(опит за обяснения на партиите-клишета, софийската архитектура, резултатът от евроизборите, философията на летните ветрове, междузвездните полети и черните дупки, неочакваната смърт на българския език и всички останали анархистични дивотии)
От терасата на НДК София изглежда прекрасен град. Погледът отвисоко изведнъж открива някаква логика в архитектурния хаос, очите се плъзват по околните сгради и невероятно топло чувство изпълва всяка душа. Не можеш да не обичаш София докато я гледаш отгоре. Тя изглежда топла, жизнерадостна, пълна с живот, енергия и някаква трудно доловима прелест, която нахлува в романтичните сърца и не ги напуска общо взето в течение на всеки момент на очарование.
Стоях на терасата на НДК в нощта на 7 юни, пред очите ми залязващото слънце хвърляше невероятни лъчи по стъклата на хотелите наоколо, в далечината кубетата на „Александър Невски” сияеха като морски фарове, в другия край на погледа високата сграда на КНСБ стърчеше нелепо в летния зной, но вместо да виждам красотата аз бях преизпълнен с политическо възмущение и много въпроси...
Винаги съм искал за започна политически анализ с описание на природа или град. Защото понякога обществените процеси на които трябва да бъдем свидетели приличат точно на тези трудно обясними, дори трудно доловими чувства, които природата или архитектурата изпращат визуално към нас. Може би това е скептично разбиране за политиката – фактът, че понякога тя просто не се поддава на разума и не може да влезе в логичните обяснения за света.
Няма схема, която да е в състояние да обясни възхода и странното битие на политическа партия ГЕРБ. Дарвин навремето бе задал единствено и само възходяща посока на еволюцията, но в политиката се оказа, че еволюцията може да търпи регрес, защото година преди България да влезе в Европейския съюз на сцената се появи ГЕРБ и прецака обясненията за света. От политическата мизерия до победата на изборите стъпките се оказаха съвсем малко, а на 7 юни вечерта, когато социолозите изчислиха, че с резултат от 24,36 на сто, партията на Бойко Борисов стана трайно първа политическа сила у нас. Не, че това е сензация, но определено няма обяснения за възхода на тази формация.
Преди няколко дни се замислих, че всички схеми с които анализаторите обясняват ГЕРБ всъщност са клишета. „Хората искат промяна”. Никой обаче не обяснява промяна в каква посока, с каква стратегическа цел и най-важното – как виждат промяна в човек, който не е променил на практика нищо. Провалът на клише 1 води след себе си и провалът на клише 2 – „Част от обществото иска силен лидер” .
Бойко Борисов е всичко друго но, не и силен лидер и това за мен стана ясно в нощта на изборите. Факт е, че генералът е гъвкав като особен политически пластилин, защото тръгна от идеята, че партията му като нищо ще вкара 8 депутати в Европарламента, за да може малко преди да даде пресконференцията си в нощта на вота да заяви, че му е достатъчна и победа с един глас, за да „ги боли БСП”. Това не е позиция на силен лидер. Това е позиция на един неочакван прагматик, който съдбата е надарила с мускули и глава оформена като паве.
„Хората са уморени от старите партии”.
Хитро, а с какво са по-добри новите? Само с това, че са нови?
Фалитът на обясненията около партия ГЕРБ открива пред нас един печален факт – политиката се е променила по брутален начин, но ние не сме го разбрали. Факт е едно – съвременното управление е много сложен процес с невероятно количество информация. И обикновените хора се объркват някъде там на невидимата граница между общество и власт, където се преплитат данъчни ставки, договори от Лисабон, бюджети, укази и много други документни лабиринти. И тогава хората започват да търсят Шумния лидер – този, който може да подреди сложния свят до едно изречение (Ние ги хващаме, те ги пущат...). Ето защо обясненията не ловят тези партии – те възникват, за да разрушават обяснения и да ги свеждат до елементарни конфликти.
Светът на ГЕРБ е устроен просто. Може би точно това ме смущаваше пред невероятният софийски залез, докато гледах как слънцето се плъзва по покривите, за да се скрие, а магическите светлинки на прозорците и витрините да изпълнят мрака със собствената си светлина. Те са партия (?!!!), която се е понесла с реактивните двигатели на популизма и сънува управленските планети. Формацията на Бойко Борисов е странна комбинация между млади кариеристи, ченгета на средна възраст и корумпирани чиновници, които гледат с обожание Генерала, понеже в него са ключовете за властта. ГЕРБ е партия-клише и заради това вероятно печели избори, защото в края на деня клишето е единственото разпознаваемо нещо, независимо, че нищо не означава. Формацията е постмодерен феномен именно с това си качество – тя банализира политиката, клишира я до нейната почти гротескова страна и я лишава от идеологически заряд.
Ето защо е трудно да преценим каква партия е ГЕРБ. Тя прилича по нещо на митична летяща чиния. Всички очевидци я обясняват и описват по различен начин...
В нощта на изборите стигнах и до още един извод. Бойко Борисов е и литературен феномен. Този човек съумя да сътвори неописуеми гаври с българският език. Кметът подхожда към изреченията със страстта на сюрреалист, защото обича да ги оставя недовършени. Хулиганската образност се преплита с евробюрократичния речник и превръща думите на Борисов в рядка форма на интелектуален мазохизъм. Там, където смисълът бяга от думите, Генерала го замества с мимиките на лицето си или със злобни пуфкания.
Интересното е, че всички го разбират докато говори, но ако после пренесете думите му на хартия би се получило нещо подобно на писание на пациент от психиатрия. Бойко Борисов осъществява ежедневно по една мини-смърт на българския език.
Може би, това не е политическо, а просто философско предположение – смъртта на политиката може да мине единствено през смъртта на езика...
Борисов обаче има невероятната способност да се ориентира в объркания хаос на глобализиращата се България. Той проумя нещо, което задава съвсем различно измерение на политиката. Че политикът може и да не прави нищо, ако стъпи на медийна територия и бъде обгрижван всекидневно от сладострастни репортерки, които да му искат мнението за всичко – от коментар имало ли е заседа на мача Левски – ЦСКА до мнението му за лекарското внимание положено върху навехнатият му глезен.
Така Бойко стана нещо като медиен астероид, който бляска в политическите небеса и, ако отворите произволен вестник и срещнете името му по-малко от 20 пъти, то вероятно не се намирате в България...
И да се върнем отново в софийската изборна нощ, когато столицата красиво се потапяше в мрака, а в щаба на ГЕРБ уж трябваше да има шампанско, пък не го гърмяха. Защо Бойко Борисов не успя да се зарадва на победата си на евровота? Този въпрос едва ли има лесен отговор и отговорът не се крие единствено в разочарованите му очаквания.
След хвърлените медийни усилия и обществена страст, той не успя да осъществи междузвезден полет и бе принуден до последно да обяснява разни дребни за него въпросчета като активност, политики и бъдещи коалиции. Бойко Борисов – да го отдадем на полицая в него – ясно разбра в нощта на вота, че ако този резултат се повтори на парламентарните избори, той ще трябва да води преговори с партии, да договоря разни проекти за бъдещо управление, вместо веднага след вота да се настани в удобния кабинет на „Дондуков 1”.
Нека пак да прибегнем до клише, за да обясним това – „хората били изморени от коалиции” (твърдят част от десните социолози в миговете в които толкова няма какво друго да правят, че дрънкат най-баналните неща). Борисов, фигура, която даде усещането и на средностатистическия таксиджия, че разбира много от политика, не иска да става политически заложник и най-вероятно се готви за дълга и изтощителна многоходова война...
И какво се получи накрая? Уж Борисов е фигура като клише, а ето че обясненията за него никак не са лесни, а дори и моите могат да се окажат иронично погрешни. Така или иначе ГЕРБ е нещо като черна дупка в българската политика, която всмуква в себе си обществени енергии, за да ги превърне единствено в медийни изяви на своя неформален лидер.
В нощта на евровота имаше известно време през което ненавиждах своите сънародници заради това, че са удостоили Борисов с толкова гласове. Гледах нощната София и се чудих как е възможно сами да заразяваме с хаос един толкова невероятен пейзаж, който може да намеква единствено и само, че хората са родени за щастие. Бях се сдухал, честно казано.
След известно време ми мина. Политическите възмущения отминаха като летния ветрец и в един момент осъзнах, че партия ГЕРБ ще стане жертва на собствения си мит. Защото никога няма да е в състояние да предложи каквото й да е нормално управление. ГЕРБ са алтернатива само дотолкова доколкото хвърчилото може да е алтернатива на самолета. Те са като набързо написан рекламен лозунг, който звучи добре няколко минути, но после забравяш. И там на терасата на НДК си представих небрежно далечната 2020 година. Почти съм убеден, че ако се срещнем тогава, уважаеми читателю, ще си спомняме за ГЕРБ като за далечна история и ще се чудим какво ли прави сега този... този бе..., еххх, как му беше името.... еххх, да, Бойко Борисов....
И за да завършим този текст подобаващо, нека да обобщим още едно политическо усещане на пишещия тези налудничави редове. Когато към четири и половина сутринта излизах от НДК почти смазан от умора не пропуснах да забележа колко красиво е площадчето пред двореца на културата. Нямаше хора. И все едно никога не е имало лошо управление. Все едно изобщо никога дори не е имало управление.
Анархистът в мен почувства възторг при тези мисли...
No comments:
Post a Comment