Котката на Шрьодингер и моя въпрос за съществуването на Бог

Физикът Ервин Шрьодингер е влязъл неумолимо в човешкото съзнание със своя експеримент, който днес носи името "Котката на Шрьодингер". Понеже този опит е основополагащ за разбирането на квантовата физика изобщо нека да го разкажем с няколко думи. В една затворена кутия се поставя котка. В кутията има уред, който съдържа отровен газ и радиоктивно ядро. Вероятността това ядро да се радпадне в рамките на един час са изчислени точно на 50 %. Ако ядрото се разпадне отровният газ излиза и котката ще умре. Квантовата механика излиза със следното решение на този парадокс - ако ядрото не се наблюдава, то в рамките на този час - котката е едновременно и жива, и мъртва, защото и двете състояния са еднакво възможни.

В съвременната квантова физика е съвършено ясно едно донякъде стряскащо правило - вселената зависи от наблюдателя. Някои от най-дребните частици в различни моменти са или вълна, или си остават частици. Това отваря едно голямо поле за физиците (които вероятно един ден ще наричаме новите революционери), които подобно на един Хокинг отвориха вратата към разбирането, че всъщност паралелните светове и вселени не само за нещо възможно, ами и най-вероятно ги има. Експериментът на Шрьодингер (замислен със съвсем други цели) доказва и това - в единия свят котката умира, в паралелният я оцелява и вероятно идеята, че тя е мъртва и жива едновременно вече не буди толкова недоумение.

Всъщност тези разсъждения прилагам не, за да изнясам лекции по материя, която самият аз не разбирам, а да формулирам един свой религиозен парадокс, така, както го виждам.

Наскоро гледах филма "В какво се превръщат мечтите" главната роля в който се изпълнява от Робин Уилямс. В този зашеметяващ филм героят на Робин Уилямс умира и отива в рая. Раят представлява нещо като реализирана негова лична утопия, подобна на картините, които съпругата му в живота рисува. Още тук ме сполетяха няколко въпроса - първо - какво може да се прави в рая. Самата идея, че райският живот е вечен е стъписваща и неописуема, защото сериозно може да травматизира нашите преходни мозъци. Раят във филма бе показан като безкрайно пространство в което всеки може да има собствена вселена и все пак (филмът все пак е правен от преходни хора) не бе обяснено какво може да се прави толкова време в един рай без най-накрая да полудееш от скука.
Подозирам, че това е нашият проблем като хора - не можем да обясним вечността, защото никой от нас не е вечен. И тук веднага ме влудява друга еретична мисъл - защо съдбата ни е такава - ние можем да формулираме големите въпроси, но никога, ама никога няма да стигнем до големите отговори, освен, ако не научим как да си спестяваме смъртта.
Във филма адът бе представен като място в което хората не разбират, че са умрели впримчени в егоистичната си илюзия, че са център на света и живеят в полуразрушените светове на собствените си кошмари. Главният герой Робин Уилямс трябва да отиде до ада, за да спаси жена си, която е извършила самоубийство след неговата смърт, за да й обясни простата истина за мястото на което са попаднали.

И сега обещаният ми въпрос, на който нека да отбележа нямам един-единствен отговор. Ако в една вселена в която има паралелни светове съществува Бог, той трябва да има очи за всички светове едновременно. Тоест Бог ще вижда всички възможни варианти на реалността. Питам аз тогава как тогава един Бог ще определя кой е за рая и кой е за ада? В очите му всеки един човек би живял в много светове едновременно (Тери Пратчет нарича тези светове "различни крачоли на времето"). Тоест всеки в очите на Господ е всичко - и светец, и убиец, и грешник, и добър човек, и алтруисти, и егоист, и монах, и масов убиец, и добродетелен, и ужасен, просто защото паралелните светове нямат край и във всеки един свят би трябвало да има различни версии на самите нас. Как става работата с отсъждането кой за къде е? Ако всички сме всичко във всеки един момент, то има ли място за някакво морално решение за нашата добродетел?

Може би това е причината квантовите физици да не говорят за Бог (изписвам го с главна буква, но не знам дали не трябва да сложа малка). Другият възможен отговор на парадокса са паралелните светове е, че, ако Господ има, той вероятно вече не иска (или пък не може) да се намеси в създадения от него свят, точно както химиците, които като смесят няколко вещества могат само смаяно да наблюдават какъв е ефекта от това, но не и да се намесят в резултата.
В този смисъл, ако Бог има, той вероятно прилича на човек с бяла престилка и очила, който вдъхновено гледа нашата вселена в своята колба и си казва, че този път е създал нещо по-различно...

И най-накрая - котката на Шрьодингер е едно щастливо създание, въпреки, че я дебне смърт. Тя е единственото същество в нашия свят, което стои като пионер на най-голямата, единствената досега непрекрачена граница и, ако Фуриите на Квантовата физика решат, тя може да се завърне оттам. Жалко е, че тази котка не знае да говори. Басирам се, че историите й щяха да са размазващи...

Моята съвсем сериозна теория за порното

(моралисти в този текст не се допускат)



Същинският модернизъм в изкуството си има точна година - 1915 г. Тогава руският художник Казимир Малевич шокира света с платното си наречено "Черният квадрат". Руският авангард винаги се е славел с буйното си незачитане на всяка нормативност, но картината на Малевич излиза дори вън от тази революция. Защото на платното на гениалния художник е нарисуван един голям черен квадрат и нищо друго. За изтънчените естети и паркетни културтрегери в Русия подобна картина е била като звучен шамар в лицето.
В какво се изразява модернизмът, самият той се нарича супрeматист, на Малевич? В своята картина художникът просто сменя гледната точка към цивилизацията. Вместо като зомби да рисува това, което е пред очите му, Малевич почва да търси първоначалната форма, тази която стои в основата на онова, което виждаме. И така се ражда Квадратът. Квадратът е нещо, което никога няма да открием в природата. Природата не се слави с геометрични пропорции. Квадратът като форма е творение човешко, което може да намерим във всеки продукт или постройка на цивилизацията. В този смисъл модернизмът/супрeматизмът на Малевич е търсенето на самата същност на света, на изчистените форми, на първичното начало, дало старт на това, което наричаме цивилизация...


След този доста необходим увод сега вече ще говоря за порното като жанр на жанровете, стоящ над всяка нормативност. Литературата, а и киното в своят замисъл всъщност пресъздават човешки драматизъм и разказват истории за пътя на хората един към друг. Навремето брилянтен ексцентрик като Анди Уорхол обаче смени този поглед. В 7 часов филм той засне единствено как един човек спи. Форма и съдържание преливат в една непробиваема (а и да си признаем негледаема) сплав. Порното разрешава този проблем отведнъж. Като жанр порнографията е безсюжетна, точно защото пресъздава едно вечно желание, което няма нужда понякога дори от думи. Порното е свръхмодернистичен жанр точно по начина по който картината на Малевич преобърна представите за света.
За какво говори порното? То пресъздава сюжета на сюжетите - няма нужда го описвам, в края на краищата опитваме се да градим сериозна, аналитична теория. Човешките тела, които извършват сюжета на порнографията по един или друг начин стоят в основата на цялата литература, на всичките снимани филми. Защото за какво говори например "Гордост и предразсъдъци" на Джейн Остин, ако не за двама души, които зад невероятните диалози, които водят рано или късно ще стигнат до действия, които са запазена територия на порното. В този смисъл порнографията е съвършеният жанр към който води цялата литература или всички филми. Ако трябва да се изразим по друг начин - литературата е началото, порното е завършека и заради това е жанрово неповторимо.

Описаната съвършеност съвсем не означава, че жанрът за който говорим няма проблеми. Проблеми всъщност колкото искаш. Напоследък се забелязва една пренеприятна тенденция порното допълнително да бъде модернизирано чрез накъсан монтаж, странно осветление, налудничава хореография, безумна режисьорска работа и тъпанарското желание порнофилмите да натоварят своя реципиент със смъртоносна доза черен екзистенциализъм описващ безмислието на битието. Всъщност всеки опит за допълнителна модернизация на жанра е обречен на фалит, защотото, както мъдро бе отбелязано в началото, порното е жанрът на жанровете и какво, по дяволите, да му модернизираш още.

Да не забравяме, че порнографията има и друга свръхзадача и тя я постига донякъде естествено. Жанрът трябва да резонира с дълбините на душата на своя зрител, да се промъкне през железните решетки на Аз-ове и СвръхАз-ове, да премине през лабиринтите на несъзнаваните психози и травматоидни копнежи, да се изкачи по ледените върхове на комплекси и мании, за да може казано по градски, да надърви крайния потребител. В този смисъл порното е фабрика за илюзии, която в нито един момент не трябва да си признава, че е фабрика за илюзии. Точно играта, желанието, похотта, възбудата, превръщат този жанр в еманация на постмодерното човешко съзнание, което според запознати се характеризира единствено с желанието си да чука, яде и да се забавлява/играе.

Порното е култура, която постоянно трябва да се подновява отново и отново, отново и отново, защото в противен случай ще загине. Тази култура не може да си позволи статичност, защото ще се разпадне. Порното е жанр, който се цели в несъзнаваното, а за целта трябва постоянно да се разнообразява, защото от дебелите и прашни книги, които никой не отваря, знаем, че несъзнаваното е територия дива и пълна с призраци.

Хедонистичния заряд на порното сам по себе си би трябвало постоянно да възпламенява съзнанията на знайни и незнайни тийнейджъри по земята, но тази теория би била непълна, ако не обобщим част от проблемите на Съвършения Жанр, които основно можем да открием в неговата американска разновидност.

Първо - пластичните хирурзи в Ю ЕС очевидно не са хората с най-голяма фантазия по земята, защото в един момент всички американски порнозвезди (солта и земята на жанра) започват да си приличат като клонинги на едно и също извратено технологично съзнание. Май ще се окаже вярно пророчеството, че силиконът означава буквален край на разнообразието. В един от документалните филми фактът на уедняквяването бе коментиран от режисьор по следния начин: "Преди като видех гърдите на жена се възбуждах, сега първо се сещам при кой хирург е била".

Второ - самите американци трябва да са доста отчаяни хора, защото средната дължина на сексуална сцена в техен филм е около 30 минути, което идва повече дори и на калени порнодухове. Да не говорим, че според последните проучвания на канадски учени най-добре за здравето е сексът да продължава от 7 до 13 минути (а пишещия тези редове е твърдо убеден, че щом 79 секунди са достатъчни за него, те трябва да са достатъчни и за всички останали по света).

Трето - американците приличат на аптекари и са разграфили порното на жанрове и поджанрове да има за всеки вкус. В това принципно няма нищо лошо - но ние европейците сме хора глобални и не можем като янките да разграфяваме и картотекираме подробно териториите на нашата похот.

Ами това е. Като ми дойде ново вдъхновение ще продължа темата.


(Авторът не носи отговорност за пристъпите на моралистична паника при възприемането на този текст )

Идва ли Винету на наркопазара?

Като тийнейджър, говорим за времето преди интернета, обичах да се забавлявам като чета индиански романи. В класиките на жанра написани от Карл Май имаше несметно количество екшън, тропот на бързи коне и лека романтика, но достатъчно добре дозирана, за да не се издразни младата аудитория.
В тези индиански романи винаги имаше две действия, които се повтаряха отново и отново, но не омръзваха. Става въпрос за скалпирането и за рязането на уши. В натовареният с естествена мистика свят на индианците тези актове символизират върховната победа, която дори смъртта на противника не може да ти донесе. Този варварски ритуал поставя по особен начин въпросът за триумфа и поражението.
В България очевидно вече е израсло едно поколение наркодилъри, които са откърмени с индиански романи. Как иначе можем да си обясним епидемията с рязане на уши в столицата. Според МВР тези действия за свързани с преразпределението на наркопазара. Започвам да се плаша от пряката аналогия между индианската култура и нашите наркомутри. Индианците са били кръщавани с имена пряко свързани с с околния свят - Седящия бик, Гръмотевичния облак. Българските им аналози си имат някакви си там кръщелни имена, но влизат в медиите с бойните си прякори - Крушата, Клюна, Кръвта, Бухалката, Курвата, Писъка, Японеца и много други, паднали по бойните бели полета в името на кокаиновия Маниту. Изобщо същата варварска екзотика.

Дали пък тук в цялата си кошмарна неправдоподобност не се е реализирал фантазираният свят на Карл Май, с разликата, че благородни герои просто отсъстват.
Нали казват, че трябва да познаваш своя противник, ако искаш да го победиш. Може би е време следователите да поседнат и да препрочетат безсъртното творчество посветено на индианците. Току-виж стане някой пробив в разследването. В противен случай няма да се удивя, ако четем утре и за скалпирани дилъри. Абе, добре дошли в България - тук литературата се сбъдва!

Защо избрах да съм оптимист?

Размишления за ролята на съдбата и епосът "Емануела" в моя собствен живот


Родих се в културата на глобалния хленч. Това е тъжната истина за собствения ми благороден произход. Човек не се замисля за въздуха, който диша, така и аз не си дадох сметка за диктатурата на българското оплакване, което е заключено в демонични фрази, станали част от живота ни. Мамка му, сега като се замисля тук децата преди да научат думата "мамо", научават, че най-добрия отговор на въпроса "Как си?" е "горе-долу". Смятам, че тази наша особеност като народ е уникална, както и обратното ни кимане за "да" и "не", действие при което сме в опозиция на целия останал свят.
Не ми е ясно откъде идва културата на безкрайното оплакване, нито пък особено искам да науча, но е факт, че тя е навсякъде край нас. Дори богаташите не се хвалят с парите си, водени от нелепия страх да не събудят божествата на бедността, които да ги потърсят с отмъстителен поглед. Страхът е нелеп, не защото божествата на бедността не съществуват, а защото когато ги събудиш няма никакво значение дали си ги призовавал или не. (Аз поне така смятам).
Друга отвратителна черта в българското възприемане на вселената е, че изживяваме всяка събитие като конспирация на неведоми сили срещу нашия собствен живот. Ако перефразирам една безсмъртна мисъл на Виктор Пелевин ще кажа, че съвсем естествено конспирация срещу България има, проблемът е, че в нея участват всички пълнолетни българи...


Аз отдавна имам проблем с теориите на конспирацията. Самата идея за целенасочени заговори за унищожение на държави и до днес предизвиква у мен единствено и само смях. Смехът ми можеше да бъде секнат бързо от политическите потоци у нас, защото именно със средношколския си скептицизъм към всяка теория на конспирацията успях да се изпокарам с доста от своите роднини при това (само за протокола да отбележа) бях на още твърде млад. Веднъж на някакво семейно събиране един от далечните ми чичовци с глас на праисторическо влечуго се прокашля и убедено заяви на роднинската аудитория, че евреите всъщност отдавна са съставили Световно правителство. Без да подозирам каква доза лично откровение този мой роднина вкарва в думите си, го попитах, като има такава голяма и мащабна конспирация, как точно той, един обикновен военен е научил за нея, пък и притежава свобода в достатъчна степен да досажда със знанията си на своите роднини... Праисторическата вкаменелост леко се вцепени, после пазейки спокойствие ме препрати да прочета някакви книги, които трябвало да чета между редовете, да взема цитати оттук-оттам и най-накрая в един небесен ден знанието само щяло да дойде при мен и тогава да осъзная тайните механизми, които контролират света.

Бях достатъчно млад, за да послушам такъв съвет, пък и не разбирах изобщо за какво става дума. Едно обаче вселенско съвпадение, или пък нека да го нарече изкушение, промени моя свят и трайно ме нареди сред неконспираторите. Какво се случи? На етажерката на която бяха творбите една до друга се оказаха две книги - "Световната конспирация" от Нино Николов и "Емануела" 1 и 2 от Еманюел Арсан. Сега разбирам, че това е бил ключов миг за моето собствено съществуване. Защото, между двете книги, аз съвсем естествено избрах "Емануела" (а и още 200 години да живея няма да забравя, че втората част на тази поредица носеше заглавие "Антидевственицата"). Не ме разбирайте погрешно - "Емануела" е слаба книга, поне сега смятам така. Но ако трябва да избирам между нея и конспирациите, никога няма да се поколебая.
Между другото "Емануела" е книга, която разказва за съдбата на една палава девойка В Тайланд и пътешествията й в световете на сексуалните наслади. В книгата тогава, а и сега, не ме дразнят описанията на сексуалните актове, а това, че авторката Арсан определено се изживява като философка и огромна част от нейния епос всъщност са бла-бла, празни приказки и философски разсъждения, които никога, ама никога не се постарах да разбера. Според мен човек от чиста почтенност дължи едно нещо на света - като си решил да се отдаваш на разврат, наслаждавай се на мига, кефи се максимално, но не задръствай пространството с философски обяснения. Тъпо е.
Само още един факт - актрисата Силвия Кристел, която играе ролята на Емануела в едноименния филм и който филм гледан днес е невинен като приказката за Червената шапчица, по-късно става официална любовница на френският десен президент Валери Жискар д'Естен, като понякога дори тя е домакиня на дипломатическите приеми. Д'Естен като всеки десничар по тази земя е пълен идиот и губи всичките си предизборни диспути с претендента на левицата Франсоа Митеран, но връзката му с Кристел, допълнително му забива нож в гърба.
Тоест "Емануела" в най-буквалния смисъл не само ориентира мен към правилната част на света, но е прецакала и един десничар. Събитията се нареждат добре. Какъв беше моят извод от цялото това осъзнаване?

Изводът ми се описва с две думи. Долу песимизмът! Аз избрах да бъда в по-забавната част на света. Светът в който можеш да избереш между "Емануела" и "Теория на конспирацията" е свят в който всичко е възможно да се случи. И каквото и да стане, очевидно няма да има нито един момент на скука. Е, как да си песимист тогава?

Като Шекспир ли е Бойко Борисов

Има една безспорна истина. За каквото й за говорим в този свят, сигурно рано или късно ще стигнем до Шекспир. Сетих се за това когато вчера прочетох програмата за управление на Столична община до 2011 г. О, как само звучи тази програма. Като музика в ушите на чуващия, като блясък в очите на виждащия, като просветление в разума на разбиращия, братя и сестри.

Томазо Кампанела навремето беше написал утопичният бестселър "Градът на слънцето". Сега разбирам, че тази прелестна утопия ще бъде нищо в сравнение със София след само три години. Тогава столицата ще е град със спортни зали, чисти улици, стопроцентова събираемост на местните данъци и такси, с изградени общински социални комплекси, 13 подземни паркинга, 300 милиона евро от публично-частни партньорства, ефирен и небесен град за ужас на всички останали европейски столици.
Не е ясно как ще се случи това до 2011 г. Защо тази градска утопия е отложена за след три години в толкова тъмното бъдеще? Нали казват, че няма по-разтегливо понятие за време от латиноамериканското "маняна". Ами на мен тази 2011 г. ми звучи точно като "маняна". Или пък като онези думи в Макбет (не напразно отворих дума за Шекспир в началото): "туй наше вечно утре, утре, утре, пълзи от ден на ден с крачета ситни".
Програмата за Столична община бе обявена под мотото "Промяната продължава". Само, че по-добре щеше да бъде лозунгът да звучи "Промяната продължава маняна". Защото очевидно от описанията ще трябва да чакаме чак до 2011 г., за да видим София като различен град. И се питам ами, ако в един слънчев ден след три години софиянци се събудят и видят все същото - какво ще е станало с лъчезарното бъдеще, което ни се описва от кмета. С крачетата си ситни сигурно то отдавна ще е само спомен за една добра смешка през 2008 г.

Изкупление и надeжда

Толкова години прекарани в капитализъм успяха да направят от мен типичен социален циник. Казвам го не, за да се жалвам, просто отбелязвам факта. Цинизмът е добра позиция, когато трябва да обясниш на някоя мацка, защо още не си милионер или пък защо не смяташ да направиш нещо смислено с живота си.

Обаче има един филм, който винаги успява да стигне до мен, независимо в какво състояние съм. Знам този филм наизуст, чел съм повестта по която е направен стотици пъти, но винаги чакам до края, за да усетя целият трепет на филма. Това е "Изкуплението Шоушенк".

Филмът свършва със следните думи: "Чувствам се толкова развълнуван, че трудно стоя на едно място, а главата ми е празна. Мисля, че това е вълнението, което може да изпита само свободният човек, когато е в началото на пътешествие, чийто край е неизвестен. Надявам се, че ще успея да мина границата. Надявам се, че ще видя своя приятел и ще му стисна ръката. Надявам се, че Пасификът е син, както е в мечтите ми. Надявам се!"

Това за мечтаната синева на Пасифика винаги успява да ме развълнува. Вероятно вече винаги когато чуя за Пасифика ще си представям един дълъг и безумно бял плаж по който с усещането за върховна свобода се разхожда Морган Фриймън.

Навремето когато прочетох за първи път невероятната новела на Стивън Кинг "Рита Хейуърт или Изкуплението Шоушенк", част от невероятния сборник "Особени сезони", въпреки че бях още ученик се замислих - защо всъщност в заглавието се говори за изкупление и какво по дяволите може да означава изкупление. Въпреки че не искам да пиша религиозен трактат (пък и то ще стане страшен религиозен трактак от един атеист) все пак, за да се стигне до идеята в тази повест и съответно филм трябва да сме наясно със смисъла на изкуплението.

На английски тази дума е redemption, но хардкор религиозният термин е atonement. Между другото в интернет прочетох, че думата изкупление се среща само веднъж в библията. Ако проследим сложната етимология на atonement ще видим, че тя представя идеята някой да бъде в хармонични отношения с някой друг. Значи описва как един човек е в мир и хармония със собственото си божество.

Днес обаче с думата изкупление се описва по-скоро не самата хармония, а нейното постигане. Целият сложен процес по завръщането в доброто.

Изкупление означава още, а това вече е единствено и само мое разбиране, сложен процес по осъзнаване на това, че известно време си бил в заблуждение, а това е най-трудното нещо, което едно човешко същество е в състояние да направи.

И сега вече въоръжен с тези измъчени изводи ще се опитам да формулирам своето разбиране за "Изкуплението Шоушенк". Основните герои в книгата/филма са двама - Разказвачът Ред и Главният герой Анди Дюфрен. Първоначално грешно смятах, че изкуплението е нещо, което се отнася до Анди Дюфрен, героят, който успява да избяга от затвора, но после разбрах, че не съм прав.

Изкупва този, който е изгубил надеждата си. Който смята надеждата за отрова способна да те умъртви. И това е разказвачът Ред. Затворът формулира по различен начин неговата собствена философия - зад решетките съхраняването на надежда е в състояние да те унищожи, особено когато нито една от надеждите ти не се сбъдва.

В този смисъл затворът "Шоушенк" е като ад наяве. Какъв ад обаче? Ад от най-гадните - баналният ад на баналното зло. На злото станало абсолютна част от реалността. На злото неразличимо от човешкия живот.

Кефя се на това, че изкуплението става когато идва надеждата.
Имало е времена когато надеждата е считана за абсолютното зло. От древногръцката митология е известна кутията на Пандора, която съдържала всички злини по света и която била отворена. Това, което по-малко се знае обаче е, че човечеството е било спасено, защото най-голямата злина останала в кутията. А коя е най-голямата злина според древните гърци - да, много сте прави - именно надеждата.

Стивън Кинг очевидно обаче е далеч от древните гърци. Казват, че той е писател на ужасите и вероятно заради това е стигнал толкова надалеч в прозрението си за природата на изкуплението. Защото зад стените на всеки затвор има по един безумно син Пасифик, който се плиска свеж и свободен по бели брегове, които сияят. Когато осъзнаеш това никога отново няма да попаднеш в затвор, защото дори да поставят тялото ти зад решетки, никой не може да окове сънищата ти. Всъщност май точно в това е изкуплението. Да осъзнаеш собствената си свобода и да не позволиш на никой, никога, никога, ама никога да те спира да търсиш синия Пасифик. Звучи ли много банално? Големите истини обикновено винаги звучат така.

Време за жени

Оттук-нататък, който ми каже, че феминистката култура не е проникнала трайно у нас, ще трябва дълго да спори с мен и вероятно в края на краищата да изгуби. Откъде съм толкова сигурен. Чуйте следната случка. Три девойки в Габрово преди ден заформиха як бой заради момче в резултат на което на едната от тях бе счупен носа.
Ако се абстрахираме от факта, че историята е като извадена от сапунена опера, можем да направим доста глобални заключения относно фаталната природа на женското сърце.

На първо място, тази нова феминистка култура по отвратителен начин имитира мачисткото схващане за любовта. Нека да си припомним, че класическата любов от времената на тоталното господство на мъжете бе основно представяна като сблъсък между двама мъжкари и съответно единият от тях в края на краищата прибираше жената, представена като върховния трофей. Сега по странен начин картината е преобърната. И напълно логично - жените очевидно са повече от мъжете, а още от икономическата наука знаем, че когато предлагането не отговаря на търсенето ситуацията се нарича "дефицит".

Чисто литературно съотнесена тази драма вероятно може да ни даде и няколко фитурологични прогнози. Известният фантаст Робер Мерл преди години бе написал великолепната книга "Добре охранявани мъже". В нея след зараза, която избива повечето мъже, светът влиза в състояние на тотален матриархат и ценностите изведнъж се преобръщат. Мъжете биват ухажвани, на тях се гледа като на трофеи и като на нежен пол. Вън от черния хумор случки като тази в Габрово напомнят, че не бива да подценяваме фанастиката. Жените искат своята свобода, дори и когато тя е разбирана като български вариант на борбата в кал.
Ако, чисто по мъжки пък се впуснем в мечтания, може и да стигнем до разбирането, че впредвид на намаляващия брой на мъжете, в християнския свят трябва да се актуализира идеята за харема като форма на социално съжителство. Все пак мъжете (особено ценните такива) са кът след като стават причина за женски побоища.
И съвсем накрая, за да не оставам самотен в своите ръзсъждения, нека си припомним, че режисьорът Майкъл Мур в своята книга "Глупави, бели мъже" също с горчива ирония стигна до извода, че природата вече не се нуждае от мъже, особено след като е измислен методът "ин витро" и сега ги оставя да отмрат като вид. Дали е така или не, ще покаже бъдещата история, но дотогава нека да формулираме един съвет към младите дами в България - "Млади дами, обичайте мъжете, ама не се бийте заради тях!". Защото те ще се възгордеят. А природата още не е открила начин да се справи с всички бедствия, които може да нанесе един твърде възгордял се мъж.

Какво според мен не е наред с киното?

В този текст ще се опитам да изразя едно свое несъзнателно усещане за може би най-въздействащото от всички изкуства - киното (трябва ли да припомням, че болшевишкият водач Владимир Ленин се обезсмърти с фразата "от всички изукства за нас най-важно е киното").

Преди няколко години случайно попаднах на фестивал на студентски късометражни филми. Попаднах там, откровено си признавам, защото се опитвах да мина за умен пред една девойка, която също накарах да дойде с мен. Още първият филм, който видях ме порази, защото в него студентът от Франция бе изразил част от чувствата ми, които изпитвам когато сънувам странен сън.

Кратко описание на филма, който трае около две минути: той започва с две старици, които гледат някъде напред и са една до друга. После камерата започва да се върти в посока обратна на часовниковата стрелка и се виждат размазани къщи на близко село, хълмове в далечината по които вятърът размята тръни и прах, някаква малка горичка. Естествено през цялото време камерата продължава да се върти бавно. После виждаме още някакви къщи, в далечината след това се забелязват ниви и т.н. В крайна сметка камерата прави пълен кръг и се връща на двете гледащи старици. После показва, че те гледат как селяни разпъват човек на кръст.

Само за две минути разбрах, че истинското кино по никакъв начин не зависи от дължината, а от това направо разкъсващо изкуство да вложиш мисъл в кадъра и с нея да заслепиш зрителя. Навремето Джордж Оруел докато се опитаваше да разсъждава за безпомощните състояние на езика, бе казал, че киното е единственото изкуство, което може да пресъздаде един сън.
От мига в който гледах онзи студентски филм съм в състояние на постоянна незадоволеност от киното. Повечето филми са като да имаш самолет, а да го използваш единствено да спиш в него.

Визията е най-прекият път към съзнанието на съвремения човек. Уви, такова е времето. Но няма достатъчно добри филми - повечето са като плъзване по повърхността, но малцина се осмеляват да скочат в бездната, която се крие отдолу.

Щастливият край на 10 януари

Има едно много популярно и много вярно наблюдение на полския журналист Ришард Капушчински за ролята на понятието за граница в човешката история. Навсякъде край нас виждаме граници, отбелязва мъдро Капушчински, дори в човешкото тяло ги има. Сякаш нещо в нашия мозък, някакъв древен инстинкт, ни кара да очертаваме своята територия и да маркираме границите.
На 10 януари това наблюдение придобива нова сила, защото едва ли има друго събитие след 1989 г., което така ясно да разделя обществото, слагайки между двете части границата на интерпретацията за това какво се случи през 1997 г. на въпросния ден.

Кой загуби през 2008 г.?

Едното разбиране, споделяно вече единствено от уморени политолози, напомнящи на поостарели хипари, които отчаяно не искат да се разделят с прокъсаните дънки, е, че на 10 януари се е осъществило едва ли не колективно българско заклинание за промяна. В техния поглед преди 11 години е имало своеобразна обществена революция, която е изгонила силите на мрака. Тази интерпретация обаче обикновено пропуска изпотрошения парламент, хвърлените камъни, лумпенизираното скачане върху коли и лицата, изкривени от демонична злоба.
След това обобщение нека направим най-важното заключение. През 2008 г. ясно се вижда едно - десницата изгуби 10 януари. Хората, участвали в публичната екзалтация тогава, вече не искат да си спомнят за нея. В съзнанията на повечето от тях онзи период прилича на тежък махмурлук, при който не си наясно какво правиш. Днес остатъците от синята шаманология отчаяно се опитват отново и отново да преповторят старите лозунги, но сега те звучат абсурдно и никой не ги слуша. А и защо да ги слуша, наистина?

Революция или панаир?

Дълго време мислех, че десните у нас вярват в собствената си идея за събитията от 10 януари. Все пак дори и злодеите се нуждаят от представата за романтика. Наскоро попаднах на нелош текст от синия публицист Антъни Де ла Реа. Той е писан, при това доста без патос, миналата година по същото време. Де ла Реа се опитва да разкаже собствената си версия на събитията тогава. В края на текста обаче трябва да обобщи ситуацията и заявява: "Сега сме на края на този път, предначертан преди десет години. Накрая на българския преход от комунизъм към европеизация. Най-романтичната част на съвременната ни история, пълна с горещи страсти, митинги и шествия, палежи и погроми. Интересно време. Потвърждава се една, сигурно китайска, поговорка: "Не дай си, Боже, да живееш в интересни времена". Не съжалявам, че ги преживях."
Какво смущава в това заключение? Лично мен ме смущава обвързването на романтиката с палежите и погромите. Всъщност това е най-големият проблем на прехода у нас. Част от обществото го преживя като безкрайна и неограничена възможност единствено за погром. Погром над всичко и резултатът днес е трагичен. Трябваше да градим държава отново и сега се чудим защо някои нейни части не работят. Вероятно синият публицист е нямал това предвид със заключението си, но то неумолимо се натрапва като извод от прочетеното.
В този смисъл 10 януари 1997 г. беше продължението на един панаир на истерията и демонстрацията на мускули. Беше връхна точка на дебелашкото усещане, че когато силата е с теб, можеш да направиш всичко, включително и да насъскаш хората да хвърлят камъни срещу парламента.

Защо имаше и добра страна?

Аз съм от хората, които смятат, че 10 януари всъщност с късна дата помогна на България. Видяхме опиянени от мощ политически лидери, които четири години по-късно нямаха думи, с които да обяснят как са профукали такъв кредит на доверие. Тези лидери нямат думи и до днес. Оказа се, че 10 януари е помогнал единствено и само да си изградим няколко илюзии, от които дълго време не можехме да се отървем. Илюзията, че СДС е непобедима партия. Илюзията, че БСП никога няма да дойде на власт. Илюзията, че Костов ще упрявлява седем поредни свръхуспешни мандата.
През 2007 г. се случи нещо, което окончателно скалпира синьото обяснение за събитията от 1997 г. Експрезидентът Желю Желев, при това на посещение на "Раковски" 134, обяви, че БСП сега управлява добре и правилно. Това са думи на човека, който преди 11 години не поиска да даде втори мандат на социалистите, с който те отново да се опитат да съставят кабинет. Оттук-нататък започват новите обяснения на януарските събития и в тях десните просто няма да имат думата. Защото със задна дата виждаме техния политически и идеологически фалит, който хората, събрани в януарския студ, може би също биха усетили, ако не бяха запленени от фалшивата надежда, че тръгват зад правилната партия и още по-правилния лидер.
Днес, знаейки какво се случи, можем окончателно да поставим правилния въпрос. А той е - как да не стигаме отново до такава задънена улица? Каква е отговорността на всички обществото да не изпада в трагични ситуации, които го разделят след това за дълго?
Далеч съм от мисълта да твърдя, че БСП нямаше вина за цялата драма. Но 1997 г. беше полезна за нея, защото доказа, че е истинската партия на демокрацията у нас. Това не бива да звучи еретично. Социалистите събраха сили и жертваха собствения си интерес в името на демокрацията. Ако всяка формация у нас поне веднъж бе направила същото, сега България щеше да е доста по-напред.

Останаха ли още въпроси?

Наскоро прочетох още един, също нелош, развихрен и трепетен анализ. Неговият автор се опитваше да направи връзка между събитията през 1997 г. и учителската стачка. Идеята му беше следната - тогавашните студенти били сегашните активни граждани и те не можели да стоят безучастно в ъглите на обществения живот. Хубаво е да се впускаме в поколенчески фантазии, обаче в този случай аналогията е неуместна, а дори и шокиращо повторяема. Защото януари 1997 г. и учителската стачка през 2007-а си приличат по едно - бяха провалени от политическото яхване. Надеждата на скачащите преди 11 години и надеждите на учителите се оказаха разменна монета в политическа игра с неясен изход.
Българското общество понякога обича да се отдава на фантазьорство, при това в мащабни размери. Тъжната истина за 1997 г. беше, че колкото й да ни се иска, протестът не беше проява на събуждащо се гражданско общество, а по скоро колективен ритуал за поредно потвърждаване на вярата в политическото чудо. Преди 11 години българите се опитаха да повярват и да фантазират, че животът им ще бъде изстрелян в космоса на лукса само за две години. Не стана. Четири години по-късно правотата на това твърдение бе доказана. За пореден път склонноста към фантазии повлече крак и хората гласуваха за поредния Чудотворец. Сега на хоризонта е застанала поредната фигура от този порядък, а който не я вижда - да си пусне телевизора, тя обича да говори и да подхранва фантазии...
След толкова приказки трябва да уточня, че съм оптимист за България. Преживяхме погромите и палежите, които някои привиждат като десетоянуарска романтика, и не се пречупихме. Има шанс за нас, бъдете сигурни. И още нещо - не вярвам, че 10 януари някога ще се повтори.

Дядо Мраз vs. Дядо Коледа

Ако искаме да разкажем историята на последните 18 години като приказка, вероятно трябва да се спрем на сблъсъка между двата свръхмитологични образа - дядо Коледа и дядо Мраз. Ако търсим разделителни линии между сега и тогава, това ще е една от първите разлики. Преди "с червените ботушки" потропваше дядо Мраз, а сега в нощта между 24 и 25 декември се твърди, че през комините се прокрадва дядо Коледа. За него запознати казват, че се смеел с доста небългарския смях "хо-хо-хо!".
Двамата старци са като две отделни вселени, между които лежат много индивидуални истории. Аз бях фен на дядо Мраз, защото в моето детство той ми носеше подаръци. И няма да забравя никога, че в Универсалния магазин в Стара Загора имаше механичен дядо Мраз (уникален по рода си тогава), който пленяваше въображението на всички деца. Този дядо Мраз по роботски размахваше ръце и с метален глас казваше: "Честита Нова година, скъпи деца!". Можех стотици пъти да чуя това поздравление, но не ми омръзваше. Все пак стоях пред чудо на техниката, а в онези дни тя не се променяше с днешната си светлинна скорост.
После ни изцакаха с факта, че този старец бил гадно изобретение на комунистите, а имало друг истински - дядо Коледа. Трябваше ми време, за да разбера, че даваният ми за пример старец е изцяло творение на "Кока-кола". Пък му викали и Санта Клаус.
Контурите на приказката започнаха да се оформят - просто ни предлагаха да минем от един измислен свят в друг.
В крайна сметка днес децата са радостни, защото има двама дядовци - единият им носи подаръци по Коледа, а другият на Нова година. Така, че младото поколение няма защо да го мислим, бъдещето е тяхно, те ще се оправят. Яд ме е за всички останали, които трябва да живеят с двубоя дядо Коледа срещу дядо Мраз в главите си. Наскоро едно проучване показа, че огромен процент от българите тъгуват за социализма. Някои гадно коментираха, че е глупаво да тъгуваш за опашките за банани и другите глупости. Никой не зададе най-важния въпрос - защо се случва всичко. Знам, че отговорът по някакъв начин е свързан с двубоя на двамата дядовци в нашите съзнания.

Трите свята на СДС

През 1965 г. американският фантаст Филип Дик публикува едно от знаменитите произведения в научната фантастика - невероятната книга "Трите стигми на Палмър Елдрич". Дик по невероятен начин съчетава в творбите си американската следвоенна параноя със собствената си пристрастеност към наркотиците. Резултатът са мрачни, гъсти произведения, от които често струи отчаяние и хумор, черен като душата на масов убиец. Всяка книга на Филип Дик се откроява с преплетените в нея множество реалности - героите му често стигат до ситуация, в която не могат да направят разлика между сън и действителност. В "Трите стигми на Палмър Елдрич" тази ситуация е доведена до логичен завършек - на земята е произведена нова дрога, която позволява на всеки човек да се оттегли в собствена реалност и да не излезе от нея. Трите стигми всъщност символизират различните светове, през които минават героите.
Сетих се за книгата на Дик миналата седмица, когато СДС стана на 18 години. В собствения си път тази партия също мина през три свята, които в крайна сметка я доведоха до състоянието, в което е днес.

Първи свят - романтичен

В този свят, в началото на 90-те години, СДС не беше партия, а действителен съюз от различни формации - еколози, стари дисиденти, консерватори, демократи, радикалдемократи, както и немалко привърженици на социализма с човешко лице. Нещо в този дух дори се мярка в първите програми на сините.
В този свят СДС имаше шанс да бъде по-различна формация. Шанс, който красиво пропиля. Как да си обясним нормално, че съюзът, който възникна в името на демокрацията, изведнъж се задръсти с лидери, които си повярваха, че идеята почва и свършва с тях.
Така синята романтика свърши прекалено бързо и бе заместена от невероятни с ексцентричността си конструкции като града на истината и стачкуващите в него 39 народни представители. Трябва често да си спомняме за тези първи дни, когато романтиката на СДС бе пометена от параноя в големи размери и разнищването на вътрешни врагове. Ненапразно се сетих за Филип Дик - той е майстор да улавя подмолните чувства, да ги усилва и да ги запраща към читателя. Седесарите от първия период вкараха партията си в антиутопичния сценарий на преплитането на подозрения, съмнения, клюки и компромати в здрава сплав, която не можеше да бъде пробита.

Втори свят - силов

Когато разсъждаваме за историята на СДС, този втори свят е най-страшният, защото тогава партията се превърна в опасност за себе си. Фактът се потвърди от всичко, което виждаме днес. Двама лидери белязаха този период - Филип Димитров и Иван Костов. За тях може да се говори много и малко, в зависимост от гледната точка. Ако трябва да търсим ефектни сравнения за управлението на Димитров, наум ми идва едно - класическо торнадо в Средния запад на САЩ. За девет месеца управлението на Филип Димитров мина като торнадо и заложи огромна част от дефектите, които се проявиха по-нататък. В партиен план, нека си припомним, СДС се беше превърнал в генератор на новини за отлюспване, среднощни заседания на ръководството и централа за мрачни физиономии.
Костовото лидерство често е анализирано, за него са изписани десетки статии, но искам да се спра на един аспект, който изглежда дори еретично. Костов пое държавата в труден момент и това не може да бъде отречено, въпреки че десните пресолиха супата с хвалби за премиерството му. Моето скромно мнение обаче е, че истинската криза на държавността започна именно при Костов. Неговото управление на практика се подигра с надеждите на много българи, които го бяха подкрепили. Именно сините стартираха масовите практики на корупция, фалшива приватизация и спад на общественото мнение в държавните институции. Опитът на Костов да концентрира повече власт в ръцете си беше чудовищен удар и върху българските общини, които през по-голямата част от годината се чудеха как ще скърпят пари за заплати на учители и лекари. Този силов свят се самовзриви, защото си повярва, че е вечен. Седесарите около бившия премиер станаха жертва на вечна илюзия, която има способност да се промъква като зараза в сърцата на политиците - илюзията, че личността не зависи от политически идеи и че сама по себе си е отговор на всички обществени въпроси.

Трети свят - хаотичен

Истината е, че от всички СДС-та досега най-много ми харесва последното. Вероятно в мен се е задействал механизъм, който всички домакини чувстват, докато гледат сапунени опери - страдащият е симпатичен, дори и да не ти се иска. Надежда Михайлова, Петър Стоянов, Пламен Юруков всъщност белязаха търсенето на нова идентичност на партията и отчаян опит на това СДС да влезе в истинската реалност, а да не пребивава в параноичния си свят, пълен с чудовища, скелети и дребни интриги.
Все пак на 18-ата годишнина на тази партия не можем да не отбележим положителното. За първи път чувам седесари, които успявaт да вкарат разум в безумието на иначе остарелите си идеи. Единственият път на СДС, който ще изведе партията извън земите и световете на параноята, ще е пътят, в който сините изцяло ще скъсат с конфронтационното си минало и маниакалност. Когато СДС разбере, че е в един свят, в който има противници, но няма врагове, партията ще е направила първата стъпка към радикалното освобождаване от миналото. Според нобеловия лауреат Октавио Пас с душа се сдобива единствено онзи, който е минал през чистилището на историята. Може пък СДС по някакъв начин да се е одухотворило след всички драми? Ще видим.


Култовите герои на синята партия

В героичното минало на СДС се мяркат не една и две фигури, които обогатиха българската политическа комедия. Задължително е да си ги припомним, защото просто така трябва.

Един от тях беше председателят на Демократическата партия Стефан Савов, който беше един от малкото хора в сините редици, все пак опитали да се съпротивляват на тоталитаризма. В демократичната политика обаче той се прояви като изявен комик. Хората и до днес помнят някои от неговите изяви като председател на 36-ото народно събрание през 1991 г., както и актьорските му опити да се направи на пребит от митинг на левицата. Няма да си кривя душата - харесвах Стефан Савов, но не заради политическите му идеи, а заради това, че като преводач от испански брилянтно беше превел страхотната книга на Че Гевара "Мисля за безсмъртието на революцията".
Изследователите на синята идея и до днес не са забравили ексцентричната седесарка от Русе Свободка Стефанова, която в пленарната зала на парламента често демонстрираше остър език. Безсмъртни ще останат хардлайнерските й закани да пребие бившия военен министър Димитър Луджев. В интерес на историческата истина дамата не успя да пребие Луджев, но за сметка на това се увековечи, като го нарече "плужек", след като думата "влечуго" не й се видя достатъчна.
Кой може да забрави и гневната радикалдемократка проф. Елка Константинова, която стана дори министър на културата. Доста компетентната като литератор и критик дама за съжаление по никакъв начин не прояви тези си качества в политиката. Бях дете, но съм запомнил Елка Константинова с писъците й в пленарна зала, че комунистите пак бият и то заради някаква обикновена депутатска кавга. Историята се оказа странно отмъстителна, защото Константинова стана жертва на юмруци. Те обаче бяха на седесари, които й се нахвърлиха пред "Раковски" 134 в годините, когато СДС се разделяше с бой и кинжали със своето минало.
Сега покрай драмата в НДСВ от мрака на историята отново изплува и името на Стоян Ганев. Като боен седесар и външен министър той се прочу с желанието си да съди Съветския съюз, въпреки че в тази държава е завършил своето образование. Кой не помни и отецът, завършил ядрена физика, Христофор Събев, който се прочу с почти шаманските си бдения със свещи и странния си поглед.

Извратеният рай на Борис Виан

Тези дни имах странно литературно преживяване. Опитвах се да заспя, а сънят по никакъв начин не идваше. Такива мигове са протяжни и тъжни, но този път вместо да си мисля за глупости започнах да си мисля за литература. Тогава изведнъж реших, че трябва отново да прочета "Сърца за изтръгване" на Борис Виан. Скочих, взех си книгата и за четири часа я прочетох отново. Най-смисленото нещо, което съм правил от години. Тази книга може да бъде четена на много нива, но тогава в среднощния си литературен унес, аз родих моя собствена интерпретация, която вероятно е банална, но просто трябва да я запиша.

"Сърца за изтръгване" е велика книга за нещата, които се случват край нас, това е книга-сън, бълнуване, книга, която гради собствена вечност. Действието се случва в едно неопределено време, в един неопределено село. Сюжетът дори може да се разкаже като приказка.
Имало едно време една река и в нея хората изхвърляли срама си. Имало и един лодкар обречен да вади от реката срама на всеки и да го поема на плещите си. Хората му плащат в злато заради това и същевременно го презират. Да, точно за това се разправя. За един град в който срамът може да бъде хвърлен в реката, а един лодкар е обречен да събира този срам. Това е основата на романа. Останали без срам хората вече не могат да различават доброто от лошото и се държат гадно, защото без срамът си са добили невинност. В селото в живеят само ангели, тоест хора които не правят разлика между добро и зло - те изнасилват бабички, разпъват коне, бият деца, понеже има кой да поема срама им.
Това е раят, който Виан описва. Той не прилича на нищо друго.
В романът се мярка и един психоаналитик. Той е роден възрастен и празен. През цялото време иска да бъде напълнен с чувства. Той е психоаналик-вампир, защото изсмуква чувствата на хората, но вечно е недоволен.
В "Сърца за изтръгване" се появява и една майка на тризнаци, която презира мъжа си, задето й е причинил такава болка при раждането. Според мен от тук Виан започва да пародира Библията при това го прави целенасочено. Препратките към това са очевидни. Само, че неговата Дева Мария мрази мъжа си и отделя цялата си любов на своите три деца. Тези три деца по някое време се научават да летят, но майка им започва да ги пази като зеницата на очите си, държи ги в клетка, защото не може да понесе мисълта, че нещо ще им се случи.
Казвам ви - Виан пише библия, за един рай, който ни непонятен, извратен, маниакален, параноичен, но носи всички характеристики на рай.
И както действието на романа си тече в нормалното време, изведнъж Виан ни запраща насред вечността, където месеците носят имена като янрил, декарт, марюни, появяват се дати като 348 юлиември, вечността е дошла и не си тръгва.
Както й да е, прочетете книгата, Виан е гений. Въпросът ми е друг. При така описаният рай, къде е Господ - най-необходимият елемент на един рай?.
Господ, мисля аз, е онзи тъжен лодкар, който събира срама ни от реката, не го забелязваме, презираме го, а той е един тъжен, забравен господ, почти безсилен и безсмислен, и поради тази причина трогателен.
Ако това звучи тъжно, значи съм се провалил да ви обясня Виан.

Топ 7 на омразните ми книги

И аз като всички видях опита на книжарници "Хеликон" да направят списък на 15-те книги без, които не можем. Няма да коментирам окончателният списък сега, а вероятно ще му посветя отделна тема. Но в днешния брой на в. "Култура" видях една доста интересна статия на авторката Милена Цветкова. В нея тя изразява своите опасения срещу такава една подборка. Но там прочетох, че Умберто Еко готви сборник на име "Непрочетените книги". Идеята ми се видя интересна, защото обикновено говоря предимно за книгите, които харесвам. Сега ще се опитам да обобщя книгите, които според мен не ми донесоха нищо. И така моята класация на гадните книги:

1. "Алхимикът" от Паулу Куелю.

Категорично една от най-ужасните книги, която някога съм чел. Лигавият сюжет, простите изречения и абсолютната тъпанарщина на текста направо ми забиваха пирони в мозъка. Идиотията на тази книга бе толкова голяма, че със стиснати зъби реших да я изчета докрай, за да видя дали поне на края няма да се случи нещо. Естествено, нищо не стана. "Алхимикът" е рядък случай на класическа литературна отрова. Трябваха ми три дни, за да се съвземе след този терор на абсолютната простотия. Оттогава дори не докосвам книгите на Куелю...

2. "Фрагменти" от Атанас Далчев.

Колкото и да не ми се иска българин също попада в моята класация. Всъщност може в нея да има и други. Още като ученик когато попаднах на стиховете на Далчев (част от тях не са толкова лоши, има и едно-две стихотворения, които са доста добри) усетих, че в неговата естетика има нещо, което доста ме смущава. По-късно когато прочетох "Фрагменти" ми стана ясно какво е то. Далчев е един законодател на абсюлютната скука. Всичко, което може да бъде скучно в поезията при него е възвисено до ранг на абсюлотна норма. Особено е дразнещо е това, че цяло едно поколение университетски преподаватели се опитаха да изградят своеобразен ореол около Далчев и да го обожествят, което е адски гадно. Не си губете времето с разсъжденията на Далчев - просто не стават.

3. "Шифърът на Леонардо" от Дан Браун.

Също книга, която прочетох с върховни усилия. Естествено прочетох я, защото по едно време усетих как всички издигат фалцетно глас "Дан Браун е явление. Суперкнига". "Шифърът на Леонардо" е една банално, скучно, протяжно и глупаво книжле, написано изцяло вероятно за американци. Браун добре се е погрижил да не би случайно някой детайл да остане неизяснен и някой по-нетърпелив янки да захвърли книгата по-рано. Сюжетът е доста глупав, при това изцяло преписан от редица книга на тема - Христос - Мария Магдалена - Църква - Тамплиери - Конспирация. Мой приятел се пошегува, че единственото оригинално нещо в този роман е краят в който главният герой на практика преспива с пра-пра-пра-пра-пра внучката на Христос. Направи ми впечатление, че в едноименният филм по книгата моменът с чукането на края срамежливо е пропуснат.

4. "Дневникът на Бриджит Джоунс" от Хелън Филдинг.

От самото начало имах проблем с тази книга. Вероятно не можах да схвана нито една част от хумора в нея, защото съм мъж, въпреки, че ни виждам как сюжетът би могъл да бъде забавен и за жена. Книгата ми вървеше толкова равно, така предсказуемо и монотонно, че все едно имаш усещане как ритмично блъскаш главата си в бетонна стена. В някаква възгоржена статия за този роман срещнах изречението, че който искал да разбере изцяло душевността на съвремените жени, трябвало да прочете книгата. Да, ама според Филдинг съвременната жена има само три интереса - пиене, секс и хазарт. Всъщност аз ни виждам нищо лошо в изброените интереси, но съм срещал доста жени, които имат и много други социални пориви и заради това Филдинг нещо ми издиша като автор. От сблъсъка си с тази книга обаче извадих ценен урок - не докосвам чиклит.

5. "9.99" от Фредерик Бегбеде

Умишлено слагам тази книга тук, въпреки, че тя всъщност не е лоша, а и аз, независимо от критиките си, чета повечето книги на Бегбеде. Слагам я тук обаче, за да се оплача от една дива тенденция във френската литература, която адски ме дразни. Тази книга е показателна за нея. Тя е концентрирана върху драмата на един материално задововолен французин, който видите ли не можел да открие смисълът на съществуването. Тази егоцентрична фиксация, така характерна за Бегбеде, а да не говорим за Мишел Уелбек (него няма да го слагам в този списък, въпреки че също заслужава) е невероятно дразнеща. Мама му стара живееш в една от най-уредените държави в света, със стандарт недостижим да три четвърти от хората, ами не държим да слушаме колко си скофтен. Френската литература беше добра когато намираше начини да бъде стилистично различна и иронична, ама не държа във всяка нова френска книга да чета колко е гаден света. Просто е тъпо.

6. "Естествен роман" от Георги Господинов.

При внимателно четене на тази книга (аз обаче достигнах някъде едва до 40-ата страница) ясно ще разберем защо в България още дълго време няма да има стойностна литература. Този роман стана факт по времето когато всички твърдяха, че страната ни няма да влезе в постмодерната литературна епоха. Тогава всички медии се взряха в първия попаднал им роман, който се самообяви за нещо ново - творението на Георги Господинов. То е нарцистично, сляпо, клиширано и изпълнено с нещо, което межем да наречем фалшива псевдоинтилигентска меланхолия, което прави романа особено отвратителен. След този роман Господинов не написа друг, защото, за да сътвори първата си творба "писателят" изчерпа целия си жизнен опит. И край. "Естествен роман" е естествен край. Особено шокиращо за мен е, че писателите тип Господинов на практика нямат познания за страната вън от обособеното пространство, което наричаме "жълти павета". Те са слепи за всичко и резултът е книги, които не се четат.

7. "Войникът и държавата" от Самуел Хънтингтън.

Ето една книга, която толкова сериозно ме стресна, че дълго време с ужас размишлявах над нея. Това е едно от най-налудничавите четива писани някога от човешка ръка. Бащата на идиотската идея за "сблъсъкът на цивилизациите" е създал на практика една библия на неомилитаристичния западен фашизъм. Американският идиот Хънтингтън твърди, че американското либерално общество няма да оцелее, ако не е защитавано от един реалистично консервативен кръг от военни. На практика в неговата тоталитарна визия войникът стои по-високо от държавата, защото можел да предвижда злото заложено в човешката природа и знаел как да реагира на него. Книгата е такава дива възхвала на армията и нейните качества, че всеки нормален човек ще се почувства отвратен, възмутен и шашнат. Ако българин бе написал такава книга, на 15-ата минута след нейното публикуване щеше да се появи в списъка с най-издирваните престъпници от ФБР, а американските самолети щяха да получат мисия да бомбардират страната. Между другото всички книги на Хънтингтън показват, че един идиот може да търпи развитие и да се превърне в два пъти по-голям идиот.

Как идва краят на света? (Терминатор 2 и Терминатор 3)

През 1991 г. известният режисьор Джеймс Камерън режисира суперфилмът "Терминатор" 2. Сега разбирам, че като го гледаме днес можем добре да разберем какво се случваше в света. През 1991 г. Америка тържествуваше - страната беше победител, светът навлизаше във фаза наречена "край на историята" (въпреки, че самият автор на това илюзорно понятие по-късно се отказа от него), купонът изглеждаше безкраен, а американците бяха като богати туристи, които се плацикат в басейна на огромен кораб, недосегаем за времето, за вселанета, нито за злите сили в тази вселена.
Всичко това можем да разчетем в "Терминатор" 2. Защото филмът е щастлив. Бате Арни Шварценегер и момчето, което един ден трябваше да поведе хората срещу машините разказаха играта на лошият терминатор, който можеше да приема всякакви форми. Показателно е, че филмът свърши с това, че ядрената война бе предотвратена. Светът беше спасен и всичко трябваше да свърши с това....

12 години по-късно обаче режисьорът Джонатан Мостоу режисира филмът "Терминатор" 3. Годината е 2003. От него можем да разберем, че в САЩ се е случило нещо ужасно през тази декада и малко отгоре. Всичко онова, което беше бляскаво в Т2, вече го няма. Филмът е депресивен, тъжен. Това, което можеше да бъде спасено преди -човечеството, земята, изведнъж се оказва невъзможно. Героят разбира, че независимо от всичките му усилия, той не е в състояние да спре хода на историята и атомната война е неизбежна. Това, което може да направи терминатора е да го вкара в противоатомно скривалище и да му даде шанс да преживее свършека на света...
Това състояние можем да наречем прилив на история. През 2003 г. американците вече оканчателно са застигнати от историята и дори един Терминатор (I'll be back!) вече не е в състояние да промени хода на времето.

За 12 години американската мисъл отново е навлязла в любимото си състояние на предвкусването на апокалипсис. Страх ме е е от хора, които предчувстват края на света. Стотици терминатори дори не могат да ни спасят от тях

Кмет и топ-модел

В живота си обикновено избягвам да завиждам на властниците.
Това е добрата позиция, защото осигурява душевен комфорт, а и дава възможност за солидна доза оптимизъм от време на време.
Вчера обаче за първи път демоничния пламък на завистта към столичния кмет ме прониза. Прочетох някъде, че Бойко Борисов щял да се срещне с топ-модела Ева Хрецигова. Ето това си е за завиждане. Ева Херцгова е един рус блян, една жена, която намеква, че в тази вселена все пак са възможни и съвършените неща. Но като обмислих добре ситуацията стигнах до извода, че подобна среща крие рискове за Бойко Борисов.
Мъжете принципно не се отличават с много сдържана фантазия. Дори и кратка среща с красива блондинка вероятно би замъглила политическия поглед на кмета. Кой тогава ще говори за предсрочни избори и постоянно ще чертае планове по медиите как ще се случат? Кой ще обвинява тройната коалиция за дъждовете, залезите и липсата на български хитове по МТВ? В този смисъл Ева Херцигова днес е основната опасност за ГЕРБ. Тя може да пречупи летящия старт на тази формация като отклони лидерът й от правия път.
От тези мисли стигнах и до друг извод. Бойко Борисов и Ева Херцигова си приличат като обществени фигури. Никой не се вслушва особено в това, което казват, защото в повечето случаи то не се родее с върховете на мъдростта. Кметът и топ-моделът са натоварени по-скоро с визуални задачи - тяхната функция е да демонстрират, да бъдат иконични, да служат като плакат. Останалото трябва да се подразбира. Но все пак, ако трябва да избирам - аз съм спечелен за каузата на Ева Херцигова. Надявам се повече хора да направят моя избор. Светът ще бъде нормално място когато топ-моделите вземат надмощие над ченгетата....

Цялата власт - на недоволните

В България от известно време насам нещо ми прави потресаващо впечатление. Не знам защо е така, но в нашата страна живее едно огромно количество от недоволни хора. Тези мои сънародници винаги са ядосани за нещо. Те гласуват и прецакват нещата. Те говорят по медиите и от думите им излиза, че България е едва ли не африканска държава. Те проявяват политическо съзнание само, за да си намерят чудотворец в когото да вярват три месеца преди да го намразят.

Неусетно цялата власт мина в ръцете на недоволните. Говоря за цялата медийна власт. Понякога се дразня, че медиите вървят по този път, но те угаждат на читателите си. Недоволните хора в България сега гласуваха за ГЕРБ, както преди това част от тях бяха "за" Волен Сидеров.

Прекалено често виждам недоволните хора. Те не живеят бедно. Те живеят единствено в катастрофиралите си светове. Такива хора ме дразнят, защото никога няма да бъдат в мир със самите себе си. Това са нецялостни личности. Като се замисля, аз не виждам други глобални разлики между нас и европейските страни освен нечувано екстремното количество на вечно недоволните, които искат техния глас да кънти из общественото пространство.

Аз мога да приема дори това, че недоволните гласуват за идиоти, защото вероятно не намират никакъв друг начин да изразят собствения си фалит. Но това, което преля чашата за мен е прокрадващия се в последните дни фалшив морализъм. Не бях готов за вълната от неразбираема за мен злоба срещу един плакат на Азис и неговият медиен приятел. Признавам си, дори не бях обърнал внимание на това, че такива билборди има. Вълната от злоба и обществено лицемерие, която се изсипа обаче беше последната капка. В крайна сметка фигури като Азис ще има във всяко общество. Българското общество обаче понякога като че ли живее в собственото си средновековие все още. Тъпо е. Дразни ме. Същото се случи и с едно нещастно девойче от Външно министерство, чийто задник бе обсъден по страниците на всички медии. На това девойче сигурно не му пука, защото то е имало куража да пусне еротичните си снимки в Интернет. Мен ме вбеси обществената реакция. Всички говореха за девойката все едно е Усама бин Ладен... Недоволните искат винаги да бъдат чувани. И техният глас кънти.

Според мен точно заради недоволните България е доникъде. Защото провалените (и с този термин нямам предвид неуспелите в живота, а хората, които хронично не могат да намерят смисъл на съществуването си) виждат собствената си идентификация единствено в исторически смисъл. Заради това всеки опит да оценим наново историята си, или пък да се разделим с някой от митовете и халюцинациите, които са ни внушавали се посреща с толкова ярост и мрак.

Недоволните повсеместно са окупирали всичко. Писна ми от недоволни, честно казано. Човек трябва да знае как да бъде щастлив, дори и не всичко да е наред. Иначе просто ще се проваляме постояннно.

Защо да ми пука за китайската поезия?

Преди няколко дни прочетох едно двустишие от, оказа се, най известният древнокитайски поет Су Шъ:

Няма я цинската държава, прасковата цъфти,
и потокът тече както преди

В това стихотворение веднага си личи особеният поглед на поета - човешките дела, изкуствените нямат шанс да оцелеят, но природата, онова, което е естествено винаги ще оцелее.

Този възглед принципно е чужд на цивилизацията към която принадлежим ние. Нашата цивилизация сляпо вярва в човека и заради това той винаги е бил в нейния център по един или друг начин. Китаецът, древният такъв по-скоро, гледа звездите и осъзнава, че той няма шанс пред тях. Когато се съизмерваш с неумолимия ход на природата, трябва ли да ти пука за теб самия? Руският критик Александър Генис нарича китайската поезия "вечното настояще". Този израз много ми хареса.

Осъзнавам, че нашето общество винаги е живяло единствено и само с идеята за бъдеще. Животът такъв какъвто трябва да бъде е отложен за след години. Ние се примиряваме с настоящето, защото плакатът на бъдещето се мержелее по магистралата. Фантастиката като литература е израз на този копнеж. Може би в древен Китай фантастиката щеше да е неразбираем жанр, защото всичко там опира само до настоящето. Само до миговете днес с които трябва да се научиш да живееш.

Днес ми е интересно да чета китайска поезия. Тя е един сбор от мигове, които са видени от поета, но единствено и само като част от днешния ден. И заради това приличат малко на музика. Приличат на миговете в които стоиш пред нова планина и осъзнаваш колко по-голяма е тя от теб. Александър Генис казва: "Китайската поезия е словесно изкуство, което надмогва словото"
Сигурно е прав.

И сега вече ще дам отговор на въпроса в началото. Възприемайки битието в състояние само на настояще, на древнокитаеца принципно е чужд революционния поглед, защото промяната е нещо мимолетна и много след като тя бъде забравена прасковите пак ще цъфтят и дъхтят из полетата, а реката ще ромоли без да й пука за мимолетните промени на още по-мимолетните хора. Този поглед на древен Китай е великолепен. Той обаче може да бъде опасен.

Когато за първи път прочетох стихчето на Су Шъ ме порази едно чисто политическо откровение (знам, знам, трябва да се лекувам! :))! ) Китайската държава дълго време е пребивавала в състояние на тихо спокйствие и екстатично съзерцание на околностите. Обаче рано или късно настоящето настоява да се превърне в минало и идва отприщения поток на промяната. Китай стана страната на културната революция и хунвейбините...

Няма нищо по-красиво от илюзията, че можеш вечно да пребиваваш в настоящето, недокоснат от промените в света. Това сигурно се доближава до кротката представа за пълна вечност. В този смисъл древнокитайската поезия е красивият прозорец към един свят, който не можа да се състои, но ние сме благодарни и на това, че все пак можем да надникнем в него. В този свят най-голямата сила са цъфтящите праскови, които нагло показват, че красотата им е непреходна и метафорично се плезят на заснежените върхове на неподвижните планини...

Имаше ли екзекуции на местните избори?

Първият тур на местните избори не поднесе много изненади. Това обаче бяха едни тягостни избори, пълни с кални номера, ексцентрични фигури, налудничави платформи, медийни пируети, публични скандали, обществени грандомани, тъмни търговци на гласове и съвсем малко реална политика. След като обаче първоначалната страст отмина, е време да направим една бърза равносметка преди втория тур.

БСП - можеше и по-добре

БСП можеше да се представи и по-добре на тези избори. Едва ли някой ще отрече този извод. И все пак в тази изострена ситуация партията се представи убедително. Има една проста истина - ако днес кметовете все пак са хора с реална власт и ресурси, заслугата за това е на БСП. Социалистите бяха единствената сила, която години наред последователно отстояваше децентрализацията и интересите на местното самоуправление. Всички партии, които днес разчитат на кметовете си за своето оцеляване, трябва да минат и да кажат по едно благодаря на "Позитано" 20.
Убеден съм, че БСП можеше да постигне и доста по-добър резултат. Партията обаче пожела да плати твърде високата цена за него. Левите можеха да заложат на площадните приказки и популизъм, обаче дори и за момент не помислиха да го направят. На тези избори БСП окончателно се утвърди като последната преградна стена срещу популизма и това в краткосрочна перспектива изобщо няма да й помогне, но един ден всички само за това ще говорят.
Смятам също, че БСП не е в криза. Тя просто се променя. Това е единствената партия, която го прави и вероятно точно това е причината всички прогнози за крах и ужас неизменно да се оказват погрешни.

ГЕРБ - ами сега?

След представянето на ГЕРБ всички успяхме да видим тяхното самодоволство на пресконференцията им след първи тур. ГЕРБ е партия, която вече сънува звездите, а нейният неформален лидер сигурно тайно си е поръчал визитки, на които пише "Бойко Борисов - премиер на свободна практика". На всяка партия е позволен миг на радост след добро представяне. Това на ГЕРБ обаче не беше върхът им. Казано с прости думи - не е като да се изкефиш максимално. И хората на Бойко Борисов ще сбъркат, ако не си зададат въпроса защо се получи така.
Истината е, че хората не знаят защо гласуват за ГЕРБ. Имам предвид, че не знаят вън от желанието им да подадат гласа си за нещо различно. Проучванията показват, че новата партия е всеяден организъм - привлича гласове от всички краища на политическия спектър. Подобна еклектичност не може да се плаши, защото с леви, десни, центристки и профански гласове, струпани накуп, се получава някакво неясно формирование, което се гради на недомлъвки, преписани десни идеи, солидна доза унифициран популизъм плюс щипка попфолк култура.
След тази гръмо кипяща смес не е трудно да прогнозираме, че ГЕРБ трябва да си поставят въпроса - ами сега? Защото вече няма да имат оправдания за лошото състояние на София. Няма как да са виновни лошите общински съветници, Румен Овчаров, Сергей Станишев и всички останали гербаджийски демони. В този смисъл партията на Бойко Борисов вече е в плен на това, че трябва да предприема конкретни действия и тогава ще ги видим. А и половината от софиянци не поискаха да гласуват за никой. Важно е да се помни.

ДПС - те са


Навремето имаше един актуален виц за футбола - футболът е игра, която се играе от два отбора с топка и винаги печелят германците. В тази връзка можем да перифразираме и да кажем, че изборите в България са надпревара, в която се включват много участници, но накрая винаги ДПС си взима своето. Възходът на движението по отношение на общинските съветници е очевиден. ДПС е и единствената партия, която не допуска разпад в своите редици. Нека не натоварваме това с емоционален заряд. Партията на Доган е ярък пример за това, че малко дисциплина никога не вреди, особено в политиката. Направи ми впечатление един от анализите за представянето на ДПС. В Разградско те печелят мнозинство в много общини, но на пресконференцията си там те основно анализираха загубата си в Самуил. Това е здравословно поведение - в деня след вота да търсиш проблемите. Истината е, че ДПС са и ще бъдат траен фактор в местното самоуправление. Единствената грешка, допусната от тях, беше прекалената им нервност и страх да не изгубят в Ардино. Тази паника стигна и до националните медии и показа, че в ДПС също може да има пукнатини.

Обединената десница - майко мила

Обединена или не, десницата не се събужда. Вярно е, че тяхното представяне може да им се струва като отлепяне от дъното, но до повърхността им остават километри, а въздухът в дробевете им съвсем не е толкова много. Кратък поглед върху тяхното представяне - там, където десницата печели, тя печели с утвърдените си вече лица. Печели заради рутината, а не заради някакви нови идеи. Иначе десните отсъстват от политическата карта в прекалено много градове, за да може ситуацията да е нормална. Особено ме забявлява синият срив в Пловдив, техният могъщ син бастион, там, където кметове-седесари с години се гавриха с града и бяха убедени, че пак ще бъдат преизбрани. Трябва да свикват, че вече никога няма да бъде така.

"Атака" - големият губещ

След като сме започнали със стари вицове по отношение на "Атака", е особено подходяща една друга шега. В миналото Китай имал изключително усъвършенстван палач, истински виртуоз в гадното изкуство на екзекуциите. След изпълнение на смъртни присъди обаче един път човек се приближил до палача и го попитал: "Добре, аз бях осъден, ама защо на мен не ми отсече главата?". Палачът мрачно се усмихнал: "Така ли смяташ, ами пробвай да кимнеш тогава!"
След тези избори "Атака" е в позата на човека, който няма да смее да кимне, защото ще се види истината за екзекуцията. Всеки, който се е заслушвал в медийната пропаганда на националистите, няма как да не е отбелязал тяхната абсолютна увереност, че ще имат кметове в областни градове, че са първи в толкова много общини. Нищо не се оказа по-далече от реалността. "Атака" се провали. Вярно е, в много общински съвети оттук нататък ще трябва да бъдат търпени кресливите гласове на клонингите на Волен Сидеров, но партията все повече заема една специфична роля в българския политически живот - тази на кресливия, истеричен съсед, на който никога нищо не му е наред. Единственият полууспех за националистите е представянето им в Бургас, където техният кандидат, по стечение на кармичните енергии, шефът на тв СКАТ отива на балотаж. И сигурно ще загуби, независимо от постоянната си медийна бригада, която следи всяка негова крачка с лакейско опиянение. Заради това съветът ни към "Атака" е - не кимайте много!

НДСВ и всички останали

За НДСВ и всички останали може да се говори и много, и малко. В зависимост от гледната точка. Особената природа на местните избори го доказа. НДСВ също бяха доволни от вота. Всички са радостни. Малките партии също вероятно регистрират успехи. Бизнес партиите сигурно са дали пищни коктейли, за да отчетат някаква дейност. Не знам защо като се заговори за политика, неизменно от разговора отсъстват хората, върху които тази политика все пак ще се прилага. Много партии видяха в тези избори шанса да блеснат. Повечето не успяха. Но дали безкрайното дърдорене по общи теми и идеи от вселената не е причината повечето хора да забравят, че избори има. Тепърва ще си задаваме такива въпроси. Но отговорите ще почакат...

Европа след дъжда

През 1940 г. художникът Макс Ернст рисува една от най-великите, поне според мен, картини, наречена "Европа след дъжда. Поетичното име и невероятната експресивност на нарисуваното веднага ни прехвърлят към ужасът през който започва да минава Стария континент. Постапокалиптичния пейзаж, сухото небе и останките в тази картина намекват за нечувано и чудовищно страдание, сравнимо с много малко неща, за разлюлян кошмар, за буря, която винаги ще носим в сърцата си...

Защо се сетих за тази картина днес?

Защото тя е повод веднъж завинаги да избера да бъда на страната на оптимизма. Бурята, която разлюля Европа можеше да унищожи света. Европа обаче излезе обновена и по-силна от нея. Когато си преживял такава буря и стигаш до решението да превърнеш континента си в континент без граници - ето това е признак на сила. Радвам се, че съм част от времето в което търсим начини завинаги да забравим бурите и дъждовете. Както казах - избрал съм да бъда оптимист!

Изборните врачки

Една от постоянните причини за ужас край всички избори у нас е неизменният наплив на невероятно количество анализатори по всички медии. Който и вестник да отвориш виждаш анализ след анализ, които чертаят схеми, конструкции, правят прогнози, анализират тъмното бъдеще, дават съвети на партиите и пътьом слагат по някоя и друга тежка фраза като "системен дисбаланс", "дискурсивно противопоставяне" или любимото ми "прагматизация на вота".
Какво не е наред в тези анализи?
Винаги оставам с усещането, че този аналитичен език, който срещаме изобщо не описва държавата в която живея, нито пък политиката, която наблюдавам. Говори се, че българите щели да гласуват прагматично, а като са заслушаш в разговорите на хората по автобусите - срещаш точно обратното. Българите, тъжно е да го казвам, пак са в ситуацията да искат ново чудо и трепетно да желаят то да се случи. Това не само не е прагматизъм, а ни запраща изцяло в шаманската наука, която с подскоци и викове твърди, че контролира вселената.
Прагматичния вот, който няма как скоро да се случи в България, предполага трезва оценка на реалността и вземане на решения на нейната основа. Аз самият не съм способен на прагматичен вот и, ако разсъждавам необективно смятам, че това важи и за другите българи. Анализаторите обаче не подхващат тази тема, нито говорят за неизменният ропот на повечето хора срещу абсолютно всичко в държавата.
Не може да не сте виждали такива хора - за тях всичко е лошо, а описанието на животът им през последните 17 год. е описание на един непрестанен апокалипсис. Този тих и мощен ропот ме плаши, защото смятам, че това е ропот срещу демокрацията изобщо. В глабалното недоволство от всичко аз чувам онзи толкова древен страх от това да бъдеш свободен и да носиш отговорността за собствения си живот. Това е причината да смятам и, че автентично десните у нас не съставляват и 0,3 % от всички хора. А иначе новините заради това са пълни с хора, които казват - държавата да направи това, държавата да направи онова, къде е държавата, защото държавата спи...
Поправете ме, ако греша, но не беше ли голямата битка за свобода именно в името на по-малко държава в много от сферите на обществения живот. Ето сега етатисткият възглед отново тържествува, но по грешния начин.
Това са темите за които трябва да говорим преди тези избори. Резултатите и политическите процеси, нека да ги обсъждаме след вота. Иначе няма да открием разлика между анализатор и врачка...

Балканската драма на съседа-враг

Едно наблюдение на Ришард Капушчински по въпроса за границите ме накара да се замисля за нашата балканска съдба. Според известният полски журналист понятието граница е залегнало дълбоко в психиката на всеки човек. Навсякъде край нас виждаме граници, отбелязва мъдро Капушчински, дори в човешкото тяло ги има. Сякаш нещо в нашия мозък, някакъв древен инстикт ни кара да очертаваме своята територия и да маркираме границите...

Това разсъждение неизбежно ме доведе, както вече казах, на темата за това изстрадало парче земя в Европа, наречено Балкански полуостров. Тук границата е основен елемент от разбирането за света изобщо. Нещо повече - ние помним не само настоящите, а и предишните граници. Те са се отпечатали в нашата памет и стават отправна точка към разбирането ни на нашия балкански свят. Подобно отстояване на границите води до жестоко вражда и подозрения към съседите. След две войни Европа се научи да не забелязва чак толкова границите и да не се фиксира в различията. Ние тук сигурно и след 20 войни не бихме научили този урок.

Границата и нейното възвеличаване, нейното ясно отбелязване, ни настройва подозрително към съседите. В българският език имената на всичките ни съседи са обидни думи. Не се шегувам - всичките ни съседи за негативно оцветени в лексиката ни и до днес.

1. Турчин. Това и до днес е груба обида. В нашият език турчин означава изостанал, архаичен, гаден, злобен. "Този е ревнив като турчин". "Не се дръж като турчин". Все едно турците са някакво бедствие в духовен план.

2. Грък. Също обида. Да си грък в нашия език означава да си подъл, подмолен, хитър по гадния начин, пресметлив и скръндзав. "Този е лукав като грак". "Подъл е като византиец". Тази фраза, която се употребява и до днес пък е прекрасно свидетелство как езикът пази колективната памет за нещо, които индивидите няма как да знаят.

3. Сърбин. Поредна обида. В българският език сравнението със сърбите е начин да ти кажат, че си нахален, противен, предател и т.н. Това е сравнение, което е заредено с някаква историческа обида. Сърбите за болезнен за България въпрос, защото нашата история допреди 17 години е историята на един постоянен спад, докато съседите ни бяха нация в исторически възход. Сега палачинката се обърна, но езикът не се променя. Сърбите все още са обида.

4. Румъния. Румънец в нашия език е презрително понятие. Мани го тоя мамалигар! Румънски работи тоест глупави работи.

Това е едно наранено разбиране на историята. Дори езикът, който говорим очертава нашите собствени психологически граници и е добър компас за тъмната карта на нашите фобии и параноя. Смятам, че докато не променим това наше отношение към съседите си, няма как да успеем да се придвижим към различно бъдеще. Знам, че трябва да се борим с векове наслагвана омраза, но друг път няма. Омразата помага на човек за кратко преди да го убие с невероятните си количества отрова.
За целта обаче трябва да извършим едно епохално по размерите си усилие - да за престанем да гледаме на историята като фактор за съвремените отношения. Ние можем да се удавим от толкова много история, но от това няма полза. Съседът-враг е формула от миналото. Когато сме в състояние да я забравим може би ще трябва да се огледаме наоколо. И да видим, че светът е станал по-красиво място...

Човешката душа

Докато бях в почивка успях да прочета едно невероятно есе на мексиканският писател Октавио Пас - един от титаните на латиноамериканската литература, нобелов лауреат за 1990 г. Това на снимката е той. Есето му е от 1958 г. и е за романа на Борис Пастернак "Доктор Живаго". Аз самият, откровено си признавам, не харесвам толкова самият роман, въпреки, че никога не бих дал някой да каже лоша дума за него. За сметка на това поезията към "Доктор Живаго" е едно от най-великите неща писани от човешка ръка.
В есето на Пас обаче ме порази посоката на неговите разсъждения. Нека да цитирам един от неговите изводи:
"Само страдалият и обичалият истински, миналият през чистилището на историята, притежава собствена душа. Останалите просто нямат. Да, повечето хора нямат душа. Те имат "психология".

По някакъв странен начин тези думи резонират с някакво мое лично усещане, което обаче не съм имал силите да изразя по този начин. Пас продължава:

"Душа" е дума, излязла от мода, малко двуслислена и леко влажна - от първобитната светлина, дъжда и светлината. Чрез тази "тъмна" дума хората са започнали да опознават своята същност. Узнали, че притежават душа, те разбрали, че битието им е уникално, неповторимо и до известна степен свещено".

Това разбиране е апология на оптимизма. Осъзнаването, че имаш душа вече те прави свободен. Както казва Октавио Пас - човек остава извън всяка система дори когато й се подчинява по своя воля. Не можеш да живееш цял живот в затвор, защото просто си осъден да бъдеш човек, да бъдеш свободен.... Знам, че малко пресилвам думите на Пас, но когато усетиш възможност за глобална радост, трябва да й се отдадеш. Сега знам, че отново трябва да прочета "Доктор Живаго". Може би по друг начин ще преоткрия тази книга. В този миг обаче най-много ме радва страхотното усещане, че ще открия по нов начин един текст, който е минал през мен. В такива мигове имам ужасно лекото усещане, че някъде в мен, въпреки, че чистилището на историята не ме е застигнало, се крие една радостна душа, която иска да излезе под дъжда и да крещи от невероятно щастие..

Медийната истерия

За известно време бях в отпуска и нещо край мен ми направи странно впечатление. Аз съм журналист и спецификата на моята професия е да изчиташ безкрайно много информации и коментари по всяко едно от ключовите събития в страната. Само преди месец бих ви казал, че това е нормално и че така трябва.
Как обаче да си обясня състоянието на абстиненция в което почти изпаднах, когато започнах да си почивам. Вместо всички вестници се задоволявах с един, вместо всички новини - гледах по една емисия на ден. Състоянието е сравнимо с очистването от дрога. На втория ден прекаран така вече имах чувството, че бъзвъзвратно съм се отдалечил от политиката, че като се върна вече нищо няма да схвана, че край - изтървал съм нишката и вече завинаги ще си остана в лабиринта...
След такава детоксикация обаче установих, че аз вероятно като всеки съвременен човек съм жертва на нещо, което можем да кръстим "медийно истерясване". Когато се фиксираш в медиите започва да ти се струва, че всеки живот вън от информациите е нереален, неистински и недостоверен. А не е така.
Особената упойка на медиите обаче действа като заместител на реалността. Сякаш една невидима ръка се промушва в твоя мозък и вместо теб насочва погледа ти към телевизионния екран или вестникарскките статии. За първи път срещнах това огромно подозрение в романа на Виктор Пелевин " Generation П". Неговата корица е следната:


Че Гевара се появява като дух в романа, за да предупреди, че медиите изграждат реалност за която си въобразяваме, че е истинска, но тя не е.

Когато се оказах на другия бряг видях, че животът може да тече и вън от медиите, въпреки, че те не го забелязват. Медиите са потънали в коментари и в коментари върху коментарите и в коментари върху коментарите на коментарите. От този кръг няма излизане. Тогава видях къде е най-големия дефект на българската журналистика днес и ми стана неудобно. В българската журналистика отсъства обикновените хора. Нашите медии са прекалено институционално центрирани и жълтопавирани :))))))))). Те са слепи за обикновения живот, който не е задължително да е истеричен и потънал в медийна мъглица.

Казвам това докато още имам остатъци от спокойствието си. Сигурно след две седмици ще си казвам как съм успял да напиша такава глупост. Обаче ясно осъзнавам, че медиите не бива и не трябва да хвърлят читателите си и зрителите си в един и същ катастрофичен свят. Това не е призив за цензура или нещо друго, а ясно осъзнаване, че отвъд истерията, лежи едно късче нормалност, което е необходимо да получим, ако искаме да почнем с лечението си като общество. И ако духа на Че Гевара реши да помага, лошо няма....

Моята формула за патриотизъм

Аз използвам думата патриотизъм, но не я харесвам. Подозрението ми към това понятие е чисто прагматично, защото просто няма единно разбиране за патриотизъм. Всеки разбира каквото му скимне. И ако моето разбиране за патриотизъм се върти предимно около слабостта ми към бедрата на блондинките, то за Волен Сидеров е в дивата омраза и сляпата ярост към всички, което модерността е извоювала като придобивка.
Нека да ви цитирам едно определение за патриотизъм, което открих в политически форум посветен на тази тема: "ПАТРИОТИЗМЪТ е ГОРДОСТТА от НАРОДА и РОДИНАТА"(запазил съм авторовото желание да отличи някои думи с главни букви).
Не казвам, че това определение е лошо, но какво означава то? Какво е гордост? Какво е народ? Какво е родина?

Преди да сте заредили автоматите и да искате да ме поставите пред някоя стена, нека да обясня. В християнството гордостта е един от седемте смъртни гряха. Който е много горд ослепява за света. Така, че определението тук може и да е правилно. От много гордост българите често са слепи за света и заради това доскоро се влачеха доста зад основната част от него.

Какво е народ и родина? Този въпрос го задава още Гео Милев в поемата си септември. "Прекрасно, но що е Отечество?" и после следва ужасната фраза "и яростно лаят картечници". А тези картечници се използват винаги от хората, които стават и лягат с думите: "Отечеството е в опасност".
Народът и родината по начина по който ги разбират мнозинството от българите днес, са застинали в 19 век и трудно могат да бъдат адекватни на днешната действителност. Тези понятия в техния архаичен вариант обаче се изповядват така яростно, точно защото са отчаяна реакция на глобалната модернизация на света. Обаче днес знаем понятия като мултикултурно, интеграция, гражданско общество...

Естествено след тези думи веднага чакам обвинения в продажничество, нихилизъм, майкопредателство и други. Вече неведнъж съм ги получавал. Това е част от другата особеност на архаичният патриотизъм - той извира не от сила, а от слабост. Това си личи от всяко изказване на т.нар български патриоти. В най-скорошния фрапантен случай - всички те вкупом обявиха, че едва ли не една културоложка може сама да пренапише българската история. Става дума за случая с проекта "Митът за Батак". Патриотарите вдигнаха неистов шум до небето, искаха президент и премиер да вземат отношение по случая. Нима това е израз на сила? В тяхното разбиране всеки глас едва ли не е в състояние да действа като Йерихонска тръба и да строши стената. Пълни глупости! (В тъмния си гняв дори един от "патриотите" нарече културолажката Мартина Балева дете на гном и кучка, въпреки че самият той доста повече прилича на смесица между двете).

Ако съществува такова нещо като светъл патриотизъм той трябва да извира от усещането за сила и оптимизъм. Всеки друг извор рано или късно ще превърна патриотизмът в бясна ксенофобия и национализъм. Когато извеждам своята формула също така спазвам едно елементарно правило - просто не е учтиво и уместно да се гордееш с неща за които нямаш никаква заслуга. Защото по неведомата воля на космическата рулетка аз можеше да съм роден в Мадагаскар, Монровия или някъде другаде. Хубаво е да приемаш своето потекло, ама хайде по-леко с гордостите, че нещо много почнахме да прекаляваме. В този смисъл е доста наивно да се гордееш, че си българин, защото просто нямаш заслуга. Никой обаче не ти пречи да се гордееш с това, че можеш да изпиеш 12 бири една след друга, защото ти сам си се развил дотук.

Изразена с едно изречение моята формула за патриотизъм гласи: "Аз съм българин, но не смятам, че това е най-важното, което мога да кажа за себе си".