Вечно неудобният Митко Палаузов

 

На 1 април 1944 година развилняла се банда от полицаи убива Митко Палаузов, най-младото партизанче в България. Абсолютно чисто, невинно дете. Заедно с него загива и майка му Ганка Палаузова...

И всяка година от 35 години насам покрай тази дата, винаги се намира някой мракобесен десен садист, който да се упражни върху паметта на едно дете. Митко Палаузов се оказа пропагандно клише, жертва на майка си и баща си, комунистически тотем, калпазанин, който си е просил смъртта, идеологическа сянка на предишния режим.

Кръвожадността на този наратив винаги ме е изумявала, както и постмодерните мастурбации върху една жертва. Това е накяква танатофилска еротика, която съпътства целият ми живот в прехода, защото се оказа, че живеем край мародери, които могат единствено и само да ровят с кривите си нокти в мъглата на миналото.

Винаги съм бил потресен от това как хора, които са пълни със състрадание към кученца, котенца, бръмбарчета и се изживяват като реинкарнация на св. Франциск Асизки, успяват да пишат толкова гнусни мнения за едно дете.

Всъщност Митко Палаузов е изключително неудобна фигура.

В неговия живот и смърт е отразена цялата безчовечност на българския фашизъм.

Един режим, който убива деца.

Една власт, която избива собствения си народ.

Как да изтърпиш такова дете, което от пиедестала на собствената си смърт, е най-голямото обвинение към пренаписаната история?

Как да не изпаднеш в политическа кататония от невинноста на един детски поглед, приключен завинаги от изверги и маниаци?

Преследвани веднъж приживе, жертвите на българския фашизъм станаха отново обект на гонения, защото новата класа от политически лакеи искаше заличи миналото и да го превърне в някаква розова мини-утопия за веган-политическа употреба.

Огромната трагедия на Митко Палаузов обаче няма как да бъде погребана, забравена, преиначена, защото през нея най-ясно си личи каква е България през 40-години на миналия век. И между другото - това най-ясно се вижда от чужденците. Преди няколко години англичанинът Джонатан Тейлър написа песен за Митко Палаузов. Попаднал тук той чува за Балванската битка, за трагедията на Осеникова поляна и творческият му дух не издържа и решава да изпее тази забравена история.

Така Митко Палаузов получава живот отново и отново, независимо от опитите паметта му да бъда захвърлена и забравена.

Това е нещото, което не могат да простят на едно невинно дете.

Защото той е жертва на маниаци.

Той е жертва на фашизъм.

А на потомците на фашистите сърцата им се свиват пред трагедията на украинските деца, но никога, никога, никога не можаха да изпитат малко жал за един невинен живот, свършил там, в прегръдките на майка му, разкъсан от бомби и автомати. 

Точно тази морална перверзия ще ги унищожи.

 

Телевизионните бактерии

 

Телевизиите отдавна са сметището на българския дух. Медийният балон отдавна прилича на раков тумор, който унищожава мозъчни клетки и предизвиква интелектуална дегенерация в случайните си зрители. Защото на малкия екран напоследък дефилират такива неописуеми екземпляри, че човек неизбежно започва да се пита - да не би пък еволюцията да е направила обратен завой.

Точно на такова мъчение бяха подложени зрителите на БНТ този уикенд, когато като гост беше поканен световно неизвестния, или известен само като мъж на жена си, Ивайло Караньотов. Господинът потопи в зловонната си токсичност целият ефир. Тирадата му трудно може да бъде възпроизведена от човек със здрав разум, но се въртеше около това, че руснаците са световното зло, кошмарът на българската интелигенция, някакви митични и свръхзли създания, които дебнат в мрака и само чакат да превземат България през Варна отново. Водещият за съжаление така и не го попита откъде идва убеждението му, че Варна ще е критичната точка, защото исторически, когато руснаците идват насам те обикновено пресичат Дунав. Но нека да оставим това за историята и учебниците по психиатрия.

Същият този господин обаче в ефир каза следното: "никой не е успял да направи от руснака човек". А това е класически расизъм, ксенофобия и език на омразата.

Само си представете, че някой произнесе това, но вместо руснак използва думата "циганин", "хомосексуалист", "негър" или нещо подобно. Три милиона правозащитни организации апоплектично щяха да крещят по жълтите павета и да пишат декларация след декларация. В случая нищо. Нито от фондациите (тях можем да ги разберем, спряха им заплатите и сега друго не ги интересува), но още по-лошо - нито опит за възражение от страна на водещия. И не, че водещият е слаб, просто вече критерият за гостите е паднал безобразно ниско. На кого по-напред да реагираш след като ефирът е взет за заложник от всякакви папагали, които даже вече не се стараят да покажат оригиналност.

Този смазващ език на омразата съвсем не е безопасен. Това не е просто словесно хулиганство. Такива телевизионни бактерии разяждат обществената тъкан и подготвят граждански сблъсък. Този език води след себе си само омраза и посява разделения, които са непреодолими. И понеже нищо друго вече не работи - намериха расизма като свое медийно знаме. Тази почва бе торена с години - започвайки с плахата лъжа "аз обичам руската култура, но мразя Путин" стигайки до словесните оливания на омразата и откровената ксенофобия. Защото това е истинският вид на тези телевизионни създания, това е автентичният образ на цяла една прослойка, която доскоро пълнеше банковите си сметки разпалвайки омраза, отвращения и противопоставяне. Същият този процес бутна Украйна в бездната. Сега караньотовците се опитват да го повторят у нас. При мижав интерес, разбира се, защото зрителите със здрав разум отдавна са емигрирали от мейнистрийм медиите, които се опитват да ги разстрелват ежедневно с глупости.

Та не знам дали Караньотов може да се похвали с някакъв успех. 

Него дори и Аня Пенчева не е могла да го превърне в човек.

 

Политическият картел

 

Забраната за това Марин льо Пен да се яви на следващите парламентарни избори не е триумф на демокрацията. 

И тук няма никакво значение кой какво смята за идеите и визията на французойката. 

У хората се е насложило тежкото усещане, че в ЕС управлява политически картел, който не допуска различните гласове и идеи.

Във Франция удариха Льо Пен, в Румъния забраниха Джорджеску - пред очите си виждаме една тъмна и мътна вълна, която не води към добро бъдеще. 

Защото административното отстраняване на алтернативите не ги приключва.

 Дори напротив - репресията им дава политически адреналин. 

Защото в края на деня изтощеният от идеологически промивки на мозъка избирател започва да се пита: "Абе, тези защо са им толкова неудобни?".

Всеки път, когато на хоризонта се зададе геополитическа буря, политическите елити на западния свят започват да крещят едно и също: "Трябва да защитим нашата свобода и демокрация. 

Врагът иска да унищожи нашите ценности".

И ние дълго време се плацикахме в розовия вакуум на това понятие. Но врагът май не е външен. 

Той е някъде там - при забраните, административните репресии, при насилственото отстраняване на кандидати от изборите. 

Това вече не е демокрация, а някакво нейно огледално и карикатурно отражение. 

И е рецепта за катастрофа. 

Нея съдът не може да я спре.

 

Карикатурният МЕЧ на българския парламент

 

Древна Гърция е била поле на много епични трагедии, които са достигнали до нас под формата на легенди или холивудски продукции. И не, тук не говорим за поредния филм на Ридли Скот, който на стари години реши да отмъсти не биологията като превърне историята в комедия. Става дума за истинските митологични сюжети, които са се превърнали днес в част от колективното несъзнавано и дори не искаме, дори да иронизираме, дори да не вярваме в тях, те потайно и коварно дават насока на мислите и действията ни дори и днес. Точно такъв е киносюжетът със сиракузкия тиранин Дионисий Стари. Той свиква пир в своя дворец, огромен, пищен и разгулен, но целта на цялото мероприятие е на купона да се появи ласкателят Дамокъл. Дамокъл е таен противник на Дионисий Старий, нещо като вътрешен дисидент, който прикривал това като бил основен ласкател на тиранина. Да, да, точно като всички стари седесари, които щом изпълзяха от дупките си почнаха да твърдят, че са били вътрешни емигранти, а превиването на гръбнак пред партийните началници и лизането на подметки било част от тактиката за оцеляване. Та, сиракузкият тиранин кани Демокъл, защото осъзнава, че ласкателствата му нищо не струват. Ласкателят идва, опиянен от своята суета и страсти, но веселбата не завършва добре над него. Тиранинът Дионисий мощно се гаври със своя дисидент-ласкател и поставя над главата му меч, който се крепи на един-единствен тънък косъм. Така щастието за Демокъл буквално свършило, защото той заживял във вечен страх, че мечът най-неочаквано ще се стовари върху черепа му. В новите времена десестки психолози направиха кариера, че и пари, като ни обясняваха, че това е история за преходността на живота, изменчивостта на щастието, дори и внезапността на смъртта...Не знам дали е така, но със сигурност историята за надвисналият над главата ти меч е най-очевидния, брутален и силен символ на заниманията с българска политика.

Това на гърба си го изпита шефката на парламента Наталия Киселова, която в ранни зори на петъчния ден миналата седмица закри парламентарната група на партия МЕЧ, защото те втора седмица са с двама души по-малко, без да очертаят някаква ясна перспектива дали скоро ще си попълнят състава. Медийната буря, която се изви след това решение буквално постави Дамоклев меч над главата на Киселова - всякакви знайни и незнайни разбирачи на Конституцията и правните норми започнаха да пускат токсични слюнки по неин адрес. Само за ден шефката на парламента бе изкарана слуга на Пеевски, парламентарен диктатор, който иска да унищожи новите партии, марионетка на задкулисието. Орди от тролове (разнообразна група като коктейл между откровените луди на Руди Гела до бабите-корнелианки, които видяха нов шанс за активен виртуален живот покрай този случай) насочиха криви пръсти към Киселова и започнаха да вият, че тя е разрушила своя авторитет, какъвто всъщност никога е нямала, че тя е пионка в ръцете на олигархията и какво ли още не. И ако политическите критики, дори и когато граничат с циклофренияата, могат да бъдат приети, то опитите на Радостин Василев да удави политическият език в тоалетната лексика напълно взривиха ситуацията. Само в няколко интервюта лидерът на МЕЧ нарече Киселова "Квазимодо", "маймуна с бомба", заплаши, че къщата на Бойко Борисов ще гори и, че гневни орди от разгневен народ ще превърнат жълтите павета в нещо, което напомня центъра на Белград, където бушуват циклични протести. После публично обяви, че ще даде публичност на запис в който Киселова му казва, че е подложена на натиск. В това послание, освен, че вече не е ясно кой и кога би седнал с Василев на маса, защото манията му да записва хората вече става пословична, веднага можем да видим скрита заплата. МЕЧ се опитва да изгради следната героична версия за себе си - съвсем внезапно Делян Пеевски решава, че точно Радостин Василев, сияещият рицар от парламентарна светлина му е проблем, и пуска своята парламентарна камериерка Киселова да удари единствената група на доброто в НС.

После, разбира се, се оказа, че красивата приказка е една доста голяма лъжа и заблуда. Че обявената за демон Киселова многократно е ходила при МЕЧ, за да ги призовава да си решат проблема с липсващата бройка, но получава от тях единствено неясни уверения за действие. За Радостин Василев и компания в този парламент вероятно са направени много повече компромиси отколкото за всяка друга политически формация в историята на българския парламентаризъм. И въпреки това те принудиха шефката на НС да стигне до мелодраматичния край и да покажат за пореден път, че българската политика най-много обича да съществува на нивото на сапунената опера.

Нека да разделим казуса с МЕЧ на две. Чисто юридически Киселова е непоклатима и се води стриктно от правилника на Народното събрание. Фактът, че Василев има проблем с попълването на групата заради съмнителни типове в листите съвсем не е основание шефката на НС да си затваря очите, че тяхната група е под прага на правилника. За много хора у нас правилата са само лозунг. Всички умни и красиви стават и лягат с клетва на уста в името на светлия капитализъм на правилата, но после се оказва, че ако правилата важат за тях, те ги заобикалят или прескачат, защото как и кой може да се гаври с ходищите съвести на страната. Същото важи и за Радостин Василев - той многократно получава предупреждение какво ще стане с неговата група, но избира да го игнорира. Резулатът е, че след като беше наказан и групата му бе разформирована, той реши да се изживява като герой и бунтар. Което е доста нелепо, защото нищо от това можеше да се не случи, ако той просто бе спазвал правилата.

В този случай обаче, уви, няма само юридически аспект. Политическият е много по-коварен. Защото всички, които тайно потриват ръце от щастие, че Киселова реши да стовари законов шамар на Василев, изведнъж започнаха да се държат като певци на демокрацията. Те, написаха част от партиите, не споделяли идеите на МЕЧ, но твърдо заставали зад правото им на парламентарна група. Да го бяха казали по-навреме на своите симпатизанти, чиято първоначална реакция беше на дива радост, възторг и дори (удивително) поздравления към Киселова за това, че е била непоколебима.

Закриването на МЕЧ обаче внесе една тънка нишка на раздор в участниците в управлението. Слави Трифонов, който започна свой статус с безкрайни съжаление, че е насадил Радостин Василев в българската политика, обяви, че шефката на НС трябва да ревизира своето решение. Два дни по-късно Тошко Йорданов се опита да смекчи тази позиция като обяви, че от юридическа гледна точка Киселова е безпогрешна, но може би трябва да се намери начин бавно и полека решението все пак да бъде отменено. От средите на ГЕРБ нямаше много коментари по темата, но понякога дори и мълчанието е знак. Защото постът на председател на Народното събрание е ключов и фактът, че БСП го спечели продължава да издължава от възмущение лицата на някои хора. Казусът "МЕЧ" отвори пространство за политически спекулации за нестабилност на управлението и за крехкостта на мнозинството, което може да бъде пречупено с малко повече натиск. Но тук има един много важен момент. Очевидно целта на десните критики не е да предизвикат нови избори, а просто да изхвърлят БСП от управлението и те да заемат полагащато им се място. Тогава да се хванем ли на бас, че няма да им пука за Пеевски и ДПС-Ново начало. Те са враг само, когато психодясното е в опозиция. На власт Пеевски им става приятел, съратник, евроатлантик, а сега ще го изкарат и рицар на еврото. И точно това прави кризата със заличаването на парламентарна група толкова абсурдна. Тя освен, че съвместното управление не е толкова гладко, ясно демонистрира, че и опозицията е в насипно състояние. В този парламент опозицията не е в състояние да произведе единно действие. Иначе как да си обясним факта, че в момента в който Василев обяви, че почва да събира подпии за вот на недоверие, Кирил Петков побърза да напише статус, че дава срок на правителството до юни да приема важните закони по Плана за възстановяване, иначе и те щели да искат вот на недоверие. Ако всъщност могат да го поискат тогава, защото в телевизионните изхвърляния на Гела чух, че той ще събира подписи за вот на недоверие по отношение на цялостната политика. Не знам дали Василев е проверявал правилниците и законите, но там ясно е казано, че ако правителство оцелее от вот на недоверие по цялостна политика, то опозицията няма право половин година да иска друг вот на недоверие...

Всъщност телевизионните истерии и опитът за нагнетяване на напрежение с агресивен език всъщност демонстрират, че този парламент е по-стабилен отколкото смятат неговите душмани. Не казвам дали това е за добро или за лошо, но опозицията не може да се обедини, а управляващите нямат никакво желание да разрушават крехкото си единство. И на този фон драмата с МЕЧ е просто страничен епизод, демонстрация на това докъде води желанието да гласуваш напук и да вадиш от блатото на посредствеността случайни фигури и политически сенки. Видях конспиративна теория, пусната от великите среди на градското дясно, че всичко това било опит за пиар на Радостин Василев. Управляващите целенасочено се опитвали да го превърнат в основен герой на народа и така да прецакат носителите на истинската промяна. Това, разбира се, е още едно доказателство за безсилието, което мъчи целият ни политически елит. Защото ако Радостин Василев е политическият ни супермен, то да ти стане жалко за държавата и да ти дойде да псуваш и да не спреш.

В началото започнахме с древрогръцките киносценки, но сме длъжни да признаем, че от българският й аналог няма да излезе нищо свястно на големия екран. 

Единственият истински супергерой в тази история е Наталия Киселова, която не се побоя да приложи правните норми дори и когато знаеше каква ще е цената, която ще плати за тях. 

Винаги така съм си представял хората, които наистина могат да променят България.