Терзанията на бананолюбците

Когато преходът в България започна като хронично венерологично заболяване никой не подозираше, че тази дума ще стане прокълната и, че всички колективно ще го намразят до дъното на душата си. Едните, защото той ги декласира и трайно остави на социалното дъно, а другите, защото виденията им изобщо не се сбъднаха и заради това всичко, което се случи бе приписано на някаква могъща комунистическа конспирация. И не се заблуждавайте - дори и след 50 години, когато едва ли ще има някой жив да помни, все още ще се намират хора, които с параноична слюнка на уста ще настояват за лустрация като универсален отговор на вътрешните им терзания. Но всъщност говорихме не за бъдещето, а за началото. Поради много причини за които сега не е удобно да се говори социализмът у нас реши достатъчно на брой проблеми, трупани с години в историята и оставени да се забатачат като гноясала рана. И заради това, когато преходът дойде светлото бъдеще много трудно подложеше на описание с политически и идеологически термини. Не можеш да кажеш на един човек, че утре ще го хвърлиш на свободния пазар, ще го лишиш от социална сигурност, ще отнемеш шансовете на децата му, най-вероятно ще си загуби апартамента и ще потъне в дългове, а след това дълго ще бъде преследван от колекторски фирми, ЧСИ-та и досадни махмурлуци, резултата от опита да забрави всичко това. И заради това на хоризонта се появи най-идеалната формула - "бананите". О, да! Колко лесно беше всичко. И до днес, ако се заровите в интернет ще откриете историите на десетки хора, които очевидно са прекарали мрачния авторитаризъм в мечтата за банани всеки ден. Тази липса ги е тормозела, разкъсвала, унищожавала, унижавала, мачкала и ги е карала да четат "Фашизмът" на Желю Желев под юргана. И така - преходът дойде с идеята за банани всеки ден. Мечтата получи консуматорска плът. Свободата ни бе разказана като консумация. Като едно безкрайно потребление, където всеки ще има достъп до стоките на богаташите от Монте Карло и до елитния хайвер, шампанско и банани в които се къпят руските олигарси и световните финансови акули. Политическият човек трябваше да остане в историята като ненужен остатък на комунизма, но виж за глобалния консуматор бъдещето беше светло, безоблачно, радостно и безгрижно. Кой може да се оплаче от живот в който във всеки магазин има банани? Утопия.

Точно така беше дадено началото на мразения преход. А този разказ и досега минава като ментален вирус пред една част от градската снобария, която не е виждала реален живот дори от 2 километра дистанция. Но именно поради тази причина от ден номер 1 беше ясно, че този разказ е обречен на безславен край. Защото, когато опишеш свободата консумативно, открието, че на теб ти пробутват второ качество храни е отрезвяващо като ритник в зъбите. А всички знаехме, че това откритие рано или късно ще сполети публиката, която все пак обикаля по белия свят, сравнява цените в магазините, реално опитва чуждите стоки и не е толкова глупава, нито затъпяла от чалга и от Бойко Борисов, че да не направи сравнението. Всички видяха, че западните парфюми траят по-дълго от българските, че шоколадът им има различно качество, че дрехите им са с друга трайност, че нещо там е по-различно отколкото тук. И въпросът съвсем не е, че сега властта се опитва да яхне тази вълна и да вдигне шум по темата, а защо го направи сега? Ами, защото видя, че този път няма измъкване - натрупа се достатъчно критична маса от хора, които трудно понасят факта да бъдат третирани като втора ръка консуматори, на които можеш да изсипеш боклуците си и да се надяваш да ги платят пет пъти по-скъпо. В този смисъл властта не само не започва този разговор. Обратното е - тя се опитва да оцелее, да се представи за жертва на твърде голямо доверие, на измаменото сираче, което е очаквало нещо друго. Поне именно в този дух можем да си преведем думите на Бойко Борисов тези дни, който тръгна да ръмжи обидено и свръхтеатрално. Това не е тема за отклоняване на вниманието. Това е начин на управлението да се опита да долови и да изкаже едно неясно и сподавено ръмжене, което отдавна се заражда в колективно гърло на хората. Опасявам се, че е твърде късно. 

Но основната вина за това глобално разочарование носят разказвачите за бананите. Те продадоха прехода като консумативен блян и сега гледат с лек ужас и дори презрение на гнева на консуматорите. Просто беше време да се сблъскат с него. И точно заради това най-смешно в цялата история не е поведението на Борисов, нито опитите за патетика на властта, най-смешно е да гледаш как бананолюбците пишат гневни есета срещу гнева на българите. Защото, ако човек си направи труда и пожертва няколко мозъчни клетки да прелети през десните сайтове ще види цяла палитра от текстове в подобен дух. В един от стожерите на либералната мисъл откриваме текст в който авторката се опитва да иронизира думите на Лиляна Павлова, че в шоколадите, които продавали у нас нямало толкова лешници, колкото в западните страни. Това е смешно, хахахах, разбирате ли, колко смешно - разказаното било пропагандна схема. Далеч съм мисълта да отбранявам нелепият битовизъм на Павлова, но ако има нещо по-нелепо - това е да се опитваш да отречеш очевидно. Страните от Източна Европа отдавна са нещо като комерсиално бунище на която се реализират боклуците на останалата част от ЕС. И под "боклуци" нямам предвид, че това са негодни стоки, а просто стоки, които не биха могли да бъдат реализирани в западните страни. Вероятно подобно нещо можеше да трае дълго в неинформационен свят, но подобна схема беше обречена на провал в дигитална и пътуваща епоха. Но бананолюбците обожават да отричат това, което е пред очите им. И почват да вадят всякакви аргументи от ръкава си - как така държавата щяла да се намесва в ценообразуването! Това е шок! Ужас! Бомба! И пропускат, че тук не става дума за нормален процес на ценообразуване, а за съвсем реална спекулация. И ако една държава не е в състояние да спре спекулата, тогава тя просто може да бъде закрита и да й се махне за сбогом.

Тъпо е да си представял свободата като равен достъп до стоки, а днес да стоиш и да оправдаваш една чудовищна несправедливост. Дори е обратното - искрените адепти на банановата утопия трябваше да са първи на барикадата по тази тема, да се гневят, да настояват за отговори, да искат мечтата им да бъде съотнесена съм реалността. Днес вече разбираме, че онзи разказ е бил приказка за наивници. Онези винаги са знаели, че ние ще бъдем второ качество хора, но са се надявали тях по някакъв мистичен начин да ги причислят към людете първа ръка. Само, че когато те хранят с плява това е процес, който засяга всички. Всички заедно нагъваме свръхскъпото палмово масло и се чудим какво ни сполетя.

Не забравяйте никога - продадоха ви го с бананите.

А тези, които ви го продадоха днес ни мразят, че повече не искаме да ядем боклуци. 

Тоест не искаме да вярваме в тяхната прекрасна и гнусна измислица. 

Прокурорски театър, достоен за „Аскеер“

Бяхме позабравили, че е възможно такова шоу. Арестът на кметицата на "Младост" Десислава Иванчева се превърна в грандиозно пряко тричасово излъчване на медии, а ошашавените зрители гледаха сценки, които иначе виждат само в италианските сериали. Кметицата - с белезници. На улицата - прокурори броят пари. Маскирани полицайки. Спрени коли. Шефът на специализираната прокуратура се появява на сцената. Журналистките го питат нещо. Той загадъчно мълчи. Иванчева се опитва да вика. Запушват й устата. Емир Кустурица може само да се учи как са прави модерно балканско кино. На другия ден ни заляха с антикорупционни подробности. Кметицата поискала подкуп от 70 хиляди евро. Изнудваният, оказа се, нямал тези пари, но теглил кредит, за да ги даде на прокуратурата, за да може тя (прокуратурата) да заложи капан на Иванчева. "Робинята Изаура" дори не може да се мери с този драматизъм. После се оказа, че Иванчева, а и нейната заместничка "светнали" от специалната субстанция с която били поръсени парите - значи със сигурност били корумпирани. И какво ли още не. Целият този истеричен сюрреализъм, разбира се, не скри веднага подозренията на хората. Все пак от всички районни кметове в столицата бе атакуван единственият, който не принадлежи на политическа партия, а бе избран като граждански протест срещу бюрократизираната партокрация. По времето на своето кметуване Иванчева често влизаше в новините, а политическите скандали покрай личността й (откривателят й за политиката Георги Кадиев се отказа от нея) просто придаваха допълнителен и пикантен фон на историята. Вероятно заради това много хора от протестърската секта се хвърлиха да защитават Иванчева с пионерски пламък и евроатлантически възторг. Евгений Дайнов дори написа есе за това как е предупредил, че диктатурата идва. Последваха го още десетки излияния по темата с все по-увеличаващо се кресчендо и стържене на зъби.

Всички протестърски хленчове и професорски терзания, че идва диктатура, която лично Путин командва отвън съвсем не правят добра услуга на Иванчева. Тя сама по себе си успява много по-ефектно да се справя с медийния тормоз и да демонстрира твърдост в ситуации в които други биха се разпаднали на малки парченца. Защото опитът на политическите матросовци да се хвърлят на амбразурата с голи гърди и моралистични есета по същество е нож в гърба й, защото ГЕРБ извадиха най-тежката си карта и посякоха с нея всички радетели за съдебна реформа: "Нали искахте румънски модел, защо протестирате сега?". Ето това е отровната ирония на ситуацията - най-кресливите, най-протестиращите, тези с най-моралистичните плюнки всъщност дадоха най-страховития инструмент на властта за саморазправа с всеки излизащ от паяжината и опозиция на феодалния модел "Суджук". Защото това с Иванчева, почти сигурно е, ще се окаже театър и то с психарски сценарий. Начинът по който бе изиграна сценката пред очите на всички подобно на антикорупционно риалити със задъхани репортерки и учестено дишащи анализатори в студиата ясно разкрива, че сме свидетели на спектакъл. Истинската борба с корупцията далеч не е толкова бляскава, нито така екшън-ориентирана - тя е методичен, документален, свирепо строг процес, който не дава шоу-резултати, но реално вкарва хора в затвора. Ако приемем, че аферата "Иванчева" е модел за действие със заподозрени в корупция кметове, тогава защо подобно шоу не бе разиграно и с кмета на Септември Марин Рачев. Не си спомням него да са го държали на улицата, а барети да разлистват пред него и пред камерите документите на ДАНС, които бяха открити в спалнята му. Около театъра има още много въпроси. Как така Антон Тодоров - Мумията се оказа наблизо, че в реално време предаваше във фейсбук? Как така толкова много медии бяха предупредени и пратиха камери за пряко излъчване? Нормално ли е един заподозрян да бъде държан 6 часа на улицата с белезници, пък дори и да се окаже виновен. Все пак се предполага, че живеем в правова държава, а подобно нещо е грубо нарушение на всякакви хуманни норми. Има един кадър на който полицайка е сложила ръка върху устата на Иванчева, за да не вика или нещо подобно? Нима това е правилен модел на поведение? Какво се опитва да заглуши представителката на органите на реда? Откога полицията действа така? И какви бяха всички тези маскирани, направо забулени жени? Част от ефектната масовка?

Поставяме всички тези въпроси, за да отбележим една поразителна аналогия. Това е стар похват на органите за сигурност у нас, началото на който бе дадено през 2010 година по времето на Цветан Цветанов. Нека да припомним - тогава за първи път продуцентската къща "МВР пикчърс" извади екшън-филмче. В него виждахме как полицейска кола броди из София и стига до болница, където се намираше бившия военен министър Николай Цонев. Прокурорът Роман Василев лаеше като есесовец: "На колене! Ти си абсолютен престъпник". След това камерата попадаше в дома на друг човек (лицето му така и не бе показано), който внимателно даваше на органите да го арестуват. По-късно научихме, че това е бил Алексей Петров. Ето как на в лицето на обществото бе натикана прословутата акция "Октопод", дълго време перлата в короната на цветанцветановщината. Нека сега обаче да поемем дъх и да си припомним резултатите от първото екшън-кино на МВР. Делото "Октопод" потъна в блатото на правната система, а днес дори и най-любвеовилните към властта медиите не искат да говорят за него. Цонев осъди България в Страсбург един път, а после и в български съд получи солидно обезщетение, демонстрирайки на практика, че цветановщината е садо-мазо лукс, който винаги излиза солено. Но това филмче един път завинаги ни преподаде един основен урок. Когато някой се опитва да замени доказателствата със спецефекти, логиката с видеообрази, а истината с риалити, тогава просто властта се опитва да върти обществото на малкия си пръст и да трупа ефектни пиар-точки. В този смисъл всеки, който вярва, че шоуто ще продължи обективно, а телевизионният спектакъл ще се превърне в реална битка с корупцията, трябва да кандидатства за титлата "Наивник на десетилетието". Пред нас не разиграваха тренировка за операция "Чисти ръце". Станахме свидетели на учение за саморазправа с неудобни на властта хора, за властова репресия срещу всеки, който не е клекнал на суджуците. С което не искам да героизирам кметицата на "Младост". Не познавам нейната дейност, не я познавам като човек и като политик. А тя може и да се окаже виновна. Но тук проблемът не е в задържането на заподозрян, а в начина на извършването. Такава пиротехника бе използване, че всеки здравомислещ човек ще заподозре, че нещо не е наред. Спецефектите винаги целят да омагьсат публиката, да отклонят вниманието й от нещо. Според мен се опитват да скрият от нас факта, че властта тръгва на поход срещу несъгласните въоръжена с антикорупционни знамена. Това ще е голямото алиби за всички спектакли на които ще се нагледаме до местните избори. Чистите ръце за които всички мечтаят просто ще се окажат дългите ръце на властта, които ще се опитват да пренаредят пешките по най-удобния за управлението начин. Схемата е толкова прозрачна, че е обидно. 

Но пък е с такъв театрален заряд, че следващата церемония по раздаването на наградите "Аскеер" вече е предрешена. 

Здравна реформа с мирис на газова камера

Това беше неизбежно като кошмар след махмурлук. 
Това беше неизбежно като фалит след чудовищна алчност.
Това беше неизбежно като мирис на газ край камера в концлагер. 

Жена почина в българска болница, защото не е имала пари да доплати лечението си. Това е единственият възможен извод от историята, която разтърси България, история за която "десните съвести на морала" предпочитат да си траят и да си налягат парцалите. Колко е по-готино и възвишено да говориш за съдебна реформа. Днес вече чуваме всякакви обяснения - случката не била вярно поднесена, жената била в тежко състояние още при постъпването си, болницата не носела вина...
Тъжно и тъпо е постфактум да се слушат бюрократичните обяснения. Има един основен факт - отлагат животоспасяващото й лечение, защото не е имала пари да си доплати за него. 

И само не си мислете, че обвинявам лекарите. 

Обратното е - напълно ги разбирам. 

Абсолютно съм наясно как щяха да ги разкъсат чиновнически, ако търговските сметки на болниците не излязат. Прекрасно разбирам, че цяла орда от костюмирани бюрократи щяха да душат като хрътки около отчетите и ги хвърлят за храна на жадните за сензации медии. Но това не отменя случилото се. А то е потресаващо и като светкавица през тъмна нощ ни разкрива в какво се е превърнала България.

Проблемът е, че вече сме създали една бездушна пазарна здравна система, която не дава пет пари за основното заради което съществува - човешкият живот. Тя почти никога не вижда пред себе си пациенти, а само ходещи касички. Здравето стана стока и това обрича всички, които не могат да се справят на зловещата перспектива един ден да "отложат" лечението им докато не стане необратимо късно. Това е, което имаме като държава. Това е, което имаме като реформа. Реформа за която и до днес ни убеждават, че е единственият възможен вариант. Всички, които го казват трябва да приемат едно - те намират за нормално хора да умират по тази начин. Задушени от бедност, оставени на произвола на съдбата.
И всеки от нас има такава история за разказване. Ако ги събера в една книга, посветена на постоянния гърч на пациенти за пари, сигурно ще стане том по-дебел от "Война и мир". 

Сега стигнахме до най-болезненият, разтърсващ, но повече от логичен край - здравната система започна да избива бедните. 

И не го казвам като политическо обвинение. 

Всички са виновни.

Но вече никой не може да ме убеди, че това не е бил планът от самото начало на реформите. 

Мирисът на газ е твърде силен, за да се скрие...

Медийните лешояди и националните трагедии

Нищо не показва по-добре интелектуалната, социалната и моралната катастрофа на българското общество в която се давим вече 28 години, от миговете в които някаква огромна трагедия сполетява страната. Изведнъж цялата натрупана безпомощност, стаена агресия, интелектуални дефицити и жълтина на битието се проявяват в медийното отразяване на събитието. Оказа се, че дъно няма, дъното е просто философска категория, а единствената реалност е безкрайното етично падение в бездна без изход. Катастрофата с обърнатия автобус на магистрала "Тракия" за пореден път съживи този философски ужас и му даде нова медийна плът, подобно на зомби, което при всяко пълнолуние изпълзява от гроба си.

Става огромна трагедия, има много загинали, спасителната операция още е в ход, а какво правят през това време журналистите? Ами просто е - тикат се с камерите на мястото на събитието, газят там, където не им е мястото да се намират, бутат микрофони пред лицата на неадекватни от скръб, потрес и ужас хора и това трябва да минава за "репортаж от мястото на събитието". Това е потрес, а не отразяване. Заради това камерите и на двете най-големи национални телевизии станаха обект на вербална агресия този път. Завършил съм журналистика, винаги съм на страната на медиите. Този път обаче не намерих причини да го направя. Викащите не бяха агресивни биячи, а смазани от ужас хора. Един от тях буквално през сълзи изрече: "Тук умират хора, а вие искате сензации да правите". Уви, репортерът не се трогна от тази тирада, а влезе в дълги обяснения, че неговата работа е да се намира на мястото на инцидента и да прави точно това, което прави. Само, че да подаваш микрофон на хора в носилки не е поведение на журналист. Това е поведение на лешояд. На някакво медийно ГМО, което примлясква от вида на кръв и живее от човешкото страдание. Гледах всички включвания от "мястото на събитието". Имаше и добри. Но като цяла атмосферата в медиите прилича на някакъв постапокалипсис, където са се разпаднали основни ценности, основни светли емоции и се съществува единствено във вампирски мрак. Заради това деградацията там е най-очевидна. Медиите вече не отразяват събития, те са само регистратори на безкрайна чернота. То заради това е трудно да се гледа или прочете качествен репортаж напоследък. Всичко е потънало в прахта на скуката, в повтарящия се мизансцен на абсолютно безсмислени предавания от "мястото на събитието", обикновено пред празни институции и нощни сгради на министерства. И заради това все по-често бунтът на хората срещу тоталната катастрофа на живота е насочен към медиите. Медиите са власт с влияние, последната реална преграда срещу пълния хаос, но когато медийният потребител не види нито веднъж себе си и своите проблеми, а потъне в море от кръв и трагедии, тогава той се чувства предаден и самотен. И според мен честота на тези избухвания ще се увеличи, защото никой не може да съществува безкрайно в подобен тъжен и сковаващ мрак.

И само да споделя, за да бъда напълно ясен - медиите не са виновни. Те са огледало, което отразява мрака в който е потънало нашето общество и няма как да бъдат нещо различно от него. Просто при тях отражението е най-ярко и шумно и заради това са обречени да стават първа мишена за анализ, когато се говори за моралната катастрофа.

Когато медиите, последният пристан за колективното съзнание на държавата, не са в състояние да ни предадат реалността адекватно, тогава те затъват в тресавище от чернотия и бедствия, които най-добре ни демонстрират защо у нас катастрофите не водят към научени уроци, обединение или някаква проява на общо усилие за оправяне. Българският свят е драматично разкъсан и изнасилен и той съществува само от катастрофа до катастрофа. Претръпналите ментални сетива на нацията, няма да е пресилено да го кажем, вече приличат по-скоро на симптом за кататония. И в такова състояние обикновените новини вече не вършат работа. Телесата на този народ отново и отново биват удряни с електрическия ток на сензациите, мегаскандалите и огромните трагедии. Това е единственото време в което у хората се пробужда инстинкт за съзнание, но това е само за малко, преди чернотата на живота отново да угаси всички лампи. 

Именно през медийната картина на живота можем да установим и друг плашещ факт. Българското общество не се учи от трагедиите. Те се повтарят с библейска цикличност, с апокалиптична повтаряемост, но между едно бедствие и друго сякаш няма нищо общо. Трагедии бързо се оспамват с думи, с много празна словесност и съболезнования, а след това зее вакуум, някаква празна дупка докато отново не се повтори кръвопролитие, катастрофа, бедствие или някаква друга трагедия. Всъщност безобразието на нашето съществуване се корени в това, че в България никой никого не чува. Ние сме общество от глухи, потънали в себе си хора. Вероятно трагедиите така мобилизират медиите и изваждат лешоядското у тях е, защото единствено и само в мигове на голяма катастрофа хората са настроени да слушат, единствено тогава искат отговори, настояват за отговорност. А може и обяснението да е по-банално и гадно - просто бедността да ни е направила лоши хора и това веднага да се отразява в медийното огледало. Защото е достатъчно човек да се огледа наоколо, за да разбере как ежедневната нетърпеливост вече отдавна е станала агресивна, крайна и брутална, размяната на обиди е ежедневие, шофирането в България е ад. Наскоро бях в Азербайджан и през цялото време осъзнавах, че нещо ми липсва. На втория ден загрях - никой не бибиткаше с волан. Този звук напълно отсъстваше от пейзажа. Може би цялата тази напрегнатост и агресия вече прояждат като раков тумор обществото и това да ни води до безизходното положение на отчаянието.

Аз обичам да гледам документални филми за самолетни катастрофи. Защото напълно нелогично вероятно, но те ме успокояват относно летенето със самолет. Просто повечето от тези филми показват какво разследване предизвиква всяка катастрофа, как после се изпипват и най-малките детайли, взимат се и най-малките поуки, за да могат самолетите да бъдат направени по-сигурни.

България живее в свят обратен на тези филми. Тук обичаме да плачем след катастрофи и жертви, но не и да си взимаме поуки от тях. Всеки път полагаме цветя пред поредните българи отишли си заради някакво безумие, а после красиво и самодоволно забравяме за тях. Почти съм убеден, че ако бяха живи повечето жертви нямаше да искат да живеят в такъв свят. Защото можеше поне в тяхна памет и чест да се научим да си подреждаме нещата и да живеем в по-правилна държава. За съжаление това засега са само празни думи и то напълно необосновани. Защото пред очите си имаме медийно наслаждение от смъртта, обществена парализа на морала и една страна, която се събужда само, когато самолетът вече напълно се е разбил в земята и пламъци лизват черното небе. Но с всичко това не искам да предизвиквам безкраен песимизъм. Просто ми се иска след някоя трагедия да видя обществено обединино. Ама наистина обединено и насочено към общата цел - България да излезе за малко от самозатворената реалност на своя собствен мрак от катастрофи и медийни сладострастни лиги. За това няма универсални рецепти, но пък, надявам се, много се надявам, да няма и трагедии, които се точат по цяла вечност и малко отгоре.