Харизматичният минотавър в патриотичен лабиринт

Навремето, през 2009 година, в опитите си да заобиколи законовата забрана за оповестяване на данни от социологическите проучвания в рамките на изборния ден, един вестник, който бързаше трепетно и възторжено да обяви възхода на ГЕРБ и на Бойко Борисов беше избрал да прави класация на книги и разбира се първо място безапелационно зае "Генералът в своя лабиринт" на Габриел Гарсия Маркес. Акцентът беше върху "генералът". Българското обществото като кучето на Павлов трябваше да слюноотделя при споменаването на тази дума. Тя беше запазената марка на онези дни, медийният символ на нов блясък, на обществени върхове, на възхода на цяла една група и тяхното почти библейско прихождениe в политиката.

Не знам дали Бойко Борисов, дори в името на спорта и на докторската си титла, си е направил труда да прочете този роман на Маркес, който е посветен на Симон Боливар. За него това щеше да е интересно и метафорично преживяване. През 2009 година можеше и да не го разбере, но днес със сигурност ще открие черна ирония в сюжета. Защото Маркес избира един нетипичен подход - той не описва Симон Боливар в дните на неговия възход, а във времената на падението. Боливар напуска президентския пост, хората се обръщат срещу него, като минава по улиците го замерват с боклуци, а по стените се появяват иронични графити, свързани с неговия образ. Няма да ви разкрия сюжета, ако ви разкажа края - Боливар тръгва на път, за да се отплува към Европа, по пътя научава, че може би има шанс да се върне на власт. Обаче здравето му се влошава, обстоятелствата го притискат, сянката на времето го покрива. В крайна сметка той не успява да направи нищо - никога не отплува от Южна Америка, не се връща на власт, а умира в бедност. Да, знам - по последния параграф трудно ще направим аналогия между Борисов и Боливар, но ние всъщност не търсим и това. Издирването на героични аналогии е работа на дежурните по любов медии, които още не са посегнали на световната класика в своите политически възторзи от Борисов, но нека да не ги подценяваме - рано или късно ще надушат това огромно поле за овършаване. Днес когато нашият местен генерал е в своята есен вече можем да кажем, че някои заглавия наистина са фатални и пророчески. Така навремето слагаческката медия, която реши да свърже в едно изречение роман от Маркес и името на Бойко Борисов едва ли е разбрала колко лоша услуга му е направила и с какъв литературен снайпер го е улучила просто в десетката.

Тъжно е днес да се сравнява героичният медиен наратив за действията на Борисов и реалното положение на нещата. Ако човек се посвети на влюбените медии с удивление ще види, че Борисов веднага щом се връща моментално свиква среща на коалиционните партньори, разпорежда се, разпределя, махва с ръце, действа като звероукротител, командва, действа решително...А в реалността имаме точно обратното. Извинението на Валери Симеонов приличаше едно към едно на произнасянето на "мамка ви", но с други думи. Малката патриотична коалиция в състояние на полуразпад. Майките на деца с увреждания са бесни и протестират на улицата. Социалните мрежи врят и кипят като алхимична реакция. Държавата се клатушка като самотен кораб в Бермудския триъгълник по време на буря, а дори и коледният концерт на Веселин Маринов едва ли ще инжектира стабилност в обществото, която да трае дълго като наркотична наркоза. Леви и десни са заедно в своето омерзение.

За първи път в своята политическа кариера Борисов е с вързани ръце и това мелодраматично му личи. Той е приклещен в лабиринта на своята коалиция, а това е лабириринт с огледала, лъжливи изходи и задънени улици. Пред очите ни стана ясно, че политическата формула е сменена. Не Борисов, а Валери Симеонов е силният човек в управлението. Вицепремиерът може да си позволи арогантност, цинизъм, псевдоизвинения, милионерска наглост и класово презрение, а Борисов не може да го пипне, защото ще си "счупи конструкцията". Това е садо-мазо ппретворено в политическа безизходност. Лидерът на ГЕРБ трябва да търпи болката, да си затваря очите, да се гъне като силиконова кукла и да разчита медийните възторзи да заличат истината. Този път обаче това няма как да се случи. През 2009 година харизмата на Борисов пламтеше като ядрен реактор му разчистваше пътя без въпроси и съмнения. В нейната радиация всичко изглеждаше подредено и практически вечно. Ето идва Отмъстителят. Той ще подреди България. Строителят на магистрали в своя пълен блясък.

Днес, 9 години и две негови правителства по-късно вече виждаме признаците на лъчевата болест. Последният си мандат Борисов извоюва с цената на разтърсващи компромиси. Пиар-козметиците на властта отчаяно почнаха да му търсят нов образ след като на сцената се появи далеч по-автентичен и истински генерал. Опитите за това започнаха още от 2014 година, когато от лабораториите излезе някаква странна фигура - Новият Бойко. Тя обаче като истинско ГМО не успя да хване почва и не даде никакъв плод. Заради това ни заливат с идеята за Международника. Някакво митологично създание, което да запълни вакуума във вътрешната политика и да прикрие факта, че Борисов не е силният човек във властта. Само, че при първата политическа криза в сърцевината на самото управление се видя, че той не държи никакви козове в ръката си. Властта не пада засега, защото патриотите не са сигурни за собственото си парламентарно бъдеще, но всички виждат, че те държат основния арсенал. В други години, при друго ниво на харизмата в сантиметри Борисов хвърляше мандата и панически се оттегляше зад сцената, за да прегрупира армията, но днес и това кротко удоволствие му е забранено. Той отчаяно се нуждае от изкаран докрай мандат, а подозирам, че и идеята за ново служебно правителство, което Радев да реди го ужясава, защото това може да сложи спирачки на изборната машина на партията му.

Въпреки медийния адреналин Борисов е поставен на колене и е въпрос на време съдията да отброи нокаута. Не ме разбирайте погрешно. Не изпадам в измамни илюзии, нито приемам желаното за действителност. Просто трансформацията е очевидна. Медийният бог, харизматичния минотавър (това е определение на френския журналист Беноа Опекен, направено през 2009 година) вече се превръща в обикновен български политик - мразен, презиран, иронизиран, водач на армия от политически призраци. Цената за оставането на власт се качва всеки ден и дори триумфалистките речи на Цветан Цветанов от трибуната в Народното събрание не могат да го скрият. Генералът стигна до края на своя лабиринт и май започва да разбира, че от него няма изход. Народът е по улиците, вицовете се кълбят като електрическа буря, а баналният антикомунизъм може и да не сработи като спасителен пояс. Тъжно е да си харизматичен минотавър в лабиринт в който са нахлули гладните с вилици и ножове и търсят онзи, за когото са разбрали, че е безсилен като бройлер.