Wednesday, April 24, 2013

Литературният антикомунизъм на десницата




Новината за бременната скарида, която е уловила Лиляна Павлова обходи Фейсбук по-бързо отколкото Искра Фидосова поглъща кашкавалени хапки на благотворителен коктейл. Сюрреалистичната наситеност на повествованието за бившата министърка беше толкова абсурдистка, че, за да запази здрав разума си обикновен виртуален маргинал като мене бе принуден спешно да си търси други четива, които да го убедят в ползата от битието, а да не го карат безуспешно да иска да си избоде очите с химикалка с надпис "Имаме воля".
Така из необятното виртуално поле попаднах на още по-странен и разтърсващ текст. Той дори ми прозвучи като църковна литания заради своя извисен, предистиречен тон. И сега все още се чудя как пък от всички четива в нета аз налетях на предизборния дневник на някаква десебарка Деница Сачева, водач на костовистката листа в Хасково. Нейните размисли, сравними с есе, което гимназистка пише за любимата си бойгрупа, ме покъртиха толкова жестоко, че не спрях да се хиля цял ден.
Съжалявам, че ще ви занимавам с никому неизвестната Деница Сачева и нейният дневник, наречен "Хроники от първата ми предизборна кампания", но считам, че в този текст като в истинско и безпощадно огледало се вижда цялата мизерия на политическия преход и как българската десница има идеология, която прилича по-скоро на комикс, а на нещо реално.



От целия текст е интересно единствено и само началото, защото то съдържа в себе си центъра на проблема. Сачева, която е била 16 годишна тийнейджърка през 1989 година много, ама наистина много държи да се изкара непримирим боец срещу комунизма. Комунистите създадоха навремето АБПФК (активен борец против фашизма и капитализма) и към този списък започнаха да се присламчват хора, които са били на по 10 години през 1945 година. Същото важи днес за костовистите. Те си създават АБПК-биографии (което ще рече - активен борец против комунизма). Този опит за измислено минало си личи веднага в лексиконното начало на текста.
Костовистката била кръстена на 11 години и веднага я привикали, за да й кажат, че не било препоръчително да ходи на църква. О, да, директорите на училища от онова време си нямат друга работа, ами ще ходят да дават акъл на някаква девойка къде да ходи и къде да не ходи. Да не говорим, че ако такъв разговор се е състоял, то това доказва единствено и само някакъв номенклатурен произход на Сачева, защото, за да се загрижат за нейната идеологическа здравина на 11 година - това означава специално отношение. Но разбира се за този произход няма да прочетете и дума в размислите на костовистката. Съвременния антикомунист приема, че светът е създаден от идиоти и не може да съедини две и двеста, или пък ще си затвори очите за идеологическите несъотвествия.


След това обаче следва вече откровената лъжа. Лъжа, голяма почти колкото егото на Иван Костов. Като гимназистка и активен АБПК Сачева ходила с набито канче, защото самосиндикално организирала, разбираш ли, концерт за дарения за децата на Никарагуа, който, о, какъв ужас, не бил под патронажа на партията. И след това я викали, заплашвали я с изключване...
Представяте ли си колко са били гадни тези комуняги, бе - да пресекат светлия порив на една гимназистка да помогне на децата от страна, стъпваща по онова време също на пътя на комунизма. Нали уж такова комунистите бяха интернационалисти, какви ли са били тези националистически бесове, които са ги обхванали, че така брутално да тъпчат плакатите на младата гимназистка тогава и бъдеща костовистка, пламенна водачка на листа.
Разбира се, че това е нагла лъжа. Все пак Сачева не е организирала литературно четене на "Архипелаг ГУЛАГ", че някой да я преследва. Точно пък такава самодейност като нейната партията в онези години не само не би преследвала, но дори би поощрила, а вероятно и предложила пост на комсомолски секретар на този, който е родил идеята. Но очевидно голямата идея е друга - Сачева трябва да си съчини биография, която да е представи като последователен борец за свобода, а не като конюнктурно дете на прехода, което се старае да забрави номенклатурният произход на своите родители и факта, че никога не се е сещала да се бунтува срещу онази система, защото най-вероятно е била сред нейните галеници. Все пак е учила в Езикова гимназия - голямо постижение за някой, който днес се описва с толкова свободен, антикомунистически дух, не смятате ли?



Ако се замислите обаче именно тази девойка Деница Сачева е символ на проблема на десницата у нас днес. Тази десница се опита да се изгради на антикомунистически основи, които обаче са не само литературни, те са илюзорни. За последователни антикомунисти днес се представят хора от третия ешалон на БКП, най-големите подмазвачи, тоталитарни кариеристи, хора, които винаги са си гънали гръбнака пред режима и никога не са си позволили дори една минутка на вътрешна свобода. Парадоксално е, но сред убедените комунисти е имало много по-големи дисиденти срещу режима, отколкото сред тези, които днес твърдят, че винаги са ненавиждали тоталитаризма. Това е така, защото тези, които днес си пренаписват биографиите всъщност творят литература. Това е литературен антикомунизъм, защото почива на фантазии и халюцинации, а на на нещо стабилно и истинско. Не можеш да намериш приют в измислен дом, нали? Точно така и това, което е десница днес не може да намери вътрешен упокой в антикомунизма, понеже всички те са последният продукт на изкривения комунизъм.


Антикомунистите са господарите на лъжата, а те са като наркомани, пристрастени към измамата, защото само измамата им помага да си намерят оправдание за мизерните животи. Ако бяха почнали прехода с покаяние за това, че са мълчали, може би днес ситуацията щеше да е друга. Но те започнаха преход с ярост. Ярост, която почиваше на техните лъжи. Да, трудно е да признаеш пред себе си, че си мизерник и мекотело, което е било сред обслужващия персонал на предишната власт. Разбира се, всеки има право на промяна, но промяната може да бъде истинска единствено, ако си даваш реална сметка кой си бил. Литературната и измислена десница обаче живееше и живее в лъжа и заради това не стигна до никъде. Катрострофира някъде в измислицата си. И сега живее в руините на това, което беше. Но това, което беше се оказа пълни шменти-капели.


Именно тази измислена и литературна десница роди ГЕРБ като свой естествен продължител. Любителите на свободата, активните борци против комунизма, халюцинираните герои гласуваха за ГЕРБ всеки път, когато им се показа възможност, заради това техните писъци днес са нереални и недействителни. Те гласуваха за своето естествено продължение - надуто, високомерно, лицемерно, интригантско и полицейско. Именно такава психика носи всеки литературен антикомунист. Само прочетете писанията им из нета - те и до днес презират хората, защото хората се оказаха с памет и не приеха техните пози. Костовистите презират всеки, който не вярва в тяхната легенда. Но тяхната легенда е такава брутална лъжа, такава сектантска измишльотина, че за да повярваш в нея като минимум трябва да си на хероин.


Сънят на разума ражда чудовища. Сънят на безкрайната лъжа роди Бойко Борисов. Той е естествено продължение на лъжата на антикомунистите и тяхното лицемерие. Само, че за разлика от тях той беше по-пластичен и нагъл и ги натика в ъгъла, заемайки тяхното място. Така е човек може да си измисли минало, но няма как да накара живелите в истинското минало да приемат литературата за реалност. Номенклатурните дечица да се правят на антикомунисти е все едно проститутките от Амстердам да построят манастир. Ето това се случи на България. Тя трябваше да живее в състояние на раздвоение, защото се опитаха да подменят истинското минало с литературно такова.
Каква литература, а? Младите гимназистки ги наказват за организирането на концерт за децата от Никарагуа, а те се изпълват с ярост срещу системата. Леле, колко щеше да бъде хубаво, ако в това имаше частица истина...


Не ме разбирайте погрешно. Аз съм на мнение, че човек има право да живее в литература и във въздушен замък. Но само, ако литературата е добра и повдига духа на хората.
На нас обаче ни предложиха да живеем в лексикон на гимназистка, която подсмърча заради това, че любимият й поппевец не отговоря на любовните й писма.
Заради това днес е леко брутално.
И много смешно.

1 comment:

DreamKing said...

Здравейте, преди да отворя линка с писанията на Д. Сачева, искам да гарантирам - като съвсем неутрален читател - за истинността на две от нещата, които тя според Вас е писала. 1. Разбираемо е, че това звучи като абсурд за човек от по-голям и културен град, но в гр. Враца през моето детство учителите следяха по Великден кои ученици ходят на църква (ако изобщо някой отиде), а аз на 8-годишна възраст получих писмена забележка, защото се кръстех по време на час - и то не религиозно, а като жест на потрес: "божке, какви ги пише този съученик в тетрадката си?!" Изкараха ме пред класа да покажа какво правя с дясната ръка и в бележника ми написаха евфемистичното "Ученикът се държи неприлично в час." Днес ми е смешно, но тогава изпитвах ужасен срам да кажа на родителите си как точно съм се държал неприлично и как бях унизен публично за нищо (тогава не знаех, а днес не вярвам на фразата "Блажен е, който бъде похулен в Моето име"), и не споделих случката с никого съвсем доскоро. А за кръщаване на дете просто не можеше да се говори, вместо него имаше ритуал "Даване на име" в общината, на което неофициално се викаше "кръщанЕ". Единствено на погребения можеше да викнеш поп, и то по-културните хора ги погребваха с граждански ритуал с представител на общината вместо попа. Тъй че наивно звучат думите "директорите на училища от онова време си нямат друга работа, ами ще ходят да дават акъл на някаква девойка къде да ходи и къде да не ходи", защото всъщност точно това правеха те: въпросът КЪДЕ ДА ХОДИМ И КЪДЕ ДА НЕ ХОДИМ се определяше от педагогическите власти, и далеч не само във връзка с религията. "Тя ходи на бар" - значи задължително я викат на учителско събрание да дава обяснения. И т.н. И всички до един биваха подложени на това, не знам как не сте чул. 2. Самодейното изразяване на солидарност с каузата на Партията както в страната, така и по света, не се поощряваше. На 13 години свирех в група за "ангажирани" или "политически" песни, пеехме съвсем невинно за мир по света и т.н., но се оказа, че на фестивал не можеш да отидеш с авторска песен, а само с написана от одобрен деятел в жанра. "Точно пък такава самодейност като нейната партията в онези години не само не би преследвала, но дори би поощрила, а вероятно и предложила пост на комсомолски секретар на този, който е родил идеята." Ами не сте прав. Международната дейност беше запазена за висшите ешелони, а да не говорим, че никакъв революционен плам, пък бил и той от гола солидарност с потиснатите в чужбина, не се допускаше. На "раждащите идеи" се даваше път само ако са от привилегировани семейства. Човек можеше да чака с години и да не дочака да му публикуват нещо в издание, където на драго сърце публикуваха средно добри млади таланти като Николай Дойнов например (предполагам, знаете кой е баща му). Има и други мои такива връстници, които продължиха да бъдат спуснати отгоре "любимци на публиката" и след 1989 г. и които директно мразя, и точно затова няма да ги споменавам. А Вие не би трябвало да забравяте, че най-опасното нещо в една комунистическа държава е да излезеш сам на улицата с червено знаме и да пееш "Интернационала".