Защо да ми пука за китайската поезия?

Преди няколко дни прочетох едно двустишие от, оказа се, най известният древнокитайски поет Су Шъ:

Няма я цинската държава, прасковата цъфти,
и потокът тече както преди

В това стихотворение веднага си личи особеният поглед на поета - човешките дела, изкуствените нямат шанс да оцелеят, но природата, онова, което е естествено винаги ще оцелее.

Този възглед принципно е чужд на цивилизацията към която принадлежим ние. Нашата цивилизация сляпо вярва в човека и заради това той винаги е бил в нейния център по един или друг начин. Китаецът, древният такъв по-скоро, гледа звездите и осъзнава, че той няма шанс пред тях. Когато се съизмерваш с неумолимия ход на природата, трябва ли да ти пука за теб самия? Руският критик Александър Генис нарича китайската поезия "вечното настояще". Този израз много ми хареса.

Осъзнавам, че нашето общество винаги е живяло единствено и само с идеята за бъдеще. Животът такъв какъвто трябва да бъде е отложен за след години. Ние се примиряваме с настоящето, защото плакатът на бъдещето се мержелее по магистралата. Фантастиката като литература е израз на този копнеж. Може би в древен Китай фантастиката щеше да е неразбираем жанр, защото всичко там опира само до настоящето. Само до миговете днес с които трябва да се научиш да живееш.

Днес ми е интересно да чета китайска поезия. Тя е един сбор от мигове, които са видени от поета, но единствено и само като част от днешния ден. И заради това приличат малко на музика. Приличат на миговете в които стоиш пред нова планина и осъзнаваш колко по-голяма е тя от теб. Александър Генис казва: "Китайската поезия е словесно изкуство, което надмогва словото"
Сигурно е прав.

И сега вече ще дам отговор на въпроса в началото. Възприемайки битието в състояние само на настояще, на древнокитаеца принципно е чужд революционния поглед, защото промяната е нещо мимолетна и много след като тя бъде забравена прасковите пак ще цъфтят и дъхтят из полетата, а реката ще ромоли без да й пука за мимолетните промени на още по-мимолетните хора. Този поглед на древен Китай е великолепен. Той обаче може да бъде опасен.

Когато за първи път прочетох стихчето на Су Шъ ме порази едно чисто политическо откровение (знам, знам, трябва да се лекувам! :))! ) Китайската държава дълго време е пребивавала в състояние на тихо спокйствие и екстатично съзерцание на околностите. Обаче рано или късно настоящето настоява да се превърне в минало и идва отприщения поток на промяната. Китай стана страната на културната революция и хунвейбините...

Няма нищо по-красиво от илюзията, че можеш вечно да пребиваваш в настоящето, недокоснат от промените в света. Това сигурно се доближава до кротката представа за пълна вечност. В този смисъл древнокитайската поезия е красивият прозорец към един свят, който не можа да се състои, но ние сме благодарни и на това, че все пак можем да надникнем в него. В този свят най-голямата сила са цъфтящите праскови, които нагло показват, че красотата им е непреходна и метафорично се плезят на заснежените върхове на неподвижните планини...