Понеже за първи път в живота си
тръгнах да участвам в кампания, която не отразявам, а в която съм отразяван, то
натрупаните нови впечатления могат да стигнат на един средностатистически
графоман за романи за два живота. Аз обаче се изхитрих и сведох всичките си
впечатления до кратки статуси. Това беше титанична битка с графомана в мен.
Просто България е твърде красива страна, хората са твърде интересни и няма да
ти стигне цял живот, за да я откриеш през очите на другите. Аз тръгнах на
политическо пътешествие, а все едно тръгнах по някакъв поклоннически път,
където думите имаха различна мъдрост, а срещите с хора носеха щастие и радост.
Да, знам, моето проклятие е, че идеализирам всичко, но в статусите от ФБ, които
съм пускал съм се постарал да скрия тази своя слабост под тонове ирония към
ежедневните баналности, защото човекът е човек, когато е на път, но и когато се
надсмива над всичко наоколо, все едно е носител на някаква върховна мъдрост.
Това е трик, който го владеят само пътешествениците.
Оххх,
параноята на постоянните автори на "Дневник" ще ми докара инфаркт от
хилене. Попаднах на носталгичен опус, наречен "Ляво-дясната война срещу
либералната демокрация" на Владимир Левчев. Готинооооо! Според него
либералната демокрация наистина е фактически край на историята и всяко
недоволство срещу нея е едва ли не посегателство срещу Божественото в
политиката. Представям си каква статия би праснал Левчев в миналото:
"Индустриално-технологичната война срещу робовладелството", или пък:
"Войната на гадовете срещу каменната епоха. Абе, братче, самия факт, че
трябва да слагаш прилагателно на думата демокрация вече говори, че в това има
нещо извратено...:)))
---------------------------------------------------
Четох една
статия на Евгений Дайнов "Какво е това да си русофил?". И там се
среща една фраза на Карл Попър: "Западът вярва в обикновения непознат
човек”. Което доказва само едно - всички, които у нас са се закичили с визитни
картички "проповедник на Запада" са толкова далече от Запада, колкото
Азис от оперна постоновка на "Севилския бръснар". Защото у нас
"проповедниците на запада" вярват в едно-единствено нещо на
непознатия човек - че той ще се самозапали, самонаръга, самозастреля в
далечната Одеса, само и само да очерни техните позиции в България...
---------------------------------------------------------------
Знаете ли
колко стихотворения са написани за Одеса? Хиляди. Защото този град доскоро беше
известен с това, че събужда най-доброто у хората, че в него, както е казал
Пушкин, "диша Европа".
Висоцки:
Дамы, господа,-
других не вижу здесь,
Блеск,
изыск и общество прелестны!
Сотвори,
господь, хоть пятьдесят Одесс,-
Все равно в
Одессе будет тесно.
Маяковски е
писал за Одеса:
Вы думаете,
это бредит малярия?
Это было,
было в
Одессе.
"Приду
в четыре", — сказала Мария.
Восемь.
Девять.
Десять.
А после и
Багрицки:
Был пароход
приклеен к горизонту,
Сверкало
солнце, млея и ребя,
Пустынных
берегов был неразборчив контур...
Одесса,
город мой! Мы не сдадим тебя!
Днес този
град от поезията бе стъпкан от ботушите на бандеровците и черните сотни на
фашистите. Този град от поезията за първи път след втората световна война видя
палежи. Но фашагите са тъпи копелета, братче. Те така и не разбраха едно -
краят за тях винаги ще е нещастен и тъжен. И ще им стане тясно. Така се
получава с всеки, който се опитва да унищожи поезията на един град.
---------------------------------------------------------
Нека да не
мълчим. Случилото се в Одеса ("Десен сектор" запалиха профсъюзния дом
и опекоха живи десетки хора) е най-мракобесен фашизъм. Точно този фашизъм,
който трубадурите на майдановската демокрация твърдяха, че го няма, че е
измислен, че е халюцинация. Извергите с бухалки, които убиват и палят хора
обаче се оказаха абсолютна истина. Никога, ама никога не слушайте проповедниците
на лъжата, господарите на измамите, платените съвести и виртуалните
манипулатори. Нека да ни обяснят каква е тази демокрация на палежите и
запалените хора? Нека да ни обяснят къде е правителството на Украйна, за да
спре това? Но тези въпроси са маловажни пред жертвите. Хората в Одеса загинаха,
защото никой не даваше пет пари, че нацистите идват, никой не поиска да каже
очевидната истина...Никой.
--------------------------------------------------------------
Така се
случи, че цял ден обикалях из пустата София. Отдавна подозирах, че някъде отвъд
задръстванията, отвъд намръщените хора, отвъд дъждовните улици, съществува този
невинен пролетен град, който иначе срамежливо се крие. Минах през градинката
край Паметника на съветската армия и направо ми се прииска да избягам от там.
Просто се почувствах като герой от стихотворение и изпитах опасения, че
следващата ми стъпка ще е да започна да си подсвирквам с неочакван прилив на
внезапно заболяване от романтика. В Подуяне лекуват такива пристъпи с бира, а
аз...а аз...ами просто нямаше бира наоколо. Така че, ако сте видели един
свирукащ си шишко - да знаете София е виновна.
-------------------------------------------------------------
Честит ден
на труда! Преди малко повече от половин век един поет (Пеньо Пенев) много
по-добре е изразил възторга си от трудещите се хора. Той е бил късметлия. Видял
е как хората градят с ръцете си нещо, видял е възход, видял е мечти. И пред
тези мечти той не издържа и казва:
Радост
голяма
в сърцето
ми бризна,
сякаш
най-после
в същия час
рухна
световният капитализъм.
Братя
строители,
гордея се
с вас!
Запад,
сложи си
монокъла
и виж колко
богата е
мойта
страна! -
Банките в
Нюйорк,
Лондон,
Париж:
нямат
такава
висока цена!
Пред такава
вяра може само да се мълчи. Честит празник отново!
---------------------------------------------------------------
Дневник на
пътешественика, ден непреброен. И така - натрупах и този актив в биографията си
- да откривам концерт на брега на Дунава. Погледнах от сцената - видях младежи,
които пият бира и чакат купона, видях приближаващите се дъждовни облаци (даа,
моите отношения с българския дъжд вече стават направо параноични), видях
ветрецът, който леко разклаща пролетните листа и установих, че независимо от
горчилката от това, че съм дете на прехода, аз искам и желая само най-хубавото
за тези млади хора. Те заслужават различен живот. И се надявам да го получат.
Не знам дали в думите ми прозвуча това уверение. Но го почувствах. Готино беше
:)) Да не говорим, че на тръгване почти намигнах на Нина Николина. Е, не ми
стигнаха силите за пълно намигване, но поне половин беше :))))
---------------------------------------------------
В един
роман на Дъглас Адамс ("Сбогом и благодаря за рибата") има описан
един герой - Рой Маккена, който авторът нарича Бог на дъжда. Рой Маккена е
шофьор, но понеже дъждовете го обичат го преследват на всяка крачка, за да го
плискат в разни състояние. Тези дни понеже продължавам с пътешествията вече
разбирам какво могат да изпитват литературните герои. Дъждът ме следва по
петите като Бойко Борисов сутрешните блокове :))) И последно - схванах кое е
хубавото на предизборните кампании. От среща на среща човек не може да следи
новините изкъсо, не може да чете форуми или статии, а след като душата човешка
се детоксикира така мъчително, тя изведнъж се изпълва с оптимизъм. Усещането е
интересно :)))))
-----------------------------------------------------------
Дневник на
пътешественика, ден 3-ти. Звездна дата все още неизвестна. Успях да попея с
Тони Димитрова във Велико Търново. Аз, разбира се, не знаех много нейни песни,
но така удачно импровизирах, че в един момент усетих, че в алтернативна вселена
вероятно Александър Симов - прим сигурно се готви да влиза в Музикална
академия, макар и с глас звучащ като весела комбинация от прегракнал траш-метъл
вокал и стъпкан от автомобили тромбон. Тони Димитрова ми каза, че ме е гледала
по телевизията, а аз й споделих, че съм изпиратствал песните й от Замунда
(тоест разменихме си по една обида). После попяхме. Как беше - който пее зло не
мисли. Така пях, така не ви мислех злото значи, че май направо трябва да ми
дават статут на светец :)) На връщане от Търново валеше дъжд. Значи небето ме
беше чуло как пея и ми даде знак повече никога да не го правя. Аз се направих,
че не го разбирам :))
-------------------------------------------------------------
Гледам
репортаж за ситуацията в туризма по морето. Бизнесът реве, че няма
квалифицирани кадри. Търсели хора с по три-четири езика, компютърни познания,
комуникативни умения, образование и харизма. Бизнесът дори е разстроен, че не
може да си намери кадри...После журналистката между другото спомена, че
средната заплата в сектора била 500 лева. Нямало хора ли? Няма и да има...Ето
това е българският бизнес - готов е да ореве света, че има проблеми, но не и да
вдигне заплатите. Капитализъм, братче...
---------------------------------------------------------------
Дневник на
пътешественика, ден 1-ви, звездна дата - неизвестна. Отдавна знам, че България
живее в шокиращо социално неравенство, но днес видях, че даже и
метеорологичните дисбаланси са ужасяващи. Тръгнах в ранното утро от някаква
софийска есен, с небе навъсено като душата на член на Реформаторския блок, а
три часа по-късно бях край брега на Дунав в някакво невъздържано лято, което
проваля всяко тревожно предизборно послание, защото душата човешка само види
малко слънце и се озарява от крехката светлина на надеждата за бъдещето.
България е такава страна, че предизборните кампании трябва да се правят само
при дъжд със светкавици. А през другото време човек да се скита из широкия свят
и да разчита да догони лятото точно, където не очаква :))))))
----------------------------------------------------------------
Още няма 13
часа, а батерията на телефона ми вече ми падна от разговори...А кампанията дори
не е почнала официално. Мисля, че след нейния край ще организирам ритуален
палеж на телефоните си. Някой дали има спомени от реалния свят и живот, когато
нямаше джиесеми? За мен тази епоха вече тъне в пълен мрак. Аз вече почвам да си
мисля, че светът е бил създаден от Марк Зукърбърг с помощта на мобилен телефон
и интернет, а всичко останало са били блуждаещи статуси без стена на която да
поспрат и да натрупат лайкове...:))))
-------------------------------------------------------------------
Внимание,
внимание - Реформаторския блок открива своята кампания в неделя от 15 ч. в
Градската градина. Призовавам - не заемайте първите две пейки там, за да има
къде да седне целият членски състав на Блока :))))) А, да, и още нещо. Видях,
че след като окрадоха Спилбърг, сега усилията на РъБъ са насочени към крадене
на "Лего". Спрете се бе, момци, че както сте я подкарали за
откриването ще са ви необходими не две, а само една пейка :)))
----------------------------------------------------------
Понякога
изпитвам усещането, че повечето български медии живеят истински едва, когато
трябва да описват смъртта на някого. Вероятно е естествен човешки инстинкт да
си ужасен от неизвестността, но когато човек прелети над агенциите и прочете
историите за трагедията на Стефан Данаилов от това, че е загубил съпругата си,
няма начин да не усети скритото наслаждение от описанието на трагедията.
"Не мляскай с очи", казваше Станислав Йежи-Лец, а по всяка запетайка
от текстовете си личи голямото мляскане пред трагедията. Тази обсебеност от
картините на смърт и трагедия издават особена демоничност на обществения живот.
Живот, толкова несигурен и неистински в своите основания, че май единствената
непоклатима стойност в него е смъртта. Обаче това мляскане ми едва в повече.
Честно.
------------------------------------------------------
Бях на
тегленето на номерата на партиите в ЦИК. БСП е номер 15 (знаете - минимум 15
мандата), но нещо друго привлече вниманието на обикновения кандидат за
евродепутат. Да не би някъде да има Държавна агенция за отпускането на
дългокраки девойки в къси поли, които да придружават партийците? На където й да
обърнех поглед попадах в море от заголени бизнес-колена, девойки, които гледат
правоверно партийно страничния електорат и с топла любов лидерските тела. Сега
схващам каква е далаверата да си в политиката - топлите и южни погледи на
такива девойки, хахаха. И питам аз - кой, кой, кой, кой крие от пролетариата
къде е Агенция за такива минижупести създания и защо бюджетът й не е увеличен
двойно :))))
--------------------------------------------------
Снощи ми се
наложи да придружа майка ми до църквата "Св. Климент Охридски",
намираща се в китния пловдивски квартал "Христо Смирненски". В
полунощ там имаше хора като за три софийски протеста. Всички със свещи. Зачудих
се - дали всички вярват наистина? Аз никога не съм бил вярващ и заради това
можех да си позволя да наблюдавам хората с удивлението на социолог, който прави
теренно проучване. Изводите ми са оптимистични. Дори и най-големите позьори
сред вярващите все пак вършат полезна мисия в този живот. Да се събереш да
почетеш едно възкресение (смертию смерт поправ) означава да декларираш вяра
пред вселената, че човешкия живот е в състояние да победи безнадеждната тъпота
на смъртта, че можеш да откриеш смисъл във всяка една секунда от нашия кратък
живот и да инвестираш надежда в светло бъдеще на душата. Не знам доколко ние
като нация сме в състояние да произведем някакъв оптимизъм, но именно в такива
мигове в които хората се събират, за да изразят вяра в чудото, са най-близкото
до щастие, което аз съм наблюдавал. Това е щастието на угрижените, които иначе
нямат надежда, надеждата на угнетените, които иначе се чудят как да оцелеят,
късче светлинка за бедните, които иначе трябва да се примирят с постоянния
тормоз на живота. Комунистите и християните делим общ електорат и трябва да сме
в конкуренция, хахах, но има мигове в които си приличаме. Такива работи значи.
:))
---------------------------------------------------------
В
най-върховните си мигове животът обича да прилича на литературата. Заради това
се чудех защо по целия път София-Пловдив дъждът вали като в митологичното
Макондо. Когато си отиде магьосник е разбираемо, че всички страдат за него.
Магьосничеството е уникален занаят. 10 пъти в рамките на този живот съм чел
статии, че Магьосникът вече си е отишъл, че повече няма да се върне. Въртяха
негово предсмъртно писмо. Страдаха предварително. Заливаха ни с цитати. Сега -
казват - Магьосникът наистина си е тръгнал. Било окончателно. Как да повярваш?
Досега винаги се е връщал. Може би и смъртта не важи за магьосниците. Кой точно
е починал? Дъждът трябва да знае по-добре от нас.
Аз имам
една любима книга от Маркес - "Хроника на една предизвестена смърт".
Тя не е пищна, нито пък е характерно за него. Там той е създал една толкова
влудяваща атмосфера на предопределеност, че човек изпитва лек страх. Този,
който убива прави и невъзможното, за да не убие, но в крайна сметка не успява
да избяга от социалните порядки, които го тикат към престъплението. Отвъд
митологичното Макондо, аз винаги ще се опитам да запомня това от героите на
Маркес - човекът, който се съпротивлява на лошото в себе си, който се опитва да
избяга от съдбата си, който отказва да се подчинява на предопределението. Това
е една от възможните революции в нашия собствен живот, а дори и да завърши с
крах, май е по-добре да си опитал, отколкото да си стоял и да се взираш в
дъжда. Магьосникът знаеше как да разказва тази история. Заради това ще липсва
на целия свят. За колко хора можем да кажем същото, а?
----------------------------------------------------------
Понеже от
време на време си препрочитам Пеньо Пенев (той ми е слабост) всеки път като го
хвана откривам каква разтревожена съвест на епохата е бил. Дори и да не
приемате тази епоха, той все пак е една от нейните ценности. Днес четох едно
негово стихотворение - "Вечерна проверка". В духа на сензационните
заглавия на ПИК можем дори да напишем: "Сензационно! Български поет първи
предсказва световната криза! (снимки)". В стихотворението, а то е писано през
1952 година, Пеньо Пенев направо си казва:
Отдъхнете
си, майки, сестри и бащи,
врагът нека
слухти неспокоен,
Уолстрийт
напразно замисля беди!
Ний стоим
на проверка,
до нас е
великият воин -
съвестта на
света
Какво нещо
само, а? Още тогава този светъл образ е схващал, че от Уолстрийт нищо добро не
ни очаква. Американците го разбраха, ама доста по-късно. Ето защо трябва да се
чете поезия :))))
--------------------------------------------------
Чета един
ученически бисер: "В българските земи нахлули османските
потребители"...:))) Ето защо няколко века след това не е имало нищо в
магазините. От такова средновековно консуматорство още не можем да се оправим
:)))
----------------------------------------------------
Май
попаднах в моя кротък рай (или в овеществения ад на Асен Генов)- град Искър,
Плевенско. Град с 12 партизански паметника (поддържани и тачени), с ужасяващо
високо ниво на безработица (54%), с уникален въздух и неизгубил своите
прогресивни основни и идеологическа стабилност. Този край е толкова червен, ама
толкова червен, че БСП се бори за властта не с разни гербери, ами с
комунистите. Краят е толкова червен, че като говорих махах с отворена ръка.
Защото се опасявах, че ако свия юмрук, направо ще поведа революция. Велико
беше! :))))))
-----------------------------------------------------------
Най-синтезираното
описание на всички версии около случващото се в Украйна:
Янукович
был агентом Путина и желал погубить Украину, но его свергли агенты Путина из
Правого сектора, желающие погубить Украину и тогда к власти пришли агенты
Путина - олигархи и продажные чиновники, желающие погубить Украину, но против
этого восстали агенты Путина на Востоке Украины, желающие погубить Украину, но
им помешала агент Путина Юлия Тимошенко, желающая погубить Украину. :))))
-----------------------------------------------------------------
Вече съм
убеден, че има такова нещо като музикално проклятие. Моето се нарича
"Алехандро" на лейди Гага. Тази песен май е любима на шофьорите.
Преди време един автобусен шофьор ми я въртя по целия път Пловдив - София. А
сега и друга история. Има някакъв ватман в култовия подуянски трамвай 22, който
е легендарен с това, че е фен не на Ивана или на някой етно-ритъм, а по цял ден
дъни лейди Гага. Аз се качих точно при второто изпълнение на
"Алехандро", където мацката разбива сърцата и на Алехандро и на
Фернандо, че пътьом утре кроше и на някакъв Роберто
Don't call
my name, don't call my name, Alejandro
I'm not
your babe, I'm not your babe, Fernando
По
измъчените лица на пътниците видях, че вече всички хейтят американския културен
империализъм и съм убеден, че обмисляха начин за действие срещу лейди Гага,
който не се вписва в проявите на дипломатическия бон-тон. За една бройка си
помислих да почна агитация среще подписването на Трансатлантическото търговско
споразумение, защото усетих добра база, но после реших да пропусна. Изпитах
опасения, че ще създам талибани :))))
-----------------------------------------------------------
Чета
заглавие: "Реформаторският блок иска пряк дебат с Бареков и Пеевски".
Хайде, за Пеевски разбирам, ама щом вече се съизмерват с Бареков значи някакво
усещане за реализъм се настанило в душата на РъБъ - поне вече знаят, че са
третостепенна сила. Да не говорим за репликата на Найо Тицин, че Реформаторския
блок бил "pain in the ass на статуквото". Това също е реализъм и то
болезнен. Медицинската статистиката сочи, че най-честата причина за pain in the
ass са хемороидите. Тоест Найо откровено призна, че РъБъ - това е хемороидът на
статуквото :))) Реализъм, братче.
-------------------------------------------------------------
Чета едно
интервю на Левон Хампарцумян, озаглавено: "Популизмът е симпатичен и звучи
добре, но не върши работа" и в душата ми се заражда едно старо като
брадата на Тутанкамон питане. Окей, приемам, че популизмът е кофти, защото
"предлага лесни решения", но каква е алтернативата на популизма.
Отговарят ми - "реформаторството". Според този непопулистки поглед
трябва да се правят сложни, тежки реформи, дори и народът да пищи след като за
пореден път си ударил с ножа по оголения кокал. Само едно не разбирам - в името
на какво да са тези реформи? Нали трябва да са в името на добрия живот на
хората? В името на просперитета? В името на спокойното бъдеще? И заради това,
мама му стара, винаги съм се питал. Кога ще приключат реформите и ще заживеем,
както трябва? Защото откакто се помня все правят тежки, непопулистки реформи, а
пък крайната цел така и не се появи на хоризонта...
No comments:
Post a Comment