Морфичният апокалипсис на Ахмед Доган

Ако някога изпаднете в тежка депресия и животът започне да ви се струва безсмислен, потискащ, безцелен и ужасяващ, не изпадайте в отчаяние и самоубийствени мисли. Винаги трябва да си припомняте, че вашето страдание е нищожно в сравнение с гърча на който всяка година са подложени депутатите от ДПС. От 2015 година насам всяка Коледа Ахмед Доган ги бомбардира с поредната политическо-метафизична лекция, изпълнена с морфични резонанси и странни астрални портали, и те трябва да се потят да откриват смисъл, дълбочина и висши наставления в нея. Адът - това е безкрайна лекция на почетния председател на ДПС. В сравнение с това изтънчено мъчение, всичко останало изглежда преодолимо, нетрайно, пролетно и направо ваканционно.

Лекцията на Доган вече се е превърнала в медиен ритуал. Всяка година орда от репортери стои пред Сараите и трепетно очаква Голямата новина. Не мисля, че друго философско събитие е в състояние да предизвика такъв интерес и такова количество главозамайващи интерпретации, тълкувания и откровени врачувания. Самото ДПС в дните около Лекцията започва да прилича на таен орден със свой собствен език и йерархии, които трудно се разбират от непосветените. Само си помислете. През 2015 година Доган дръпна цяло слово за морфичните резонанси, за телепатичното предаване на информация, а после обяви, че не се "ебава" (речникът му запазваме дословно, за да не нарушим квантовите трептения на вселената), а в резултат от това на тогавашния лидер на партията Лютви Местан му прилоша, разказват, че се хванал за сърцето, а след това цял ден се кри в турското посолство. Очевидно се е изплашил да не би от някое друго измерение да долети цяло ято от демони и съвсем неметафорично да го изпрати на ваканция по своите краища. Вън от шегата - именно онова слово на Доган беше речта на живота му. В нея той остро се възпротиви на посегателствата на Турция върху неговата партия, буквално се опълчи на дългите пипала на Ердоган и някой ден, когато се прави равносметка на виновното време днес, това ще му бъде записано като червена точка.

В България всички като че ли сме хипнотизирани от фигурата на почетния председател на ДПС. Дали заради дългата му и противоречива история в целия преход, повечето от нас са склонни да търсят в неговите думи втори, трети, даже и четвърти пласт. Медиите ровят надълбоко в речите му като американска корпорация рови в арабска пустиня, за да търси петрол. Струва ми се, че Доган ясно осъзнава това и се забавлява с този процес. Все пак едва ли са един автентичен философ има по-тайно удоволствие от това думите му да бъдат анализирани пространно и изопачавани по най-перверзен начин. А всъщност е точно обратното. Доган обикновено е убийствено конкретен и съвсем не си прави труда да крие какво точно иска да каже. От две години насам например той повтаря, че страната не е готова за предсрочни избори и партията му като марионетка се движи по неговото слово. Тази година ДПС беше в състояние да приключи управлението на ГЕРБ, ако поиска. След 14 февруари, когато БСП обяви, че ще бойкотира парламента, ключът към властта и оцеляването на правителството на Борисов се оказа внезапно в ръцете на Движението. Достатъчно беше една седмица и те да не влизат в зала, за да може ГЕРБ да срине от власт и предсрочните избори да почукат на вратата. Само, че ДПС твърдо следваше повелите на Доган. И всяка регистрация в зала буквално препотвърждаваше управлението на Бойко Борисов. ДПС не са идейна, а ситуационна партия. И речите на Доган го доказват постоянно. При тях е водеща технологията на участието във властта, дори и когато тя е изнесена изцяло зад кулисите, а не определена идея, която трябва да бъде реализирана. За Доган и компания е важно присъствието в коридорите на управлението и само това предопределя цялостното им парламентарно поведение. В този смисъл е безсмислено, а и абсурдно, да търсим дълбинни пластове. Речите на почетния председател трябва да се четат като наръчник за оцеляване, а не като философска притча за геополитическите бури и времена.

Ето защо последната реч на Доган представлява особено явление. Тя е интересен анализ на проблемите, които са се скупчили като буреносни облаци пред България, Европа и света, но в нея дори и да търсим със свещ няма да открием рецепта за оцеляване. Сякаш таланта на почетния председател се е омаломощил или светът е станал твърде сложен и непостоянен дори и за него. Той правилно констатира, че либералната идея е в историческа пауза, но след подобен извод изпада в една типично либерална заблуда. Тя гласи, че ако рестартираме модела по някакъв начин, ако намерим бърза рецепта за неговото обновяване, проблемите ще се разтворят във въздуха и ще изчезнат от самосебе си. Така и не става ясно как ще се рестартира този модел. Очевидно е, че при нивото на политическа конфронтация днес нова Кръгла маса е невъзможна, а и за да бъде зададена такава посока обществото трябва да е запазило поне минимално ниво на надежда за бъдещето. На 30-ата година от прехода обаче България е застопорена в някакво кошмарно безвремие и политически вакуум, които стават още по-страшни като отчетем, че навсякъде край нас на Балканите ври и кипи. Това е картината на един политически модел доведен до всички възможни краища на своето съществуване. Доган обаче наблюдава нещо различно. Според него това е липса на визия, а това раждало абстрактни политически реторики. Този коктейл означавал, че реалните проблеми на хората не се познават.

Ето тук един различен анализатор би открил мотива не за рестарт на системата, а за нейната цялостна подмяна. Големият въпрос е защо политическите партии не са в състояние да разпознаят реалните проблеми на хората. И тук трябва да се върнем към генезиса на всичко. Към началото на тези прокълнати 30 години в чиято киселина всеки ден обгаряме и се тормозим. В България политическите партии възникнаха още от самото начало като проект. Не като нещо естествено, органично и смислено, а като абстрактни схеми, които да покрият цялата обществена територия. Не реални формации, а инженерно ГМО. Това предопределя и нивото на политическия разговор у нас. Имаме десница, която в нито един момент не се опита да реши конкретна икономическа задача, а с удоволствие се плацикаше в темата за антикомунизма, доведена до абсурд. БСП, която единствена имаше реални корени, също се отдалечи от тях и предпочете дълго време да си играе с политически абсурди като "социаллиберализма", които като тумор я лишиха от реалната й политическа тежест. И не на последно място - имаме ДПС, партия, която се засънува като флагман на либералната идея, въпреки, че нейният основен електорат е всичко друго, но не е либерален. И тук не говорим за морално-етичните спецификации на тази идея, а за конкретните й икономически измерения. Един електорат, който трябва да получи социални отговори на своите проблеми, с години гласуваше за една групичка от милионери, които буквално казано нямат нищо общо със своите избиратели. В речта на Доган срещаме нещо като разбиране за това. Той не напразно се опитва да говори за "социални вектор", който щял да става все по-важен и значим, само, че отварянето на тази тема е безнадеждно закъсняло. Именно изкуственият характер на политическия модел роди чудовището ГЕРБ и буквално прекара страната през ада на най-десните и нечовешки икономически експерименти. Заради това ми се струва, че Доган наистина е зациклил като анализатор, защото се опитва да лекува тежък рак с аспирин. Той е като проповедник, който усеща бурята, чува нейния тътен, но представа си няма как може да предложи чадър на всички засегнати или някакъв подслон, за да бъде избегната тя. Това е красивото на либералните илюзии, които днес наблюдаваме като заболяване по целия европейски континент. Либералните анализатори са големи майстори да описват днешната реалност просто като кратка аномалия, която ще мине самичка. Опитът показва, че това няма как да се случи.

Ако трябва да търсим някакво реално предписание за политическо действие в думите на почетния председател на ДПС, може да открием само едно. Той буквално се отказва от идеята, че предсрочни избори не са необходими и отваря вратата за действие за предсрочен вот. Може би ще видим как парламентарното поведение на ДПС се променя, но проблемът е, че ако бурята връхлети ДПС ще е една от първите партии, които ще бъдат залети от мътната вода. Защото с течение на времето тази партия приюти всички онези явления, които възмущават българите и ги карат да гледат с гняв назад и с желание за отмъщение. Много други политически формации платиха цената за своето дълголетие, защото само по едно нещо има консенсус в българското общество - че преходът е провален и токсичен. Единствено ДПС досега минаваше между капките, но времето за разплата идва. Доган е усетил това, но за първи път няма идея как да избяга от това отмъщение. Не твърдя, че голямата промяна ще дойде утре, не ви казвам, че тя ще настъпи със скоростта на спринтьор, наблъскан със стероиди, но хората не искат рестарт и това е абсолютно сигурно. Те искат ново начало, а съвсем не съм убеден, че там ще има място за ДПС. Това вече ще е морфичен апокалипсис.В речта на Доган откривам тази тревога. 

Уморените коне ги убиват, нали?

Ахмед Доган като черен маг от налудничаво фентъзи

Руският фантаст Кирил Есков в своето великолепно, изящно и много хулиганско есе "Нашият отговор на Фукуяма" дава интересно определение за това какво е магия - според него това е влиянието на информационни над материални обекти. И допълва, че според него Джордж Сорос е маг. Навремето той пуска слух, само слух (а това са просто думи, нищо повече освен думи) за уязвимостта на британската лира, а крайният резултат е, че банковите му сметки се препълват с пари. Имаме древен процес - заклинание и след това материално преобразувание. Даваме този пример обаче не, за да бродим в древните и мъгливи земи на магията, а да припомним, че според това определение в идеята за маг прекрасно се вписва и почетният председател на ДПС Ахмед Доган. Да ви припомня - през 2015 година той дръпна първата си коледна лекция на актива на своята партия. Заговори за грешки, спомена, че владее морфичния резонанс, което, както обясни той, било "без да говориш да предаваш телепатична информация на подсъзнателно ниво" и, че никак не се ебава за това (запазване речникът автентичен, за да не развалим заклинанието). Не знам какво е открил в тези думи тогавашния лидер на ДПС Лютви Местан, но резултатът от тях беше, че той цял ден се кри в турското посолство в София, изплашен вероятно да би орда от астрални политически демони да му вземе главата не само в метафоричния, но и в буквалния смисъл. Как да не повярваш, че Доган е черен политически маг? Само с една реч обезглави своята партия, а след това й приши нова глава и ръководство.

Може би точно това постоянно и тревожно подозрение, че в думите на Ахмед Доган винаги има втори, трети, даже четвърти и пети власт държи телевизионните многознайковци вечно в напрежение. Всяка лекция на почетния анализатор се публикува вдъхновено, а след това започват такива интерпретации, че ако човек не се е запасил с хапчета срещу световъртеж, направо ще си изповръща червата. В думите на Доган всякакви хора ровят като хирург в червата на пациент, издирват се тайни знаци като карта към скрито съкровище, нагазва в блатото на световната конспирация и всичко казано се изтърбушва до последната прашинка. Не знам защо е така. Може би, защото всички вярват, че Доган е политически маг и че неговите послания стоят отвъд баналността на ежедневието и позорната подлост на всичко, което се случва край тях.

Според мен обаче всичко е точно обратното. Доган рядко крие в димна завеса какво има предвид, а често онова, което казва е толкова буквално и очеизваждащо, че никой не иска да повярва, че го е чул. Още през 2015 година, когато заклинанието му прогони Лютви Местан речта му беше брутално ясна и точна. Тогава Доган нарита своя наследник заради това, че е пуснал пипалата на Турция да се намърдат в партията и Местан още на приема е разчел своята политическа съдба. Не му е бил необходим тълкувател или врачка, за да знае, че политическото му бъдеще влиза в рязка спирала надолу. Класически морфичен резонанс.

В последните две години Доган също беше напълно откровен. Лайтмотивът му от 2017 година е, че не са необходими предсрочни избори и, че страната няма нужда от тях. Какъв втори пласт да търсиш в това откровение? Достатъчно е човек да види поведението на групата на ДПС. Тази година те имаха прекрасна възможност да строшат гръбнака на Бойко Борисов и да го оставят политически бездиханен край брега на реката, но не го направиха. След като БСП в продължение на три месеца бойкотира парламента, достатъчно беше ДПС само за седмица да излязат от него и правителството и мнозинството щяха да катастрофират. Но ДПС не го направи. Те изпълняваха строго заклинанията на Доган и с регистрацията си всяка сутрин в зала потвърждаваха властта на Бойко Борисов. Следваха указанията дословно и без отклонения.

Новото магическо послание също не е кутия с двойно дъно, поне според мен. На 30-ата година от старта на промените Доган се връща към началото на прехода, защото вече е очевидно, че политическият модел заложен тогава се задъхва зловещо. Той трудно може да бъде наречен представителен и очевидно е застинал в някаква мъртва точка на безвремие, практически задушен от корпоративно-феодалните паяжини в които ГЕРБ са стегнали институциите и местната власт. Проблемът е, че трите партии, които съществуват от началото на прехода и са оцелели на политическата сцена минават през цяла буря от проблеми, които до голяма степен се дължат и на тяхното политическо дълголетие. Хората мразят прехода, ненавиждат това, което се случи. Това е една от малкото теми в българското общество по която има консенсус. И съответно цената за това презрение и ненавист плащат БСП, СДС и ДПС, оцелелите партии. За да се спаси СДС, които успешно се сведоха до клуб по интереси като паразит се прилепи към ГЕРБ, а БСП и до днес успява да препъне самата себе си дори и на равен път и се заплита във вътрешни противоречия всеки път, когато получи хоризонт за взимане на властта. Очевидно и ДПС минава през своята собствена Голгота, защото на централно ниво тя се очертава като партия-самотник. За 30 година на сцената и няколко вектора на коалиционно взаимодействие (нека да използваме лексиката на Доган) ДПС успя да си спечели лошото име на партия-вампир, която изсмуква и практически унищожава своите съюзници. Може би точно в този контекст трябва да четем идеята за рестартиране на политическия модел. Аз не смятам, че трябва да стигаме до хирургичните подробности в тази идея като дали този рестарт може да мине през Велико народно събрание или не. Големият смисъл е друг - Доган призовава своята партия да намери друга политическа парадигма на същестуване, защото сегашното статукво на ДПС ги води към мъртва точка. Разбира се, въпреки красивото откровение, че либералната идея се намира в състояние на историческа пауза, Доган остава пленник на либералната илюзия, че съм смяна на визията, че чрез институционален рестарт сегашното статукво може да се подобри. Това е драмата на политическия маг, който твърде е повярвал в своята магия. Всъщност проблемът на българското общество трудно ще получи отговор през рестарт, въобразен като тържество на либерализма. Държавата ни опасно е замряла насред геополитическа буря, а това е знак, че е необходима радикална промяна. Дори и да си въобразим, че можем да изпреварим революцията и да действаме меко и балансирано преди нея, за да я предотвратим, това просто няма как да спре историята. В 30-ата година от прехода България е зациклила зловещо и ако трябва да направя позитивен извод от речта на Доган, то той поне осъзнава това. Заради това ми се струва, че в новата реч почетният председател променя досегашния курс "предсрочни избори не са необходими". Не казвам, че е издал команда "юруш пред урните", но очевидно ДПС оттук-нататък ще има задачата да се бори за този митичен рестарт на политическия модел, а за целта ГЕРБ трябва да се откажат от властта. Вземете си пуканки, аз лично смятам да изцедя целият кеф от такова шоу. 

В страна, която плува в безвремие човек трябва да оценява малките радости, нали?

ГЕРБ са обречени да загубят битката с Радев

Напоследък ми попадна една много интересна книга - "Империята трябва да умре" на руския журналист Михаил Зигар. В нея той прави детайлен, пикантен, задълбочен и доста обективен анализ на загниването на Руската империя и на смахнатото време от 1900 до 1917 година, което ражда протести, политически бури, безкраен радикализъм и цели две (успешни) революции. Зигар е либерал, но сравнително почтен (доколкото изобщо можем да поставим "почтен" и "либерал" в едно изречение) заради това не спестява истини и не ни представя онази царска Русия като меланхоличния рай на земята. Точно обратното - той упорит търсач на истината и заради това е безпощаден в оценките. И заради това съвременните аналогии, които книгата неизбежно събужда са потресаващи. Аз лично в нея открих смайващи моменти, които ми напомниха на българската политическа ситуация. Николай II, последният абсолютен монарх в Европа, закърмен в самодържавието, след 1905 година напълно се изключва от реалността. Той потъва в някакъв свой свят, изпълнен от семейството му, мистиката и илюзията, че съществува в едно и също измерение със своята размирна и вечно неспокойна страна.

Нима абсолютно същото усещане не създават последните телевизионни изяви на Бойко Борисов. Човекът отдавна е отплувал в по-добрата реалност, която обаче съществува единствено в главата му. Поне това подсказва реакцията на премиера на едно много силно интервю на Румен Радев. В него президентът остро разкритикува имитацията на реформа в съдебната система и екзотичната идея на ГЕРБ да сложат наблюдаващ прокурор на главния прокурор на България. Това е имитация на реформа, псевдоотговор на препоръките на Венецианската комисия. Самият факт, че управляващите още не са наясно дали подобен ход не противоречи на Конституцията ясно подсказва, че замисленото е типичен пожарникарски ход, от тези на които се нагледахме в десетгодишното царуване на ГЕРБ на политическата сцена у нас. "Гледах само едно минута и после отидох да играя футбол", изригна Бойко Борисов пред смълчани журналисти и после роди една дълга тирада за това каква злочеста жертва на президентската омраза е той. Придворната политология улови тази опорна точка точно както пуделче хваща подхвърлено кокалче и започна да ражда неземни телевизионни бисери. От един момент нататък нито един "експерт" не коментира по същество критиките на президента, а всички започнаха като познавачи на сапунени опери да анализират тона на Румен Радев, емоциите му и всякакви други незначителни подробности. Президентът бил агресивен, конфронтационен, изявявал се като лидер на опозицията, бил пълен с омраза, ярост, яд и огорчение. За всеки страничен зрител на драмата е ясно, че това е опит за отклоняване на вниманието, политическа димна завеса, вдигната за защита на управлението. Аз изгледах интервюто няколко пъти и смея да твърдя, че Радев не беше озлобен, а обективен. Той методично, хладно и много разумно разнищи хаоса, който управляващите се опитват да нарекат "реформа" и ясно посочи всички проблеми в предлаганата инициатива. Вместо да получи отговор на своята аргументация обаче президентът получи критики, че се изявявал като говорител на народа. Подобно отношение е повече от спорно. Зад Румен Радев стоят над 2,5 милиона български гласоподаватели. Президентът по дефиниция е говорител точно на народа. Чисто конституционно така стоят нещата. Но това напълно проваля и разваля утопичния медиен пейзаж, който Бойко Борисов и олигархичната му компания си изградиха в последните години. В страна с похитена журналистика всяка изречена истина започва да звучи много силно и звучно, защото тя се отличава от всички други полуанализи и тъпотии с които ежедневно се опитват да ни промият мозъците. Бойко Борисов наистина по нещо прилича на Николай II, защото е повярвал в собствената си пропаганда, в собствената си придворна политология и невероятните глупости, която тя е в състояние да роди.

Истеричната реакция на премиера обаче, подхваната от вярната му медийна кохорта. Всички опити на ГЕРБ да унищожи авторитета на президента, да го свали в тяхната кал, да го овъргала в катран и пера се провалиха с гръм и трясък. Опорните точки на дежурните медийни злобари и агенти за влияние също се оказаха като пиратки, които не произведоха желания ефект. Румен Радев оцеля при всички опити за намесването му в схеми, интриги и подлизурщини. И нека да имаме предвид, че отсрещната страна премина всякакви политически и морални граници. В името на очернянето мишена на атаките стана дори и съпругата на президента, която беше изкарана някакъв мощен политически кукловод. И всичко това беше подчинено на една-единствена цел - Радев да бъде приключен като обществен фактор, да бъде напълно затъмнен и заглушен. Нищо от този коварен план не сработи. Заради това днес в арсенала на ГЕРБ остана единствената възможна защита - президентът ни мрази, той не е обективен, Румен Радев е един политически хейтър, който отказва да види успехите, които постигаме всеки ден. Подобно преобръщане обаче е нож с две остриета. Защото е много трудно тези, които държат цялата власт в страната и подобно на отровен паяк са оплели всички власти в своята паяжина днес да се изкарват жертви. Подобно хленчене издава една неочаквана политическа слабост на ГЕРБ, която е в тотален контраст с голямото тупане по гърдите и вечното дърдорене за неспирни успехи. Защото до момента президентът много майсторски и изключително почтено отигра всички горещи въглени, които централата власт се опита да му прехвърли като проблем. Особено ясно това си пролича в казуса с Иван Гешев. Това беше политическа спецоперация. В ръцете на Радев беше поставен един изключително наболял проблем, който на всичкото отгоре буди и титанични обществени страсти. Идеята беше президентъ да се подаде на уличния натиск, да наруши Конституцията като не подпише указа за главен прокурор и така да се отвори ясен път за реален импийчмънт. Между другото всички, които настояваха Радев да наруши основния закон и да предизвика конституционна криза по същество искаха от него да се превърне в копие на Бойко Борисов. А това щеше да е пълен политически провал. Ако Радев се беше поддал, можеше да целунем за сбогом всякакви надежди за различно бъдеще. Всъщност може би точно този момент ожесточава войната на управляващите срещу президентската институция. Тя се превърна в алтернативата на всичко онова на което е заприличала България. Присъствието на Радев е ясен знак, че страната има и друга възможност за развитие, различен път и подход към проблемите. Ето защо ГЕРБ и Бойко Борисов не могат да го преглътнат. Всеки час, всяка секунда Радев е доказателството, че ако българите прогледнат и обединят своя протест, ГЕРБ ще останат само исторически факт. Може би това ги кара да са толкова злобни тълкуватели на емоции. Не могат да преглътнат своите собствени...

Перверзните отличия на кръжока БХК

Подгответе се за голяма сензация. И тази година Българския хелзинкски комитет раздаде традиционните си призове "Човек на годината". Отличието отиде при три журналистки - Полина Паунова, Силвия Великова и Генка Шикерова.

Не виждате никаква изненада?

Никаква сензация?

Никакъв шок? 

Ами ако сте очаквали нещо различно, значи трябва да проверите добре дали живеете в тази държава. Щеше да е титанична сензация, ако не бяха отличили точно тях. В България има хора, които са абонирани за наградите на либералната общност. Тези награди са ярък знак, че една част от българското общество живее в своята самозатворена реалност, където не влиза нито лъч, нито порив на въздуха от другата, да я наречем истинската България. Една шепа жълтопаветници като самозвана аристокрация си раздават отличия, отварят шампанско и претендират, че те са гласа на последната, окончателната и единствено възможната истина. Банално е като паве в главата. Като удар с брадва по черепа.

Темата обаче е много по-дълбока и отива доста отвъд баналната новина. Церемонията по награждаване ще мине и ще замине, социално депилирани вегани от всички краища на центъра на София няколко дни ще пускат възхваляващи статуси като вдъхновени пионерчета, ще оплакват горчиво смъртта на свободното слово, ще размахват криви пръсти из социалните мрежи, а после ще ги поканят на някоя кросдресърско парти и целият кипеж ще изтече в мивката.

Големият проблем е малко по-встрани. Ако едната година победител е Полина Паунова, то следващата ще е Силвия Великова. Ако се наложи на третата година двете заедно ще вземат наградата, както се случва сега като получават в добавка и Генка Шикерова. Тук никой не се опитва да поставя под съмнение способностите им на журналистки, нито техните човешки качества. Но безкрайното титулуване на едни и същи хора вече почва да втръсва и да идва нанагорно. Виждаме очертанията на един кръг, който си се самонаграждава, самовъзхвалява, самосъзерцава, самовъзхищава и се самовъзпроизвежда. Нима трите отличени са единствените журналистки в България? Нима толкова нямаше друг журналист, който да е разровил гореща тема, да е тръгнал в самотна битка я срещу местна власт, я срещу самозабравена и феодализирана институция? Ако питаме кръжока, който се нарича Български хелзинкски очевидно в България съществуват само техните абонати. А всеки, който не приема подобен срамен ритуал може лесно да бъде заклеймен като противен селянин и арогантен жълтур. Имаме си принцеси на журналистиката и пролетариат, чиято единствена роля е да преживя подобни "големи" новини и да ръкопляска в миговете в които диригентите поскат това от него.

Нека пак да повторя. 

И трите журналистки имаха своите звездни мигове през тази година и поднесоха добри разследвания. Но в крайна сметка тук говорим за "човек на годината", за едно словосъчетание, което далеч не може да бъде сведено само до една група обитатели на жълтите павета. Ако трябваше аз да избирам сигурно щях да взема предвид трите журналистки, но вероятно щях да се сетя, че през цялата тази буреносна и изборна 2019 година медицинските сестри не спряха да протестират. Да, исканията им вероятно не галят стомахчетата на градската буржоазия, но те настояваха за конкретни неща - за промяна на своя социален статут, за по-високи възнаграждения и нормални условия на труд. Това е автентична битка. И една от лидерките на протеста плати с работата си своята смелост да излезе на улицата и да заяви подобни искания. Тя не е ли "човек на годината"? Тя не заслужава ли да бъде забелязана от градските интелектуалци в миговете в които не оглеждат менютата на ресторантите, за да видят къде предлагат безглутеново меню.

Наградите на БХК отдавна са се превърнали в символ на обществен позор. Откакто този комитет се изхитри преди време да отличи убиеца Джак Полфрийман и да се опита да му закачи обществен престиж, българското общество май разбра в какъв тиган и на какъв бавен огън го пържат. Смутени и изплашени от обществената реакции редколегията на кръжока БХК побърза да оттегли тази номинация и да я потопи в мъглата от забравата, но това вече е фокуснически трик, който не им се отдава лесно. Ако поровим малко ще видим, че БХК се е самообявил за правозащитна организация, но интересно защо никога не виждаме реални правозащитници в списъка с техните номинации? Вместо това даваме обществен орден на един убиец и разчитаме обществото да го погълне като бонбонче, натъпкано със стрихнин. 

Между другото тези дни убиецът Полфрийман отново събира погледите на българското гражданство. На него му организираха една "случайна" среща с министъра на правосъдието Данаил Кирилов, а малко по-късно го видяхме на снимка в кабинета на висшия държавен чиновник. Така и не стана ясно какво точно са обсъждали двамата. Ако вярваме на думите на самия Полфрийман (той получава обилно медийно внимание и удобни интервюта) темата била за правата на затворниците у нас. Дълбоко не се съмнявам във важността на проблема, но говорителят му може да изпълни нормален човек с презрение. Къде бяха обаче висшите журналистически съвести да се възмутят? Или вече сме приели, че Полфрийман е светец, който трябва да бъде следен безкритично с микрофон, за да не изтървем някоя от мъдростите, които ръси под път и над път. Нещо повече - не е ли нормално един разследващ журналист да се попита с какви точно пари живее убиеца в София. Той не работи, няма доходи и е нормално да си задаваме въпроса на чия издръжка стои в София. Или тате праща буркани с месо от кенгуру, за да може наследникът му да не гладува и да не мизерства? Понякога за една страна много повече говорят темите, които се премълчават, а не темите, които тикат в лицата ни постоянно все едно без тях вселената ще рухне всеки момент.

Спрях се на този казус, защото той ясно разкрива в каква далечна реалност съществуват тези, които са се самообявили за интелектуален елит на нацията. И доказателства можем да открием всяка година, когато решат да си връчват наградите, за да демонстрират на всички как отдавна са вдигнали своя постоянен лагер в страната на пълната лудост.

Между другото, ако прочетем списъка на останалите наградени тази година от БХК ще открием още интересни хитове. Например отличие получава някакво странно сдружение, кръстено фондация "Остров Белене". Стана ми интересно какво точно представлява това и открих организация, която си била поставила за цел да възстанови лагера в Белене. За да има памет за ужасите на комунизма, разбира се. Как ли щеше да живее градския елит, състоящ се основно от издънки на старата номенклатура, ако редовно като секта не си припомняше този безбожен комунизъм, който от 30 години не е давал никакви признаци за живот у нас? И как да не отличиш поредният страстен грантов получател, който е решил, че тази тема ще му осигури безпроблемно съществуване за години напред? Какъв елит сме, ако не поощрим новите поколения, които искат да паразитират обществено точно като нас?

Не знам какво си мислят представителите на БХК, но трябва да са наясно, че всяка година копаят дълбок ров между себе си и обществото. И изборът на трите журналистки за голямата награда, макар и да издава политическа актуалност, всъщност не запълва пропастта, а я уголемява. В това няма нищо правозащитно и демократично. Точно обратното - виждаме една демонстрация на свръхелитарно мислене, напълно отдалечено от реалните проблеми на хората. Само в такава лабораторна атмосфера може да се роди идеята убиец да получи званието "човек на годината". 

Честно казано това не е гражданско общество, а пародия на гражданско общество. Това е изкривено огледало на всеки стремеж към нормалност, здрав разум и ценностни основи. Раздававането на помпозни отличия няма как да скрие гнойната рана, която все повече хора забелязват и помирисват. Този отплувал в голямото нищо "елит" дори вече не може да имитира близост до обществото и заради това неговите политически представители обикновено катастрофират на избори. Но медийната паяжина е изплетена и година след година ние ставаме жертви на отровата, която ни пускат. Всъщност достатъчно е БХК да се доближи до някоя кауза, за да е детонира със силата на ядрена бомба. Заради това може би е по-добре да ги виждаме отново и отново. Така истинските хора на годината ще могат да си дават ясна сметка в какво бунище превръщат държавата. Интелектуално сметище за елитарни комплексари, които си мислят, че някой изобщо дава пет пари за тях.