Последният призрак на Студената война

„Точно сега пия едно питие. Днес е чудесен ден. Очарован съм. Днес е моят 70-и рожден ден – един от най-добрите в живота ми". Точно с тези думи посрещна новината за смъртта на Маргарет Тачър Дейвид Хопър, регионален ръководител на синдиката на миньорите в североизточната част на Англия. Ако човек порови малко из коментарите под статии в английската преса ще види, че като пренебрегнем дежурните съболезнования общото усещане е на някакво облекчение все едно Великобритания се е отървала от един призрак от миналото, който с присъствието си напомня на едни демонични, заслепени, алчни времена, а тези времена в крайна сметка прецакаха целия свят.

В лондонския квартал Брикстън хиляди пък се събраха на площада, за да отпразнуват, точно така, за да отпразнуват новината с плакат, който стана легендарен само за ден: "The bitch is dead" (Кучката е мъртва).

Вероятно наистина не е редно да се говори така за един мъртъв човек. Но заминалата си от този свят беше от особена порода тесногръди и обсебени хора, които бяха готови да жертват всичко в името на двама-трима мухлясали икономисти. Англия си спомня за Тачър като за торнадо, защото нейната политика беше силово да подчинява хората, да ги приклещи завинаги към тиранията на свободния пазар, да смаже синдикатите, да потъпче цели отрасли, за да наложи своите идеи. Не напразно по-късно Наоми Клайн в своята книга "Шоковата доктрина" посочи Англия като първата страна с демократично устройство, която стана лаборатория на ултрапазарния капитализъм, който 28 години по-късно рухна в криза, която порази целия свят.

Да не забравяме, че Тачър беше основен идеолог, вестител и пророк на доктрината TINA (There is no alternative, тоест "Няма алтернатива") и в резултат на дивашкото й следване, вълната от приватизация, дерегулация във финансовата сфера накара Великобритания да излезе от лудите 80-те години като страна със задълбочено неравенство, увеличена бедност и политическо разделение като почти никога в историята й. За да се отърват от призрака на Тачър и водената от нея политика след това нейните наследници в Консервативната партия трябваше да направят пластични процедури на своята идеология и да я кръстят "състрадателен консерватизъм". Това е директно отричане на цялата емоционална постройка на консерватизма, която бе изградила Тачър с нейния образ на "Желязна лейди".

Между другото този неин прякор идва от войната за Фолклендските острови с Аржентина през 1982 година. Тачър дава цялата си душа в този конфликт и така спасява съдбата на собственото си правителство, затънало в дъното на социологическите рейтинги. Решителността на Тачър в този конфликт изковава нейния прякор, който тя носеше като титла и вероятно с него се е гордеела повече, отколкото офицалната титла "баронеса", която получи след оттеглянето си от властта.

Именно този военен конфликт развързва ръцете на Тачър за нейните икономически действия, защото без него тя никога не би успяла да осъществи и една двайста от своята програма. И, когато днес ви говорят, че комунизмът е бил наложен със сила, трябва да знаете, че това е истина. Но е истина и факта, че неолибералната икономическа идеология е наложена с не по-малко сила, скрита чрез репресии в отдалечени страни, чудовищно насилие над всяка съпротива и по някоя друга случайна война, колкото да не стоят без работа мощните идеологически централи за промиване на мозъци.

Заради това не приемам вълната от поетическо-меланхолични статуси около Маргарет Тачър, които заляха Фейсбук. Говорим за една тесногръда фанатичка, обзета от месианско чувство за праведни действия, навикваща министрите си, с арогантно държание и досадна самоувереност.

Да не говорим, че много жени цитираха нейна мисъл за това, че ако нещо трябва да се направи то трябва да бъде свършено от жена като едва ли не строфа номер 1 от библията на феминизма, без да знаят, че призракът на Тачър би завил от ужас, ако чуе нещо такова за себе си. Тя беше ортодоксален десничар, другаруваше с Пиночет, мразеше обединена Европа и беше абсолютно нетолерантна към чуждите мнения. Нейната фигура и до днес разделя Великобритания като пропаст, а трагедията вече е, че дори смъртта й не може да заличи двете части на фронта.

Не можем да не признаем едно. Тачър има своята роля в рухването на комунизма. Нейната фанатична последователност е положително качество и ролята й в размирния свят в края на 80-те години не може да бъде отречена. Проблемът е, че на мястото на старата система на подтисничество бе установена нова, не по-малка, която разпредели публичните богатства в ръцете на малцина, а остави мнозинството под прага на бедността. Заради това доста англичани казваха из форумите, че не могат да си представят как някой от Източна Европа би изпитвал жал и симпатия към Тачър. И те са прави. Тачър доведе Англия до чудовищно разделение, а нейната идеология като зараза се плъзна и из източните краища на Европа.

Ироничното в образа на бившата английска премиерка е, че политическата й съдба е като за кино. Тя е посечено на върха на своя триуф и международна слава и то от собствената си партия, защото лейбъристите по онова време (1990 г.) са твърде слаби и неорганизирани, за да я свалят. Собствената й Консервативна партия обаче не иска да приеме нейния тираничен начин на водене на политика и тесногръдото й отношение. И успяват да е махнат от постта й, а няколко години по-късно торите загубиха властта и стояха вън от нея цяло десетилетие, което беше пряк ефект от тачъристката ера в политиката.

Вероятно заради това Жан-Люк Меланшон, велик френски левичар, не коментира смъртта й с дежурните клишета. Той каза, че тя, Тачър, най-вероятно сега ще види ада, където се е опитала да натика английските миньори. Фактът, че хората не могат да бъдат единни пред една смърт ясно показват която е била приживе починалата.

А в последните си години, нека да го признаем ясно, Тачър беше ненужна, странна останка от времето на Студената война, безполезна, неискана, служеща като спомен за епохата на опиянението. Но съдбата я наказа жестоко - тя с очите си видя как идеите й рухват гръмовно и оглушително. Но все пак говорим за Тачър - тя най-вероятно е отказала да приеме истината.

Заради това някои хора приеха смъртта й като празник. Маргарет Тачър успя да се превърне в символ, а съдбата на рухналите символи е страшна и тъжна.

Винаги е така. Заради това тя не успя да заслужи всеобщо състрадание, а миньорите в Англия, синдикалистите и всички, които преживяха нейните терористични политики, възприеха края й като празник. Това не садистичен танц за една смърт.

Това е радост, че един свят си отива.

Или поне е надежда, че си отива наистина.

И най-накрая една история. На 3 юли 2002 година безработният Пол Келехър обезглавява бронзовата статуя на Маргарет Тачър. Тя е направена в нейна чест през 1998 година, рядка почест за бивш премиер. Келехър обезглавява статуята с бухалка за крикет и казва само: "Мисля, че така изглежда по-добре". По-късно го осъждат на три месеца затвор за това.

Действието на този англичанин обаче е изключително вдъхновително. Той напада статуята не, защото е объркан, странен или луд. Келехър прекрасно знае какво прави. На него истинската Маргарет Тачър не му трябва мъртва или наранена.

Чрез статуята той обезглавява мита за нея.

Това е най-добрата епитафия, която може да се измисли.