Истинският руски кошмар на Барак Обама

"Русия е регионална сила, заплашваща някои от непосредствените си съседи не от сила, а от слабост". Тези думи на Барак Обама, изречени в Хага обиколиха световните агенции тези дни. Веднага започнаха и коментарите. "Дойче веле", които иначе се стремят да бъдат обективна медия, веднага извадиха няколко статии във възхвала на психологическия подход на американския президент. Той (Обама), твърдяха тези статии, ударил Путин, където най-много го боляло - в неговото самочувствие. Действията дори бяха сравнени с "психологическо оръжие", все едно стопанинът на Белия дом е някакъв последовател на Фройд, чиято единствена цел е да изобретява ментални бомби с които да плаши противника. Изобщо да четеш западна преса тези дни е все едно да те насилят да четеш стихосбирка на поетеса, която е прекалила с прилагателните в своята романтична лирика.

В световната политика е ясно едно - прибегнеш ли до поетичните метафори, за да твърдиш, че си надделял над противника, значи яко си зациклил на дипломатическия фронт. Поради цяла поредица от недоразумения, откровено неразбиране на ситуацията и ярко непознаване на реалното състояние на света, това, което наричаме "западен свят" изпадна в остра нужда да замести неуменията си със силни думи и виртуално размахване на юмруци.

Думите на Обама са откровена измама. Ако Русия наистина бе само регионална сила, която действа от слабост, нима САЩ щяха да зарежат целият си вътрешен дневен ред, за да почнат совалки и дипломатически обиколки само и само да се чудят как да се справят с новата ситуация. Регионалните сили рядко стават световна тема номер 1. Ако Русия също така действаше от слабост, едва ли Обама щеше да запали двигателите на Еър форс 1, за да ходи на спешно посещение в Брюксел, където да се опита да убеди европейците, че САЩ е техен съюзник, а между другото в световния хаос да пробута и идеята за Трансатлантическото споразумение като новото лекарство на кризисния свят. Знаете как е - тези, които ви продават дрога никога няма да ви разкажат за страничните ефекти и за съсипването на цели животи, защото маркетинговата стратегия е такава.

Изявленията на американския президент, внезапната смяна на политическите регистри, прибягването до "психологически оръжия" обаче може да ни накара да преосмислим изобщо цялата идея за това, което се случва в света. Версията, че Русия е агресор, който нагло погазва световни правила, международно право и спогодби, може да върви на някой вашингтонски коктейл на неправителствена организация с десен уклон, но истината е, че от 2008 година, когато грузинската агресия срешу Русия не успя, стана ясно, че политическият елит в Кремъл (пък бил той добър, лош или никакъв) всъщност е елит в състояние на защита, защото срещу него се води тиха, подмолна и упорита война.

Искам да изчистя тезата си от емоционални оценки. Забравете за момент прилагателните, емоционалните нагласи и политическите си проклятия. Как трябва да реагира една страна, когато всички обещания, които са й дадени се нарушават едно след едно, когато грузинската агресия и до днес съществува в западните медии като "руска агресия", когато пред очите й се води политика на разполагане на ракети точно по нейните граници? Разбира се, че Украйна има право на своя демократичен избор и още по-важно - на своето европейско развитие. Този път нито зависи от Путин, нито пък Путин трябва да има думата за него. Но Путин е представител на политическа класа, която е получила уверения за едно, а наблюдава как край страната му се стяга военната прегръдка на един нов политически кордон. Тези, които твърдят, че "регионалната сила" действа от "слабост" май всъщност твърдят това, защото са очаквали съвсем друга, именно реална слаба реакция. Русия обаче изненада всички и със скоростта на светлина реагира превантивно в Крим и на практика поправи една историческа несправедливост с трайност от 60 години. Когато днес се говори за "териториална цялост на Украйна" и, когато Обама върви из света, за да продава своите психоатаки като реална сила, трябва да се има предвид, че това е защита на едно Хрушчовско статукво и именно този факт показва, че историята обича да ражда черни вицове.

Всъщност прибягването до подобен тип психологиески техники и тяхното медийно възпяване, обяснява едно ново състояние на света. Тук не става дума за това, че еднополюсният свят катастрофира с всичките си плюсове и минуси, дори не става дума за това, че виждаме мъчителното раждане на многополюсна планета, а за нещо съвсем друго. Връщането на Крим в пределите на Русия освен чисто емоционално желание към завръщане в родния дом, беше и първи опит в новия свят едно население да избяга доброволно от наказаталнтите икономически отряди на МВФ, които чакат именно такава ситуация на криза, за да настъпят като черни пълчища на смъртта.

А междувременно останалата част от Украйна усети инвазията на политическите хлебарки. От Варшава се чу гласът на Лешек Балцерович, който обявил, че Киев може да повтори "икономическото чудо" на Полша. Всички гурута на неолибералното талибанство бяха пуснати в политическата битка, защото те са големи магьосници на думи и са класически терористи в своите действия. Фактът, че в самата Полша днес името Балцерович звучи като тлъста псувня, трябва да я достатъчно ясен знак какви "спасители" започнаха да кръжат към Украйна и как се опитват да я оплетат в своите подли и вампирски мрежи. Именно свободното нахлуване на икономическите ястреби, подсказа отново голямата тема, че властта в Киев няма необходимата легитимност да предприема каквото й да е от тези действия. Но МВФ винаги идва преди каквито й да е избори, за да е сигурен, че след тях няма да бъде прогонен. Яценюк и сие се опитват да се справят с "Десен сектор" в Киев и да разоръжат бандеровските групировки, но това, което ще обрече истински тяхната власт на социален срив не са фашистите, а алчните неолиберали, които точат радостни лиги за пресушаване на икономиката на Украйна.

По границите на Русия се е струпала и невероятно количество медийна бойна технология. Ако слушате анализатори, особенно от "голямата сила" разтревожено можете сами да се диагностицирате с шизофрения. От една страна Русия е някакво си незначително там петънце на картата, някаква дребна силичка с регионални слабости, а от друга страна сатанизацията на лидера на тази държава тече с темпове достойни за Холивуд. В ситуация в която журналистиката вече се е превърнала в пропаганда дори най-мислещите хора трудно могат да се ориентират в световната мъгла, но в залпа на всички заглавия, в минните полета на всички анализи, се чете един страх от бъдещето. Страхът, че Русия, която в момента не е начертала някаква алтернатива на американския модел за развитие на света, евентуално може да го направи. Прословутото евразийство е само фантазия по зададена тема. Всъщност опитът Русия да бъде видяна като по-добрата алтернатива на МВФ, въпреки, че говорим за една изключително пазарна страна, е истинската заплаха за Обама и за неговия поглед върху света, защото е ясно, че всяка страна би избрала вампира, който би й изсмукал по-малко кръв. Това е истинската болка на САЩ и заради това американският президент побърза да навести Брюксел, защото за господарят на Белия дом сигурно съществува някакъв вид кошмар в който един ден ЕС ще види, че истинската сила, която не й позволява да се развие като световен фактор е именно голямата сила зад океана, а не регионалната сила на изток. Нали така?

Как могат някакви си там регионалните силички да въздействат над политически мастодонти?

През 2009 година Барак Обама бе обявил, че сяда да учи руски пред тогавашния президент Дмитрий Медведев. Грешката му е, че не седна да го учи. Щеше да си изясни доста работи за регионалната сила. Вярно е – можеше да не му харесат. 

Ама поне щеше да е наясно.

Българските политически катастрофи в началото на 2014 година

Романът "Цялото кралско войнство" на Робърт Пен Уорън има едно от най-забележителните начала в световната литература. В него е описано как един въображаем пътник би стигнал до града в който се развива действието. Този хипотетичен пътник би стигнал до там по чисто ново шосе, с блестяща маркировка и изпаднал в унес от това хипнотично каране без да се усети може да обърне автомобила в канавката и всичко би свършило в този миг. "А после негърът, който прекопава памук на една миля от шосето, ще вдигне глава, ще види тънкия стълб черен дим, виещ се над отровно-жлъчнозелена памучна плантация, нагоре към убийствената метална синева на нажеженото небе ще вдигне глава и ще каже: "Господи, помилуй, още един се пречука", споделя в изящното като стилен кошмар начало Робърт Пен Уорън. И понеже говорим за един доста силен и политически роман, очевидно трябва да потърсим в притчовидната му зловещина някакъв универсален код за разчитането на политическите страсти, както и за тяхната почти философска преходност. За България този извод вероятно ще гласи следното - бъдещето ще е неизменно катастрофично, интересно е обаче как точно ще се обърне колата. А политическата система днес е в такава състояние, че са възможни повече от една катастрофи и то дори и там, където те изглеждат невъзможни.

1. Преследване на левия мираж

Откакто дойде отново на власт в размирната пролет на 2013 година отново е очевидно, че БСП е в състояние на шизофрения. Това, разбира се, не е непременно нещо много лошо, но след като остана единствен стабилен представител с парламентарно участие на лявото пространство, стана ясно, че в колективното съзнание на тази партия звучат твърде много гласове, за да можем да говорим, че ситуацията не е объркваща. БСП се отличава със здрави, стабилни и единни социалистически низини и ръководно тяло, което така се е изчистило откъм идеология, че понякога дори има проблем да я пренесе в дежурните речи. Вярно е, обявената формула - "експертен кабинет" позволяваше лек флирт с неориентирано десните, но флиртът си премина почти в предложение за стабилен брак. В мигът в който летните протести избухната огромно количество социалисти се оказа в абсурдната ситуация да е принудено да защитава една купчина стари седесари, които имаха явен проблем дори с имитацията на лява патетика. Тези две партии - крайно лявата (мнозинство) и либералното никаквата (управляващо малцинство) много трудно съжителстват в един политически организъм и това създава у страничния наблюдател усещането, че БСП е една въздушна кула, пясъчен замък, който всеки момент ще се срине от напора на политическите ветрове или от внезапната мощ на постпреходния обществен прилив. И, както става в истинската добрата литература, нищо и никога не е било по-измамно от това крехко усещане.

В годините на прехода БСП остана стабилна, защото наистина е единственият политически субект, който носи чертите на партия и има проект на който може да се посвети. Този проект в никакъв случай не е социалистически, той представлява някаква странна политическа демиургия за социално справедливо общество посредством леви олигарси, или поне това е неизказаната част от него, което звучи абсурдно в ушите на непосветените. Но всяка утопия има възможност да консолидира хората, дори и тази, която звучи като зле написано фентъзи. И второ - голяма част от хората, които гласуват за БСП всъщност са най-големите жертви на прехода - те бяха ударени, пометени, обедняха, оскотяха, разболяха се, бяха емоционално унищожени, обществено прокълнати. Нито една от другите възникнали на реваншистка основа политически партии не се опита да им предложи политическо представителство. Нещо повече - огромната конспирация на българския преход се състоеше в грандоманския опит вината за всички проблеми да бъде стоварена върху най-невинните. И именно този подъл опит подсигурява политически монополът на БСП в лявото пространство. БСП е единствената партия, която не заклейми тези хора и не се опита да ги обяви за непотребни.

Точно това не успяха да схванат участниците в летните протестни карнавали. В момента в който ритуално възкресиха окултното чучело на пещерния антикомунизъм те унищожиха всяка възможност да изпълнят архицелта си - да подменят БСП с нещо друго. Когато се опитваш колективно да сатанизираш една група само я правиш единна и силна. Опитът на Първанов да си отчупи парче от тази сила също е на път да катастрофира, именно, защото АБВ не схваща основното. Битката в България досега, вън от факта, кой ще приватизира най-големите предприятия, винаги е била битка за поемане на вината на проваления преход. А в тази битка хората колективно не харесват и постоянно наритват тези, които се правят на ангели. Заради това в лявото пространство е леко самотно и миражно. Всички чакат нещо да се случи в него, да се появят най-накрая тези нови леви, които като супермени да изкарат левицата от епохата на мрака и да я окъпят в революционна звездна светлина, но засега надеждите си остават единствено един радостен сън за възможно бъдеще. И все пак първите опити бяха направени, а това е отпушило някаква форма на надежда.

Резултатът от описаните процеси е в това, че имаме една партия, чийто низини са втренчени мечтателно в политическия хоризонт, където се мержелее миражът на социализма, а ръководството вероятно се чуди - какво ли толкова виждат тези, които гласуват за тях в играта на политическите облаци.

2. Подземията на дясната крипта

По време на целия преход никой не забеляза един особен български драматизъм. Всички бяха убедени, че левицата е немодерна, архаична и допотопна, но никой не забеляза, че десницата също е порочна и изтрещяла в своето зачатие. Понеже тя никога не успя да роди никаква друга самобитна идеология освен изперкалия напълно антикомунизъм, десният титан на прехода СДС се разби на десетки по-малки партии, които почнаха да се борят за все по-свиващ се електорат, с все по-малко влияние. и трагичният резултат от това спотаено мракобесие не закъсня. Десницата започна да се лющи като мазилка по стара сграда, а в дясното се появи модерното популистко чудовище ГЕРБ, всеядно, силово и арогантно, което помля всякакви остатъци от здрав разум и смислена политика. Резултатът от този процес днес е очевиден. Това, което се нарича десница у нас е потънало в някакво неизбродимо блато от мракобесна омраза и може да произвежда единствено оратории на абсолютния хейт. Парадоксалното е в това, че тези, които привиждата в себе си буревестници на демокрацията закостеняха като криптосталинисти в своите маски и не помръднаха дори с един милиметър от територията на абсолютната лудост. Заради това политически десницата предаде богу дух още в началото на този век, но отгласът на нейната омраза и привнесени токсични идеи бе запазен от обръчат от неправителствени центрове и финансирани от чужбина тинк-танкове, които са нещо като радиоактивното наследство на епохата, когато десните догми бяха виждани като политически аксиоми за просперитет. Българите обаче не се трогнаха чак толкова много от тази подмолна стратегия за оцеляване и през 2013 година окончателно оставиха самотитулуващата се като "традиционна" десница вън от парламентарните банки. Дясното пространство със своята неукротима омраза и свирепото желание за постоянна конфронтанция се превърна в любимата политическа лаборатория на олигархията, която системно почна именно там да си произвежда нови политически продукти с идеята да излъже народа поне на още едни избори с напудрена риторитка и бляскавия образ на някакъв извънреден европейски успех.

Инженерният бяс се увеличи неумоверно покрай протестите през лятото, защото дясното като полигон се задръсти от мъртви политически субекти с неизтребими лидери, а всяка партия съществувала повече от три години става трудна за контрол и почва да развива стратегически интереси, които я отдалечават от плановете на конструкторите. Заради това възникването на поредния мутант с име Реформаторски блок, обединил несъвместими партии и понятия бе тласнат неумолимо в обятията на ГЕРБ, защото пренаселеността на този десен пейзаж вече е почти комедиен фактор. Със страстта на протестанстки пастори, които са имали пророчески сън с дявола десницата за пореден път се опита да се представи като някаква модернизационна сила, като някакъв кораб на ЕС, който ще избегне измислените водовъртежи на евразийството, но както винаги като говорим за нещо "дясно" плановете рухнаха като небостъргач. Десницата е литературен пленник на своята сраст за разрушение и желанието да бъде световен прокурор. Тя проспа да види, че нейните идеи осигуриха крещяща бедност в страната, напълниха олигархията със собственост, създадоха прослойка на работодатели, които смятат, че плащането на заплати е нещо като върховен лукс, отвориха регионални диспропорции и тотално деиндустриализираха страната. Тази дясна катастрофа остана неописана и невъзпята, защото голяма част от експертната общност всъщност действаше като не като анализатори, а като политкомисари. Те се опитваха да създават фантомна реалност, а резултатът от това се изрази в мащабно недоверие към всякакви държавни институции от страна на хората. Държава изобщо не трябва да има, твърдят десните либертарианци, чиято дума единствено се чува от подземията на дясната крипта. Днес живеем в тяхната осъществена утопия и те отказват да си го признаят. Това е генераторът и на омразата. Защото, ако не мразят, те трябва просто да се гръмнат. Катастрофата тук е налице. След 24 години на осъществяване на десни идеи днес имаме една голяма популистка десница с авторитарна психика и много маргинални десни партийки, които се борят да бъдат взети на този борд с надеждата, че някой ще оцени техния талант в заклеймяването. Десният свят е светът след катастрофата, която никой не иска да признае.

3. Карнавалният център

След всичко описано беше неизбежно новите политически субпродукти да не се опитат да превземат и центристкото пространство. Първият опит за такъв субект - НДСВ изкара два политически сезона като парламентарна сила и после потъна в блатото на историята. Вероятно заради това сега инженерите решиха да не залагат на сериозна фигура, а извадиха от фокусническия ръкав един доста нелеп телевизионен водещ като Николай Бареков и го институционализираха като политик. В този опит има логика. В разрушения свят на българското общество, телевизията остана последното политическо пространство. В този смисъл вероятно всеки тв-водещ носи биографията си на бъдещ политик в джоба. Бареков е и феномен от нов тип. Това е първият протополитик, който се опитва да развива своята кампанийност не само от платени публикации в централните вестници, но и мощно нахлу в клюкарските сайтове. Всеядността на неговите политически амбиции също впечатлява - той се обзаведе със заместник-председател, дошъл от партия "Българската левица" и с още един, който вербува директно от екрана на телевизията. В неговият политически микс могат да се забележат още нереализирани земеделци, неуспели атакисти, цялата утайка на прехода видя в телевизионния гуру, в господаря на карнавала, своя шанс да изгрее по-трайно на политически небосклон. Целият този карнавал е пропит от най-банален провинциализъм, защото целият политически проблем на България е, че тя се опитва да съществува сама за себе си без да си дава сметка, че е част от един разтревожен и гневен свят. Нещо повече - България е парадоксално изкривено огледало на световните процеси, където обикновено хората протестират срещу дясната политика, а центристките политици са носители на скука и здрав разум, недостъпен за местните им аналози тук. Вероятно Бареков и неговата партия е поредното доказателство за фалита на политическата мисъл в страната, за интелектуалният крах на българската политическа душа, която не можа да се ориентира в световния хаос и предпочете изгарящата горещина на всекидневната интрига пред стратегическата визия за откриване на място в големия свят.

Именно от този карнавал не може да спаси България дори и през 2014 година. А фактът, че всички отиват на европейски избори все едно предстоят парламентарни, вероятно се опитват да ни покажат, че ние живеем в някакъв вариант на началото на романа на Робърт Пен Уорън. Тоест, че колата отдавна се е обърнала на шосета и всичко, което се случва е някакъв наш начин да се самоубедим, че краят не наближава. Предстои да видим дали е така. 

(Статията е писана за списание "A-specto") 

Антиевропейският сталинизъм на десните тролове

Всички знаем, че любимата поза на остатъците от изкукалата десница е да се прави на сталинско ченге, което бди, дебне, слухти и обвинява всички останали, че крият неправомерни мисли в сърцата си и се отличават от правата линия, такава, каквато тя е изрисувана в пресушените им от липса на подходящи хапчета мозъци. Заради това в момента всяко стъпване в интернет-пространството, където има политически секции е като драматично посещение в психиатрия, където по пълнолуние лудите вият, блъскат по решетките и пръскат с драматична слюнка всеки балък, който се осмели да мине по коридорите с приглушена луминисцентна светлина.

Особено откакто кризата в Украйна и събитията в Крим се изостриха и стана безпощадно ясно, че светът навлиза в нова геополитическа ера, където старите стойности изчезват като оригиналния бюст на мис "Силикон" 2013, политическите разговори в българската част на мрежата се превърнаха в нещо като излязъл от контрол купон на прокурори, които са употребили химически препарати. И, както винаги, рекордьори в този безкраен хейт и преоткрит сталинизъм са десните, които имат мислене като полицейска палка и клишета, смазващи като кубинка, тъпкала в кал. Именно тази експлозия на оргаистична омраза създава усещането, че десните тролове са едва ли не политически законодател във виртуалните ширини, въпреки, че вероятно всяка селска кръчма може да ги бие по общ брой на събрания електорат.

Полудяването на света веднага доведе до изключително неприятни вътрешни колизии. Веднага се появиха дежурните моралисти, които почнаха да подозират всеки в антиевропеизъм и да търсят във всеки коментар доказателство за конспиративен заговор за напускането на Европейския съюз. Именно тази узаконена параноя, която доби легитимност, чрез десетки статии на "видни" интелектуалци постави на дневен ред въпроса за истинското отношение на българите към ЕС. Защо мечтата за Европа, онова опиянение, които съществуваше в хората, онзи пламък в очите, бе заменен с горчивина, меланхоличен реализъм и нещо, което можем да оприличим на лека форма на махмурлук. Независимо от безкрайното дърдорене по време на прехода за "цивилизационен избор" въпросът е дали този въпрос наистина стигна до всеки отделен българин и как го реши за себе си той. И нещо още по-важно - ако тръгнем да търсим отговор на този въпрос изобщо няма смисъл да покриваме изводите си със скучния прах на заучените клишета и удобните истини, защото това би унищожил целия смисъл на предприятието.

Според мен от самото начало на прехода ЕС за българите си остана една абстракция. Не ме разбирайте погрешно - България принадлежи на европейската цивилизация и мястото й е там, където е в момента. Но Евросъюза бе насаден в колективното съзнание именно като абстракция, като някаква литературна метафора от класиката, която не подлежи на никаква промяна. Това винаги е било особеност на българския ум - той възприема света като нещо, което се случва от само себе си и не може да разположи себе си в световните събития. Но това беше изгодно на цялата политическа класа, защото "ЕС го иска" се оказа удобно извинение за всички социални мизерии, които сполетяха България. Агентите на „големия избор” се опитаха да ни убедят, че трябва да мислим в рамки, че сами трябва да се оттеглим в нашата миниатюрна килийка и да оставим други да решават вместо нас съдбата ни. Това беше всъщност е една от големите подлости на прехода.

И, ако си мислите, че това светоусещане е изчезнало, уверявам ви, много се лъжете, точно както Цветан Цветанов се самозаблуждава, че е невинен.

Тези дни маргиналната формацийка "Синьо единство", определена от един от дежурните луди като "малка, но автентично дясна", излезе с позиция срещу АБВ. Далеч съм от мисълта да защитавам АБВ и нейният идеолог, но едно изречение в тяхната декларация ме потресе, защото то възкреси отново на бял свят именно онова, за което говорих по-горе.

Изречението гласи: "Лично създателят на АБВ Георги Първанов си позволи да критикува решението на Гюнтер Йотингер за "замразяване" на проекта "Южен поток". Схващате ли? Да критикуваш тук се възприема като нещо антиевропейско. Все едно Йотингер е нещо като божий законодател, чийто заповеди не подлежат на никакво съмнение. Щом е казано от ЕС значи това моментално трябва да стане обществен закон - това се опитва да ни каже малката, но автентично дясна партия. Това е антиполитическа лудост. Политиката се осъществява именно в дискусията, в излагането на различни аргументи, в максималния брой гледни точки. Тук обаче имаме нещо като палка, която се опитва да действа като полиция на мисълта. Нещо повече идеята, че "България трябва да защити собствените си интереси" се вижда на тази формация налудничава, "открито неподчинение"...Какъв е този описван ни ЕС? Политически съюз или полицейски участък?Да видиш проблем в това, че опонентът ти си е позволил да критикува европейски комисар е драматичен израз на безсилие и сивота на ума. Европа, както ни е описва "Синьо единство", прилича повече на концлагер, отколкото на съюз на свободни държави. Слава богу, че истинската Европа съвсем не е такава, каквато е във фантазията на мракобесите.

Но не не само това. Наскоро гледах репортаж от заседание на германския Бундестаг по време на което канцлерът Ангела Меркел представи доклад за състоянието на Украйна и за санкции срещу Русия. Опозицията я разкъса, особено по точката за това, че на властта в Киев ще бъдат дадени 11 милиарда. Дори депутати от управляващото мнозинство изразиха съмнения в този подход и посочваха отново и отново, че един от лидерите на управлението там сега Олег Тягнибок е доказан антисемит, човек сниман да прави хитлеристки поздрав. И се възхитих на това колко здравословна е такава дискусия, особено в климат в който противниците изслушват своите аргументи.

В България в момента в който се опиташ да изразиш дори минимално съмнение в новата украинска власт, от дълбините на политическото блато изскачат поне няколко допотопни чудовища, за да те обвинят, че си агент на Путин, кремълска подлога, и, че в мазето си държиш карта на бъдещата Евразия и голи снимки на Алла Пугачова. Тази перманентна политика на заклеймяването има ужасяващ ефект върху хората. Тя не ги прави по-големи и по-правоверни европейци, а просто ги изолира от тези дебати. Тя прави така, че ЕС да изглежда далечен, илюзорен и неистински. Да не говорим, че най-големите "европейци" всъщност са най-големите любители на четенето на конско и в техния мрачен светоглед проблемите все са в това, че българите са мързеливи, тъпи, архаични и, че не могат да схванат божествения политически ред, който им се показва.

При подобно представяне на световната политическа ситуация, как искате развихрена политическа активност от страна на българите? Не стига, че бедността ги е притиснала отвсякъде, но и в мрежата дебнат сенките на неосталинистите с желания да разобличават заговори дори там, където никога не е било възможно да ги има. Всъщност именно подобно отношение към ЕС, което не допуска дори миг на критика, е най-големият източник на евроскептицизъм у нас. Доскоро той не можеше да се забележи, но от ден на ден все по-ясно се вижда, че броят на тези хора нараства, защото този емоционална диктатура на единствената истина не може да издържи до безкрай. Представянето на сложния и гневен свят в черно-бяло е вид политическо самоубийство за здравия разум. Умните и красивите не успяха да вземат властта по уличен начин, но се опитаха да наложат своята интелектуална диктатура със странични методи. Но, ако трябва да перифразираме днешния гневен пророк на антикомунизма и довчерашен вдъхновен ленинист Стефан Цанев: "Да говориш безкритично за Европа, значи да говориш срещу Европа".

Същото се случи и по отношение на Русия. В България има един неизменен факт от няколко века насам - винаги ще има хора, които ще подкрепят Русия. И оставяме настрани сложните нюанси на сегашната ситуация, говорим за един обобщен и траен процес. Опитът да изкараш хората, които в настоящата криза не смятат, че позицията на западните страни е прецизирана докрай, като някакви извънземни от алтернативна реалност или като озлобени анти-ЕС маниаци, освен, че е пълна лъжа, а е абсолютно непродуктивен. България има друга трайна лудост - да внася външни за нея разграничения в собствения си национален организъм. Резултатът от това е, че отстрани сме държава, която прилича на луд, който чува поне няколко гласа в главата си. Българският национален интерес, а той поне може отчетливо да бъде разпознат или поне формулира, винаги се разпада под напора на злобата на дискусиите и систематичното заклеймяване на двете спорещи страни. Най-отвратителното е, че ЕС и тук сложи като метафора за някакво върховно наказание, някаква наднебесна сила, а не като реалност, която може да бъде променяна, върху, която може да бъде въздействано. Ето как традиционните български лудост превръщат Евросъюза вместо в база за национално единство (а това е невъзможният български блян от 20 години насам) в разделителна линия, която не може може да бъде преодоляна, а враждуващите от двете й страни се замерват с кал, дори и в най-тревожните епохи на планетата.

Всичко това е много парадоксално. Най-кресливите "европейци" у нас са истинският развъдник на неправоверни чувства. Защото повечето от тях са европейци по линиите на хонорарите, които получават, а не като осмислена позиция. Само човек с портфейл вместо сърце може да се опита да опише една вълнуваща общност от държави като нещо, което не подлежи на промяна и критика. А това е не само политическа, това е духовна криза в която отново и отново ни набутва призрачната полиция на мисълта на хейтърите, узаконили се като глас на лудата ярост в мрежата. Много по-добре го е казал Чудомир в своите писма от Франция. От далечния Париж той пише на свой приятел: "Дано някое земетресение като Чирпанското разтърси гробищата, та паметниците на незаслужилите да идат върху гробовете на тия, които заслужават. Инак не става! Не става, защото криза, криза, бай Петре, и не една, а две — и в кесиите, и в душите!".

Тази криза в кесиите може да бъде преодоляна. Виж за тази в душите не е много сигурно кога точно ще бъде излекувана.   

Все пак никой не се грижи да раздаде хапчета в нашата собствена психиатрия. 

Идеологията на политическия лакей

Ако човек се замисли ще види, че основният проблем на цялата българска история е нейната морална подлост. България винаги е приличала на кораб без управление, чийто капитани, прозрели неспособността си да предложат решение, са създали нова църква на голямата вълна, която корабът един ден ще хване и, която ще ни заведе на мечтания райски бряг на вълшебния остров на бъдещето, където ще има само зелени палми, синьо небе и безплатен бар за коктейли. Това мистично преклонение, че ако се сдружим с господстващите във вселената сили, това мигом ще ни направи победители е най-подлото нещо за което мога изобщо да се сетя.

Но ето, че тези дни видях тази подлост изразена по изключително безцеремонен начин. В еднои нтервю на Петко Бочаров попаднах на следното изречение, казано в коментар на актуалната геополитическа буря в световен мащаб: "Трябва да погледнем съвсем прагматично – коя страна е по-силната и ние трябва да бъдем съюзник на тази страна". Ехааа, как откровено се изразява стария доносник, а? Сигурно това е някакъв лукс на комбинацията от преклонна възраст и съмнително минало. В случая обаче няма защо да възроптаваме срещу политическия цинизъм на това мнение. Бочаров пресъздава един колективен български блян, жаждата на колективното аз на тази страна поне един път да улучи джакпота като се подреди под знамената на победилата армия. Журналистът-ветеран дава глас на една въжделение, което е старо поне колкото първия монархически мундир на Фердинанд. България винаги е приличала на политически комарджия, който губи игра след игра, но не престава да се надява, че най-накрая звездите ще се подредят така, че сляпата съдба ще го възнагради с всички пари на земята. Зад това мислене не се крият никакви ценности, нито някаква идеология. Бочаров го е казал, четете - трябва да преценим коя е по-силната страна и да сме й верен до гроб съюзник. Това е идеологията на лакея. В нея няма сила, а само страх. Това е фалит на политиката и апотеоз на страха.

Ако се замислите в личен план следването на тази философия е подсигурило на Бочаров дълголетие, така че вероятно той говори от собствен опит. Трябва ли да припомняме неговата прословута снимка с Тодор Живков, на която тогавашния журналист в БТА подава ръка на ръководителя, но сгъва и тялото си под прав ъгъл. После излязоха другите неща - досието, доносите...Оказа се, че размаханият пръст никога не е бил нищо друго освен тъмната радост на оцелелия, който иска да отмъсти за неморалното си минало. Много години възприемахме именно такива хора като някакъв ориентир преди те да ни отровят със своя кариеристичен цинизъм и идеологията на постоянната лъжа и подмяна.

Но нима блянът по това да бъдем приятели със силния на два пъти почти не срива България до основи. Нима в края на 30-те години на миналия век нямаме елит, който си прави сметката именно по същия начин - ние хващаме влака на по-силния и най-накрая ще се наслаждаваме на плодовете от това да си намерим силен господар. Нима същият неосъзнат копнеж не ни вкарва в касапницата на Първата световна война. Да, именно онази война в която нямаме загубена битка, но стигаме до нов етап от нациоалната катастрофа.

Не възприемайте твърденията ми като пряка аналогия с днешния ден. Те не целят това. Може пък Бочаров да се окаже прав - може да се окаже, че днес наистина сме на страната на по-силния и най-накрая рулетката на историята да ни отпусне някой бонус. Но неспособността такъв избор да се мотивира наистина ценностно е това, което създава горчивия вкус в устата. Защото нека пак да повторим. България в течение на своята буреносна история е доказала, че не е в състояние да се ориентира добре в този разлудувал се свят. Проблемът е, че плащаме за тази липса на ориентация с национални катастрофи. Защото в световен план въпросът за това кой е по-силен никога няма категоричен отговор, който да трае в течение на всички епохи. Въпросът за силата е коварен като философска загадка.

Забелязвам, че най-големите адепти на идеята "да изберем силния" отчаяно се опитват да постулират това като някакъв морален избор. В този смисъл даже Бочаров е за предпочитане пред тях, понеже той изичства тезата им от излишния поетичен боклук и я представя в нейната разтърсваща простота.

Напук на всички знаци аз не смятам, че светът върви към нова студена война. Това е теза удобна, особено за онези, които мислят, че ще си осигурят луксозни каюти в кораба, ако той поеме на път с по-силните на деня. Студената война беше конфликт на два различни възгледа за света, на две различни политически системи. Не мисля, че сега ще можете да лишите младите московчанки от екскурзиите в Париж или пък от закусвалните "Макдоналдс", а и едва ли някой се стреми към това. Днес едната част от света се сблъска със своя огледален образ, който прави точно това, което първата част правеше безнаказано с години. Това именно прави тезата "да бъдем с по-силния", особено цинична.

И нещата се движат бързо. Кръстиха улица в Киев "Небесната сотня" в памет на онези, които загинаха на Майдана, но руснаците в Харков вече си имат своя "сотня" - убитите на 15 март при престрелка с бандитите от "Десен сектор". Иронично е как клишетата на едните се материализират и от другата страна. Това не е студена война. Това е огледален музей на двойните стандарти. Смъртта на едните по-небесна ли е от смъртта на другите? Коя небесна сотня е заела по-ВИП местата в рая, а? Ако Путин е мракобесник, как да окачествим думите на Тимошенко (светица според част от западните медии), която пожелава смъртта на 8 милиона кацапи (това е ироничната дума за руснак) и то чрез атомно оръжие. Кой е по-силния тук, а?

И изобщо, мама му стара, дали старите доносници имат отговори на сложните въпроси или пак със сгърчени пръсти ще ни представят като най-висш морал своето собствено оцеляване по най-подлярските начини?

Твърде много въпроси станаха. Но да живеят питащите. 

Защото даващите акъл предизвикват само отвращение.

Оръжието АБВ

АБВ ще разшири електоралната база на левицата. Спомняте ли си това шаманско заклинание от страна на формацията на Георги Първанов при нейното шизофренично възникване? Уверяваха, че възникват, за да помагат, а не да пречат. А сега нека да видим как точно изпълниха своята заявка.

В пернишкото село Богданов дол хората на Първанов яростно играеха срещу кандидатката на БСП. Те бяха готови и влязоха в коалиция с "България без цензура", Реформаторския блок и други партии, само и само да съсипят кампанията на БСП. С оглед на тези враждебни действия резултатът е логичен - БСП загуби със 17 гласа разлика. Нямаше как да е по друг начин при такъв отворен вътрешен фронт в левицата, особено когато една част от него е готова да се съюзи и с дявола, но да покаже нововъзникнали мускули.

Изборите в Богданов дол обаче разкриха истинските механизми, по които ще действа АБВ - безскрупулно, враждебно и целенасочено срещу БСП. Така не само не се разширява базата на левицата, но се постига точно обратният ефект. Хората се обезверяват и отказват да участват в този братоубийствен цирк. АБВ е инструмент, който е задействан да бъде оръжие срещу БСП и нищо друго. 

Всякакви правоверни клетви, че те работят за автентично ляво представителство, за решаване на проблемите на левицата, са само поетична лъжа. Защото това, което може да изглежда красиво на думи в национален мащаб, прояви истинското си подло лице на местна почва. АБВ играха срещу невероятен и млад кадър на БСП, а лидерът на отцепниците само ден след вота дори се снима с победителя. Позорно е.

И тъжно.

Петте измами на Реформаторския блок

От лятото на миналата година, когато се появи в гневните вълни на протестната ярост, Реформаторския блок наду ушите на всички с клетвите си, че той представлява нещо съвършено и небесно ново на сивия българския политически хоризонт. Сами знаете как е - когато изпадне в политически нокдаун, естествената поза на всяка десница е да почне да лъже като холивудска прима за възрастта си. Но лъжата е коварно изкуство, защото винаги се идва до момента в който и най-артистичната измама се разпада на пух и прах. При Реформаторския блок този момент беше при обявяването на листата. Дори беглото изчитане на имената в нея ни говорят, ако не за абсолютна нравствена катастрофа, то поне за цяла купчина от изречени лъжи и буйстващи обществени измами.

Първо. От доста време насам чувахме как листата им щяла да бъде определена по начин прозрачен като бельото на фотомоделка. Резултат: никой не разбра как бе произведен този списък с имена. Видя се само, че дори симпатизантите на Реформаторския блок реагираха болезнено.

Второ. Даже глухите разбраха от непрестанния поток от приказки, че РБ бил уникално явление в морален смисъл. Десните винаги са живеели с фантазията за себе си като за модернизационна сила, въпреки, че всичките им действия върнаха България в Средновековието. Изведнъж се оказа, че ангелите от РБ са добре запознати с тъмните начини за правене на листи на тъмно все едно група от вещици са се събрали на черна седянка в приготовлението на някаква гръмокипяща отвара.

Трето. Реформаторите стояха и наблюдаваха протестите влюбено като романтична поетеса в емоционална криза. И твърдяха, че те щели да предложат представителство на гражданите, защото нали такава беше формулата - "гражданите срещу олигархията. Какво виждаме като краен продукт? На първите пет места са поставени хардпартийци. Вярно е - десните партии са елитаристки, тоест пълни са с хора, които живеят с усещането за богоизбраност и абсолютно липса на връзка с реалността. Но все пак - обидно е за всички, които слушаха една година любовните клетви към гражданите. Те и гражданите, които са в листата са едни..., но млъкни сърце.

Четвърто. На някой известно ли му е какви идеи смятат да защитават тези, които иначе, ако ги питаш са най-големите европейци, в ЕП? Политическата патетика на РБ е изпълнена със зле прикрити псувни, антикомунистическа ярост, киселинни клетви срещу всеки противник и епохална доза обществен бяс срещу всяко различно мислене. В този смисъл имената преди политиката е подмяна от много висш клас. РБ очевидно разчита на някакви остатъци от твърд електорат, отколкото на нов набор от идеи.

Пето. Рухна и измамата, че РБ е нещо ново. Това е стар трик на десницата. Освободи се от малко хора и твърди, че едва ли не се е родила само преди две секунди. РБ е нещо като отпадъчен продукт на години политическа антиселекция. Именно в миговете на разпад на лъжата можем да се убедим в това. 

Народът винаги е по-мъдър, отколкото подозира десницата. Не напразно я изрита от парламента. Сега чакаме за мистичния миг в който десницата отново ще разбере, че чрез измами прошка не можеш да си измолиш.

Танцът на новото ляво е за повече от един сезон

Ако някой някога се е съмнявал, че в България се появява мощна интелектуална и лява алтернатива на дясното политическо статукво в България, просто трябва да прочете култовата статия на Евгений Дайнов със заглавие - "Те танцуваха само едно лято - възходът и падението на "новите леви".Няма по-добро доказателство за стойностен живот от преждевременно написания некролог. Опитът за набързо организирано погребение говори единствено за лека форма на страх, че през изминалата година се случи нещо невиждано в българската политическа история - интелектуалният монопол на десницата бе сринат в пух и прах. Едва, когато се появиха необходимия брой хора, всеки със своите собствени и различи идеи, които е трудно да бъдат обобщени с твърде клишираното "нови леви" се видя, че по време на целия преход десните шарлатани са ни пробутвали нещо като свръхзадръстващ артериите захарен памук. Изглежда сладък, но е не оставя следа. Уж го има, но човек може да се загуби в безкрайните му нишки и лабиринти. Десните теории дотолкова бяха опротивяли на хората, така бяха намразени, че десницата направи опит да се откаже от тях в името на оцеляването на нейните видения. Точно заради това в разгара на протестите се появи идеята, че "няма ляво, няма дясно, има само народът срещу олигархията". Под този лозунг човек можеше да види да протестират хора, които се вписват в определението за "олигархия" като Ивана във фолкмехана. Десният провал си пролича във факта, че и до днес най-кресливите представители на тази политическа общност до откат ще твърдят, че са всичко друго (граждани, протестиращи, разгневени) само и само да не стоварят истината за политическите си идеи, защото знаят, че ще получат единствено и само презрение.

Проблемът в статията е, че Дайнов като романтичен поет от викторианската епоха съвсем не е правоверен на своите политически блянове. И понеже основното му обвинение е, че новото ляво не се опирало на факти, то задължително (като английски консерватори прекалили с четенето на мемоарите на Маргарет Тачър) трябва да се опитаме да прегледаме неговата фактологическа основа. И още в началото се натъкваме на първата пукнатина в пейзажа. "Създаде се впечатлението, че оттук насетне олигархията е обсадена не само, по традиция, отдясно, но и отляво", кава Дайнов. Олигархията по традиция била обсадена отдясно? Това е все едно да кажеш, че по традицията порното е ненавиждано от русите порноактриси. Всъщност именно още от това изречение започва политическото разделение, което Дайнов се опитва да представи едва ли не като нещо незначително. Най-важният въпрос, който разкъсва българското общество е за това кой носи вината за проваления преход. Днес, когато кресливите остатъци от психодясното се разкъсват от екзистенциална злоба и ръсят киселинни слюнки срещу всеки, който се опита критично да коментира статуквото, те трябва да си дадат ясна сметка, че именно техния политически провал, който се състои в това, че дадоха на безценица собственост в ръцете на олигархията, прави българските скептични към всяка форма на различен проект за обществото. Именно, защото десните днес се опитват да се откажат от своето виновно минало и по криминален начин да стоварят цялата вина върху гърба на другите, не е възможен какъвто й да било свестен обществен разговор, преди да се види, че шизофреничната част от политическото пространство се е отказала от своята амнезия и почва да си припомня неизброимите си вини срещу здравия разум и благополучието на българите. В противен случай всяка дискусия става неравностойна, защото десните се опитват да я водят от полунебесни позиции, все едно те никога не са кацали върху земята, а се се реели в пухкавите облачета, докато преходът някак от само себе си и с помощта на мръсните и долните комунисти, унищожи българската икономика и потопи три-четвърти от народа в драматична бедност.

Парадоксално е, но основната теза в тази статия може да бъде сведена до изречението: "Новите леви не са леви, защото не приличат по нищо на десните". Дайнов е в плен на една утопия, че е възможен някакъв общ фронт на леви и десни за гражданска чистота на отечеството. Това за което е сляп обаче е, че подобно нещо е неосъществимо заради фактът, че десницата отказва категорично да поеме отговорност. Тя все се опитва да наподоби Афродита, която постоянно излиза чиста от морската пяна, но в една страна задръстена от подлости, десният псевдоморализъм вече е като радиация, която ги прави неспособни на взаимойдействие с който и да е друг.

Новото ляво възниква като порив не с идеята веднага да създаде реална алтернатива, а да натрупа необходимия базисен масив от критика срещу дясната икономическа мисъл. Защото това е голямата и много драматична липса в статията на Дайнов. Той проследява позициите на новите леви за протестите, Украйна и кабинета, но пропуска, че основният им фокус винаги е бил срещу бесуващата идеологема, че свободният пазар без регулации е отговорът на всички социални и политически търсения. И това е голямата подмяна на текста.

Заради това в последната си част той става заклеймителен, а не аналитичен. Всички леви (защото си личи, че на Дайнов му е трудно да се ориентира в лявото пространство, което е разбираемо и на мен в дясно всички ми изглеждат като един и същи клонинг на Ханибал Лектър) са обявени за путинисти. Това в дясното чернобогословие е максималната степен на тревожност. Всичко, което излиза от зададените рамки е путинизъм. Путинизъм е дори самото желание на някой да не мисли със спуснатите отгоре клишета и да не вярва в прекрасния нов свят, който ще дойде, когато сменим проклетите етнобаничарници с Макдоналдс.

В този смисъл проектът, който липсва на професора у левите всъщност през цялото време е пред очите му, но той не може или не иска да го види. Критиките към западната политика съвсем не са "напускане на територията на Европа", а опит Европа да бъде дефинирана по различен начин, без неолибералните подлости и икономическите догми, които изсмукват ЕС и не му позволяват да излезе от кризата вече 6-та година. Антиевропейско е всъщност поведението на десницата, която възприема ЕС като някакъв веднъж завинаги направен музей на садомазохистичните удоволствие, където всичко е така съвършено, че не се нуждае от доработка. Защото никой никога не е работил повече срещу Европа, отколкото десницата, а и нейните сателитни анализатори, които нито за момент, ама нито за момент досега не позволиха на никога да се опита да направи критичен анализ по европейска тема и да се опита да се почувства като истински европеец, които обаче е в състояние да изяви критично мнение. Не напразно Дайнов приравнява либералната демокрация с ЕС, което е все едно да приравниш пастата си за зъби със стоматолога си. Демокрацията е съществувала много години и преди да получи прилагателното "либерална".

Антиевропейската десница заради това сатанизира всеки различен ляв порив, защото единствено и само той носи универсален европейски дух, непримиряващ се с готовите клишета.  Това е антидемократичен порив, защото не е в състояние да се справи с идеята, че светът е черно-бял. Заради това винаги, когато чета десни текстове се сещам за пиесата на Бертолт Брехт (оо, как може този путинист да цитира комунист!!!!) „Неудържимият възход на Артуро Хи”, която е изключително смешна пародия на нацистите, представени като гангстери от Чикаго. Всеки път, когато видя някой от десните да се прави на моралистичен критикар това ми напомня на пародийната карикатура на Хитлер, която уникално е нарисувал Брехт. Не, не казвам, че те са фашисти. Твърдя, че са карикатури.

И последно. Това ляво към което е насочен обвинителният пръст съвсем не е единно, че да може да бъде подведено така мащабно под общ знаменател. Евгений Дайнов се опитва да им пее погребален тропар, но според мен така се е унесъл от протяжната си мелодия, че не е усетил как да спре. Некрологът е станал твърде дълъг, монотонен и тежък, за да може да бъде приет сериозно. Танцът на новото ляво няма да спре само за един сезон. И авторът на текста го знае. Подозирам, че с тази статия просто иска да си подсигури билети за първия ред за новия сезон на шоуто.

Медийният слугинаж на ГЕРБ

От една година насам голяма част от медиите приличат на пациент с венерологично заболяване, който отчаяно се опитва да прикрие симптомите пред широката публика, правейки се на непукист за болките от херпеса, който го измъчва на най-неприличното място. Името на този херпес е ГЕРБ, а оплесканото минало винаги намира начин да се върне като екзистенциално страдание в настоящето. Отношението на медиите към ГЕРБ прилича на отношението на стар алкохолик към бутилка с водка на масата - нещо средно между желание да избягаш с писъци при първия доктор и похот да я преполовиш на един дъх набързо, за да започне отново купона. След никоя друга власт досега журналистиката не е реагирала така бавно, протяжно и с нежелание към разплитането на тъмната паяжина от афери, интриги, откровени кражби и машинации, която ни завеща ГЕРБ. Тази мрежа обаче очевидно все още подлежи на пълен контрол от страна на партията на Бойко Борисов, защото иначе просто няма как да си обясним политическата шизофрения, която е треснала много хора и ги кара да произвеждат медийна продукция в която ГЕРБ ни е представена като партия с небесен статут на непорочност, жертва на медийни манипулации, невиннна девица, гледана с неприкрита сласт от някакви грамадни властелини на сенките, които искат да очернят биографията й на светица.

Спомнете си какво беше през 2009 година (и само за протокола - точно така трябваше да си бъде) медиите не дадоха мира на тройната коалиция. Близо две години се говореше единствено за техните сделки, машинации, корупционни схеми. Разбира се, този цикъл бе щедро захранван със слухове и недоказуеми истории от страна на ГЕРБ, но все пак ролята на медиите е да бъдат критична съвест и да поставят големите теми с надеждата, че обществото няма да забрави за тях, а ще успее да накаже тези, които са извършвали подлостите поне на следващите избори.

Когато миналата година ГЕРБ се срути грандиозно от властта и опитът не от Министерския съвет, а от сутрешните блокове, медиите обаче зациклиха. Те се оказаха не само неспособни да представят цялата истина за управлението на Бойко Борисов, но дори и не направиха опит за разнищят най-големите скандали около неговата фигура. Нещо повече - днес имаме една парадоксална ситуация в която част от големите телевизии имат пълната свобода да разнищват сегашния кабинет, но когато стана дума за най-голямата парламентарна партия, изведнъж от ефира рукват едни розови поточета на умиление, че на обикновения зрител направо може да му се доплаче. Нека да дадем само два примера от последната седмица за това как медийният слугинаж на ГЕРБ продължава да е реална величина във вселената и да пропуска покрай ушите си грандиозни лъжи от страна на тази партия.

Покрай скандала с това в каква къща живее лидерът на "България без цензура" Николай Бареков, наяве излезе скандалния факт, че партия ГЕРБ също има свръхлуксозен имот в квартал "Бояна". Цялата злост и жлъч обаче се концентрира върху Бареков. Нека да стане ясно - Бареков трябва да даде отговорите, които искат от него. Но има парадокс в това разследването да тече само срещу лидера на една извънпарламентарна партия, а имотната афера на ГЕРБ да бъде оставена встрани. Нещо повече – именити журналисти от ефира обявяваха, че атаката срещу партията на Борисов била само опит за отклоняване на вниманието. Така ли? ГЕРБ всъщност не дадоха смислен отговор за палата си в "Бояна". Те пратиха една полицейска декларация с която заплашиха всеки, който повдига темата със съд, но оттам-нататък нищо не последва. Нещо повече - от ГЕРБ отказаха да предоставят официални данни кои са хората, които са ползвали имота, чрез коя фирма са го наели, какви пари струва неговата подръжка, което е много странно за партия, която се самообяви като "символ на прозрачност". И още един съмнителен факт - хората на Борисов не допусаха дори екип на Нова телевизия на територията на имота, а всички знаем и сме виждали, че Нова е в толкова любовни отношения с ГЕРБ, че понякога май има нужда на екрана да сложат червена точка и предупреждение, че програмата не е подходяща за малолетни. Въпреки очевидният опит на ГЕРБ да вдигне завеса около подпланинския си дворец, не последваха същото количество язвителни коментари, че хората на Борисов се окопават, крият, че дължат отговори, че тази мъгла не е здравословна за тях и, че в крайна сметка те също са били спипани по бели гащи в отровната атмосфера на българските обществени отношения. С какво палатът на ГЕРБ е по-морален от къщата на Бареков?

Този медиен комфорт очевидно кара ГЕРБ да се държат като хора на екстази. И вече пробутват лъжи, които изглеждат точно като халюцинация. Друга такава лъжа беше обявявяването на факта, че на 15-ия ден от събирането на подписи за референдума за изборните правила, вече има събрани над 500 хиляди подписа. Всъщност хронологията на драматургичното извисяване на тази новина беше малко по-различно. В един вторник проф. Георги Близнашки, шеф на инициативния комитет обяви, че вече има събрани 300 хиляди подписа. Два дни по-късно той грандиозно ъпгрейдна цифрата и тържествуващо обяви, че подписите за 400 хиляди, а само 24 часа по-късно Бойко Борисов с щедро сърце закръгли цифрата на 500 хиляди. И нито един журналист не се опита да подходи критично към тази информация, да поиска да види прословутата подписка, да се убеди в нейният реализъм. Защото всеки, който се е занимавал с обществена дейност ще ви каже, че събирането на 500 хиляди подписа за 15 дни на 20 масички е все едно да накараш Бойко Борисов да изчете томче на Кант за 2 часа. Ако само един репортер си бе направил труда да обиколи столицата щеше да види, че пунктове за събиране на подписи с изключение на този в подлеза на СУ "Св. Климент Охридски" просто няма. В страната също няма пунктове, което подсказва с голяма степен на вероятност, че ГЕРБ разчитат да осигурят тези подписи по втория начин, чрез някаква документална машинация. В Пловдив например много общински служители изпищяха, че ги принуждават насила да участват в подписката, защото в нея са заложени интересите на управляващите в града на тепетата ГЕРБ. Нека да си припомним, че през 2012 година на БСП й бяха необходими близо 3 месеца, за да успее да събере подписката за национален референдум и то при къртовски труд, защото изискуемата цифра наистина е непосилна за обикновени организации.

И въпреки, че точно тези факти са пред очите на медиите, те не само спестиха гърча на ГЕРБ, но отразиха новината като съвсем банален факт, без нито грам съживителна и критичност, която да убеди мислещата публика, че все пак в страната има едно необходимо ниво на смислена публичност.

А най-накрая, когато пресцентърът на ГЕРБ пусна като новина фактът, че Бойко Борисов на конгреса на ЕНП в Дъблин се е правил на фотограф и е снимал Ангела Меркел с кадри от неговата партия и това бе тиражирано като голяма новина, си казах, че вероятно зад този обикновен слугинаж не стои някаква тъмна конспирация, а съвсем обикновено колективно изтрещяване. За сметка на това абсолютно смешното твърдение на Борисов, че ситуацията в България била същата като в Украйна, остана абсолютно недокоснота от критичен медиен анализ. Само в България един политик от мащаба на Борисов може да е сигурен, че никога не би бил държан отговорен за своите думи. Българското съзнание е в плен на кинообразите, а журналистиката така или иначе бе морално корумпирана. И тук дори не говорим за баналнити кинти, а за факта, че тя постоянно почна да се примирява с нивото на дивотии, които й сервираха, докато най-накрая не попадна в класическия морален проблем - абсолютното неразличаване на добро от лошо, на правилно от неправилно, на нормално от ненормално.

Бойко Борисов винаги е бил симптом за някакъв свърхпроблем на българската политика, която е в състояние да извлече удоволствие от факта, че е провинциално изолирана от големите световни теми и съществува единствено в баналния ад на дребните градски сензации, които разтърсват основно по три-четири квартала в столицата. Само тук например навремето можеше да мине като жестока сензация снимка на счупения глезен на Борисов, както и меланхолични снимки на собственика на счупената кост, който обясняваше на журналистите, че го боли, но все пак ще докрета до победата на изборите. ГЕРБ са признак за интелектуална деградация не само на обществото, но и на самите медии, които се примириха с отредената им роля на размножител на министерски образи с които да се пропагандира проекта за полицейска държава, който ни готвеха. В никоя друга държава скандал като този с есемесите на Люба Кулезич, които осветиха подземията на медиите, нямаше да мине в девета глуха без да остави следа върху самото светоусещане на журналистите за самите себе си. Само в България е възможно да се правиш на герой като абсолютно безопасно защитаваш кандидат-диктатора и настоящ опозиционер и плюеш всички, които се опитват да изяснят докрай демоничността на неговия образ. Точно заради това слугинажът не просто обичайното явление, което трябва да констатираме и да оставим на мира. Докато той не бъде изобличен докрай и то по яростен начин, няма никакъв шанс журналистиката да бъда полезна и творческа дейност. Защото слугинажът на ГЕРБ днес обича да се прави на най-критичната част от медиите. А всъщност и това е игра на сенки, защото хората отдавна вече си дават ясна сметка кой къде е в координатната система на българските лудости. И ГЕРБ със сигурност са някъде там, където са венерологичните заболявания, за които се говори с изчервяване и сдържан срам. Част от медиите обаче се държат така все едно да имаш херпес е някакъв повод за гордост. Проблемът, разбира се, е изцяло техен, но за цялата журналистика е леко обидно. Просто си мечтая за дните, когато човек отново с гордост ще може да каже, че е журналист. Понеже заради целия този креслив слугинаж, който претендира за морал, човек трябва да си измисля различна професия, за да си спести навъсените погледи на хората. 

И тези навъсени погледи не вещаят нищо добро за ГЕРБ.

Както и за целия политически модел, между впрочем.

Популацията от политически ястреби

Поредният псевдоястреб по отношение на Русия се роди от джунглата на българската политика. Става дума за Ивайло Калфин, който обяви, че България трябва да има водеща роля в санкциите срещу Русия. Изумително е как българската политика е в състояние постоянно да произвежда хора, които тикат страната към ръба на пропастта. А най-опасни са тези, които ни набутват в подобна политическа катастрофа, но го правят защитени от куха фразеология като "принципна позиция", "ясна формулировка" и други дипломатически дъвки.

Не се заблуждавайте. Острото говорене и съскане срещу Русия съвсем не е следване на европейска позиция. Самата Европа търси начин да намери баланс, защото всяка отделна страна в ЕС има стратегически интереси в Русия и се опитва да не унищожи напълно политиката си по отношение на тях. Всеки, който ви каже, че упражняването на вербална сила по отношение на Русия, е принципна позиция, просто трябва да отиде да си прегледа главата. ЕС е колективна сила, но не е усмирителна риза. Някои в България за пореден път се опитват да се натегнат, като изпреварват всички с агресивна лексика и отвратителна патетика. При това, подобно арогантно говорене е в противоречие с чувствата на две трети от народа. С други думи - популацията от политически ястреби е в пряко противоречие с националния интерес.

Ситуацията е иронична. Калфин прилича на квартален хашлак, който показва мускули, защото смята, че има протекцията на градския хулиган. Но именно тази поза на размахания пръст издава не смелост, а единствено слугинаж. Няма нищо достойно и смело в това да се опитваш да вкараш България в конфликт, вместо да бъде страна, която търси мира.

А да не забравим - в популацията от ястреби влиза и Бойко Борисов. Той също се обяви за тежки санкции срещу Русия. 

Мамини сладки смелчаци!

Обикновените хора, голямата политика и българските драми

В този разговор с Иван Гарелов се разходихме чак до Крим – последствията от референдума там, наблюденията на един скромен български представител на местна почва, усещането на местните хора за света, както и отраженията им в нашия малък политически свят. Поговорихме за бъдещите евроизбори, моето участие под номер 8 в листата на БСП и за това дали политиците в окото на бурята могат да си позволят непремерени изказвания без риск за техния авторитет и реноме.

"Свобода": Да пребиеш своодното слово

Иронично е названието на украинската партия на Олег Тягнибок - "Свобода". В интернет от няколко дни се върти клип, който показва какво разбират под свобода неговите депутати. Те нахлуват в украинската телевизия, бият директора й, филмират това и го карат да подпише оставка. На записа се чува любимата дума на Майдана тези дни - "москал, москал". Провинението на телевизията и на нейния директор е едно-единствено - позволили са си да предават пряко речта на Путин от Кремъл.

От страна на официалната власт обаче не последва кой знае какво заклеймяване на тази постъпка. Премиерът Яценюк обяви, че не я одобрява. И толкова.

Записът на крайнодесните обаче разкрива истинското лице на всячески обгрижваната украинска власт. Власт, която има ясното съзнание, че няма никаква легитимност, защото не е дошла с избори и заради това започва да преследва всяка проява на обективност. Това е първата особеност на всеки бъдещ авторитаризъм - дори здравият разум започва да му прилича на опозиция. Новата власт набързо прекръсти улица "Институтская" на "Небесня сотня", но с такива пиар локуми няма да успее да реши проблема си с това, че я крепят именно кадри като извършителя на побоя - депутатите от партия "Свобода". Това ли ще е върховната изява на новата демокрация в Киев - отряди от депутати побойници и журналисти, които вече ще се страхуват да кажат истината заради риска да бъдат пребити от екстремистите.

Това клипче трябва да бъде гледано от всяка медия по земята, която си е позволявала да пръска розови мечти по отношение на украинските събития. Ако на власт бяха демократи, журналистите нямаше да бъдат в опасност нали? На този фон е позорно мълчанието на Европа. Ако си представим, че подобно нещо се случи в Русия - сега цялата преса щеше да гърми, че кървавите ботуши тъпчат свободното слово. Очевидно обаче на украинските екстремисти им е разрешено всичко. Включително и  свободата да бият журналисти. Защо ли? 

Интересни времена предстоят в Киев.

BG наблюдател в Крим: В Красноперекопск и украинци, и татари поискаха Русия

Интервю за сайта bnews

Ива Капкова

Журналистът Александър Симов бе сред българските наблюдатели на референдума в Крим в неделя, като представител на Национално сдружение "Русофили". Той наблюдаваше изборния процес в 30-хилядния град на полуострова - Красноперекопск, който се намира почти на границата с Украйна. Противно на твърденията на западните медии, в района войски няма, няма военни формирования, а не само руснаците, но и украинците и татарите в града са категорично за отделяне от Украйна. "Най-накрая престанахме да бъдем Хрушчовски подарък", се чували възгласи вечерта след вота на празника на площада.

- Сашо, ти беше наблюдател в референдума в Крим. Какво видя на място, имаше ли нарушения, чуват се гласове от Запад, че високият процент на референдума бил резултат от натиск?

- Аз бях наблюдател в един малък град Красноперекопск с 30 хил. души население, с голяма индустрия. Моите наблюдения са оттам. Какво ми направи впечатление? Първо, активността беше доста висока. В края на изборния ден разбрах, че Красноперекопск е на трето място по активност в целия Крим след градовете Керч и Севастопол - активността стигна близо 87% и аз, като наблюдател, понеже трябваше да обикалям всички секции, в първите три секции, където отидох, бяха наредени огромни опашки за гласуване още в 8.00 сутринта.

Моето наблюдение е, че съществени нарушения нямаше или поне не такива, които да повлияят на резултата от вота. Гласуването в Украйна има една специфика - те гласуват в прозрачни урни и пускат бюлетините без пликове.

В много статии, които после прочетох, твърдяха, че това, едва ли не, било някакво ново нарушение, но не се отчита, че всъщност в Украйна на всички избори гласуват именно така - и на президентските през 2010, и на по-ранните президентски избори през 2004 г. - без пликове и в прозрачни урни.

Второ, което падна като мит лично за мен, е идеята, че въоръжени отряди, едва ли не войски контролират процеса на гласуване. В Красноперекопск въоръжени войски не видях, а така наречените отряди за самоотбрана, които бяха описани в западната преса като бандитски формирования, които правят, каквото си искат, всъщност се оказаха десетина души. Нито един от тях не прояви каквато и да е агресия и всъщност, основната идея за тяхното създаване е не да стресират населението, а са създадени, тъй като няколко пъти са правени опити от Западна Украйна да дойдат автобуси с въоръжени хора от Десния сектор, които да провокират безредици в града - Красноперекопск се пада почти на границата на Крим с Украйна, така че там е по-напрегнато.

Тоест, аз не смятам, че войската е оказала каквото и да е влияние върху изборния процес. Истината е друга - хората масово подкрепяха присъединяването към Русия. Повечето хора, с които говорих, изобщо вече не искаха да имат нищо общо с новата власт в Украйна. На първо място те не харесват начина, по който дойде на власт т.нар. Майдан. Истината е, че тези хора биха приели смяна - тук идеята не е, че те защитават Янукович, въпреки че в тази част на Украйна Партията на регионите на Янакович има съществено влияние, но в случая дори не е това. Първото решение на новата власт обаче - за отмяната на закона за езиците, веднага наруши съществено интересите на голяма част от населението на Крим, които са етнически руснаци, а там дори етническите украинци говорят руски и искат отделяне от Украйна, което също е интересен процес.

- Тоест, не само руснаците в Крим са поискали отделяне от Украйна и присъединяване към Русия, а и останалите етнически общности?

- Те толкова години живеят заедно, че е много трудно да се направи разликата кой е украинец, кой руснак, на практика те са вече един и същи народ там. 95% от украинците, с които говорих, бяха за отделянето от Украйна. Аз си направих труда да намеря двама-трима опозиционери, с които да говоря, да ги питам защо. Попаднах на двама. Техните мотиви защо са против отделянето бяха много интересни. Те изобщо не приемат новата власт в Киев, но казват, бизнесът ми ще пострада, ще има две-три години преходен период, как ще живеем през това време, тоест, те бяха притеснени по-скоро от административните трудности, а не толкова от геополитическото значение.

А за татарите е важно да кажа, че тези, с които говорих, също бяха за присъединяването към Русия, като твърдяха, че лидерът на така нареченият Меджлис, който често дава изявления от името на всички татари, всъщност може да твърди, че представлява около 15% от татарите в Крим. Тоест, всяко крайно изявление, че 99% от татарите не са участвали в референдума, според мен е пълна лъжа. Самите татари твърдят, че той не ги представлява, а тези, които живеят в Красноперекопск, категорично и напълно подкрепяха присъединяването към Русия. Част от татарите бяха в секционните избирателни комисии.

Така че тук се получи нещо много странно - ако човек чете западните медии и част от българските, очаква да има едва ли не военно положение, някакъв вид окупация, а истината е, че животът там си продължава по съвсем нормален начин. Хората просто са избрали да се спасят или да не приемат решенията на новата власт, завардвайки пътищата от Украйна към Крим, където антитерористичният отряд Беркут не бе разформирован, тоест, те стоят и помагат да бъдат спирани бандеровците. Просто Крим вече не се чувства част от Украйна. Независимо дали този референдум се бе провел, украинската власт, така или иначе, вече никога няма да има контрол върху Крим. Кримчани вече не искат да имат нищо общо с Украйна. Или, както обобщи един лекар от болницата в Красноперекопск: "Не ние се отделяме, Киев ни загуби".

- Страхуват ли се в Крим от последствията от референдума - че Западът не го признава, че налага санкции, че ще им попречат да се присъединят към Русия?

- Това, което ми направи силно впечатление там, е че хората не разсъждават за нещата като категориите Европа, Русия, санкции, ООН, Путин, Обама. Хората разсъждават  така: "Ние искаме нормален живот, който да има предсказуемост. Ние не искаме всеки ден правилата да се сменят. Ние не искаме тук да идват постоянно автобуси с въоръжени майдановци, които да ни казват как да живеем".  Хората са много политизирани, постоянно се ядосват, че по новините показват някакъв Крим, който в действителност го няма - и това е така, тъй като в самия Крим животът си тече по един съвсем нормален начин. Нито има някакви продоволствени дефицити, нито животът е изпаднал в някаква криза. Хората бяха наясно, че техният референдум се превръща в основен геополитически спор, който преначертава граници, но не мисля, че това е важело, когато са гласували. За тях пускането на бюлетината беше продиктувано от желанието да живеят в страна с някаква стабилност, а не виждат такава вече в Украйна.

- А към българите как се отнасят, бяха ли разбрали, че има наши доброволци там, че властите ни са отхвърлили референдума?

- Позицията на България не беше достигнала до Красноперекопск. Но отношението към българите там е страхотно. Хората чувстват българите близки, понеже все пак има доста етнически българи, които живеят в Крим. Когато кажеш, че си българин, отношението е единствено и само позитивно, и то от всички страни. И искам да подчертая - тук не е намесена политиката, тук е намесено чисто емоционалното, битовото, дори донякъде меланхоличното отношение. Повечето от по-възрастните са идвали в България, спомнят си Слънчев бряг, българин е слънчева дума в Крим и то няма нищо общо с политиката, нищо общо с правителството, нищо общо с позицията ни по референдума, няма нищо общо с изявленията на външния министър. Приятно е да бъдеш в държава, където думата българин предизвиква дружески усмивки.

- А българите там как бяха настроени към  референдума?

- В Красноперекопск няма етнически българи, но в Симферопол говорих с наши сънародници, които казаха, че цялата българска общност е категорично за присъединяване към Русия. Разбира се, че ще има и гласове, които са против.

- Какво ще последва оттук-нататък?

- Москва призна вече референдума, Думата ще гласува законопроект, който одобрява Крим като автономна република в състава на Руската федерация. Това, което ще започне като процес, няма да е никак лесно, защото те постепенно трябва да преминат от гривната към рублата, да преустроят институциите си, да пренастроят много сектори от своя живот. Аз говорих с няколко предприемачи, които бяха "за" Русия, въпреки че ясно знаят, че са платили цената за това решение, тъй като бизнесът им е напълно замрял. Те са имали бизнес със Западна Украйна, с Централна Украйна, сега вече бизнесът им вече не върви.

Единият от бизнесмените ми каза: "Аз знам, че две години ще трябва да живея от спестявания, но въпросът е, че ще знам, че след това ще бъда в стабилна бизнес среда, а не в среда, в която някой ще дойде и ще ми каже "дай си колата, защото трябва в името на революцията да я имаме". Така че, хората знаят, че няма да е лесно. Ще има преходен период, който ще е изпълнен със състресения, но те гласуваха, както искаха, така че сега трябва да знаят трудностите, които им предстоят.

- Тоест, смяташ, че никой не може повече да отнеме Крим от Русия?

- Няма как да стане. Крим повече част от Украйна няма да бъде. Властта в Киев трябва да разбере, че Крим вече не е техен. Причините защо е така, може да бъдат обяснявани в роман.

- Международната общност, както и властта в България, от една страна осъди референдума като незаконен, а от друга е за демокрация, чийто израз пък бе референдумът, по време на който се чу волята на народа?

- От българска гледна точка не е лесно да кажеш - трябва да признаем веднага този референдум. Наистина не е лесно, тъй като това е втори прецедент в Европа след Косово, в който се преначертават граници, тоест, оттук-нататък може да се каже, че се отваря "кутията на Пандора", от което няма как да разберем какъв ще бъде ефектът.

Не мога да кажа в момента категорично дали трябва, или не трябва да признаем референдума, но знам, че международната общност тук наистина проявява двоен стандарт - значи, Шотландия може да направи референдум за независимост, Косово може да се отдели, а Крим не може - защо?! Защото отива като територия към Русия ли, това ли е причината? Излиза, че когато Русия трябва да страда, е добро, а когато е във възход - е лошо?! Ако това е само критерият, който Западният свят проявява към Русия, това е абсолютно непродуктивна политика.

- Какви бяха впечатленията на западните наблюдатели, които видя там?

- Аз лично се запознах с наблюдатели от Италия. Имаше наблюдатели от Франция, имаше от Полша дори, както и белгийски наблюдатели. В петък преди референдума украинските граничари в Симферопол не допуснаха 8 международни наблюдатели от Западна Европа по неясни причини. Просто не ги пуснаха на територията на Крим, за да си свършат работата. Това западната преса не го написа, но беше някакъв последен опит на Киев да се опита да саботира и процеса по избора. Тези, с които говорих, италианците, например, имат същото отношение като мене - смятат, че референдумът е протекъл легитимно и без много нарушения.

- Как възприеха резултата от вота жителите на Красноперекопск?

- Хората се събраха, изпълниха централния градски площад, имаше фойерверки, отвориха бутилки с шамапнско в мига, в който зам.-кметът на града излезе и каза: "Ние вече сме Русия!" Развяха руски знамена и започнаха да викат "Това е исторически ден за нас", "Най-накрая престанахме да бъдем Хрушчовски подарък", така че емоцията беше голяма. Излитайки в понеделник по обед, минавайки през града, си беше един обикновен ден, децата си играеха, танкове нямаше, окупация нямаше, тоест за Крим беше вече един ден, в който те са видели различно бъдеще, ново начало за себе си. Дали това ново начало ще проработи за тях, е нещо, което само историята ще покаже. Въпросът е, че те са взели едно решение за себе си, светът може и да не ги признава, но хората вече имат различна визия за живота си.