидем да гледаме мачът от руското първенство между Спартак Москва и Волга.
Пред стадиона все още стои паметникът на Ленин. Необичайният постмодернизъм
идваше оттам, че в краката на статуята имаше сцена на която четири полуголи
рускини с танци рекламираха последния модел на някаква западна марка коли. И
колко много народ се изсипа на стадиона! Цветовете на Спартак Москва са червеното
и бялото, заради това тълпата постоянно настръхнало коментираше нещо за
„красно-белых”, за предстоящия сблъсък и се надяваше на внушителна победа. За
кратко научих всички викове на агитката, най-често повтаряният от които беше:
„Вперед, Спартак! Вперед, Спартак!”.
После стана
трагедия. Отборът на Спартак натисна Волга, но 30 минути не успя да вкара гол.
Тогава футболистите на Волга, вероятно в единствената си атака, която
направиха, простреляха вратата на московчани. Леле, стадионът замлъкна тревожно.
Но само за миг. После агитката отново започна – „Вперед, Спартак!”. В крайна
сметка Спартак победи с 2 на 1. Добре, че стана така. До мен седеше един
руснак, който така се вълнуваше по време на цялата среща, че се опасявам, че
щеше да получи удар, ако любимците му бяха загубили. А какви други думи
научих...
Не, тях ще
ги спестя. Ще загубим детската аудитория.
***
Кафенетата
в Москва. Да, дотук също са припълзяли унифицираните световни вериги, марки и
храни, но не са чак толкова много. Типично московско кафене или ресторант се
старае да запази някаква своя оригинална атмосфера. В едно от най-хубавите
кафенета в които влязох - „44-ая
квартира”, интериорът беше все едно се оказваш в дореволюционен московски
апартамент. И във всеки ресторант има музика на живо. Тук май изобщо не ценят
записите. Очевидно в Москва навсякъде се пее. Но е изключително приятно да
влезеш в едно уникално малко кафене, да платиш солената цена на едно кафе, но
пък да се чувстваш непреходна част от един голям и невероятен град.
***
Един минус
за мене. Докато обикалях с метрото се сетих, че искам да отида на Патриаршие
пруды (Патриаршите езера), но така и не успях да се организирам, за да стигна дотам.
Така изтървах, за да видя, къде се развива действието от първата глава на
най-знаменития роман в света, който почва с великото изречение: „Един пролетен ден, в часа на небивало горещ
залез, в Москва, на Патриаршите езера, се появиха двама граждани”.
Да, да, да,
говоря за „Майстора и Маргарита”.
***
Трябва да
се похваля и за още нещо. Представете си колко съм проглушил ушите на
рускините, които бяха задължени да се грижат за срещите на групата в която бях
и за нашия удобен превоз, щом в края на цялото пътуване, те двете ми подариха
последният роман на Виктор Пелевин “Snuff”. Тъкмо щях да се хваля, че съм
изкарал едно пътуване единствено в съзерцание и без много комуникация, но
неочакваният жест накрая ме убеди в това, че очевидно не съм спрял да дърдоря
през цялото време.
Карма.
Московска карма.
***
Когато
наближи времето да си тръгвам от Москва, сърцето ми започна да се свива от мъка
и жалост. Честно, не ми се тръгваше. Изобщо не исках да си тръгвам от този
голям, развълнуван, противоречив и шантав град. Москва е като кокаин към който
се пристрастяващ от първата доза. Знаеш, че не всичко в тази дрога е съвършено,
полезно или правилно, но това не може да те откаже от нея, защото
В края на
юли Москва е нещо като място, което не потъва в сън. Мръква се към един часа
през нощта, а слънцето се показва само три часа по-късно отново – към четири.
Отвсякъде струи светлина. Преди да тръгна поне 15 души ми казаха, че трябва да
си взема поне едно яке за Москва, защото там времето било студено, гадно,
противно. Всъщност изобщо не е така. Лятото се оказа много топло, което дойде
като бонус за естета в мен, защото при първите лъчи от слънце, дори и навън да
е минус 10 московчанки веднага слагат минижупите.
И така
лятото става не само горещо, а и
поетично.
Как да си
тръгнеш? Кааааак?
***
Една своя
песен Григорий Лепс и Николай Расторгуев
завършват със следните думи:
Шаг от пропасти до таких вершин,
что опять захотелось жить
Може би
точно това е очарованието на Москва. Тя е такава, каквато е. Път от пропаст до
върхове. И точно това те изпълва с драгоценното усещане за живот. Тук няма да
получиш милост. Но пък можеш да получиш усещането за живот във възторг. На
самите московчани, това разбира се, не им прави впечатление, което е също част
от магията. Те я живеят. Защо да им пука?
Но на
такива като мене, които за кратко се докоснаха до Москва, веднага им става
ясно, че това е място в което кипи толкова истински живот, че те изпълва с
удивителна виталност.
***
Когато
кацнах в София си казах, че не трябваше да убивам поета в мен. Може би трябваше
да напише поне едно кратко стихче за Москва. Знам, че трудно ще се меря с
всички, които са го правили през годините. Заради това докато чаках българските
власти да ми проверят паспорта, да ме удостоверят като една малка частичка от
ЕС, аз сътворих един куплет. Моето обяснение в любов към Москва:
Над Останкино блесна звезда
и нощта деня прегърна..
Да, това си ти, Москва,
как при теб да не се върна...
Знам, че
няма да получа Нобелова награда за това стихче. Но го сътворих като жест към
самия себе си.
Защото,
когато Москва се завърне при мен насън, ще имам какво да й кажа.
