Размисли от плажа

2. Бургас, където релсите свършват

Никога няма да забравя, все пак бях вече тийнеджър, когато за първи път попаднах в Бургас. Още гарата ме порази, не с архитектура, а с това, че видях как релсите свършват. Ама свършват окончателно. За мен открието беше фундаментално...
Израснал съм в Пловдив. Край моят квартал, носещ литературното име "Христо Смирненски", край моята улица, носеща поетичното име "Авлига", не много близо, но и не много далеч минават железопътни релси. Свикнал съм с идеята за преминаващите влакове. Чувах ги в просъница как нощем минават по релсите. В Пловдив, в красивата ера на невинното детство, никога не съм си давал сметка, че релсите имат своя логичен край, някъде там край морето, където гадните чайки отвличат вниманието на поетите от голите рускини.
Пловдив ме бе оставил с абсолютното убеждение, че във всяка посока релси има. Че релсите са нещо изначално в този свят, дори са нещо много добро, защото задават посоки, свързват хората и на практика измерват света.
Свършека на релсите обаче напомня на свършека на света по много признаци. Или по-скоро на митологичния свършек на света. Да открия края на релсите за мен беше като да стигна да последния хоризонт на земята, откъдето няма друг, като да успея да се добера до някоя дъга и редица други ултраневъзможни неща. За разлика от тях обаче в Бургас видях с очите си - релсите свършваха.
Въпреки фундаменталността на събитието и на моята тотална изненада, това откритие не взриви вселената, не унищожи планетите, не разтопи океаните. Точно обратното спомням си, че там, където релсите свършваха, точно малко след свършека някаква възрастна циганка метеше гаровия перон и си припяваше някаква песен.
Моето прозрение и пеещата циганка, направиха от мен анархокомунист. Разбрах едно - не трябва да залагаш на глобалните размишления и на травматично постмодерно съзерцание на света. Човешкият живот се състои от минибунтове, които няма значение дали печелиш или губиш, защото е важно единствено да участваш в тях.
Защо се сетих за Бургас, този странен град на открието, че релсите свършват, точно на плажа докато слънцето безпощадно напичаше шкембето ми. На първо място - наоколо нямаше рускини, второ - вашият репортер осъзна простата истина, че най-хубавият патриотизъм на тази земя се състои във факта всеки ден по-малко да откриваш разнообразието на страната в която живееш, да си търсиш някакво предизвикателство и най-важното - да си щастлив в миговете на кротките открития, които осмислят твоя живот. Получи се ебати дидактичната фраза, ама май никой не може да избяга от тях, когато се опита да затвори разбирането си за вселената в няколко изречения...

И в заключение. Когато като тийнейджър открих, че релсите имат своя край, започнах да си фантазирам разни странни неща - бях си особняк, какво да се прави. Представях си, че влаковете не спират в Бургас, а краят на релсите е нещо като край на пистата им за излитане. Стигат до края и се понасят нагоре. Ще трябва да отида при бургаския кмет, независимо, че е проклет гербаджия и да му предложа нова рекламна кампания за неговия град. "Бургас - градът, в който един ден влаковете могат да литнат" или пък "Бургас - небето е по-близо, отколкото предполагате", или любимата ми - "Когато влакът литне ще разберете, че вечността е започнала. Това е Бургас".