"Стената". Отвъд оставката...

Да превърнеш думата "Оставка" в основна новина за концерт на легенда като Роджър Уотърс е подигравка с всичко, което той е направил. Разбира се, че тази дума я имаше, разбира се, че е важно да се говори за нея, разбира се, че всеки, който иска да свали кабинета от власт се е развълнувал. Няма как човек да не се развълнува. Но все пак, не стреляйте по мен, не ме заклемяйвайте и не ми пращайте адреса на Антоанета Цонева, това не беше основната новина. Защото, който е видял само думата "оставка" от един такъв грандиозен и мрачен спектакъл трябва спешно да отиде да си прегледа очите. Понеже този спектакъл е бунтарски, радикален, болезнен, неконформистки - той не се задоволява с дребните истини, а през човешката болка и яростно страдание търси промяна на целия свят. До сриването на всяка шибана стена в човешката психика и в политическата реалност. Приемам радостта от изписаното "оставка", не приемам това да бъде представяно като основното послание на Уотърс. Неговото послание е много по-голямо.

Когато през 1979 година Уотърс сяда да пише "Стената" и то в кризисни времена за Пинк Флойд едва ли е знаел и очаквал, че песните от този албум ще се превърнат в песни на цели поколения в Източна Европа. Уотърс пише една грандиозна творба в която се оплитат, кошмари, видения, политическа критика, болка, страдание, любов и хаос. Той говори за себе си, а през себе си представя и цялото свое следвоенно поколение, което според красивата мечта е трябвало да израсне в свят, напълно лишен от пороците на миналото. Това се оказва невъзможна и болезнена утопия. Поколенията раснат както преди - лишени от ориентири, замъглени от личните си болки, объркани и отчаяни. Заради това първоначалната критика към света в този албум дори не е толкова политическа. Първоначалната "Стена" на Уотърс (албумът е на Пинк Флойд, но Уотърс пише всичките песни, а заради това почват и по-късните проблеми на групата) е в смисъла на абсурдните стени за които пише Камю в "Митът за Сизиф" - за това, че май е вярно, че човекът е непознаваем, а че усещането за безсмислие може да те порази на всеки ъгъл на всяка улица. Албумът е мрачна симфония на един свят, който напълно се е скапал и на един човек, който въпреки успеха си не може да намери повече мястото си в него.

Когато през 1989 година рухна съвсем реалната Берлинска стена, стана ясно, че като всяко велико изкуство и "Стената" може да звучи съвсем истински и разтревожено в нов контекст - този път болезнено политически. Това е така, защото Уотърс като истински радикал в албума си вижда във всяка форма на власт източник на зло. Властта осъществена чрез авторитетите е разгромена напълно и окончателно. Започвайки от фигурата на Майката - източник също на власт, минавайки през Училището, представено като фабрика за уеднаквяване на мозъците, за да се стигне до Медиите, които поставят последната тухла в стената, която разделя човека от неговата свобода.

С годините Уотърс разви спектакъла си към политическия контекст, защото съвсем очевидно е човек, който никога не е преставал да се вълнува от света и да вижда в него потвърждение на своите мрачни видения.

И точно тук беше изпусната голяма възможност  - да се види не само краткосрочната критика на Уотърс, но и неговата голяма глобална критика към милитаризираните режима на това, което наричаме "западна демокрация". Не напразно на Стената по време на концерта се появи надписа: "Сapitalism. If at first you don't succeed, call an airstrike" (Капитализъм - ако не успееш от първия път, бомбардирай). И заради това се издразних от свръхфиксацията върху думата "оставка". Това е все едно да се опиташ да набуташ великан в напръстник. Уотърс е толкова грандиозна фигура в рок-музиката, че всяко предварително обяснение за него е обречено да се срине моментално.

"Стената" е  болезнен зов срещу света, който решава всичките си проблеми с войни, рекламни промоции или телевизионни шоута, това е критика на целия свят. И като истински радикал (друго пропуснато в спектакъла) Уотърс е непоколебим и към всяка форма на идеология, която затваря човека зад стени. Присъствалите на концерта - обърнахте ли внимание - един до друг се появиха портретите на Ленин, Мао и Джордж Буш-младши. Всяка идеология, защото е тирания за ума и свободата, както я разбира Уотърс в неговите очи е тухла в стената.

Това, което превръща албума и спектакъла не в грозна и патетична политическа творба, а в нещо изключително човешко, драматично и истинско е съпротивата срещу всичко описано. Уотърс се съпротивлява срещу системата чрез фигурите на всички нейни жертви - на загиналите във войните войници, на безследно изчезналите в диктатурите, на убитите при преврати, на умрелите от глад в пустините, на потъпканите и убити от закона хора. Това е съпротивата на мъртвите срещу демонологията на живите подтисници. Заради това е абсолютното настояване на Уотърс за памет, заради това болезнено издирва снимки на убити във войните - именно липсата на забрава е тази, която може да разруши съвременните стени, да направи дупки в тях, да пусне светлината в мрака и завинаги да промени гръмокипящия коктейл от диктатурата над душата и човешката психика. Тази отдаденост към жертвите закара Уотърс на гроба на майор Томпсън. Именно портретите на изчезналите завинаги зад стените са тези, които връщат смисъла от всяка битка, от всяка съпротива, от всичко. И това е битка за различен свят. Аз така го разбирам.

Заради това на концерта, о боже мой, пях с фалшивия си глас всяка песен от албума. Слушал съм го стотици пъти, чел съм текстовете до безкрай, мъчел съм се да ги разбера, слушал съм ги отново. А останал сам срещу Уотърс при пълен стадион от хора, под небе, което ту валеше, ту спираше, не спрях да пея почти нито за миг. Гласът ми падна, но не ми пукаше. Пред нас беше едно голямо, световно, политическо изкуство, което се саморазправи с всяка удобна истина в този свят. Безцеременно, великолепно, гениално.

Жал ми е за всички, които не го разбраха.

Припомняне

След седемдесет и няколко дни на барабани и вувузели дори и най-съвестно следящия политическите процеси гражданин се нуждае от известно освежаване на паметта защо протестите продължават. А протестърите не са много услужливи в това отношение. От постоянно повтаряне на "Оставка", от насъскване за мистичния ден 4 септември, когато трябва да бъдат посрещнати депутатите, човек не остава с усещането, че самите организатори си спомнят в името на какво искат това, което искат.

Безкрайното лято май не се отразява добре на политическата памет. Всички повтарят клишета и предъвкват стари информации.Пак за Пеевски ли ще си говорим? Поне да бяха дали дефиниция за мафия и олигархия...

Те твърдят, че искат нови правила, нова държава, направо нов свят. И как и с кого ще го постигнете? Захранете ни с малко рацио!

Оставка, оставка, оставка е страховит и готин рефрен, но е безсмислен, когато самият ти не само не предлагаш алтернатива, но и си в блаженна амнезия защо цялата патардия продължава.

Днес политическото шоу прилича вече на изкуство заради самото изкуство. 

Протест заради самия протест.

Цирк заради самия цирк. 

И толкова. 

Безпаметно и тъпо.

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

 

Марсиански хроники от "Дондуков" 2

На Плевнелиев (защото не е марсианец, защото няма три любовници, защото никога не е имал офшорки и защото никога, ама никога, повтарям никога не е прал пари) могат да му се простят много неща. Все пак, ако някога е имало случаен човек в политиката, той напълно се вмества в това определение. Това дори не е определение, а направо метафора. За първи път на висш държавен пост имаме човек, който смята, че една усмивка решава нещата, че говорейки за себе си в трето лице (президентът това, президентът оново, президентът е обединител, президентът има мнение) решава проблемите. Очевидно няма кой да му каже, че тази отстраненост от функцията му и разговорите в трето лице са по-скоро патент на пациентите на Карлуково, а не на хората в чийто ръце лежи съдбините на държавата. И понеже държавният глава наистина понякога в перспектива го докарва на извънземно, защото начинът по който се държи по време на криза издава някакво извънземно мислене, до известно време можеше да подминаваме гафовете му с кротката меланхолия, че лудите са любимци на Аллах и, че очевидно Той (това да се чете не като Аллах, а като Бойко Борисов) има свои планове за окончателно прецакване на държавата.

Последната проява на Плевнелиев обаче е наистина стряскаща. Само на 1500 километра от границата на България се заформя огромно гнездо на геополитическо напрежение, световна криза, която като цунами може да помете много от удобните клишета на политическото световъзприемане, а президентът, разбираш ли, обяви, че нямало да свиква Консултативен съвет по национална сигурност. Щял да го свика, ако се наложи участие на България. Така обяви твърдящият, че не е извънземно. По същата логика лекар може да каже, че няма да преглежда никаква рана, а ще я инспектира надлежно едва, когато тя загнои. Разбира се, когато раните загноят вече не се налага лечение, а направо ампутация, но очевидно този, който не е паднал от Марс намира това за подходящ курс на политика.

Интересно - Плевнелиев умираше от желание (и трябва да признаем с голямо право) да направи Консултативен съвет по национална политика за политическата криза в страната. Ама кризата около Сирия да не би да е по-различна? Всъщност по-различна е - тя е с пъти по-голяма и е толкова близо до нас, че ако се заслушаме в геополитическия шум можем да дочуем в далечината взривовете на ракети и металното стържене на битките. Но президентът, чийто роден дом не е Марс, смята това за маловажен политически факт и не иска да му отдели дори няколко часа от свръхбезценното си време. Време, което трябва да има в излишък, защото, както знаем вече той няма три любовници, тоест може да отдели малка част от деня си да чуе поне първоначалните анализи за Сирия, тенденциите, които се наблюдават и да се определи нещо като стратегия какви са параметрите, които България би приела, ако се забележи натиск отвън.

Фактът, че земният жител буквално обяви: "Ако обаче се наложи България да участва по-мащабно и по-сериозно в каквато и да било операция, или ако стартират по-мащабни военни действия в региона, е възможно да реагирам бързо и да свикам КСНС много по-рано от предвиденото спрямо ситуацията", трябва да разтрака зъбите на всеки човек, който е успял да спаси някоя и друга мозъчна гънка. Това си е открито, напълно неизвънземно признаване на факта, че държавният глава вече вижда участие на български части в една операция, която има всички шансове да се проточи до безкрай.

Това наистина не е извънземно мислене. Това е провинциално мислене. Той щял да реагира едва, когато ситуацията истеряса, а опитът от протестърските български дни трябва да е явното доказателство, че когато времената напълно полудеят никакви нормални реакции не са възможни. Тоест няма нужда да чакаме абсолютната лудост - трябва да сме готови с позиция още сега.

Но човекът, който не е роден на Марс, зад баналният мрак на думите си крие абсолютното нежелание да заеме ясна позиция. Което да ви кажа е много интересен похват, особено, когато кризата е толкова близо. Това е все едно да ви каже, че трябва да се спасявате сами в безбрежното море. Него го е страх да формулира най-простичка мисъл. Нека дори да послуша сърцето си и да каже: "Мисля, че трябва да участваме в Сирия". Тове е абсолютно глупава, но много по-честна позиция от сега формулираната - "ще му мислим, когато стане напечено". Убеден съм, че на Марс тази тактика е успешна. В България обаче тя не само не върви, тя прилича на анимационен подход към политиката, на абсолютна дискредитация на президентската институция. Прилича на пореден тотален провал в опита да разчупим поне за миг усещането, че нищо не зависи от нас в този объркан и полудял свят.

Ама марсианците очевидно не разбират Земята.

Сами го виждате.

Дали на Марс са чували думата „импийчмънт”.

Време е да се поровят в речниците за нейното значение. 

Войната за която ще научим след 10 години

Днес, когато ударът срещу Сирия наближава с часове, а не с дни, е много трудно да се опиташ да кажеш няколко обективни думи за проблема. В окото на геополитическата буря не се приема трети път, колкото и да се опитваш да го откриеш. От друга страна обаче именно, когато всички полудяват внезапно е въпрос на политическа чест да се опиташ да разсъждаваш хладно и разумно, защото дори и най-близката история на света показва, че създаването на атмосфера на нетърпимост към здравия разум е най-удобното извинение за извършването на солиден брой политически престъпления, интриги, лъжи и манипулации от отровната мътилка на които не можем да се оправим и до днес.

Ето защо аз ще се опитам да се нагърба с неблагодарната роля да кажа няколко думи за този сирийски конфликт и световните реакции около него.  Ще се опитам да разсъждавам трезво и безпристрастно, доколкото ми позволяват моите знания и идеи. И, ако някъде изразя скептицизъм за официалните позиции не искам той да бъде тълкуван като цинизъм към жертвите в Сирия. Този похват да се сатанизира един човек трябва да бъде захвърлен на боклука. Жертвите в Сирия заслужават цялата истина за ситуацията да бъде извадена на бял свят, а това няма да стане, ако приемаме всичко едностранно.

Това са моите набързо нахвърляни разсъждения за Сирия.

Въпросът с това кой е употребил химическото оръжие остава неясен. Наясно съм, че в името на военния удар всички ще твърдят, че Башар ал Асад е наредил неговото използване, но всяко такова мнение си остава хипотеза преди да има доказателства. Държавният секретар на САЩ Джон Кери обяви тези дни, че всеки, който мисли, че химическото оръжие е пуснато като провокация от други сили, а не от тези на Асад трябва да провери сериозно моралния си компас. Този речник на Кери обаче напомня на ситуацията отпреди 10 години, когато американската администрация с почти същите думи обвиняваше всеки, който изразеше открито съмнение, че в Ирак има оръжия за масово поразяване. Колин Пауъл размахваше пред ООН проби за които твърдеше, че със сигурност доказват наличието на оръжия за масово поразяване, но години по-късно се разбра, че всичко това е било една голяма лъжа.

Рязката патетика днес, която се опитва да ни накара на базата само на емоционален вой да повярваме, че Асад напълно е изкукал (това не е хипотеза, която е за подценяване) и е заповядал използването на химическо оръжие само дни преди пристигането на инспектори на ООН, лично мен ме настройва подозрително. В никакъв случай не изключвам възможността сирийският режим да е прибягнал до това варварство, но да се опитат да ни накарат да вярваме в това без доказателства вече е манипуалация.

Ще си позволя лукса да разглеждам Барак Обама като жертва на тази остра и луда геополитическа ситуация. Всичките действия на американския президент от години насам показват, че последното нещо, което той иска е името му да е забъркано в нова война. САЩ имат достатъчно количество вътрешни проблеми, за да си позволяват отново да влизат в поомръзнала роля на световен полицай. Но Обама е пленник на система, която няма да му позволи да се измъкне от военния удар. Той няма никакъв политически механизъм с който да се изплъзне от капана в който е поставен, защото направи ли го ястребите на Републиканската партия ще пируват с неговата политическа плът, а и части от неговата собствена партия също ще се обърнат срещу "лидера на свободния свят".

Атака срещу Сирия ще уязви остро и жестоко не само Обама, но и руският лидер Владимир Путин. Русия, независимо от заканите си, няма силата и ресурсите да спре удара срещу Сирия, а това ще е сериозен удар срещу Путин, защото ще поразклати основната му идеологема и източника на неговата власт - "аз връщам стария блясък на Русия". В този смисъл ударът срещу Сирия парадоксално действа и срещу официалната власт в САЩ и срещу официалната власт в Русия, но пък кой е казал, че светът е лесен за разбиране и проумяване.

Вероятно обаче Израел ще има повод за празник. Поводът обаче ще е по-различен, отколкото смятате. Не става въпрос само за това, че Сирия поне временно ще бъде отстранена като заплаха след един военен удар, принуждаването на Обама да тръгне към война е част от миниатюрната студена война на неговата администрация с Израел и показва, че Израел все още са по-печени и хитри на световното геополитическо поле.

Проблемът, който трябва да бъде поставен е друг. Истинската драма започва не преди военния удар, а след него. Каква е стратегията за изправяне на крака на Сирия, а Асад бъде свален? Американците доказаха, че не са много добри в установяването на мир. Последната акция, която докараха до що-годе успешен край е бомбардировката на Сърбия през 1999 година, защото успяха да откъснат Косово. След това всичките им акции за налагане на мир и стабилност са пълен провал - справка и Ирак, и Афганистан. И това е така заради избрания подход - вместо да възстановят тези страни, както направиха с Европа след Втората световна война чрез плана "Маршъл", сега всяка окупирана страна просто се изсмуква, а това я зарежда с нестабилност, кризи и зловещ талибанизъм. Като гледаме политическите реакции, трябва тъжно да установим, че нито една страна няма готовност за политически отговор за Сирия след военния удар. А и ми е интересно защо Европа и САЩ системно изпускат въпроса за присъствието на Ал-Кайда в силите на сирийската опозиция. На какво точно разчитат? Че Ал-Кайда ще се умиротвори магически след като Асад бъде свален и ще се цивилизова по рязък начин?

Облаците над главата на Асад се сгъстяват още от 2005 година насам след убийството на бившия ливански премиер Рафик Харири. САЩ и Франция тогава внесоха резолюция в ООН да се формира независима комисия, която да разследва случая, а сред основните заподозрени бяха брата и зетят на Асад. Оттогава беше ясно, че Асад вече е загубил авторитет сред западните страни и заради това беше логично, когато започнаха протестите в Сирия, които бързо прерастнаха в гражданска война, те да заемат страната на опозицията. Това, което обаче става все по-очевидно днес е, че гражданската опозиция в Сирия няма влиянието, което западните медии й приписват, а единствено религиозната опозиция е достатъчно организирана, за да може да държи Сирия под контрол при сваляне на Асад.

И отсега можем да формулираме хипотезата, че Сирия ще тръгне към някакъв "либийски вариант", толкова далече от принципите на западната демокрация, колкото от Земята до Марс. С други думи, ако западните сили искат да спрат това те трябва да пратят окупационни корпуси в Сирия, но като виждаме икономическото състояние на САЩ, а и на Франция и Великобритания - нито една от страните няма ресурсите за нова дълга окупация, която да спре идването на религозните функционери на власт.

И това за пореден път ще докаже, че всъщност военната интервеция вече не средство за решаване на проблеми. Тя решава един проблем, а отваря нови двайсет, които се умножават като лавина. Само че това не е спряло военните интервенции досега, а най-вероятно няма да ги спре и за в бъдеще, въпреки, че става все по-нелепо да се опитваш с война да спреш друга война. И заради това всеки анализ за Сирия днес е обречен на фалш. Ние ще научим истината за тази война едва след 10 години. Едва след 10 години ще можем да кажем кой е бил прав, кой крив, защото подлостта на световната политика е станала гигантска, а криенето на факти вече се счита за обичаен маньовър. Заради това ме е страх, че всички хвърлени днес думи след 10 години ще изглеждат смешни и нелепи, понеже патосът на клишетата без доказателства оставя най-често изключително горчив вкус в устата.

И последно. Сирийският народ заслужава глътка въздух. Беше ненормално да гледаме как тази горда и красива страна се превръща в пепелища и руини в последните две години. Струва ми се обаче, че тази глътка въздух няма да дойде, защото времената са такива, че липсата на политически кислород е очевидна.

Сори за песимизма.

Стената, Франк Томпсън и как един рок-музикант преоткри историята ни

По пътя София-Своге с влак има една малка железопътна гаричка, която носи странното име "Томпсън". В предишните години причината за това необичайно название се знаеше повече, сега мъглата на настоящето е толкова гъста, че младите поколения най-вероятно не предполагат дори защо тази малка гаричка носи това странно име.

Най-интересното е, че мъглата около името тези дни бе видгната не от друг, а от легендарния вокал на Пинк Флойд Роджърс Уотърс, който в телевизионно интервю обяви, че чете книга за майор Франк Томпсън и настоява в България да отиде на гроба му. Всеки, който е слушал Пинк Флойд знае, че Уотърс е обсебен от Втората световна война в която загива неговият баща. Албумът "Стената" е апотеозът на тази болка - уникално произведение съчетано от меланхолията по тази огромна загуба, болката от настоящето и нещо като съновидения за бъдещето. Но Уотърс, понеже няма българските исторически комплекси, възкреси името Томпсън, пренесе го отвъд малката българска гара и ни показа, че историята не само не може да има цвят, тя не може да бъде пренебрегвана конюнктурно, защото, ако не ние, то хора, които не са българи все пак могат да бъдат обективни зрители на историята ни.

Франк Томпсън е името на един много млад (той загива само на 23 години) британски офицер, историята на когото завинаги го свързва с България. От младежка възраст става комунист, вероятно и заради това после го правят офицер за свръзка между Британската армия и партизанското движение у нас. И когато днес шаманите за системно изнасилване на историята говорят, че партизанското движение е едва ли не само бележка под линия в историята, нека да видят този факт - то е такъв фактор, че англичаните държат да имат връзка с него. Томпсън е спуснат с парашут над България, за да бъде директна свръзка между англичаните и Трънския партизански отряд. На 23 май 1944 година обаче младият британски офицер участва в тежък сблъсък с българската жандармерия, той е пленен и брутално разпитван. На 4 юни е осъден в един набързо скалъпен процес, а на 10 юни е разстрелян край село Литаково, заедно с още един партизанин и един ятак. Именно съседното на Литаково село днес носи името Томпсън.

Томпсън остава легендарно име, защото животът му е символ на идейната непоклатимост и абсолютно дойстойнство на духа. Той е близък приятел с писателката Айрис Мърдок, участник в студентското недоволство срещу политиката на Великобритания за ненамеса, която насърчава Хитлер, а в редовете на армията влиза доброволно, за да може да се сражава с нацизма. Негов абсолютен идеал през голяма част от живота му е бил Георги Димитров.

По-късни изследвания, базирани върху проучванията на брата на Франк Томпсън Едуард Томпсън смятат дори, че англичанинът е една от първите жертви на започващата вече Студена война, защото английското правителство не прави достатъчно, тоест не прави нищо, за да спаси своя сънародник, понеже тяхната задача от сваляне на режима в България се променя на привличане на България като цяло в английска орбита, а това прави веднага младият комунист неудобен и следователно го прави и изчислима политическа жертва. Но това е тема за отделен сюжет - който иска нека да прочете брилянтната статия на Радко Ханджиев по темата.

Голямата тема тук обаче е друга. Как позволихме около нашата историческа памет да се издигне такава стена от клишета, че днес не можем да я пробием дори с чукове. Трябваие един рок-музикант да дойде и той да постави темата за Томпсън, за да може днес отново да говорим за него.

Защо ние сме забравили за него? Това е големият въпрос.

Европа има различно отношение към своята история. Тя не отрича правото на хората да са имали различни политически възгледи, но еднакво да са обичали страните си. Само тук ние стигаме до патетиката на националното самоунижение в името на това да изкараме отстрещната, другата страна маниакална, черна и сатанинска. Това е нашата собствена стена, нашето собствено неумение да гледаме на света по светъл начин. А Роджър Уотърс показа обратното - той иска да отиде на гроба на един комунист, на един фен на Георги Димитров, на един млад и светъл човек, станал жертва и на историческото време и на мрачния български тогавашен режим.

Стената около историята трябва да бъде разрушена. Трябва да рушим стени, а не паметници.

Иначе ще живеем слепи и ще се чудим, защо историята е само символ на болка и страдание за нас.

И имам един въпрос към всички „демократи” у нас. 

Вие колко пъти сте ходили на гроба на Томпсън? 

А ще отидете ли?

Ако БСП я нямаше, кой ли щеше спешно да я измисли отново?

Винаги има смисъл да си социалист. Но никога това, че си социалист не носи такова политическо удоволствие, отколкото във времената, когато някой се опитва да сатанизира твоята идеология или пък, когато да си социалист е изцяло срещу префърцунената обществена мода, характеризираща се с високопарни клишета и нарцистични пърформанси.

Откакто започнаха протестите БСП е изкарвана виновник за последните 23 години. БСП не е ляво, БСП е престъпление, вият анонимни блогъри. Сивеещи интелектуалци с криви нокти започнаха да твърдят, че БСП е едва ли не политически проект на Путин и само чака протестърите да изпият по три бири накуп, за да обяви краят на България и началото на Независима Балканска Евразия. Трети твърдят, че цялата олигархия била създадена от БСП, всичко в страната било окрадено от БСП, изобщо очевидно без да сме го знаели в последните 23 години на власт е била само БСП, само нейните кадри, а те са крали, продавали земи, закривали предприятия, правили поклони на Путин, кроели са тъмни заговори срещу Европа, дебнели са в геополитическия мрак да прецакат НАТО.

Винаги съм знаел, че протестните време освен време на гняв е и време за политически лифтинг. В случая този лифтинг си го направиха поодъртелите седесари, които излязоха на площадите да викат все едно са батальон от невинни ангели, които никога не са помирисвали власт и никога не танцували танца с Дявола, какъвто се оказа българския преход.

Четох толкова слюнки във вид на думи срещу БСП, че ми е трудно да предам драматургичната им злост и гнусни проклятия. Старата кохорта от номенклатурни синчета, сложили маски на експерти, започнаха да плюят отдалече. Че заради БСП прехода бил променен. Че другите страни от Източна Европа били отишли далеч преди нас, а виновна за нашето забавяне е БСП.

БСП се оказа жизненонеобходимия виновник на прехода, средството с което много мизерни душички да провидят себе си като морални великани. Изобщо - ако БСП е нямаше - те щяха да я измислят, защото без нея животът им щеше да бъде безсмислен, тъп и унил, понеже нямаше как да намерят виновник за собствените им интелектуални провали.

Далеч съм от мисълта, че БСП няма грешки.

Говорим за партия, която същестува вече повече от век. Историята на нейните грешки може да запълни томове. А поне половината от тях ще са история на грешките на БСП по време на прехода. БСП бавно, много трудно, ужасяващо бавно се учеше да бъде лява партия, а дори и когато й стана по-лесно влезе в грешния коловоз на историята, опита се да се социалдемократизира и успя, а това й навлече всички останали интелектуални и политически беди.

Но да твърдите с пяна на устата, че единствено и само БСП е грешникът на прехода е подлост. Да заявявате убедено, че само левицата е прецакала пътя към бъдещето е дебелоочие. А най-голямото дебелоочие и лъжа е някой да подозира БСП в антиевропейски настроения. Молбата за членство на България в ЕС бе подадена през 1995 година. По времето на Виденов (ако ми кажете, че Виденов е бил проводник на руските интереси у нас, ще ви препоръчам или да прочетете малко вестници от онова време или да отидете да пиете бира и да не се занимавате с теми, които не са ви по вкуса). България стана член на ЕС през 2007 година. По времето на Сергей Станишев. А през 2000 година БСП направи нещо невиждано, благодарение на своя тогавашен председател Георги Първанов. Успя да пребори водещото настроение в своята членска маса и прие НАТО. И само за протокола - аз и до днес смятам това за огромна грешка. НАТО е продукт на Студената война и фактът, че не умря с нея показва единствено, че когато бюрокрацията един път засмуче големи заплати, не иска да ги пуска. И до днес смятам, че ако БСП не беше взела това свое историческо решение, България и досега нямаше да е член на НАТО. БСП направи компромис с цялата си членска маса в името на този български интерес и заради това всеки деснеещ интелектуалец, който е подготвил нова статия за това как ни готвят Евразия, по-скоро да ходи да си пусне някоя романтична комедия, вместо да с тормози трите мозъчни гънки.

Не беше БСП тази, която унищожи селското стопанство. Не БСП направи криминалната привитизация у нас, която даде собственост на олигарсите. Не БСП почна да предлага блоковете на АЕЦ "Козлодуй" като откуп за Европа. Не БСП пусна калинките в министерствата. Да, проблемът е, че БСП беше зрител на тези процеси, а трябваше яростно да реагира на всичко. Проблемът на БСП дойде от това, че беше гузна за тоталитарното минало и смяташе, че радикално лявото е демоде. Това позволи България да се превърне в експериментална площадка на икономическо безумие и мракобесие. И заради това между другото хората с бюлетини унищожиха партиите, които направиха всичко това. СДС ги няма. ДСБ ги няма. НДСВ се стопиха. Всички останаха в мътилката на историята, защото бяха наказани за своята диващина. Някои от тях се опитват да възкръснат като реформаторски блок, но нека да видим докога ще им стигнат жизнените сили.

БСП обаче оцеля. Хората продължават да гласуват за нея. После, разбира се, БСП жестоко се издъни с Делян Пеевски и серия от други назначения.

Но дали това я е разрушило или отрезвило ще го покажат следващите избори. Когато и да са те.

Но дотогава всеки опит БСП да бъде изкарана нещо като динозавър от миналото е нелепица. Хората, които пишат такива дивотии обикновено са гласували за партията, която не влезе в парламента, защото народът и до днес не може да й прости какво направи. През 1997 година обеща надежда, а им даде кукиш. И точно тези, отречени от историята и презрени от народа хора да се изживяват като носители на абсолютната истина, просто няма да стане.

Някой толкова много иска да види БСП унищожена, убита, разкъсна, разпарчетосана, смачкана, удушена, че човек дори и да не иска се изпълва със симпатия. Защото всички с тази агресия очевидно не осъзнават, че БСП може да е безпомощна във всяка друга ситуация, но когато срещу нея се подхожда така, тя става твърда и непробиваема. Това е проклятие, но и политически инстинкт за самосъхранение. Защото идеята за отричането на БСП отдавна отиде отвъд отричането на ръководството. Очевидно е, че се прави опит да се отрече самата партия. Еми, какво да и кажа - няма да стане. БСП може да бъде пробита по много начини, но тази агресия е безполезна. Тази агресия може да изглежда като сила, но всъщност не постига нищо.

Точно заради това ми се иска да има нови избори. Защото картината ще покаже нещо много различно от това, което си фантазират протестърите.

И най-накрая. Всеки има право на свой собствен проект в левицата. Като не харесваш БСП - опитай да направиш нещо друго. Но БСП има един политически плюс, който съхрани. Тя не се срамува от думите социалист и социализъм. Каквато й да е левица нова да възникне у нас, ако тя не припознава думата "социализъм", а я замества с поетични прилагателни, значи това не е левица, а само временна халюцинация. Електоратът на БСП е най-мощната лява сила у нас и може да стане поне три пъти по-голям. Но атакувайки го по този начин - с опити да му се обясни как колективно БСП е непотребен и тъп политически организъм, той никога няма да даде доверие на друга партия.

Защото, много ги подценяват, ама обикновените хора, които гласуват за БСП са наистина голяма сила. Точно заради тях, независимо, че мога да ви напиша опус това, което ме дразни в левицата, не мога да приема разни политически лилипути да говорят за БСП каквото си искат.

Или пък - нека да си говорят.

Все пак лилипутът друга работа и без това си няма.

Идеолозите на розовите паметници

През 2011 за първи път участвах в проява срещу редовното използване на Паметника на Съветската армия за политически цели. Тогава журналистът на свободна практика Иво Инджев, който е виртуален пленник на всичките си вътрешни демони бе решил да прави нещо като полулитийно шествие, полуполитическа акция срещу паметника. Пичът беше подходил като подготвен организационен работник - беше написал даже лозунги, които персонажите,  които ще се появят да носят. Едно от предложенията, вече и с топ не можеш да го избиеш от паметта ми, гласеше: "Стърчиш над нас като член Първи". Всяко изречение в което има думите "стърчане" и "член" задължително подлежи на фройдистки анализ, но в случая коректно ще се оставя вие сами да си го направите. Иво Инджев не е централен герой на тази статия, а само бележка под линия в нея. Той е просто метафора на политическото и обществено обсебване на което са подложени около хиляда души, живеещи в центъра на София, които постоянно стенат впримчени в ледената прегръдка на своята русофобия.

Сега ще се опитам да ви обясня защо не говоря за културни акции около Паметника на Съветската армия, а за изявен писък на русофобия. Всеки човек има правото да харесва или не Русия, да одобрява или не нейната политика. Всеки човек има свещеното право да вижда такъв свят, който му отговаря най-добре на вътрешното фън шуй. Като искате България да се извини на Чехия - боядисайте Министерския съвет. Като ви пречи Путин - ходете протестирайте пред Руското посолство, Външно министерство или, където ви душа пожелае. Паметниците са невинни. Независимо какво си мислите за тях. На мен, разбира се, ми е ясно. Паметникът в центъра на София символизира един исторически провал за определена група от българското общество, заради това тази група, бясна и истерична, се опитва по всякакъв начин да пренапише историята, но се получава тъпо. Както е тъпо 45 години по-късно да се извиняваш за нещо, за което извинение вече не само има, но има и разкаяние.

Наясно ми е, че мозъчето на някоя пиарка от далечен гръцки курорт отчаяно е родила е родило изтърканата идея, че пак трябва да се прибегне до поостарелия инструментариум на боядисването, за да се посъбудят протестърите, а поне белким чешката преса се сети за нас, но използването на такива техники върху паметници може да е разрушително върху самата идея за общество.

Боядисаха го в розово и кво? Боядисаха го като комиксови герои и кво? Българските опити за политическа естетизация на подобни акции неизменно фалират, защото и техните автори виждат и знаят, че всъщност нямат никаква обществена подкрепа, а само тънки стръкове тръстика под бурния вятър на историята.

Пърформансът не може да замести историята. Боядисването не може да отмени историческото време, заради това акциите срещу паметници са безплодни като опитът да накараш секс-кукла да забременее. Фактът, че чукането със секскукла не води до потомство не е отказал любителите на нетрадиционни практики от този вид удоволствие, така, че и аз не очаквам любителите на нетрадиционни исторически удоволствия да се откажат от техните атаки срещу Паметника, но всеки опит не им придава сила или тежест, а точно обратното - натиква ги в блатото на собствената им мизерия.

Сега ще ви кажа още, но не стреляйте като мен. Няма избор между Изток и Запад, никой не ни кара да избираме между Европа и Москва - това е избор, който се опитват да внушат, че трябва да направим, защото така е изгодно на същата тази истерична русофобска псевдоинтелектуална котерия. Защото само в тази мътна вода на историята те могат да осъществят своите цели по окончателното ограбване на страната и възцаряване на зализаната олигархия, която вече си е въобразила, че никога няма да има смяна на модела, а протестите, ръководени отгоре ще бъдат все десни.

Изборът Европа или Евразия е фалшив като циците на попфолкпевица. Изборът винаги е бил - национална отговорност или интелектуално позьорство, път към бъдещето или нарцистично блато. Има хора, които искат този избор да е активен, защото само така могат да бъдат ценност. Но както казваше Гео Милев "какво е отечество?" така и аз ще попитам - "какво е Евразия?" и "какво е Европа?".

Ценностите не съществуват от днес за вечността. Ценностите подлежат на смяна. И това е тяхната разлика с историята. Историята съществува в паметта и в паметниците - ценностите са изражение на реалния живот, но ценностите на 19 век не са ценностите на 20. А защо се опитват да ме накарат да вярвам, че ценностите от 20 век са актуални и в 21?

Когато водиш битка срещу паметници, трябва да си готов всеки момент да си признаеш, че си абсолютно фалшив. И аз не приемам да има булеварди кръстени на Борис Трети, но се примирявам с това, защото царчето е било част от историята, а битката с историята е от такова естество, че си обречен винаги да губиш. Така и тези, които воюват с паметници ще умрат самотни, изолирани и озлобени, защото не можеш да пребориш миналото и пътните знаци към него. Никой не те кара да го приемаш, но да воювяш за неговата промяна е пълна простотия и израз на титанична лудост. Ако щеш боядисай цяла София в розово, това няма да отмени факта, че това, което наричаме "интелектуален елит" вече е една самоизолирала се, продала се общност от хора, които не само нямат национално, те нямат вече дори историческо съзнание, удавени в мътилката на собствената си продажност и комплекси. И това е нашата карма днес - да живеем в принудително боядисан в розово свят, а да знаем, че основните бояджии са пълни капути, комлексари и политически шантонерки.

В името на спасението на душата си точно тези хора трябва да оставят Паметника, защото той е живото доказателство, че историческата палачинка се обръща по-често, отколкото предпологат. И че това, което е смятано за вечно, всъщност се оказва преходно. Възмездие винаги има, особено, когато не водиш битка с реалните проблеми, а с паметниците от камък. Колкото и да ги рисуваш, колкото и да ги боядисваш, това не отменя историческата мизерия на ситуацията. Защото в паметниците има мистическа сила. Мавзолеят е построен за една седмица, а го събаряха две.

Паметниците са нашата памет, а който води битка с паметта, води битка със самия себе си.

Е, на мен ми писна да гледам този спектакъл на лудите.

Оставете паметниците на мира.

Отидете да се лекувате!

За каква левица си мечтаят десните?

В общия протестен вой напоследък, въпреки безмилостното августовско слънце и постоянното желание на някой анонимен комплексар да боядисва паметника на Съветската армия, започнах да дочувам една много странна, много фалшива и удивително противна нотка. Изведнъж се оказа, че хора, които самоопределят себе си като десни и чакат само удобен повод да си сложат потници на дупки с надпис "Реформаторски блок", са безкрайно загрижени за състоянието на левицата у нас. Нещо повече - у огромна част от тези десни, бесни и реформаторски мозъци все срещам въпросат - "защо вляво не се направи нещо ново, нещо прилично, нещо добро?".

Последният такъв текст, който прочетох беше на Йовко Ламбрев със заглавие "Моят изход". Нека да уточня нещо. Представа си нямам кой е Йовко Ламбрев, за какво се бори в тази вселена и какво е мястото му под слънцето. Тоест - ползвам неговия текст като отправна точка не, защото искам да разкоствам автора, а, защото интелектуалният му продукт е като добра метафора на всички лъжи, подлости и интриги, които днес трябва да минат за прогресивна, протестна и добра мисъл.

Но много преди текста на Ламбрев постоянно съм бил свидетел на тази псевдозагриженост на десните, че си нямат добра и удобна левица в България. Подобен тип мнение трябва да накара всеки истински левичар на бегом да се отправи към първата библиотека, да отвори томовете на Троцки и да види, че левица инженирана от десните може да прилича единствено и само на нелеп хомонкулус, нещастен мутирал ембрион с олигархични измерения, изобщо нещо като друго на света. Но понеже българските десни, които днес пребивават в шизофренията, че говорят от името на целия народ, почнаха да поставят темата твърде често, то наистина си струва да видам - за каква ли толкова левица мечтаят те?

Сега вече да се върнем към текста на Ламбрев, който ни е като лабораторна площадка и да видим какво пише един средностатистически костовист. Оставяме настрани първоначалното банално мрънкане срещу бездействието на хората - българската десница винанги е била най-силна, когато трябва чете конско, да истерясва срещу някого или да беснее по свободна маловажна тема в света. Заради това не си струва за пореден път да се заяждаме с това. Стигаме обаче до важния пасаж с левицата и заради това ще го приведем като доказателствен материал:

"Аз винаги съм се осмислял като десен избирател, но на повечето си леви приятели винаги задавам вечния въпрос – няма ли да направите нещо смислено вляво? Защото парадоксът на днешния ден е, че десницата може да е в криза, но там нещо започва да се случва, дясното ще намери пътя си и ще покълне отново, но на него ще му трябва релевантното ляво, с което да спори, обсъжда, сравнява, провокира. Така работи демокрацията! А в ляво няма никой – там дори не е започнал процесът на случване. Защото БСП не е ляво – БСП е престъпление!"

Ехааа, как го е накъдрил този пич! Ама сега ще трябва да се започнем да четем между редовете. На мен веднага в очи ми се наби последното изречение: "БСП не е ляво - БСП е престъпление".

Никой не отрича правото на средностатистическия костовист да мрази БСП, да не я приема, дори да си държи плакат на Сергей Станишев в стаята и да му рисува мустачки, когато е ядосан или, когато по новините не са направили нито един репортаж за ДСБ. Но да твърдиш, че цяла една партия е престъпление е твърде сериозно обвинение. Мога да дам пример за държава, където да имаш политически идеи е било престъпление - сталинска Русия. Убеден съм, че Сталин би се подписал под твърдението, че "троцкизмът не е ляво - троцкизмът е престъпление. Или пък би се подписал под твърдението: "Социалдемокрацията - не е ляво, социалдемокрацията е престъпление". Това е сталински начин да осмисляш света. В момента в който видиш партия, която не ти пасва на хормоналния цикъл и ти си готов да я обявиш за престъпление. Кое точно е престъплението на БСП?

На последните избори за БСП гласуваха около 900 000 души. Приемаме, че 200 хиляди от тях са електорална случайност, но 700 хиляди души убедено гласуваха за БСП. И сега един костовист, който си мечтае като тийнейджър за секси-левица, изведнъж обявява всичките тях за престъпници, а партията им за престъпление.

Всеки път, когато прочета някой костовист да се отнася така с БСП, започвам да си мисля, че все пак по време на прехода БСП е направила нещо правилно след като я хейтят така яко и то неприятните хора. Парадоксално е - пичът мечтае за левица, а в следващия момент нарича партията, за която гласуват левите хора в България престъпление. Преди да почнете да хвърляте празни бутилки нека да уточня нещо.

Склонен съм да приема тезата, че БСП не е достатъчно лява и трябва да се промени. Но е факт и друго - левият електорат поради липса на разпознаваема алтернатива гласува за нея. Това е парламентарно възможната левица на този етап и заради това костовитко-сталинистките бълнувания за престъпление не са случайност, те са част от добре осъзнат хейтърски мироглед.

След като сме видели десният сталинизъм е логично да се попитаме - каква ли левица сънуват костовистите? Убеден съм, че еротичната мечта на всеки от тях е левица, която стои на едно място и възхитено казва, че те (десните) са мъдри, вдъхновени и блестящи. Те искат зализана левица, социалдемократически фризирана, европейски лустросана с която да си пият шампанското и да си ядат черен хайвер. Не, мерси. Ресто, не струва.

Ако един ден се появи истинска левица у нас, тя ще помете като огън всичкки драматично луди десни идеи. Защото България се превърна в полигон за дясно безумие и ни трябва левица не с която десните да се съизмерват, а която да помете десните като приливна вълна черноморски бряг.

Не можем да чакаме и да се надяваме на колаборационистка левица, която да прилича на съня на костовист. БСП колаборира достатъчно по време на прехода, ама виждаме, че костовистите я ненавиждат в червата, пръскат им слюнки докато говорят за нея, късат си космите по ръцете и скърцат със зъби, което говори, че БСП поне изпълнява един от признаците да бъде левица - пуска киселини в стомаха на десните.

Аз никога не съм си позволил да инженирам създаването на нещо дясно. Според мен България е страна, която може да живее и без десница, защото градските сноби не са достатъчно, че да има кой да гласува за десните. Проблемът си е техен, стига само да не обръщат алчните си погледи към лявото пространство. Там наистина все още не се случва нищо, защото първо трябва да решим концептуалния въпрос - каква левица ни трябва.

Аз смятам, че ни трябва крайна и радикална левица. Няма какво да си говорим с десните. Ще си говорим с тях едва, когато вземем собствеността на олигарсите, преразгледаме всяка приватизационна сделка, сложим усмирителна риза на банките и национализираме ЕРП-тата, както и важните стратегически отрасли. Точно такава левица ни трябва. Крайна, дива, радикална и истинска. Левица, която да смущава съня на всеки костовист и да го кара да се буди с писък.

Дааа, точно такава левица ни трябва.

Сталинистите в дясно ще има да се каят, че са я призовали.

Живот в безкрайното лято

Винаги съм се чудил коя е тази част в човека, която така отчаяно се стреми и изисква от нас вечност и безсмъртие. Човекът е преходно същество, което обаче е надарено с проклятието да мечтае за звездите, а звездите изискват поне една вечност, за да бъдат опознати, изследвани, приобщени и разбрани. И вероятно това е причината да бъдем все още тук, на тази планета, с този блясък в очите – ние сме кратки същества, но с вечни пориви...

Мислех си за всичко това на плажът в Слънчев бряг, насред един прежурящ август, където всичко изглеждаше възможно и допустимо. Именно лятото насажда у нас желанието за вечен живот, със своя топъл покой, то ни зарежда с идеята, че отпуснатото ни време на тази планета може да бъде продължено до безкрай, защото човек винаги иска да се завърне пред морски вълни и да се изфука поне със същата вечност пред тях.

Ако един ден лятото стане вечно, значи вероятно утопиите са се осъществили, звездите са се подредили правилно и абсолютното безсмъртие е дошло. Но дотогава човек стъпва върху нагорещения пясък като нестинарка, тича към неясно зеления цвят на морето с желание, топва се в солената вода с искри в очите, защото тези мигове са просто един от малкото начини да вдъхнем малко късче от бъдещата вечност.

И от живота в безкрайното лято.

Първи опит да свикна с реалността. Изгледах половин емисия новини. Това е като да изпиеш голяма водка на екс след досадно дълга трезвеност - от една страна ти е гадно и тъпо, но от друга усещаш, че е нещо, което, колкото и да не признаваш ти е липсвало, защото без него какъв купон може да има в света :))))

-------------------------------------------

Кривулиците на пътешественика. След Бургас следваща спирка Стара Загора. Температура на въздуха 38 градуса - все едно слънцето ти бие крошета по темето. Градът е един такъ пуст, прибран на сянка, че все едно в него няма хора, все едно е замръзнал в някакво лятно безвремие, където най-важния факт от живота е какъв сладолед да си купиш, за да се спасиш от жегата. Офф, ако един ден искам да си живея живота, ще стана кмет на Стара Загора и ще го обявя за независима слънчева държава, където времето е спряло завинаги, а цената на бирата ще подлежи на строга регулация в полза на пролетариата. Алелуя! :)))

---------------------------------------------

Бургас прилича на малко бижу. В далечината синее море, слънцето бляска в изтощително жълто, но има и достатъчно прохладна зеленина, за да може човек да си въобрази, че е попаднал в стихотворение. На центъра продават и от ония лимонади като от едно време - една глътка от нея и като нищо можеш да повярваш, че пак си на четири години, че светът не е сложен, че човешкият живот е вечен и че най-големия проблем в него е колко да е голям замъка, който да построиш в мокрия пясък. Не град е Бургас, а стихотворение - казвам ви сериозно.

----------------------------------------------

Поразяващият ефект на ол-инклузива. Рано сутринта до мене се настани английско семейство. Главата на семейството очевидно не беше на кеф и проклинаше целия свят. После обаче пичът почна да отскача до хотела си и всеки път се връщаше с по две чаши. След втората настроението му се оправи. След третата изглеждаше благодушен като майка Тереза. След четвъртата пичът дори тичаше в пясъка, макар и със странни пируети. След петата приличаше на философ, разгадал тайната на вечното щастие. След шестата пичът пак псуваше, но странно защо и как, в речника на английските му псувни се бе появила и фразата "мамка му". След седмата кротко си заспа в шезлонга...Леле, казах си аз, ето каква е същността на ол-инклузив конспирацията. Ол-инклузивът на алкохол е нашият начин да българизираме Европа...:))))

---------------------------------------

И последно за днес. Човек дори и да иска не може да избяга от комуникацията с руснаци по морето. Днес се оказах до едно малко по-възрастно семейство от Воронеж, но така им се приказваше за политика, че половин час бистрихме света - аз на развален руски, но така е. И двамата бяха путинисти, ноооо пък ми казаха жестока антипутинска частушка. Сложна е руската душа. Ето и частушката:

Путин наш любимый, Путин дорогой!

Ельцин уже умер, а ты еще живой...:))))

-------------------------------------------------

Хроника на моята любов с Антоанета Цонева. Аз просто не смогвам, другари. Мога да пускам по статус дневно, а тя бълва тонове с думи и във всяко второ изречение присъства думата "симов". Симов - чистачът на олигархията. Симов - най-верният килър на властта. Симов - тъмният демон на кабинета. Симов - гадното копеле, което я е сравнило с Цола Драгойчева. Симов - изродът комунист. Симов - екзекуторът на мафията.

Винаги съм бил уверен в своя загадъчен чар и неповторимо излъчване, но тук очевидно съм ги пуснал в твърде големи и неуравновесени дози. Точно заради това стария репортер се извинява на вселената, че не си е преценил чара и силите и вече минава за лошо момче. Нямам право да си играя така с живота и чувствата на една протестърка. Заради това, засичайте ми, поне два месеца няма да спомена нищо за Антоанета Цонева. Белким булката малко се поуспокои и позабрави за мене и фаталния ми чар :)))))

---------------------------------------------------

Чайките, забелязах, са по-патриотично настроени от гларусите. Гларусът налита основно на чуждоземни храни като дюнерите, а чайките с национална гордост кълват основно банички. Чайките - основен мотор за развитие на националния туризъм :)))

------------------------------------------------------

Протестирах дълго срещу олигархията на вълните, срещу репресията на слънцето, срещу полицейските кордони на нагорещения пясък, срещу най-силното кремълско оръжие – скачащите по плажа рускини, ама като видях, че протеста ми замря, а вселената реагира с равнодушие на политическите ми пориви, се отдадох и на олигархията, и на репресията, и на полицейските кордони и на Кремъл :)))))

--------------------------------------------

Хората са най-добрият източник за историята. Та като гледам татуировките по възрастните англичанки, като видях дама на около 60 и нещо с голяма татуировка на гърба: "DRINK OR DIE", а друга с още по усукана: "SEX KITTEN", тогава наистина схванах, че 70-те години са били ебахти лудото време във Великобритания :)))

---------------------------------------------

Получих ценен урок. Времето не спира, когато човек зяпа циците на рускините и дългите крака на полякините. Та влизам аз тук и какво да видя обявен съм за враг номер 1 на прогресивното човечество, Антонета Цонева ме е обявила за чистача на ФБ, а протестърското воинство хвърля намеци, че старият репортер не е на море, а е пратен в диверсионна школа на КГБ, където лично Делян Пеевски и Путин му преподават предмет: “Как да накараме протестър да се задави в луксозен ресторант” :)))))

Не мога да си обясня откъде идва тази злоба. В момента в който напишеш това, което мислиш се появява цяла орда от орки, чийто погледи бляскат праведно и те изкарват боклук, мръсник и отрепка, защото имаш наглостта да не мислиш като тях. Не знаех, че има монопол върху истината. Не знаех, че непогрешимите са сред нас. С какво си по различен от властта, която мразиш, ако си нейно огледално изображение? Какво ни предлагат господарите на новата истина – цял живот да ги гледаме единствено и само с обожание и смирен възторг ли?

Ето още една причина да съм скептичен – още не са дошли на власт и вече си имат Фейсбук ДС, дойдат ли на власт – стягайте си багажа за лагерите. Нарочно преувеличавам, но половината път натам вече е взет.

Аз се връщам в моето безвремие на плажа. Гледам да се възползвам от последните си мигове на ваканция. Че нали семтември щяла да идва нова власт при която аз очевидно ще къртя камъни :))))))

-----------------------------------------------------

Изгорях. Естетът в мен ме предаде на слънцето. Бях си вдигнал страхотен форт с един чадър, окопах се като депутат в обсаден парламент, ама най-накрая естетът в мен реши да погледа как група млади англичанки играят на волейбол и слънцето ме настигна като диета Искра Фидосова. Обаче имам философско питане - как тези прелестни млади англичанки след това се превръщат в истерични и шантави кранти? Сигурно е от постоянните мъгли на Албиона и от поглъщането на твърде много ГМО. Знам, че статусът ми е некоректен, секстистки и евроскептичен, но ми се струва, че някъде в началото на прехода яко се преебахме. Вместо да ходим към Европа, трябваше да накараме Европа да дойде към нас. Вероятно щяхме да скапем целия континент, ама поне щяхме да ги научим на живот в слънце. Такива неща. Обгореният стар репортер ви дава знак, че все още не е емигрирал и е постигнал хармония с чайките, които няколко пъти опасно близо се опитаха да ми гепят картофки от дюнера. Пфуу, дори птиците се научиха на капитализъм...:))))

------------------------------------------------------

Забелязвам интересна мода в кръщаването на хотели. Те все са я Нептун, я Посейдон, я някое друго божество на морето. Все едно езическите божества и костюмираните мутри са си създали собствен капитализъм с марка "Слънчев бряг". И са взели 5 хиляди англичани за заложници, за да видят дали те (англичаните) ще издържат да ги дерат, ако обаче имат достатъчно бира, за да се удавят на разположение. Което е малко тъжно - един стар, доста стар чех в автобуса днес ми разказа, че бил дошъл на Черноморието, защото го помнел като тихо, спокойно и кротко място. Всъщност той ми го каза на толкова безобразен английски (аз говорех с подуенски акцент, той с пражки), че може да ми е казал, че се кефи на дължината на краката на българките. Аз възприех само меланхоличната част :))))

------------------------------------------------------

Слънцето грее изтощително, но това прави бирата на плажа три пъти по-хубава...:)))))) Нямам представа кой е измислил идеята, че на море човек може да си почине. В 21 век на море човек може само да се нагледа на рускини. Не е малко. Наздраве. Чайките също ви пращат поздрави :)))

------------------------------------------------------

Нещо обръгнах на думата "комунист" напоследък. От толкова много места я запратиха към мене, че вече се приемам за правоверен ленинец направо. Нооо и аз имам дисидентска биография, май френдс. Дисидент, точно както бе казал Нинус Несторович: " Първия бой получих от баща си. Това беше първият ми сблъсък с комунистите." :)))))

-------------------------------------------------

В едно свое стихотворение писано преди години Тристан Цара, буйният гений на дадаизма, беше отделил няколко думи за последния ден на седмицата:

Неделя - тежък похлупак върху кръвта която ври

Тежест на трудната седмица приклекнала на мускулите си

Паднала в себе си загубена намерена отново

Камбаните звънят без повод ние също

Неделята е богословски ден, даден е на човека да се отдели от земните грижи и да помисли малко за небесното битие, което е притеснително с това, че няма туристически брошурки за него. Но очевидно дори и да иска отделната богословска единица не може да се отдалечи от реалността в неделята, където кръвта ври, защото дори и да иска човек не може да не види как една определена група е опищяла половината свят и то, защото част от медиите си направиха труда да им проверят финансовите източници. Никой не твърди, че кинтите са дадени нечестно, но да се опитват да ми кажат, че парите не създават зависимости е все едно да ми кажете, че нагъването на понички всъщност е полезно за фигурата. И защо, по дяволите, вестителите на чистата съвест, свободните медии и абсолютната демокрация, стават така истерични, злобни, ненеделни, когато някой попита за техните финансови източници. Олигархията започва там, където властва непрозрачността. Това не е кампания за очерняне, а търсене на ясен знак дали някой не ти поръчва музиката. Ако никой не ти я поръчва - защо истерясваш всеки път като те питат? Защо?

Но какво да се прави - неделя е. Тежък похупак върху кръвта, която ври...:)))

--------------------------------------------------------

Разбрах, че съм имал три любовници, каквито нямам". Р. Плевнелиев. Пич, аз ли съм ти виновен, че нямаш? Или пък хората? Заради туй ли им спираш парите? Ако е за това - лично ще пусна обява да ти намерим компания....:)))))

Съществата от 21 век, контрапротестът и всички останали Българии

Когато оставиш всичко в ръцете на пиарките и решиш, че една Антоанета Цонева може да е новата Цола Драгойчева – всеприсъстваща, всеосъждаща, вечна и политически незаобиколима, тогава дори и едно хилаво правителство като това на Орешарски ще успее да те надиграе. Това е моят дистанционен извод, който умишлено правя не върху базата на новините, а върху цяла серия от префърцунени и възбудени фейсбук-статуси. Красивото на мрежата е, че тя не е отражение на реалност, а отделна реалност сама по себе си и заради това човек може да си вади изводи. Вярно е, в повечето случаи тези изводи стават единствено за учебник по колективна психиатрия, но не бива да бъдем твърде взискателни към живота.

От моя гледна точка между властта и протестиращите вече няма никакви разлики. Едните ми нахакаха Делян Пеевски за шеф на ДАНС, направиха Петко Арнаудов шеф на природен парк и флиртуват с Волен Сидеров, но пък другите са станали удивително истерични и нетолерантни, вече изобщо не приемат чуждо мнение, отказват да отговарят на въпроса за кинтите (което не им пречи постоянно да държат сметка на останалите за това) и вече се повтарят така банално, че приличат на Ивет Добромирова, която е в остра криза на идеи коя девойка да накара да се съблече в символичен знак, че протестът е съвременен, извисен и небесен.

И понеже самовлюбеността в тази вселена не познава граници, стана най-баналното – властта надигра протестърите като организира контрапротест и ги затъмни ситуационно. Беше неизбежно да се случи – когато режисираш модернистичен спектакъл и го представяш за политика, винаги можеш да разчиташ на това, че ще се появи режисьор с по-народно мислене и по-разбираема постановка, който ще те надцака по посещаемост.

Същевременно прочетох един от най-светлите и смислени текстове тези дни. Той беше на Николай Слатински. Слатински много ми допада, защото е човек  в постоянно търсене на утопия, и беше обрисувал протестърите като хора от 21 век, а всички останали като хора от 20-ти. Трогна ме неговата искрена вяра, макар, че изобщо не споделям заслепението му. Хората от 21 век блокират във Фейсбук всеки, който не мисли като тях, което е някакъв атавизъм от 19 век, убеден съм.

Изобщо 21 век не идвал като вълна по тези политически брегове. Ние вероятно наистина приличаме на динозаврите, които не си дават сметка за хвърчащия към планетата метеорит, но новата сила изобщо не е в протестърите, защото тяхната кауза свърши някъде между безкрайните фейсбук-истерии на Асен Генов и драматизмите на всеки НПО-кадър като му споменат, че има вероятност да представлява не повече от 15 души накуп.

Срещнах някакъв статус или статия, че държавата била в гражданска война. Ти да видиш? Като строяха барикади около парламента това беше изява на свръхдемокрацията, ама като има контрпротест – това е гражданска война, тц, тц, тц. Дайте го по-полека, май френдс, защото после ще се чудите какво да правите с тези виновни думи.

Срещнах и – о, чудоооо! – текст от Нервната акула, че нацията била разделена, тя била изтощена, а сме можели отдавна да почнем да оправяме България.  И тук трябва да натисна спирачките леко. Всеки път, когато костовистка ми заговори за оправяне аз чувствам тежка заплаха от изнасилване. Един път вече изнасилиха страната, така че точно на тяхното оправяне ще кажа – не, мерси!

Разделението на България е факт. Има поне три Българии.

Едната, която протестира срещу кабинета.

Другата, която защитава кабинета.

И третата, която пет пари не дава за тази драма и е в състояние, което Виктор Ерофеев бе описал с изящната дума „презкуризъм”.

Не мисля, че тези, които защитават кабинета са чак такива фенове на Орешарски. Тази контрапротестна вълна се появи заради драматургичния провал на протестърите. Ако те бяха намерили причина сами да се махнат от улиците поне за една седмица след като Пеевски бе отстранен, вероятно кабинетът щеше да е паднал отдавна. Със своето упорство обаче те събудиха противоположните настроения и така моралното уравнение се изравни, независимо какво ще кажат публицистите с блясък в очите.

Днес първите две Българии са с изравнени сили, а третата България пие бира и презкурясва активно.

Само че, тази България, която бе описана като част от 21 век днес хвърли толкова много социално презрение към другата част, че сърцето на човек не може да трепне. Някакъв чичо от Пазарджик носил портрет на Сталин и, разбираш ли, това доказвало колко тъмно всичко. Ама, хей, и вие четете Айн Ранд, която е като ментален, но капиталистически близнак на Сталин, пък се имате за съвременници на бъдещето.

Изобщо гледана отдалече тази картина предизвиква единствено желание да плюеш от яд.

В България, винаги съм го вярвал, не може да има излишни хора, но виждам как съществата от 21 век са готови да обявят за излишен всеки, който не мисли като тях.

И заради това отвращението не плод на някакви идеологически централи, а е просто естествен процес от ужас, че представяната ни алтернатива изобщо не е по-добра от статуквото. Шестата раса не е от супермени, а е огледално отражение на петата.

Досега не знаех как изглежда абсолютната криза на политическото мислене. Вече знам. То прилича на августовската България. Никой в нея не е красив, съвременен и модерен. Ние всички сме станали една колективна Антоанета Цонева – Цола Драгойчева, която е докретала до 21 век.

Само една историческа вметка. Използвам символично името Цола Драгойчева. Защото реалният човек Цола Драгойчева има изключително смислен живот на моменти. Тя е осъдена на смърт след 1923 година и в затвора ражда своето дете. То я спасява от смъртта. Тя е нещо като легенда и то не само за своята партия, но и за вестниците по онова време. Стефан Керезов, автор на книгата „В килиите на Централния затвор”, писана през 30-те години на миналия век й посвеща най-големия очерк. Тя е интересна, жизнена и идейна.

Нещо, които всички днес не сме.

Не възприемайте това като песимистичен извод. Точно обратното е. Най-доброто вероятно ни предстои.

Така че аз съм оптимист за бъдещето – очаквам промени, истинска политика, истинска левица, световна революция, а защо не дори и това, че един ден НПО-ата ще си обявят кинтите.

Човек трябва да вярва само на най-доброто, нали?