Човекът, който е по-голям от думите

Написах това въведение за срещата на Стефан Данаилов с младите социалисти. Не е лесно да представиш легенда. Тоест не знам дали се е получило. Знам само, че се опитах да синтезирам съвсем накратко един човек – епоха. Ето какво се получи и какво прочетох пред младите хора:

 

Има хора за които думите никога няма да са достъчни. Думите лесно описват събития, политически битки, банални интриги, жълти сензации, но имат проблем, когато трябва да опишат човек,  без който цяла България не може да си представи своя собствен живот. Стефан Данаилов е от тези хора. За него думите винаги ще бъдат недостатъчни. Винаги ще звучат леко кухо, защото когато човек е доказал с живота си, че е една епоха, той трябва да бъде разказван в романи .

Великият актьор, отдаденият професор, невероятният българин Стефан Данаилов доказа през годините, че може да бъде обединител на хората. Доказа, че човек може да бъде обичан въпреки всички и всичко. Само, защото е себе си.  Представете си за колко малко хора в България можем да кажем това. И това е леко тъжно. Хора като него ни напомнят и за онова другото време, така виновно премълчавано днес, когато обществото не живееше в състояние на постоянна омраза и можеше лъчезарно да се смее на репликата: „Ти знаеш ли, че имаш страшни очи”, да преживява душевните терзания на Хамлет и да чуди кога и кой е прегръщал ветровете и целувал дъждовете, както гласи текстът на песента „Без сълзи”, изпълнена от Стефан Данаилов.

Чух тази песен на една от обиколките си из страната тези дни и се замислих, че замислих, че думите на Любомир Левчев наистина могат да бъдат четени като визитка за Ламбо. След като човек мине една определена възраст вече „раздялата не носи свобода” и заради това Стефан Данаилов не се раздели със своята вяра. И със своята партия.

Във времената на постоянното предателство, той избра да бъде верен на идеите. Във времената на безкрайната подлост, той избра да бъде на страната на хората. Във времената на непостоянството, превърнато в мода, той избра да бъде постоянен, убедителен и вдъхновяващ. Във времената на политическите пребоядисвания, той избра да остане при своите хора, при нас, но и никога не си позволи да изрече и една дума на омраза за другите.

После мътилката на днешния виновен живот се опита да стигне и до Ламбо. По всякакви начини. Днешните господари на разрушението не искаха край нас да има авторитети, хора по които да се съизмерваме, вероятно, защото това щеше лесно да разкрие какви джуджета се опитват да се представят за великани.  Точно заради това трябва да ценим хората като Стефан Данаилов – те могат да бъдат нашият детектор на истината за това кои са измислените герои и кои истинските,

Днес е наш ред да платим дълга си за тази енергия, за неговия ентусиазъм, за всички каузи в които ни е научил да вярваме. Дори в миговете на най-голямата си лична трагедия, Ламбо откри сили в себе си, за да запише своето послание до всички нас за тези избори. И ни напомни, че политиката никога няма да е истинска, ако не минава през сърцето.

А сърцето наистина бие отляво.