Бунтът на роботите. Ще има ли нова 1968 година в Европа?

През 2008 година списание "L'Еuropeo" направи един специален брой посветен на 1968 година, наречена там "най-дългата година". По онова време главен редактор е Калина Андролова и заради това целият брой е готин, естестетски, съвсел леко меланхоличен, революционен и изпълнен с една тиха тъга за идеализма на онези отминали времена, които сега изжглеждат като случки от различен крачол на времето. Сега и да искате повече никога няма да има такъв брой на списанието, защото сегашният главен редактор Димитър Стоянович е пленник на своите мизогинични обсесии, а списанието е потънало в някакво снобско самодоволство, нарцистично мърморене по повод и без повод и духът отдавна е напуснал тялото. Онова на Андролова беше списание за политически идеи, сегашното е списание за градски сноби. Разликата е огромна.

Както и да е - ако си намерите онзи стария брой за който казват, че вече е колекционерска рядкост ще усетите духа на 1968 година. Онази година в която статуквото просто повече не можеше да бъде търпяно. Хората искаха промяна и от двете страни на Желязната завеса. Чехите се опитаха да направят своята пролет, френските студенти излязоха по улицата, защото мисълта да живеят според правилата на миналото ги влудяваше до безкрай. Година на поезия. Година на бунт. Година, която и до днес тези, които продадоха съвестите си след това си спомнят романтично, защото дори и предателите се нуждаят от някакви мигове на автентичен порив назад в битието си. "Забранено е да се забранява" - обичам да си спомням за този надпис в Сорбоната от онези дни, защото именно той ни разкрива в какво извратено време живеем сега.

Сетих се за 1968 година, защото тези дни се появи едно разтревожено интервю на председателя на Европейския съвет Доналд Туск, който обяви, че гръцката криза е довела до предреволюционна обстановка в Европа. "За мен сегашната атмосфера прилича на онази, която бе в Европа след 1968 година", обяви Туск, с което показа, че видял буреносните облаци, но по никакъв начин не е разбрал защо са се появили.

Днес 1968 година е невъзможна. Тя не може да се повтори. 1968 година беше възможна единствено и само в епохата в която се градяха социалните държави и Европа поне за малко бе забравила образа си на хищница в който я виждаше лиричната душа на Александър Вутимски малко преди Втората световна война. Онзи бунт беше романтичен и прелестен и защото беше бунт на интелектуалците и мислещите, които обаче живееха добре. Те просто искаха да живеят без ограничения.

Днес, през 2015 година обаче политическите настроения, които тресат Европа съвсем не носят поетичният дух на 1968 година. И не гръцката криза донесе предреволюционните ветрове. Европа стана жертва на своето политическо статукво, на десните икономически догми и на зашеметяващият финансов неолиберализъм, който като торнадо покоси светлите пориви и превърна ЕС във фабрика за осреднени и клиширани бюрократи, непрекъснати производители на статукво. Днешният бунт е от безнадеждност. Пропагандната машина дълго време работеше толкова ефективно, че заглуши крехкият глас на съпротивата. Когато дълго време ти обясняват, че няма никаква алтернатива, че независимо от световните вълнения историята наистина е приключила със създаването на германските банки и тяхната алчност оттук-нататък ще бъде водещият политически мотив за съществуване е съвсем естествено да се бунтуваш.

Гръцката криза стана катализатор на процес, който съществува в ЕС поне от 10 години насам. Обезкостяването на една страна, поставянето на колена на една нация, превръщането на Германия в някакво финансово Гестапо, което е готово да унищожи Евросъюза в името на своето статукво извика бога на политическите гръмотевици. Хубаво е, че поне един от ръководството на ЕС е видял и усетил електрическата буря, ама, братче, статуквото в ЕС вече дори не може да прави качествен анализ на проблема. Според Туск проблемът идвал от крайнолявата реторика, която съчетана с високата младежка безработица можела да бъде крайно взривоопасно съчетание.

Оставям ви няколко секунди да се насладите на тази върховна тъпотия. Крайнолявата реторика се появи в политическото пространство на Европа като единствен отговор на острите социални проблеми и ужасното неравенство. Ама за един десен бастун неравенството и бедността са нещо естествено, страничен продукт на политиката, която прави богатите по-богати и толкова много време борюкрацията пет пари не даваше за реалностите.

Радикалната реторика днес е просто начин за връщане на автентичността. Европейското политическо статукво представляваше един лабораторен експеримент за спиране на историческото време, но той се провали с гръм и трясък. И предреволюционната ситуация днес не е тази от 1968 година, сега политическите основи на стария континент трябва да се градят отново, защото старото статукво роди финансова диктатура, която е оплела като паяжина всички държави и в желязната й хватка са умрели хиляди надежди. Гърция показа какво се случва с недоволните. Но Гърция показа и гърчовете на медийните рупори на статуквото. Едва ли за друга държава в ЕС са били изписани толкова лъжи, проклятия и клетви. Оказа се, че когато сблъсъкът е наистина автентичен всички ресурси се впрегват в битката, за да може финансовото статукво да оцелее и отново да откаже да се промени. Хората се вълнуваха за Гърция, но мислеха и за своите собствени страни, търсеха надежда за различен живот. Традиционното ляво и традиционното дясно в европейски смисъл се оказаха двете страни на една и съща монета. Безкрайна подмяна. Днес единствено и само радикалната политика може да бъде изход от тази ситуация, защото съществуването във вакуум е невъзможно. Светът се задвижи на бързи обороти и хората в ЕС отказват да се подчиняват на старите схеми. Това ще е една много по-радикална 1968 година.

Ситуацията е марксистка до безобразие и то за радост на Янис Варуфакис - "неуморимите усилия на капитала да оцени количествено и да узурпира труда са заразили всички тези документи, пропагандиращи едно общество, в което хората се стремят да се превърнат в роботи". Тези роботи обаче, о чудо, вече отказват да бъдат такива. Един последовател на Маркс го е казал още по-добре -  масите не искат да живеят по старому, елитите не могат да управляват по новому.

Добре дошли в предреволюцията!

Не мога да се отърва и от друга картина. Когато Туск се притеснява – това със сигурност е нещо добро за Европа.