10 извода от първия тур на местните избори

Живеем в интересни времена. Това е екстаз и проклятие. Дори в откровено деградирал, атрофирал и разлагащ се политически модел като този в България се случват събития, които могат да ни накарат да се замислим и най-накрая да потеглим към някакво различно бъдеще от това, което ни предлагат дежурните по любов към властта медии. Местните избори се оказаха точно такова събитие. Резултатът от тях не изненада, но видяхме интересни процеси, събития и личности, а това дава поне крехка надежда за промяна, за някаква светлинка в края на тунела на калинките и авторитарните мутри. Ето защо днес няма да изневеря на традицията си и ще се опитам да обобщя накратко моите наблюдения върху гласуването на хората. Този път, за разлика от 2015 година, голямата развръзка се очаква на балотажите, но и без тях е интересно да се гмурнем в онова, което се случи и да видим баналното по неочакван начин и изненадващото с логически инструменти. Не твърдя, че съм прав във всичките си изводи, но така видях онова, което се случи.

1. ГЕРБ спечелиха тези избори. Математически и политически. Няма как да избягаме от този факт. Обаче помпозните приказки на Бойко Борисов в нощта на изборите са блъскане на череп в бетонна стена. ГЕРБ се пропукват на много места в страната. Дежурните им победи стават все по-мъчно, сега ще трябва да треперят до 3 ноември, за да видят дали раните в политическото им тяло няма да се удвоят. И това не е база на отровносинята карта от 2015 година. Дори и сравнено с други местни избори, сега успехите им са по-мъчни, по-трудни, те играят срещу много ядосани хора и там, където печелят печелят заради ниската активност, която вдига цената на вота на партийните им талибани. В нощта на изборите Борисов дори си позволи да нарече Мая Манолова "кукувица", нещо, което издава определена морална слабост и подсъзнателно осъзнаване, че ГЕРБ никога повече няма да имат комфорта на който се наслаждаваха като бонвивани в последните години. Сега и по места те ще трябва да преговорят, да договарят, да купуват, да извиват ръце и все повече да трупат негативи от своята несменяемост. Тоест - нека да си отварят шампанското, но да са наясно, че махмурлукът идва като древно проклятие и като ги удари ще е супергадно.

2. БСП загуби. Чисто математически. В политическия смисъл на думата обаче левицата има с какво да се похвали - тя на практика удвоява своя резултат. Още на първи тур печели в толкова градове в колкото преди можеше с мъка да се похвали на втори. Разбирам всички, които се чувстват разочаровани и огорчени, но тук е моментът за откровен реализъм, хладен разум и разбиране на процесите. И аз искам на този вот да можеше да се случи чудо. ГЕРБ да падне в пясъците като Мордор и да се провали вдън земя. Обаче в реалния свят чудеса не се случват. Необходима е много работа. Тумор, който така се е сраснал с държавата няма как да бъде изрязан наведнъж под звуците на тържествена музика. Всеки ден непримиримост, всеки ден отстояване на алтернатива, всеки ден методична работа и само гледайте как краят на ГЕРБ ще дойде. Освен това, извинявайте, ама управляващите направиха всичко възможно да затруднят максимално БСП - в средата на годината орязаха партийните субсидии и това беше с цел да препънат левицата. Това е все едно на един боксьор да му завържеш ръцете зад гърба, да му биеш упойка в единия крак, да го пуснеш на ринга, а след това да му викаш: "Ама как успя да не си във върхова форма!". Въпреки това с минимални ресурси, но доста идейна кампания БСП постигна добри резултати. Двойни отпреди. Това не бива да успокоява никого, а е точно обратното. Въпреки това няма как да не отбележим някои градове - Русе, Гоце Делчев, Троян, Сухиндол..., а какво да кажем за Банско. И най-важното - на този избор БСП инвестира в цяло едно нова поколение, което влезе в листите на партията. Това е дългосрочен ангажимент, който тепърва ще се изплаща.

3. Медиите на статуквото, киселинният поток от лъжи, интриги и псевдоинформация отново са наточили брадви и са пуснали езици да разбутват БСП отвън. Един вестник, който е решил да скрие правилата в журналистиката там, където слънце никога не огрява обяви: "Предизборно фиаско". Дай боже всекиму такова фиаско. Пак ще повторя - БСП няма за какво да се тупа по гърдите на този вот, но определено няма и от какво да се срамува. От 2016 година насам партията е във възходяща тенденция. Ох, знам, че на много хора това не им харесва. Наясно съм, че някои място не могат да си намерят поради този факт. Всички виждаме колко гневни анализаторски пръски всеки ден се бълват от студиата на сутрешните блокове. Свидетели сме на два милиона политолога, които радостно пъшкат под тежкия ботуш на вертикала на властта и всекидневно уверяват Борисов в безкрайната си обич и пълно щастие. Но БСП бавно и неотклонно качва резултатите си. Това също е процес, който няма как да стане отведнъж. Левицата беше в будна кома, буквално на прага на смъртта след 2014 година. На всички е ясно, че възстановяването на доверие е бавен, сложен и мъчен процес. Особено в общество като българското, което вече е натровено от лъжи и токсично окадено от всекидневни скандали. Но само вижте - през есента на 2016 година кандидатът издигнат от БСП беше избран за президент. След това през 2017 година на парламентарните избори левите депутати от 38 се увеличиха на 80. На европейските избори тази година БСП единствена увеличи представителството си в ЕП - от 4 на 5 депутати. Сега удвоява своите резултати за местна власт. И някои медии наричат това фиаско. Спрете им тревата! Наложително е.

4. И като тръгнат едни вехти витии да пелтечат и да се слюнчат по телевизорите: "няма алтернатива, няма алтернатива, леле майко, няма алтернатива". Абе, хора, излезте от екрана и обиколете страната. Всички загрижени да се поразкарат малко из тази красива държава. В много села и паланки БСП е единствената партия, която се бори със статуквото. Дори и там, където всички останали се гушват в неразрушима политическа сплав на корпоративни интереси и феодални зависимости. Знаете ли на колко фронта БСП е самичка срещу силите на статуквото, които иначе са много кресливи, че са носители на промяна. Подозирам и знам, че левицата трябва да е по-активна и мощна в това начинание, но ще приема забележки към нея само от хора, които наистина са борили на терен и са показали, че не са виртуални философи, а реални участници в политическия процес. Писна ми от кабинетни размишления и абстрактни страсти. Никой никого не е спрял да се опита в този процес и да бъде алтернатива. Само, че когато излезем от красивата земя на приказките и опрем до токсичните земи на реалната политика изведнъж остава само БСП. Между другото това е отговорност, която си струва. Тя носи огорчения, носи тъмни страсти, но когато някой трябва да свърши работа не съм видял някой да залага на високомерните кабинетни мислители.

5. Още нещо за БСП и спираме. В дните преди изборите станахме свидетели на много емоции около листите и кандидатите в някои градове. Аз лично си спомням два ключови спора - за Сандански и за Варна. И сега - изненадаааа! БСП всъщност се представя над очакванията и на двете места. Което според мен означава едно - били сме свидетели на процес на лечение и на съпротивата на някои пациенти срещу него. Май отдавна е било време ръководството на партията да вземе отношение по феодализираните партийни организации, които напълно са изгубили връзка с реалността, дрогирани от вътрешни интриги и бюрократични рокади. Спомням си колко много страсти и възмущение роди лечението във Варна. И досега из фейсбук се носят писъци и сополи. Ама се оказа, че има нужда от такава намеса. Защото при друго развитие на ситуацията БСП в града сигурно щеше да падне под отрицателни стойности, напълно срутена и вътрешно разнебитена. С всичко това не призовавам за някакви тотални вътрешнопартийни секири и пълен авторитаризъм. Но всички знаем болните места и райони. Всички сме наясно какво и как трябва да се оперира. Боли в началото, ама след това не е чак толкова лошо.

6. "Демократична България" напълно изгуби монопола върху модерния градски вот. И това стана причина за доста неприятни гърчове, откровено интригантство, цинизъм, високомерие и чиста простащина. Изборите още не бяха свършили, а психодесните зомбита откриха своя нов Голям Враг™ - Борис Бонев. Ако не бил Бонев те щели да отидат на балотажа. Заради това Бонев бил марионетка на Мая, маша на мафията, прислужник на олигархията, оръженосец на Черепа. Пълна мозъчна смърт. Чудно ми е по коя логика комсомолът на лудите реши, че гласовете на Бонев са им в кърпа вързани? Че им се падат по право? Аз имам точно обратното наблюдение - Бонев успя да привлече гласовете на хора, които щяха да си останат вкъщи, ако той не се беше явил на терена. Това не е вот за още от същите психодесни фобии, мании и комплекси. Всъщност дори е точно обратното. Ако десницата имаше самосъзнание, срам, интелект и съвест щеше самичка да се отстрани от терена, а не да го задръства с партийните си комплекси за величие. Ако те наистина представляха гражданите, щяха сами да дадат път на гражданското начало в политика и да преглътнат своето напомпано и надрусано его. Но това е психодесния комсомол. Тези могат да се взират само в орбитата на пъпа си. И правят всичко възможно да си останат на ниво политическа секта, без никаква надежда за реално развитие. Всъщност модерните градски и ядосани хора гласуваха за Бонев. Имитациите на такива дадоха глас за ДеБъ.

Това можем да го видим от статусите на кандидата за кмет на София Борислав Игнатов, които той изтри след като усети, че оставя следи най-вероятно за тайно пиянство или злоупотреба с химия. Както и във фамозните разсъждения на Радан Кънев, който обяви, че още не е късно София да има нов кмет, но той нямало да се казва Мая Манолова. След като балотажа ще е Манолова - Фандъкова, то чудно ми е какво точно казва умнокрасивия дърдорко. Да не би лично той да плати за нов лифтинг на Фандъкова?

7. Няколко думи за Мая Манолова. Резултатът й съвсем не е толкова добър, колкото се очакваше. Причините са много. Според мен основната е разфокусираната кампания. Наистина няма как да се харасеш на всички. Това упражнение е невъзможно в политиката. Също така е е грешка да залагаш на абстрактните граждани, защото да противопоставаш партиите на гражданите е нездравословно и трудно може да се впише в границите на демокрацията.

Въпреки това обаче според мен бъркат всички, които вадят ножове на Манолова. Защото тя направи невъзможното досега. Приземи Фандъкова и я захвърли на балотаж. Това упражнение в столицата ГЕРБ никога не са го правили и не им харесва. Манолова не била експерт, говорела абстратно, не била конкретна. Трудно ми е да приема тези стрели срещу нея. Тя направи максималното да концентрира протестен вот в себе си и успя. Не го привлече целия, но все пак показа биткаджийския си характер. На балотажа ще й е трудно, срещу нея ще се изправи армия от орки, но тя е запазила своите шансове.

8. Именно в този балотаж ще си счупят зъбите градските десни, хората, чийто монопол беше унищожен и разпарчетосан. Те избиратели на промяната ли са или отново ще почукат на вратата на спалнята на ГЕРБ? Ще търпят Фандъкова, за да не дойдат комунистите или ще бъдат част от отбора, който ще търси различно бъдеще на града. Градската десница винаги се дави в това блато. И като гледам какви политически звучи и миризми се разнасят от там вече чакам новата им смърт. Защото, нека да направим смелата прогноза, когато ГЕРБ се опитват да конструират ново мнозинство в СОС, защото изгубиха досегашния комфорт, те ще обърнат именно към градското дясно. Дами и господа, имам новина за вас. Новият исторически компромис вече се пече, той е сложен на скарата и е въпрос на време да ви го поднесат като блюдо. Защото агентите на промяната, кресливите шизофреници от центъра на града всъщност за замаскирана основа на най-гадното статукво на града.

9. Много си говорим за идеи, бъдещо развитие, планове и проекти, но се опасявам, че всичко това изгасва като свещ в торнадо, когато видим активността на вота. Тя плаши. На европейските избори, успокояваха ни, било естествено да гласуват по-малко хора. Но на местните избори? Оказва се, че апатията е най-трайния фактор в българския политически процес. Хората не вярват в промяната, не вярват в подобрението и това ги откача от изборния процес и от политиката по принцип. Именно това е кошмарът, който ни показа този вот. Отказът на хората да участват в изборите е тотална криза на представителността. ГЕРБ не могат да говорят от името на народа. Никой не може. Народът мълчи. И това е най-страшното нещо на което е способен.

10. Има една голяма група от хора, които не присъстват в политическите сметки, които отсъстват от новините, за които никой не знае нищо, нито се досеща. Това са забравените хора на България. Тези, които не излизат да гласуват или, ако участват в изборния процес си продават гласа, защото откровено не им пука за бъдещето. И това не е обвинение към тях. Точно обратното е - това показва колко ужасна държава е България и как дори и медиите не си вършат работата, защото тези хора водят паралелен на нашия живот и пътищата им рядко се пресичат с нашите. Не мисля, че пресилвам в това разсъждения. Просто онова, което преди беше държава, сега се е разпаднало на отделни общности и племена и понякога именно през местните избори виждаме очертанията на тази голяма трагедия за която не обичаме да говорим.

Политическите порнозвезди на ДеБъ

Ако не беше порноскандалът около архитект Борислав Игнатов вероятно още три-четвърти от софиянци щяха да се чудят кой точно е този и откъде кацна като извънземно в медиите. Не ме разбирайте погрешно. Не казвам това, за да оправдавам гадната компроматна каша или пък да оспорвам усилията на няколкото лакея на Иво Прокопиев да се борят за "чистота на медийната среда" (да не говорим, че попаднах на поне четири случая в които хора силно възмутени от скандала около Игнатов и почти плашещи със самозапалване, с наслаждение коментираха другата порноафере - кандидат-кметицата от "Воля" за Момин проход и нейните провокативни фотоси). Казвам го като критика. Ако не беше този скандал просто мнозина можеха и да не научат, че Демократична България, които отсега нататък ще присъстват в този текст с истинското си име ДеБъ е издигнало кандидат. Кампанията им този път е толкова вяла, посредствена, пренапудрена и откровено скучна, че се получава един много як контраст. Ако човек отвори страницата на ДеБъ във фейсбук ще види как сектата пали свещи и кади тамян на Игнатов. Чичковци и лели от няколко поколения пишат тропари и жития и разказват как като са видели архитекта на единия хемороидите са му минали, а на другата направо й се прочистил холестерола. Всичко това е придружено от анализи на дежурните досадници и политологически дрънкала на дясното, които изкарват номинацията на ДеБъ, ако не супергениална, то поне ход достоен за Нобелова награда по политика, ако един ден вземат, че я въведат. Всичко това нямаше да изглежда толкова психиатрично, ако не ставахме свидетели на подобни сценки всеки път при избори в София. А кратка равносметка само за последните 8 години разкрива един мелодраматичен факт. Кандидатът на столичните сноби през 2015 година Вили Лилков тези дни съвсем официално мина в отбора на Йорданка Фандъкова. Със суперлативи и клетви за вярност той предаде съратниците си без да му мигне окото. Кандидатът на сектата от 2011 година Прошко Прошков пък дезертира още в началото на този мандат и днес успешно пак е кандидат за общински съветник, но този път от ГЕРБ. Със скоростта с която кандидатите им за кметове ги предават като едно нищо можем да прогнозираме, че до няколко месеца ще видим архитект Игнатов като шеф на столичния ГЕРБ, напук на антикорупционните му страсти днес. Но това е само злобно и дребнаво заяждане. Всъщност с номинацията на Игнатов вероятно ДеБъ се опитва да заобиколи и да финтира всичките си политически демони, които я тормозят на избори. Като никога сектата издигна технократ, необръгнал в политическите интриги, експертно-скучен, а дори и неумел, когато трябва да атакува отсрещната страна. Не се подигравам. На фона на изпечените партийци политическите аматьори стоят много по-симпатично и смислено. Игнатов направи дори и немислимото - на няколкото дебата на които го гледах той изобщо не постави въпроса за Паметника на съветската армия, което сигурно е докарало сърдечна аритмия на доста градски реститутки из центъра. Тоест този път градското дясно направи всичко възможно да не мирише на самото себе си и номерът можеше и да се получи, ако обстоятелствата бяха различни. Уви реалността отново се намеси, за да унищожи като торнадо бляскавите планове на ДеБъ, които, нека да не се лъжем, успешно се свиха до партия, която със зъби и нокти се бори за четвъртото или петото място, а след това тъжно стене, че мафията е тържествувала.

Всъщност обратно на твърденията, че е каймакът на обществото, креативната класа и моторът на иновацииите, градското дясно винаги прилага един банален номер на изборите. Аз го наричам "подмяна на политическия химен". Защото, ако се вгледате в състава на ДеБъ ще видите там много от муцуните на прехода, всички носители на виновното минало, които днес претендират да изразители на новото, модерното, бляскавото и лъскавото. Защото снобското дясно винаги заявява, че е невинно. Това е точно все едно кол-гърла със солиден стаж да си присади химен и на глас да заяви, че пак е девствена. Точно тази претенция изпълва всяка акция на ДеБъ с истерия, надменност, цинизъм и арогантност. И всъщност именно постоянната заявка за девственост, невинност и чистота е капана в който градското дясно всеки път попада като в блато с крокодили. Няма как да си невинен, когато още слюноотделяш за времената на Костов. Няма как да си невинен, когато всичките ти активисти издигат убиеца Джок Полфрийман като знаме на човешките прави. Междудругото, някъде в дълбините на остатъците от здрав разум в ДеБъ някой загря, че темата е взривоопасна и умело накараха кандидата си да заобикаля точно този проблем и изобщо да не го коментира. Но това не отменя факта, че в най-важните мигове - ДеБъ си мирише като мърша от началото на прехода. Не го казвам, за да обиждам никого. Но е тъжно да гледам как всеки път тази политическа мумия се гримира с все по-модерни гримове, за да избяга от собственото си виновно минало на политическа проституция, кражби, корупция, приватизация и всякакви политически интриги. И в кампанията го виждаме - половината общински съветници, които точно градските десни вкараха на предишните избори гласуваха заедно с ГЕРБ, ама днес ни пускат някакви нови лица и твърдят, че този път политическият джакпот ще е сигурен. Между другото, рекламистът, който е накарал водачът на листата за съветници Методи Лалов да направи клипчето в което моли столичани да му дадат работа като общински съветник, моментално трябва да се заточи в някой манастир на хляб и вода и самобичуване, за да може да му дойде акъла в главата. 

Всъщност ДеБъ в този си вид не е в състояние да отговори на единствения въпрос, който може й да й подсигури реално политическо бъдеще. И този въпрос е - кого ще подкрепи партията на балотажа в София. Отговорът на този проблем е от ключово значение, но градското дясно прилича на щраус, който упорито се опитва да скрие главата си в асфалт. Дали обединението е в състояние да даде рамо на Мая Манолова, плащайки голямата политическа цена за това или ще подкрепи Йорданка Фандъкова и буквално ще се самоубие ритуално пред очите на всички. Всъщност ДеБъ в този си вид още плаща горчивата цена на голямото си предателство, което извърши през 2014 година. Тогава Радан Кънев и компания буквално се гушнаха под мускула на Бойко Борисов, а това ги изсмука емоционално, политическо, морално и смислено. Извинявайте, ама е нелепо да гледам как Христо Иванов върви по телевизиите и обяснява колко е зле управлението на ГЕРБ. Той беше министър на Борисов. Министър! Хайде да не слушаме лекции от политически порнозвезди на тема морал, последователност и битка с корупцията.

Та заради това големият въпрос, който разтърсва телесата на снобското дясно е какво ще направят на балотажа. Там има много посоки и повечето от тях водят към практическото самоунищожение. Аз смея да прогнозирам, че лидерите на ДеБъ няма да дадат отговор на този въпрос. На балотаж те ще постъпят по най-баналния и лицемерен начин - ще призоват да се гласува "по съвест". Това буквално изчегъртва градското дясно от смислената политика и ги захвърля на бунището. Защото това ще е команда за градските десни да не ходят да гласуват. Да си останат вкъщи и да пасуват в най-решителния ден за София. Всеки от двата отговора (Манолова или Фандъкова) дава посока. Пасуването обаче затвърждава градското дясно като психиатрията на българската политика, като сборището на аутисти, които предпочитат да живеят в реалността в главите си вместо в реалността на хората. И подозирам, че тези от сектата, които все пак излязат да гласуват ще дадат разнопосочен вот. А това обезсмисля тяхното съществуване. Защото те нямат отговор на най-важния въпрос - наистина ли са за радикалната промяна и за отстраняването на ГЕРБ от политическата сцена, дори и с цената на подкрепа на левицата или предпочитат в решителните мигове да тичат в спалнята на Борисов и да му се молят да ги спаси от лошите комунисти. А когато нямаш отговор на толкова важен въпрос, това означава, че нямаш поглед към бъдещето. Всъщност това е проблемът на ДеБъ - те са заседнали в собствената си кофти-реалност и повтарят едни и същи трикове като разчитат, че всеки път могат да ги продадат като нещо различно. Заради това още отсега се пригответе за болезнени стонове. Сектата трудно ще приеме, че за пореден път е извадена от розовия си сън. И ще започнат едни взаимни обвинения и престрелки...Но за това в някоя друга статия. В тази вече достатъчно писахме за кръв и страсти и кръвосмешения. 

Футболът и държавата – близнаци по катастрофа

Репликата на президента Румен Радев, че българският футбол е огледало на състоянието на държавата, предизвика много гневни коментари, разпалени текстове и морални обвинения. Слугинажът в журналистиката се разпени и започна да заклеймява, порицава и обвинява. В началото дори не схванах откъде идва такава мрачна ярост и каква е причината за нея, но после картината се проясни. След срамната загуба с 0:6 от Великобритания, след расистките изцепки на стадиона в София стана ясно, че всичките романтични надежди са били просто сън. България е на дъното във футбола. И най-лошото е, че няма шанс скоро да изплува от тази тиня. Проблемът е, че всичко това май настина се отнася и за страната ни в политическо отношение. Кризата във футбола просто освети всичко останало. И нелепите пиар-акции, вълната от оставка на мастити футболни босове, скандалните заглавия в английската преса - всичко това е просто доказателствен материал за проблема.

На 14 година от своето царуване в българския футбол Борислав Михайлов се видя принуден да се оттегли. Едва ли някога е предполагал, че краят му ще се случи по този начин - със специална намеса на правителството, с нарочни изявления на спортния министър Красен Кралев и с личното участие на премиера Бойко Борисов. Всъщност изненадата на експрезидента на БФС би трябвало да е още по-голяма, защото всички, които участваха във взимането на скалпа му, доскоро бяха негови първи приятели. Достатъчно е да потърсите снимки, за да видите как споменатите политици с радост се отъркваха във футболните звезди и началници, за да покажат загриженост за бъдещето на българския спорт. Дори се получи обратнопропорционална зависимост - колкото повече правителството твърдеше, че се занимава с българският футбол, толкова повече той пропадаше в калта. Днес вече и най-заклетите футболни фенове отбягват срещи на националния отбор, защото знаят, че те ще им донесат само разочарования и емоционална болка. Но идеята, че футболът е огледало на държавата никак не е за изхвърляне. Като всяка добра аналогия и тази носи след себе си безкрайни интерпретационни възможности. Ако човек вземе тази хипотеза веднага ще види първата прилика. Възходът на Бойко Борисов като политическо лице и на Борислав Михайлов като администратор започва по едно и също време - през 2005 година. На 21 октомври Михайлов поема БФС, а 10 ноември беше първият работен ден на Борисов като кмет на столицата. И двамата бяха незаобиколими фактори, чиято кариера се беше изстреляла неудържимо към космоса. И двамата - несменеяеми, деспотични, държащи здраво юздите на поверените им организации, а единият от тях и на държавата. Точно този авторитарен стил на управление доведе след себе си всички беди, проблеми, напасти и усещането за безкрайно пропадане. Първи го усетиха във футбола, защото там дори и при послушни медии и благоприлични журналисти няма как да скриеш разгромно поражение. Какви ли не експерименти прави Михайлов по време на своята еднолична власт. Едната година привличаше треньор от чужбина - Лотар Матеус, а на следващата пак се връщаше към популярни български фигури, но без никакъв ефект. Споменът за щастливото лято на 1994 година все повече се превръщаше в някакъв мираж, а България започна да има проблеми дори с отбори, които рядко присъстват на световната футболна карта. Може би трагедията е в това, че кликата, която беше узурпирала футбола наистина нямаше за цел да го развива и да търси нови хоризонти за него. Защото всеки, който има желание за развитие залага на детско-юношеските школи, на търсенето на бъдещи таланти, на развитието на спортната база, а не виждаме нищо от това реализирано на практика. Българският футбол се оказа черна дупка в която потъват много пари, но без никакъв резултат. А илюзията за някакви по-добри възможности се разпадна на кошмарния мач с Великобритания, когато те безмилостно като наемни убийци ни показаха такава разлика във футболните класи, че беше неудобно да се гледа. Всъщност това е един от проблемите на нашия футбол. Той съществува сам за себе си, в собствената си провинция, самозатворен в медийните си интриги и бюрократични хватки. Това е рецептата за пълен провал. Особено в свят, където вече няма малки и големи отбори, където и най-малките играят сърцато и отдадено, защото имат потенциално публиката на цялата планета.

Но нима не е същото в огледалното отражение. Няма как да избягаме от него. Българските медии в политическата си част също съществуват в паралелна реалност. И така само тук - близнакът на Боби Михайлов Бойко Борисов можеше да бъде изкарван топ-политически лидер в ЕС, дипломат номер 1 на Балканите, звездата на източноевропейската политика. Всичко това обаче рухна в прах и пламъци в два ключови момента - България изтърва инвестицията на "Фолксваген", дори и след безкрайните метани на Росен Плевнелиев и сие, и когато Турция започна военната операция в Сирия. Видя се, че България не влиза в сметките на никого. На геополитическия стадион страната ни има трайния имидж на лузър или на послушко. Всичко това е съчетано с загниването на вътрешнополитическите отношения и институции и ето как имаме отново рецептата за предстояща катастрофа.

В българския футбол и държава се развиваха паралелни процеси - олигархизация, смазване на всеки с различно мнение, тотално подчиняване на институциите, безсловесни мнозинства на подли костюмари, отчитането на въображаеми успехи и тотален медиен контрол. Резултатът днес го преглъщаме всички. Империята на Михайлов рухна с обвиненията в расизъм и вероятно с дълго наказание на България. Същото се пече и на Борисов, колкото и той да се прави, че не го осъзнава. Европейският съюз е в състояние на тотална трансформация, протичат процеси, които са все по-трудни за осмисляне и там балканското тупане по гърдите вече изглежда напълно безсмислено и абсурдно.

Всъщност в съдбата на Боби Михайлов Борисов би трябвало да разчете собственото си политическо бъдеще. Не казвам, че ще падне точно утре, но ще падне по абсолютно същия начин - низвергнат, опустошен и напълно спихнат. 14 години са една безкрайност в преход, който продължава 30. Но в тях можем да се огледаме и отвратено да видим истинската озъбена мутра на много процеси. Преходът ни разгроми поне с 10 гола преднина. 

И футболът ни и държавата са просто отражение на тази трагедия.

Паниката в България винаги има основания, уви

Паниката в Сливен, когато масово ромски родители не пуснаха децата си на училище заради опасенията, че ще им бъдат отнети насилствено, поразтърси държавата като лек трус. Медиите малко късно се усетиха за проблема, но щом го надушиха като пирани пратиха репортери на място, за да не изпуснат нито един миг. Тоест нагледахме се на улични анкети и остри въпроси към обикновени граждани как са имали наглостта да повярват на такива лъжи. След като паниката избухна и стана реален факт, чухме много реакции - от властта и от либералните кучета-пазачи на политическото статукво. Властта в лицето на Бойко Борисов обяви случая за нов "Костинброд", за подъл хибриден удар срещу управлението, за гигантска манипулация, директно насочена към саботаж на стабилността. Министър-председателят не спря дотук. Той продължи с коментарите по темата и включи медиите в своята отровна паяжина на интригата. Помоли ги да не отразяват такива неща, да следят внимателно за фалшиви новини и като актьор в пиеса на Йонеско възкликна, че никой няма да взима децата на хората, да ги товари на влакове и да ги изнася в чужбина. Както никога виртуалните умни и красиви и премиера бяха изцяло на една вълна. Инфлуенсъри, свободни десни маргинали, самобичуващи се лумпен-поети и вегани на половин ден веднага се нахвърлиха срещу простия народ, който вярва на всичко, което му бъде спуснато като интрига. Българският полуинтелигент има едно-единствено удоволствие в живота - с потни пръсти да громи българите и да се самоунижава докрай, че няма как да избяга от своите гени и да се откаже от своя произход. Какво ли не чухме като моралистичен писък от виртуалните ченгета! Че цялата паника е предизвикана от опорни точки на Кремъл и, че те са ярък израз на путинистка пропаганда, че комунистите бродят от група на група, за да подриват евроатлантическите ценности и братските ни чувства към далечна Норвегия, за да могат да спечелят местните избори. Никога няма да спре да ме изумява комсомолският патос на градските десни, които в такава ситуация започват да се държат като истерични тийнейджъри и изпечени доносници. Все едно времето отпреди 30 години се завръща с вещерски кикот и хладни метафизични пръсти. Търсенето на виновници се превръща в риалити, а вдъхновени евроатлантически комсомолци и разпалени демократични лелички почват да се оглеждат на всеки виртуален ъгъл кой точно е разпалил истерията и да настояват за публични екзекуции и грандиозно заклеймяване. Величествени времена.

А истината, както винаги е далеч по-сложна, комплексна и двусмислена. Както обикновено се случва в живота. Защото, когато паниката придоби толкова големи измерения, че влезе в новините, никой не си зададе основния въпрос. Защо хората са готови да повярват на всяка фалшива новина, но не и на официалното успокоение на своята собствена държава? В каква ситуация се ражда възможността да заклещиш едно съзнание с неистини? И най-важното - а дали случайно протестиращите, гневните, изплашените, обявените за пълни селяци, простаци и идиоти все пак нямат право да изпитват опасения? Паника се появява там, където доверието между държавата и гражданите е напълно разрушено. Тя придобива плът там, където държавността е в руини и съществува основно в меланхолията на спомените. Българите не познават държавата като ефективен инструмент за уреждане на по-спокоен и смислен живот, а я виждат единствено като смутител на реда, като съучастник на всякакви олигархични схеми, корпоративни паяжини, мастити бизнесмени. И заради това те не й вярват. По-добре беше Борисов да не се обажда по темата за децата. Той не успои никого. Това е все едно да гасиш пожар с бензин. След неговите телевизионни тиради видях, че всички потърсиха закона за социалните услуги, за да го четат с лупа и подозрително съзнание, а това убеди много от хората, че от тях нещо е било скрито, че са се опитали да ги преметнат по много подъл начин.

Аз също се зачетох и знаете ли какво - ами страховете имат своите основания. Оказва се, че идиотите и селяците много повече разбират какво се случва с техния живот от кресливата и шантава фейсбук-интелигенция. В модела на социални услуги у нас се преписва чужд опит и се оказва, че социалните наистина ще могат да реагират по анонимен сигнал и да отнемат децата на хората. По анонимен сигнал. Важно е да се повтори, особено като вземем предвид колко кандидат-доносници дебнат във виртуалния мрак. Дава се огромна власт на НПО-сектора да управлява тази сфера и съжалявам за крайния израз, но превръщат толкова интимно занимание в бизнес. Разбира се, това не означава, че ще има износ на деца и всякакви други конспиративни мероприятия. Но проблем има, той е реален, хората се вълнуват от него, хората негодуват, хората искат обяснения. Вместо да ги получат на тях им се отговаря със наизустени опорни точки, с чиновническа студенина, бюрократично бездушие и пълно пренебрежение. Това е основното гориво за спиралата от недоверие и гняв в която влизаме. Вместо да получат истинска информация, пълна прозрачност на процеса, пълен достъп до работните групи, гражданите биват наритвани, натиквани в ъгъла, а след това и сочени с пръст, че не искат да приемат схематичните обяснения и да ръкопляскат. На всичкото отгоре в своите тиради Бойко Борисов откровено излъга - каза, че няма никаква стратегия за детето, а това лесно се проверява. Защото хора от работните групи много добре знаят, че такъв документ е обсъждан и той плува като подводна риба из блатото на институциите у нас. Нещо повече - цялата власт колективно отказа да обсъжда и друга голяма тема. Защо трябва да приемаме чужд опит? Защо на всяка цена трябва да интегрираме в нашия социален модел външни схеми и механизми, които предизвикват такава съпротива дори и на ценностно ниво? Дълго време можем да си говорим за норвежкия модел, но е абсолютно ясно, че той няма как да бъде имплантиран у нас. Дори напротив - съпротивата срещу подобни правила ще нараства. И не защото хората са хибридчици и политически гангстери, които искат да сринат властта, а защото не виждат справедливост и хуманност в тези механизми. Заради това всички, които тръгнаха срещу паникьосаните с остри думи, ирония или каквото се сетят, трябва да си прегледат жичките в главата. Не паниката е проблемът, а недоверието към държавата. А когато заговорим за него в повечето случаи опасенията са основателни. Имате ли три дни да си припомняме за всички издънки, които властта е правила в последните 30 години. На техния фон никоя паника не е достатъчно голяма, а дори и най-нервираният за децата родител е като символ на хладнокръвието.