"Проблемът на света е, че животът твърде много иска
да прилича на киното". Това бляскаво прозрение идва в ума на героя Вавилен
Татарски от култовия роман на Виктор Пелевен "Generation П". Романите
на Пелевин винаги рисуват някаква вселена на ръба на реалността, на границата
между съня и истината, където от един момент нататък дори най-шантавите и
откачени действия се вписват в някаква различна, буквално алтернативна логика,
където нищо от това, което познаваме вече няма смисъл. Тези дни често се сещам
за Пелевин и за неговия лаф за живота и киното, защото това, което виждаме с
очите си, това, което ни съобщават в новините още изглежда толкова странно,
отчуждено и нелепо, че все едно се случва на някой друг- празни улици,
затворени ресторанти и магазини, полицейски пунктове на изхода на градовете,
напълно опустели паркове, патрулиращи полицаи, които разгонват всички по-големи
групи от хора. И сякаш това не е достатъчно, в пространството вече летят още
по-крайни идеи - да не може да се излиза от вкъщи, ако човек няма специална
декларация. Тези дни видях статистиките за София - над 80 на сто са намалели
пътниците в градския транспорт, а 80 на сто от фирмите в туристическия,
културния и ресторантския бранш буквално са заплашени от фалит. В аптеките
лекарствата вече са с удвоени цени, а най-скъпоценните стоки (маски и
дизенфектанти) освен, че се намират трудно, са поскъпнали над 10 пъти. Всичко
това многократно сме го гледали в киното. Творци от цял свят се надпреварваха
във впрягането на своето въображение да си представят максимално катастрофичен
сценарий за цялата планета. В техните фантазии той винаги се оказваше огнен,
кинематографичен, дори бляскав. Когато планетарна заплаха дойде обаче се оказа,
че тя е твърде банална, а и невидима, което я прави още по-ужасяваща на
моменти. Изсипаните по телевизията черни статистики за броя на умрелите от
COVID-19 допълнително подсилват усещането за някакъв тих край, който е
тревожен, но, уви, не е достатъчно гламурен, за да снимат хубав филм от него.
Ситуацията е драматично нова и това подклажда усещането,
че се намираме в някакъв повратен момент. Момент след който вече всичко ще бъде
друго. Много по-различно. Епохата на безгрижието свърши. Заради това медиите са
залети от анализатори, които под път и над път използват клишето: "вече
нищо няма да бъде същото". Опасявам се, че са прави, но не по блудкавия
начин, който обикновено те имат предвид. Кризата с короновируса даде възможност
на много власти по света, пък били и те "демократични", да тестват
техники за контрол, които след това ще влязат в тиха употреба. Случаят е точно
като с пушката на Чехов - щом се е появила на сцената, значи със сигурност ще
гръмне. Виждаме това и в България. Властта веднага побърза да си разпише разширени
правомощия. Даде си възможност да пусне армията по улиците с полицейски
функции, както и да подслушва телефони без съдебно решение. Всичко това е
направено в името на карантината, но всичките ми политически аларми започват да
пищят, когато видя как една власт разширява своите територии. При това не
смятам, че България е заплашена да стане полицейска държава. Полицайската
държава изисква високо ниво на модернизация, ефективност и работещи институции,
а всичко това в България все още звучи като научна фантастика. Проблемът не е в
това, че България се е запътила към диктатурата, а че дори и най-засилените
мерки у нас са практическа маска на организационен хаос. Защото отвъд
затварянето на населението по къщите и пускането на полицията да разгонва
групичките от младежи по парковете, правителството така и не успя да предложи
смислен пакет от мерки, които да покажат, че то е в състояние да направи
прогноза дори и само за два месеца напред. Заплахата от коронавируса е двойна.
От една страна заплахата за живота, но от друга - разрушенията, които нанесе на
световната икономика епидемията тепърва ще бъдат изчислявани. И точно това е
причината за усещането за апокалипсис в България. То е особено тревожно в
социалните мрежи, защото България не е спирала да комуникира, напрежението на
политическите дебати се виртуализира и това вдигна градусът доста дълбоко.
Защото същият този затворен в къщите си народ от новините научава, че повечето
от тях помощ няма да получат, че ще трябва да приемат обедняването като нещо
нормално, че фалитите на фирми са неизбежни, абе, че "нищо няма да бъде
същото". Междувременно управляващото мнозинство хлопна кепенците на
парламента, за да може да заглуши всяко критично мнение и опозиционен вопъл.
Така България се превърна в някаква политическа пустиня, която живее от брифинг
на Оперативния щаб до брифинг на премиера. И ако първите могат да се търпят, то
потокът на съзнанието на Бойко Борисов от ден на ден става все по-нетърпим.
Защото в криза никой няма нужда да слуша истории от биографията на
министър-председателя или негови разсъждения за природата на проблема по света.
Премиерът би трябвало да се появи един-два пъти, колкото да обяви кога и как ще
развърже кесията, за да помогне на хората. Не да става генератор на бял шум, а
да бъде истинска опора в една безпрецедентна ситуация. Защото именно това са
миговете, които определят един политик, а и един съюз. В този смисъл България
попадна на лошото място в най-неподходящото време. В окото на бурята се оказа,
че Европейския съюз буквално изчезна от хоризонта, евробюрокрацията потъна в
тишина и това ще е другото, което "вече няма да бъде същото". На фона
на почти изчезналата Европа и на правителство, което буквално не иска да
признае, че резервите с които се хвалеше ги няма, българите се оказаха пленници
на истински апокалиптичен сюжет. Защото от един момент нататък страхът от
коронавируса няма да е достатъчен, за да оправдае предприетите мерки. Много
по-лесно можеш да отнемеш права на хора, които знаят, че наистина ще бъдат
защитени, а в България се оказа, че основната тежест на кризата ще понесат
онези, които ще останат без работа, които ще останат без бизнес, които ще се
окажат на един практически занулен пазар на труда. И заради това ГЕРБ извършват
политическо престъпление. Дори и срещу себе си. Защото цената за целия хаос и
липса на мерки ще я платят голяма част от техните избиратели, които не са
имунизирани срещу икономически апокалипсис. Именно тази атмосфера прави
новините заплашителни, атмосферата взривоопасна, а общественото напрежение буквално
пред усещането, че се задава някакъв драматичен край на всичко. И това не е
пресилване на ситуацията. Целенасочено се опитах да я разкажа по-обективно, но
истината, че е животът обича да прилича на киното. Защо, защо обаче само у нас
киното прилича на творчеството на Дейвид Линч?
No comments:
Post a Comment