Катастрофата Тодор Тагарев

 

Винаги съм знаел, че с приятели като Тодор Тагарев Украйна има незавидната съдба просто да не се нуждае от врагове.

Тагарев е апотеоз на безсмислието.

Безкрайно дрънкане, нулева ефективност.

Пропагандна машина без реално съдържание.

Абсолютно кух политически бот.

И е прекрасна метафора за цялата обществена клика, която представлява. Тези са майстори на уличния пърформанс и клетвите за целомъдрие. Но когато нещата опрат до реалността и трябва наистина да се управлява и действа, се оказват безпомощни като градски веган в кебапчийница и похотливи като начинаещи порноактриси.

Те си харесваха Тагарев, защото говори същия новговор като тях и е в състояние да произвежда безкрайни лъжи без да му мигне окото. За тях не е важно дали той наистина ще достави БТР-и на Украйна. Важното е да го заявява гръмко, да носи украинско знаменце в сърцето и да пише бомбастични статуси с увереност в Голямата Победа. Триумф на опаковката над съдържанието. Това е политическа катастрофа, защото за нея е важна реториката, независимо колко е агресивна, лицемерна, тъпа или милитаристка. Заради това на Тагарев все другите му са виновни. За протоколните гафове - пенсионирана служителка. За абсолютното бездействие - неговите заместници. Винаги е някой друг, а той може да е само прав в своето евроатлантическо сияние.

Точно заради това Тодор Тагарев е заплаха за националната сигурност. Невъздържаните изявление в съчетание с абсолютната некадърност са взривоопасна комбинация за всяка система за сигурност. Защото той е в състояние да предложи единствено красиви думи и словесни политически бомби, но не и политика, която да бъде приложена на практика. Тагарев е министър от 9 месеца. Зарових се във виртуалните дълбини, за да се опитам да открия къде е говорил за нещо друго освен за техника за Украйна, но не намерих. Споменава по някоя и друга странична тема, но бързо осъзнава собствената си абсолютна безпомощност и пак започва да говори на евроатлантически, за да трупа фенове сред умните и красивите. Пълна катастрофа на ума и здравия разум.

Владислав Тодоров, велик български философ, в своите иронични вметки към комунизма го обвиняваше, че той е създал пределно ефективни естетически структури и максимално дефективни икономически. 

Това е огледало вдигнато пред лицето на градското дясно.

То произвежда само естетика, но никакво реално съдържание. И Тагарев е неговото ходещо знаме. Абсолютен политически некадърник, но наш кучи син, който така яко ги громи от телевизора, че как да не си направиш още едно соево лате и да си помечтаеш за светлото бъдеще в което Пеевски подава молба за членство в "Да, България", а комисия го препитва по темата: "Възгледите на свети Христо Иванов за съдебната реформа и рецептите му за мазно турско кафе".

Блажени телевизионни времена.

 

Министър на истината

 

В България все още си нямаме Министерство на истината, но със сигурност имаме кадър, който играе ролята на ръководител на подобна институция. Името му е Делян Пеевски - неизтощим винт в евроатлантическата сглобка, смазочно масло на парламентарното мнозинство, а напоследък и първи рицар в борбата с руското влияние и пропаганда. 

Та именно самозваният министър на истината Пеевски даде сигнал в прокуратурата срещу 400 сайта у нас, които провеждали "дезинформационна война и проруска пропаганда" на територията на страната.

Това е опит за имплантирането на някакъв нов маккартизъм в България - без никакви доказателства за пропаганда прокуратурата трябва да се превърне в пазвантин на геополитическото статукво. 

И всичко това идва от хора, които с години паразитираха върху разказа за зловещия комунизъм, който, видите ли, заглушавал "Свободна Европа" и така дечицата на хардкор-номенклатурата не можели да слушат нищо за свободния свят и да развиват безкрайния либерализъм на затлъстелите си от привилегии души.

В целият този казус има още една ирония. 

Сигналът на министърът на истината почива върху доклад на някаква странно НПО, наречено "Фондация за хуманитарни и социални изследвания". Проверих кои са в нейното ръководство - част от ядрото на най-психодясната мисъл в страната, тези, които с години се прехранваха с руската заплаха и есетата точно срещу Делян Пеевски.

Днес вече виждаме в каква неразрушима сплав на мракобесието се превръща тандемът между тях и ДПС. Пред очите ни се изгражда една мрачна машина за натиск срещу всяка различна мисъл и мнение в страната. Днес профилактират сайтове, а утре ще събират "доброволци" по улиците, които да пращат на фронта в Украйна. Живеем в перверзно преобърнат свят все едно сме се озовали в "Балада за обратните истини" на Франсоа Вийон.

Идеята за всяко различно мнение и трезв анализ като руска пропаганда е най-голямата ахилесова пета на днешния политически режим в страната. Той се крепи върху измамата като основна евроатлантическа добродетел, но всяка историческа памет или политическа истина буквално става негов враг на минутата. Заради това са тези политически кипежи от страна на министъра на истината. И нека да не твърдим, че всичко това е предизвикано от баналното желание на заподозрение да излезе от списъка "Магнитски". Нищо подобно. Пеевски е онова, което кабинетът иска да бъде, но го е страх да си признае. Едно управление, което може да съществува единствено в среда на медии, които канят от сутрин до вечер Соломон Паси като основен екзекутор на здравия разум в отечеството.

Заради това всички сигнали на Пеевски до прокуратурата трябва да бъдат четени като самопризнание. Режимът се страхува и иска да запуши устата на свободната мисъл. Това все пак е някакво начало на осъзнаването на проблема. 

А пък, дай боже, на изборите да ни позволят да излеем напълно гнева си срещу тези самозванци и политически пирати.  

 

Медийните бомби и истината

 

Има една редовна политическа бомба, която традиционно се мята медийно срещу БСП преди всички възможни избори. Започва високоволтов вой: социалистите пак се карат, пак ще изключват несъгласните, лидерското токче на Корнелия Нинова отново пробива черепа на дисидентските гласове. И това винаги е холивудска димка, но медийната стигма остава и БСП все трябва да се обяснява, изяснява... 

Всъщност това е голямата цел на занятието.

Същото се случи и с пленума на Националния съвет вчера. 

Тези, които се продадоха на ГЕРБ и ПП/ДБ пред очите на всички и се превърнаха в смокиново листо на голямата корупция в София, дойдоха на заседанието с идеята, че ще излязат от него като мъченици - изключени и изтерзани в битката за голямата лява идея (разбирай шефски места на комисии в СОС).

Изненадата от решението (не изключване, а нов цикъл от отчети и избори в София) доведе дотам, че част от участниците в пленума нямаше как да сменят предварително подготвените речи за изключването...Същото важи и за медиите. Нито една от тях нямаше информация за това какво наистина ще вземе като решение левицата. 

Защото нито една от тях не иска да информира. 

Те искат само да бомбардират.

В крайна сметка БСП реши да изправи общинските съветници и ръководства пред мнението на техните избиратели. Не пред дежурните декларации за подкрепа, а пред очите на тези, които с очите си видяха как действат зомбитата с флексове в столицата. Това ли е големият ужас и авторитаризъм? Това ли е голямата драма на тези, които изписаха три милиона декларации за подкрепа? Казвам го иронично, но всъщност проблемът е доста голям.

БСП от години живее в една много жестока дилема. Няма как да оглавиш битката за промяна в държавата, ако не промениш себе си. А промяната в БСП се оказа мъчителна, защото разсейките на паралелната държава продължават да я използват на някои места като борсов продукт, който може да бъде продаден в името на нечии задкулисни интереси. Много може да се говори за черноборсаджиите, които са готови да предадат всички леви идеали в името на конюнктурата, но проблемът в София го демонстрира по най-болезнен начин. И особено гадно е това, че покупко-продажбата на душата на БСП минава под знамето на това, че видиш ли ние "отпушихме работата на общинския съвет". А когато схемата възмути хората и ги взриви от недоволство изведнъж се оказа, че пак ръководството на БСП е виновно. За какво не стана ясно. Но очевидно то винаги трябва да е виновно докато търговците не изсмучат БСП докрай и не си потърсят друг партиен пристан.

Ето срещу това вечно търгуване с БСП се обяви вчера Националният съвет на партията. По телевизиите ще чуете друго. Ще видите поредната порция оплаквачки, но истината е, че никой не е обещавал мисията за обновлението на БСП и нейната чистота да бъде лесна.

И най-накрая едно лично наблюдение. 

Всички "осквернени съвести", които се изказваха вчера говореха с тревога, притеснение, смут и печал за предстоящите европейски избори и за това как БСП трябвало да се представи добре на тях. 

Когато точката за София обаче мина и БСП започна да дебатира своята платформа за този вот, съвестите си биха шута и дори не останаха в залата да дадат своя принос за доброто представяне и идеи. 

Имайте го предвид. 

Политическото жертвоприношение в името на Сглобката

 

Христо Иванов - Шехерезадата, почитателят на мазно турско кафе и политически скутове, вече е ходеща метафора за това какво се получава, когато настъпиш два пъти една и съща мотика. 

През 2015 година - ДПС и ГЕРБ не просто торпилираха съдебната МУ реформа (друг е въпросът, че Иванов никога, ама никога не е знаел какво и защо точно иска да промени, така че саботажът на тези две партии може би е имал санитарни функции), ами пратиха и политическату сила тогава (Реформаторския блок) в тежка кома и извънпарламентарен живот.

От началото на Сглобката по телевизиите пак изпълязаха старите птеродактили и политически сводници, които с уверен глас отново набутаха психодясното в спалнята на ГЕРБ с палавата добавка от Делян Пеевски. "Той е укротен. Големият евразийски вълк вече е евроатлантическа овчица", блееха трубадурите, убедени, че този път вече са хванали евроатлантизма за топките и щом Галя от Посолството е на тяхна страна, нищо не може да се обърка. И заради това, признавам си, изпитвам известно злорадство като гледам как Пеевски съвсем целенасочено, брутално, гадно и болезнено разгражда политическият образ на Христо Иванов. Всички тези истории за кафета и Шехерезади ще пълзят след лидера на "Да, България" като отровни сенки и няма да го оставят на мира. Защото в серията от интервюта на Христо Иванов от вчера насам ми направи впечатление, че той никъде не отрича за срещите и кафетата. Даже и седенето в скутове не отрече, но съм готов да изпитам съмнение към тази история, освен, ако от някъде не излязат снимки, хохохох.

Тоест не изключвам Сглобката да продължи своя живот, но очевидно солената цена на управлението ще изисква жертвоприношение. И продължаването на живота на правителството ще бъде платено с кожата на Христо Иванов, с останките от неговия морален образ, с руините на конституционните му упражнения, с кръвотечението на всеки морал от тази фигура. Така се получава във всички трагични любовни истории. Когато павираш пътя си с вечни исторически компромиси, политически трикове, сглобки и мазни кафета, резултатът е трагичен. 

Историята се повтаря като фарс, казваше Маркс.

Първата политическа смърт на Христо Иванов беше трагична и епична. Втората му агония е като ситком.