Още откакто
на 11 ноември 2010 година Георги Първанов стартира проекта си АБВ и го обяви
като надпартийна платформа за граждански дебати и "коалиция на духа,
лаборатория за алтернативни политики (всеки, който обясни смислено какво може
да означава това печели гола снимка на Искра Фидосова) беше ясно, че той вече
си има собствен дневен ред, не се чувства обвързан с никаква партия и, че рано
или късно амбициите му ще блеснат като фойерверк за Нова година. Властта в
нейния див и първичен български вариант очевидно действа като кокаин и след
няколко години по върховете всеки политик започва да се изживява не като
обикновен партиен деец, а направо като несменяем глава на църква, чийто членове
са длъжни да мият краката му с миро по три пъти на ден. Още през 2010 година
стана ясно, че Първанов си е въобразил, че може да съществува управленско
пространство над политическите идеи, нещо като върховна сапунена опера, където
леви, центристи и десни в братска прегръдка вовеки всекидневно леят загрижени
сълзи и създават коалиции в името на България докато банковите им сметки
нарастват като бюста на поредната съпруга на Коко Динев. Именно през 2010
година Първанов произнесе ключовата за разбирането му като човек фраза: "Няма
ляв и десен изход от кризата". Ако трябва да преведем този новговор -
политическите идеи вече са непотребни, лидерът сам по себе си е сила,
управлението е само технология за упражняване на власт без цел. Заради това
Първанов е така силно влюбен в прилагателното "експертно". То
предполага радикално отдалечаване от идеологиите, технократизиране до лудост на
всяка власт и по този начин убийство на политиката на идеите и възцаряването на
разбирането, че партиите са само кухи обвивки, нещо като фабрика за доставяне
на бюлетини в урните и нищо повече.
Три години
по-късно Георги Първанов не показа, че е мръднал дори и един ден в
политическото си развитие. След като изгуби (а по-точният израз е - избяга)
прекият двубой със Сергей Станишев през 2012 година, лидерът на АБВ потъна в
безвремието на партийните тихи води и въпреки че никой не вярваше, че той се е
примирил с тази роля в миманса, повторната му поява като партиен инженер успя
да изненада.
Преди две
години в разгара на битката му със Станишев някой интернет-шегаджия бе направил
легендарна видеокарикатура на двубоя в левицата. Сюжетът на клипчето беше
гениално прост - Първанов и Станишев като руски боляри участват в дуел,
Първанов не може да улучи, а Станишев изрича станалата култова реплика: "Я
не архар, дорогой". (Аз не съм ти архар, драги).
Никой не
може да каже дали Първанов не възприема целия свят като потенциални архари, но
обявяването на 14 януари на повторния живот на АБВ разби три мита за него.
Първо, че е стратег, второ, че знае да изчаква подходящия миг като опитен ловец и трето, че е
верен син на своята партия.
Много от
критиките на Първанов към ръководството на БСП не само са верни, те се въртят
от уста на уста поне от 2009 година насам. Проблемът е съвсем друг. Станишев е
политически продукт на Първанов. Именно експрезидентът в рязко противоречие с
цялата традиция на левицата си остави наследник в БСП в далечната 2001 година.
И заради това днешната драма на Първанов е като древногръцки спектакъл - той
страда от последствията от собственото си решение преди толкова много време.
С други
думи - критиката към Станишев трябва да почне с разкаяние за неговите собствени
действия, а тоновете натрупано самочувствие и медийно лустро показват, че
Първанов вече не е способен на това. Това е и причината стратегията -
"внезапно обявяване на АБВ - хиляди симпатизанти на БСП търчат с радостни
сълзи в обятията на Първанов" да се провали напълно. Ако Първанов имаше
нервите да изчака евроизборите и след тях да заяви повторния си политически
живот, може би ситуацията щеше да се развие по друг начин. Но очевидно АБВ бе
използван като опит за съхранение на много хора, които знаят, че си отиват,
изтласкани от вълните на безмилостната политика и време. С това Първанов
сътвори истинската новина - стана първият лидер на БСП, който се обърна срещу
партията си и то в името на конюнктурен интерес. Дори сатанизираният Жан
Виденов (човек за когото историята тепърва има да дава истинската си оценка) не
си позволи да цепи БСП, а имаше силите, възможностите и влиянието да го
направи. В политиката, оказа се, смирението е най-дефицитната валута.
Именно
липсата на смирение задейства обаче друг механизъм в БСП. Изведнъж Станишев
получи индулгенция за всичките си грешки и повечето социалисти реагираха гневно
на действията на Първанов. Което си беше и съвсем естествено. Думи като
"предател" и "ренегат" отново се разлетяха в
пространството, но те не бяха израз на някакво допотопно хардлайнерство, а на
съвсем естествено и човешко разочарование на хората, които на два пъти с
гласовете си бяха направили Първанов президент. Да не говорим и за това, че
позицията "аз ще работя за АБВ, но оставам в БСП" е все едно да кажеш
- аз ще си взема втора жена, въпреки, че си имам първа. Съвсем естествено е
едната от половинките да реагира с хвърляне на чинии, изхвърляне на дрехите от
балкона и късане на семейните снимки. Просто АБВ не само не разширява влиянието
на левицата в други пространства, ами е все едно БСП да признае живот на
въображаемия си приятел.
Фиксацията
върху Първанов е съвсем умишлена, защото АБВ без експрезидента просто не може
да съществува. Дори обявеният за суперзвезда Ивайло Калфин има миниатюрно
влияние сам по себе си в левицата, защото бягството му от БСП през 1997 година,
нито е забравено, нито напълно простено от обикновените социалисти. Проблемът
е, че този път сблъсъкът не е идеен, а изцяло на личностна основа- конфликт за
пространства, влияние и власт. А това е битка, която можеш да се опиташ да
водиш от моралистични позиции, но ще звучиш все едно си кръчмарска певица,
която твърди, че прави висока култура. Именно, защото не може да каже, че той е
носител на някакво различно европейско усещане за левица, Първанов се опита да
възкреси и една друга подла идея на прехода - идеята за двете писти в левицата.
През 1990 година това сигурно е бил последен писък на модата на започващия
преход, но през 2014 година е ясно, че тази втора писта може да се появи само,
ако има кой да гласува за нея. А Първанов и компания си представят леви
избиратели, които просто не съществуват в реалния свят. И мисля, че на втория
или третия ден от обявяването на АБВ, бившият държавен глава май загря, че
подходът му е радикално сбъркан. Всички нелепи приказки за АБВ като пушката на
стената, която се надявал да не гръмне всъщност са театрален реквизит и
политически грим на истината. Не можеш да кажеш, че нещо, което си смазвал
всеки ден, купувал си му нови амуниции и си се занимавал половин ден в игра с
него е просто пушка на стената. Това си е било подготовка за война, независимо
от развоя на събитията. Война срещу собствената ти партия. Иронията на
историята е непоколебима.
И заради
това нито Първанов, нито Бойко Борисов трябва да се обиждат от описваната между
тях връзка. Няма да твърдим, че заговор между тях има, но подходът им е
удивително един и същ. Независимо от техните думи те са в състояние да си
представят един свят, който е лишен от политика, но пълен с управленска
потентност. И Борисов, и Първанов разбраха, че не могат да плуват като
древноиндийски божества върху облаците на политическата безплътност и заради
това всеки от тях се сдоби с партия по свой образ и подобие. Партия, моделирана
изцяло по личността на водача си, която да изчезне от този свят в мига в който
божеството се разтвори в небесната синева. Първанов, чийто изречения все повече
заприличват на дзен-коани отчаяно се опитва да преоткрие някакви остатъци от
социалиста в себе си, за да заплени поне малка част от електората на БСП, но
точно в такива мигове на откровения, хората са най-склонни да виждат под
маските и да разбират горчивата истина.
Борисов и
Първанов са съвършен образ на политиката на прехода. тази политика, която
доведе страната до задънената улица на интелектуалната депресия. Вероятно можем
да ги прочетем и като трагични образи. Те показват как властта напълно
пресушава хората, изцежда ги откъм смисъл и оставя от тях само картонени
опаковки, които се опитват да се самоубедят, че са живи. В този смисъл БСП
показа съвършен инстинкт и не се поддаде на фалшивата алтернатива, защото
последното нещо от което се нуждае България е римейк на старите филми.
Режис
Дебре, брилянтен френски философ с афористична мисъл и самокритично мислене, е
направил един от най-добрите и разтърсващи портрети на Франсоа Митеран, чийто
съветник е бил над 10 години. „Митеран беше услужлив и продуктивен егоцентрик,
защото никога не превърна „егото” си в затворена догма. Той го отвори за
всички”, твърди Дебре. В тези думи можем да открием съвършен потрет на Първанов
от 2014 година. Той създаде партия на своето его, опакова я в красиви леви
думи, но дори и зад Калфин единственият продукт, който може да предложи е самия
себе си. А на пазара точно тази стока вече не се търси.
Евроизборите
най-вероятно ще го потвърдят безапелационно.
No comments:
Post a Comment