Tuesday, April 02, 2013

Протестна меланхолия по изгубената политика в поезията




Тези дни написах една пародия на стихотворението на Христо Радевски "Към партията" от името на Цветан Цветанов. После съжалих леко. Защото стихотворението на Радевски е вълнуващо и емоционално (тоест въпреки смяната на историческия контекст ще продължи да се чете), а само след 5 години най-вероятно ще се сещаме кой е бил Цветан Цветанов единствено по време на кротък махмурлук.
Повечето читатели не разбраха, че стихотворението е пародия. Особено тези, които ме намразиха в червата, че плюя техния работодател Цветан Цветанов. И това е основен проблем на българското обществено самосъзнание - липсата на поетична култура. Поезията е начин за извисяване на духа, а без нея дори и политиката като обществена дейност може да изглежда мрачна, психопатична, гадна. Може би това е причината за ниското ниво на обществените дебати. Хора с поетична култура биха спорили за идеи, хора без поетичен заряд единствено и само на лична основа с изострящи се прилагателни.
След като повечето хора не разпознаха пародията, аз леко се сепнах. Зачудих се да не би пък завинаги способността да четем поезия е изчезнала от този свят, защото, виждате ли, аз смятам поезията за основен начин да разберем окръжаващата ни действителност. Тя е дейност смела, протестна, а когато в нея се капнат няколко капки кипяща политика се получава удивителен коктейл.


И заради това седнах наново и няколко пъти изчетох стихотворението на Радевски. Днес вече е модерно то да се коментира иронично, заяждащо, да се отхвърля с лека ръка от историята на литературата, да се подценява и пренебрегва. В него, разбира се, има крилати фрази:


аз знам, аз вярвам, че си права,
когато съгрешиш дори!



И това е обръщение към Комунистическата партия. Велико, нали?
Защото реших да прочистя себе си от модерния демон на иронията и да прочета стихотворението с чисти очи. Тогава то е потресаващо. То е израз на толкова безрезервна вяра, чистота и надежда, че направо покъртва.
Защото Радевски не го пише в дните, когато такова стихче щеше да му донесе вила, привилегии и личен шофьор. Той пише своята творба през 1932 година - време, когато да сътвориш нещо подобно, означава наистина да вярваш. Да вярваш над условностите, да виждаш толкова светло бъдеще и инструмент за неговото постигане, че да си готов да отречеш себе си, но не и своята партия. Това е почти религиозна позиция само, където е заета в политическото пространство.
Този текст е можел да донесе на автора си значителни беди и въпреки всичко той го пише. Това е вид политическо богословие - поставяш себе си под нещо в което вярваш. Циничността на времето днес прави трудна за осмисляне подобна позиция, но тя е твърде автентична, за да бъде подмината с лека ръка и модерно презрение.
Радевски се обръща към вечността в лицето на партията, но новото в тази вечност е, че тя не е отложена в небесното отвъд, а е тук и сега. Вероятно това прави позицията на поета още по-фанатична. Днес патосът на това преклонение пред една идея изглежда леко смешен, но ако пренебрегнем напластяването на времето, ще видим, че говорим за нещо, което повечето политически партии са изгубили. Това е дисциплината на ума и безрезервната отдаденост. Партията в това стихотворение е олицетворена с един колективен организъм, който блести от своите идеи и поради това не можа да съкрушен дори в миговете на свои грешки.
Аз не мога да кажа, че напълно разбирам Радевски, но пък определено се възхищавам на порива, който го е предизвикал да напише стихотворението си. Ако го прочетете отново може би ще разберете защо едновремешните комунисти бяха сила - те са вярващи хора макар и в небесен живот.
Думите на Радевски ме подсетиха за една мисъл на Варлам Шаламов. В своите "Колимски разкази" (черна епопея за сибирските лагери) Шаламов казва, че единствените хора, които лагерният живот не пречупва са били убедените комунисти и християните. Всяко съмнение разяжда душата. Ясно ми е, че съвременният човек е съмняващ се човек. Но комунистите в случая, а и християните вероятно, изграждат светоглед в който пукнатинки отсъстват. И това е зарядат на силата, която може да каже, че една партия трябва да го води в тъмния мрак на историята.
Никой не иска да от вас да разбирате и харесвате Радевски, но си струва да знаете защо това стихотворение е оставило следи след себе си.



След като прочетох Радевски, се сетих за още едно легендарно стихотворение "Ода за СССР" на Орлин Орлинов, което навремето четох през смях, когато за първи път попаднах на него. В по-късни години дори бях удивен да науча, че Орлинов е все още жив и твори. От неговото стихотворение днес са останали поетични откъслеци, използвани предимно в литературните вицове.


Ти ще бъдеш първият, тоя,
който ще влезе в ада на боя,
твоя Андрюша
ще яхне катюша,
русия Ванка
ще влезе във танка,
твоя Альоша
ще мине по страшните бойни полета,
за да остане безсмъртен,
по нечии чужди тепета!



Днес вече не съм склонен да се смея на тази ода. Поради една проста причина. Може би страната за която е писана отдавна да не съществува на географските карти, но е поразяващ размаха на надеждата в нея. Мислех си, че тази надежда е била просто литературна поза, опит за оригиналнечене, метод за кариерно израстване във времената на социализма. Но след промените Орлинов не се отказа от своето стихотворение. Не плю на предишния си живот и не се опита да си сътвори нова биография. Той остана при своето стихотворение пък било то позьорско, плакатно и свръхполитическо. В него обаче също съществува този порив за вяра. Тази невъзможност да се живее, ако не вярваш в нещо шумно и възторжено сякаш ще се пръснеш от вътре, ако не го изкрещиш. Днес вече съм склонен да си мисля, че това може да е странна, но чиста творба. Политическият наивитет в нея е продукт на многото изминали години, но пък, ако един ден искаме да сътворим отново културният фон на епохата не ни трябват вестници и научни студии - достатъчно е да се потопим в думите:


Ти трябва всичко да можеш.
Ти трябва всичко да имаш!


Няма смисъл да иронизираме такъв порив по безкраен идеологически живот. Патосът на тази творба е толкова голям, че в един момент започва да става сюрреалистичен. И лично аз бях склонен да видя Орлин Орлинов по нов начин като поет. Той е като уличен проповедник в политиката. Уличен проповедник, който пред очите на всички съзира невъзможното бъдеще и не може да издържи да не го разкаже. Това стихотворение воюва за надежда и свят и откровено казано след като го прочетох дори леко ми се насълзиха очите. Защото неосъществената надежда не може да рухне така лесно. Защото идеите могат да бъдат изказани със смешни днес думи, но пък продължават да живеят някъде в някакъв ъгъл на идеологическите пространства. Орлинов - вече го знам - искрено е вярвал в своите думи и заради това прави такъв монолит от тях. В тези думи СССР е нещо като осъществена небесна утопия, която трябва да бъде защитена от адските сили. СССР съвсем не се оказа това, което е написано. Точно поради тази причина днес творбата на Орлинов може да бъде прочетена не като повод за поредната доза смях, а като трагична соната за времето в различния политически ръкав на вселената.
Днес вече не искам да се подигравам на историята. Мисля, че това не признак на мъдрост. Това е просто меланхолия, която е дошла дявол знае откъде.



И като сме започнали да четем старите стихотворения нека да се обърнем към другия, вече към истинския гений, към поета, който също се опитаха да потопят завинаги в бетона и, разбира се, не успяха - Пеньо Пенев. При различни случаи съм писал за негови други творби, но той има една, чието заглавие е успяло да остане и до днес се появява дори във вестникарския жаргон: "Когато се наливаха основите". В него той сякаш е усетил как ще се смени времето. Вярно едва ли е подозирал, че страната, която е строил ще бъде приватизирана, олигархизирана, систематично крадена, но в стихотворението ме се прокрадва това леко черно знание, че поколенията имат само най-обща представа едно за друго. Че историята е толкова сложна и трудна, защото се запомнят фактите, а не чувствата.


Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите -
какъв живот живяхме ний!


И е бил прав. Мамка му, бил е зловещо прав. Потомците днес не помнят този порив. Може би така трябва. Може би това е естественият ход на нещата, но смятам, че не можем да си позволим да забравим поколението, което търсеше рая с политически средства. Не успяха да го постигнат, но това не отменя надеждата, пътя, страстите, емоциите и пролетите сълзи по него.
Не знам как от един конкретен политически миг точно днес, 2013 година, аз успях да се върна назад до 1932 година и да се почувствам за миг съединен с тази история, която днес никой не помни.
Чувството отмина, но мигът беше блажен.
И вече никога няма да чета старите стихотворения с ирония.
Никога.



No comments: