Абсолютна липса на сърце

 

В последните години България преживя всички възможни екзотики. Възход на телевизионна партия, която само за два избора стана първа политическа сила. Появата на млади костюмари, които щяха да пращат в пенсия Борисов, а след това се гушнаха с него в обща сглобка. След това се появи "Величие", за да ни демонстрира, че циркът е пълен, а най-накрая приключихме с "МЕЧ" и възходът на микроскопичните политически формации, които използват кризата като благодатна почва за развитие.

Никога не съм си мислел, че Корнелия Нинова може да се впише в тази енциклопедия на абсурда, но ето, че доживяхме и това. В неделя изключената от БСП бивша председателка тържествено обяви, че ще прави партия. Изненада в това няма. Не е първият бивш лидер, пристрастен към властта. Този феномен заразява и най-подготвените и стабилните. Ужасът идва, когато човек види какво точно казва Нинова: "Първо да видим какво ще правим и да се определим - ляво, център, консервативно. Но сме за семейните ценности, за децата. Но още не е уточнен профилът...".

Обърнете внимание - бившата лидерка на БСП не иска да определи профила на бъдещата си формация. Тя чака да види какво ще покаже политическият пазар и тогава ще плонжира където трябва. Кеф ти център, кеф ти дясно-център, кеф ти консервативно, кеф ти патриотично.

Политиката не като принципи, а като модна линия. 

Пълен потрес!

Къде остана онази Корнелия Нинова, която само преди 4 години на 50-ия конгрес на БСП изнесе доклад за това как тя е основен защитник на лявата политика в страната и неуморно се движи от нейните принципи? Корнелия Нинова, която водеше социалистите в битка след битка, днес вече иска да избяга от лявото и си търси друга опаковка. 

Какво трябва да означава това? 

Че политиката за нея е маркетинг? 

Че я разглежда като рекламна промоция и може да бъде, каквато си поиска? 

Всичко можеше да се очаква от нея, но не и това. 

Лидер на социалистическа партия, пък бил той и изключен, се самоубива, самоунищожава и напълно дискредитира, ако тръгне да си търси друго политическо амплоа. Защото така Нинова зачертава цялото си наследство в БСП. Тя не беше избрана за лидер, за да дава пресконференции или да се кипри в телевизионни участия, а да развива лявата идеология, да дава управленска форма на лявото мислене. Това, което прави днес, е политическо самоубийство. Ако утре изплува като центристки лидер, честно казано, няма кой да й гласува доверие, освен хардкор феновете й, които се отнасят с нея не като с политик, а като с божество. А това има много малко общо с левите принципи и с последователната лява политика.

Думите на Нинова не са гаф. 

Нейният суперприближен Георги Свиленски продължи тази саморазкапваща тенденция. "Вероятно ще се разположи в политическото пространство ляво-център, а може и да е патриотично", коментира той за бъдещия проект на Нинова. 

Какви ти тук принципи, каква ти тук последователност?

 Освободени от необходимостта да се преструват на леви, верните на Нинова бързо разкриха удивителен профил. 

Те, разбираш ли, чакат да видят къде ще им най-добре в политическото пространство. 

Утре могат да се преродят като десни консерватори, защото нали Калоян Методиев най-накрая трябва да си има партия за лична употреба. 

Ето пред такъв кошмар сме застанали...

Свиленски беше особено ироничен. Както говори за "разположение в политическото пространство" на новия проект, изведнъж мина на БСП и обяви, че партията трябвало да разширява своята подкрепа. 

Е, не, благодаря. 

БСП е минала през всякакви изпитания, през всякакви абсурди, но никога не се е отнасяла към политиката като към рокля, която можеш да смениш в движение.

Сърцето бие отляво.

За да кажеш, че след като си бил в БСП, тепърва ще си търсиш място в политическата скала, това означава, че всъщност ти никога не си имал сърце.

Никога.

 

„Площадът и Бърнард Шоу“ – градска пиеса за театър, политика и още нещо

 

Скандалът около пиесата "Оръжията и човекът" на Джордж Бърнард Шоу беше абсолютно предизвестен, практически неизбежен, ужасяващо незаобиколим и се превърна в огромна визиуална инсталация на раздраното българско общество и всички негови травми, бесове, вътрешни клокочения и безкрайни раздори. Сам по себе си този скандал е достоен за отделна пиеса, а тук ще се опитаме да скицираме нейните отделни действия, които доведоха до баталните сцени в центъра на София и алкохолните изригвания на градската интелигенция, че е е забиколена от народ от дебили и селяни, които не трябва да имат думата за нищо.

 

Първо действие: Зареждане на оръжията

 

Още през април, когато стана ясно, че паяжинясалото холивудско величие Джон Малкович ще режисира пиесата "Оръжията и човекът" на Шоу се видя, че големи групи в българското общество се чувстват засегнати от този странен избор. Пиесата на Шоу е тесногръда, изключително стереотипизираща и в нея като тънка червена нишка си личи, че младият автор все още не се е отърват от британската империалистическа надменонност. Наясно съм, че Шоу избира българите точно, защото те като история и народ нямат никакъв контекст в британската памет и самосъзнание, което му позволява да развие своите антивоенни тези и да ги съчетае с небрежна любовна история. Факт обаче и това, че той избира да насочи стрелите си към най-справедливата и смислена война в българската история - войната в която българските капитани разгромяват сръбските генерали и с кръвта си отстояват идеалите на Съединението. В своята мрачна история страната ни е водила много войни, но тази наистина е най-чистата, свята и светла. Война, която ни е натрапена, а ние печелим. И заради това великата Мерсия Макдермот в своята последна книга преди да почине не напразно предупреждаваше, че в България постяването точно на тази пиеса на Шоу би предизвикало скандал. Българското общество свикна да го унижават всякакви местни нищожества и телевизионни шамани, но идеята, че някакъв чужденец ще се захване с този скандален текст вече преля чашата. Нещо повече - ако прочетете всички стереотипизиращи тъпотии на Шоу ще видите, че това е точно отношението срещу, което целият Холивуд се бунтува днес. Типизацията на образите е началото на всяка етническа омраза. Да кажеш, че българите не се къпят е все едно да споделиш, че всички американци препиват с бира и повръщат всяка вечер. Това не е база за диалог между културите. Това е имперската надменност на Шоу в онези дни и честно казано пренасянето й в съвременна България беше абсолютно безсмислено. Ако ръководството на Народния театър искаше да натрупа точки с Малкович можеше да му предложи да режисира някоя българска пиеса. Това щеше да е истински културен феновен, начин две визии за света да се сблъскат. Изборът на най-скандалната, но не и на най-силната пиеса на Шоу беше като да се разхождаш със запалена цигара в барутен погреб. И неизбежното стана...

 

Второ действие: Първите изстрели

 

Колкото повече наближаваше денят на премиерата, толково повече се усилваха страстите. Съюзът на българските писатели намери достатъчно кураж в себе си, за да излезе с декларация срещу действията на Народния театър, както и да се възмути срещу избора на пиеса. Декларацията е силен и много смислен текст, който за първи път от години насам вербализира възмущението на част от културната общност срещу постоянната подмяна на стойности в нашето общество.

Тогава Джон Малкович се появи на сцената. Уви, по неговото поведение и отговори можем да съдим, че още с пристигането си тук е бил налазен от представителите на умнокрасивитета, които като хлебарки са се скупчили около него. "Съюзът на писателите не изключи ли навремето Георги Марков?", иронично попита холивудското величие. Още тогава стана ясно, че това не е неговата автентична мисъл. Това е подшушнат отговор, някой местен потен интелектуалец му го е издиктувал, защото отговорът в носи в себе си всички тъпанарски полулиберални труизми с които е заразен мозъкът на средностастическия градски пияница-антикомунист. Убеден съм, че преди да стъпи тук Малкович не е имал представа кой е Марков, а вероятно вече е забравил и това име. Но още тогава ми стана ясно, че кликата, която се е впила в американеца няма да се откаже преди напълно да осмуче ситуацията и да се изгаври с всичко възможно край себе си. До последно паразитите от умнокрасивитета не вярваха, че народът може да се опълчи на техния избор. Първо, защото те представа нямат къде точно живеят и второ - полуинтелектуалците отдавна не са в състояние да водят смислен диалог по някоя тема. Те живеят със сектантско светоусещане, затворени в своя токсичен балон, напълно откъснати от действителността и честно казано заради това културните им продукти често приличат на нещо, което е намерено на сметище за радиоактивни отпадъци. И заради това, убеден съм, дори и в най-мрачните си сънища, дори в дъното на най-киселинните им кошмари (там, където Путин идва в България, а от Посолството им спират грантовете) те никога не са подозирали, че навръх премиерата пред Народния театър ще се събере гневният черен народ и ще им поиска сметка за стореното. Когато това се случи - започна трагедията!

 

Трето действие: Оръжията на площада

 

Нощта на премиерата започна небрежно. Пред Народния театър се бяха събрали хора, но протестът си беше съвсем цивилизован, смислен, интелектуален и абсолютно граждански. Тогава директорът Васил Василев реши, че му е време да влезе в ролята на живота си и започна да се гърчи пред събралите се граждани. Поведението му беше като да сипеш петрол в кротък огън. Изведнъж възмущението избухна. Подозирам, че Василев искаше точно това - необходимо му беше да представи хората отвън като някаква побесняла фашистка тълпа, която идва да тъпче голямата култура на страната. Появилият се в епицентъра на противопоставянето Тедор Ушев също допълнително нагнети напрежението. Ушев, един самозабравен, нарцистичен епигон, който ненавижда собствения си народ повече от самия себе си, отдавна е ходеща метафора на полуинтелигенцията, която презира хората до състояние на постоянна тревожност. Протестиращите изсипват един чувал шума върху него, а след това засегната страна даде седем интервюта, за да може да се успокои и да се изкара жертва на ходещия български фашизъм. Там, където страстите избият се случва неизбежното - протестът излиза от контрол. Видяхме недопустими сцени на това как протестиращи тормозят Владо Пенев и му взимат очилата, но нека да бъдем честни: умните и красивите са правили къде-къде по-големи баталии от това. Да ви припомням ли "нощта на Белия автобус", когато цяла сюрия от политически зомбита разравяха жълтите павета и твърдяха, че това е най-големия писък на демокрацията у нас.

Протестиращите заобградиха театъра и не допуснаха хора в залата. До нея се добраха една шепа журналисти, които предаваха на живо постановката и всички видяхме за каква читалищна самодейност става дума. Малкович или не постановката се оказа бозава, постна и нелепа, както цялата дружинка, която се втурна да я брани с голи гърди.

 

Четвърто действие: Писъци и сноби

 

На другия ден градската интелигенция се събуди с махмурлук и писъци. Оказа се, че простите, тъпите, селяните, путинистите не били правили обикновена протестна акция. Не, ако четете некъпаният бард на умните и красивите Манол Глишев - Кремъл искал да им покаже, че умните и красиви повече няма да командват в центъра на София. Заради това като плюнки полетяха писъците, че е време демократичната общност да се върне на площада. Те - носителите на бъдещето - трябвало да гарантират свободата на словото, свободата на актьорите, демокрацията на културата. Тези, които с радост горят чужди знамена и забраняват филми и телевизии, се опитаха да се изкарат защитници на унизените актьори.

И точно тук си пролича огромната мизерия на онова, което минава за интелигенция у нас. Захари Бахаров, онзи същия, който рекламираше талончетата за търкане, обяви, че няма какво да обсъжда с лекетата на площада. Той ги нарече "говеда", след това добави "уроди". "С тях ли ще обсъждам репертоара на Народния театър?!", изсъска актьорчето без да разбира, че унищожава основният смисъл на културата. Културата не е политическо насилие, а диалог. Тя не може да съществува сама за себе си, затворена на елитарния балон на градските капути, които дори и не я разбират. Но сега стана ясно откъде идват политически проблеми на страната. Онези, които трябва да бъдат визионери и да виждат по-далече от всички от нас се оказаха тесногръди и плешиви елитаристи, които се отнасят с патологично презрение към обикновените хора. Точно с тези, които със своите данъци плащат за издръжката на Народния театър трябва да се обсъжда неговия репертоар? Но градската буржоазия едва сега разбра, че вече не е монополист на политическите смисли в градската среда и я заболя много.

На следващата вечер салонът на театъра беше пълен със скучаещи сноби, но в дъното на душата си всеки от тях усещаше, убеден съм, че ситуацията е коренно различна. Сега в салона заедно с тях беше тъмната сянка на презирания народ, който не се оказа полумъртъв от глад, а даде една истински битка за символите и националното достойнство.

Това стресира умните и красивите повече от всичко. Те разбраха в ужас, че са изгубили основна битка и то без да се усетят. Онези, които трябваше да са тежко заспали излязоха и заявиха мнение. Оттук-нататък нищо няма да е същото. И това е най-хубавата новина от много време насам.

 

Епилог

 

"Оръжията и човекът" е първата пиеса на Шоу. След това той става много по-добър, получава Нобелова награда, минава през марксизма, опиянява се от собствени политически фантазии. 

Ако беше жив днес той първи би възневидял социалната слуз, която се опитва да мине за негов първи защитник. 

Шоу на стари години би се съюзил с хората, които въстанаха срещу неговата първа пиеса. 

Защото за разлика от своите "апологети" тук той е човек на бързата мисъл, самоиронията и страшно би се изкефил на станалото. 

Качества, които нашите интелектуални зомбита никога няма да притежават.

 

Медийният тероризъм

 

Любимото медийно упражнение от изборите насам е БСП постоянно да бъде оплитана с името на Делян Пеевски.

"БСП мълчи за Пеевски", шепнат журналистки в политическия мрак, недоволно бърчат носове и подозрително сумтят.

"БСП е продадена на Пеевски", чуруликат приближените на Корнелия Нинова и правят телевизионни турнета в които дрънкат едно и също. Едно и също. До безкрай.

"Защо БСП не подписва декларацията за санитарен кордон срещу Пеевски?", лютят се виртуалните инфлуенсъри и пишат разтърсващи статуси, отдават се на моралистични видения и агонизират праведно.

"БСП-Ново начало", стенат иронично духовитите тролове, а тв-водещите отново и отново припяват като древногръцки хор: "БСП, Пеевски, Пеевски, БСП...".

Темата набъбва като цирей и може би е време да се кажат някои твърде политически некоректни неща, защото само така може да се излезе от тази гъста мътилка на вечната интрига.

Темата "Пеевски" по този пискливо-моралистичен начин се поставя основно от тези, които управляваха с него. ПП/ДБ и като цяло правителството на Сглобката дадоха безпрецедентно влияние на Пеевски и му осигуриха управленски лостове, които той никога преди не е притежавал. Днес същите бълнуват за санитарен кордон, но ако подписът под него означава да се даде пълна индулгенция на градското дясно заради тяхното марално предателство, БСП няма място в такава декларация. 

Всеки да си сърба попарата...

 Но вместо обвинителният пръст постоянно да сочи към лицемерите от десницата, той се извива да бъде като дуло на пистолет по отношение на БСП. БСП направи своите грешки с Пеевски. 

Но няма нито едно доказателство или действие, което да обвързва сегашната БСП с лидера на Ново начало. 

Нито едно. 

За да разреши това противоречие Румен Овчаров трябваше да измисли нов политически дзен-коан. Връзките на БСП с Пеевски, каза той, били "недоказуеми, но очевидни". Опитайте се да медитирате върху това изречение. То съдържа в себе си целият абсурд на медийната ситуация. Никой не е доказал връзка на БСП с Пеевски, но медиите не млъкват по темата. И обратното - онези, които пиха уиски с Пеевски, седяха по колената му, галеха го по стомахчето да им гласува тъпите конституционни промени, днес минават за най-големите борци с корпулетния морфичен резонас. Ето това е абсурдът - важни са думите, а не действията. БСП мълчи, значи е виновна. Онези управляваха с Пеевски, но говорят, значи са невинни политически ангели и активни борци с олигархията.

Пълен и тотален абсурд.

Тази подмяна на стойности е отвратителна, но тя показва цялостното подчинение на медиите на наратива на една залязваща коалиция като ПП/ДБ. БСП е била под прицела на Пеевски и неговите пипала много преди ПП да е съществувала, а и ДБ още беше неясна проекция на хоризонта. Но и до днес бомбата "Пеевски" е просто медиен начин целият казус да бъде стоварен върху левицата, а не върху онези, които мачкаха политическите чаршафи заедно с Пеевски.

И, да, БСП е виновна, че дълго време не направи нужното да се противопостави на този терористичен медиен разказ. Защото левицата все още сляпо вярва, че хората оценяват делата, а не красивите думи. 

Може би е време да разберем, че живеем в медиен балон и да престанем да мълчим на политическите лицемери, които отчаяно искат да си измият ръцете и отпечатъците от местопрестъплението. 

 

 

Прероденият геополитически гълъб

 

"Ние винаги сме казвали, че сме за мир и помагаме на по-слабия. Ако се стигне до едни такива преговори, да се спрат кръвопролитията...". 

С тази нова геополитическа концепция ни сюрпризира преди два дни Бойко Борисов, доскоро един от най-активните външнополитически ястреби на българската обществена сцена. Точно седмица след изборите в САЩ, генералът обърна палачинката и започна да говори като преродената майка Тереза. През такива скоростни пируети можем да разкажем цялата му кариера, но поредното извъртане на 180 градуса си струва да бъде разгледано в дълбочина.

Преди година и половина, когато Владимир Зеленски бе посрещнат като Исус Христос в София, Борисов заемаше радикално противоположни позиции. Тогава разпалено обясняваше: "ГЕРБ ще продължи да подкрепя Украйна в борбата с руската агресия и сме изцяло солидарни с болката на украинския народ".

На 13 януари тази година, когато Борисов, Кирил Петков и Делян Пеевски проведоха специален видеоразговор със Зеленски, позициите на лидера на ГЕРБ бяха още по-втвърдени: "Ще продължим да подкрепяме Украйна. Бъдещето и сигурността на Украйна са в Европейския съюз и НАТО", каза Борисов, а неговите партньори в Сглобката бяха снимани как утвърдително кимат на думите му. Самият Зеленски три пъти повтори колко е благодарен на нашенските евроатлантици за помощта и бъдещето изглеждаше светло, но уви озарено от взривяващи се ракети, снаряди и дронове.

В края на годината Борисов само за седмица осъщстви радикална трансформация от ястреб в гълъб. 

Днес той вече говори за преговори, за мирен изход и за други неща, които в последните две години напълно отсъстваха от неговия речник.

Граучо Маркс има един култов лаф "Не ви харесват моите принципи. Моля, аз имам и други".

Борисов е ходещото въплъщение на тази максима. Той е геополитически ветропоказател, който се върти според актуалните ветрове. Онзи, който твърдеше, че е на една крачка да отиде в Киев и да се бие в редовете на героичната украинска армия, днес вече е прероден миролюбец. Каквото кажат началниците, нали така се биеше в гърдите някъде в мътното начало на своята управленска кариера.

Проблемът е, че това обезсмисля българската политика. Ако в нея не съществуват принципи, тогава значи не съществува нищо. 

Когато градското дясно и Борисов се навеждаха да целуват краката на Зеленски, единствено президентът Румен Радев говореше за мир. Тогава геополитическите лакеи го сочеха с пръст и го обвиняваха, че коленичи пред агресора и говори с неговия речник. 

Днес самият Борисов некадърно се опитва да повтори тезите на Радев. Мир, преговори и всички останали благини.

Утре да не го видим на фронта вече да се бие на страната на руснаците? Всичко можем да очакваме от ветропоказателите в политиката и кухите политици, които чакат нещо отвън да ги напълни със съдържание и смисъл.