Saturday, May 20, 2017

Мария Габриел и диктатурата на кумиците




Без време отишлият си Виктор Пасков в една от ранните си повести, излезли някъде в края на социализма, когато историческото време почваше да да мърда конвулсивно с крака и да излиза на бял свят, беше направил култово наблюдение. Главният герой в един от текстовете наблюдава своя колежка, която просперира благодарение на красотата си и дългите си крака. И тогава той стига до извода, че хората се движат по различен начин през живота. Колежката му например, забелязва той, се движи със задника напред, защото именно този задник е най-силното й оръжие, еволюционното й преимущество в един застинал свят на мъже и началници. Най-накрая той стигаше до извода, че ако един ден някой трябва да й направи паметник, то е необходимо бюстът да бъде на нейния задник, защото той е бил пътеводната й светлина. 

Разбира се, това е огрубен литературен образ, който трудно ще наместим в постмодерната ни реалност, но се сетих за него, когато чух новината, че новата българска комисарка ще се казва Мария Габриел. И че Бойко Борисов я е номинирал след като лично лидера на депутатите от ЕНП в Европейския парламент Жозеф Дол се е обадил да лобира за кандидатката. Жозеф Дол лично аз завинаги съм го запомнил от една друга култова сцена. Бяха го докарали като маймунка със звънче да присъства на рязането на лентичката при откриването на кръговото на Лъвов мост и там фотографите го запечатаха как палаво е сложил ръката си на евроатлантическото коляно на Йорданка Фандъкова и не я маха от там. Та в историята на Габриел той е намесен пак по романтичен начин - просто е кум на нашата нова еврокомисарка, защото съпругът й е близък негов сътрудник. Не ме разбирайте погрешно - не искам да кажа, че Мария Габриел е като героинята на Пасков и пробива европейските институции с описаната по-горе част от тялото, нито съм склонен да отричам нейните качества. Но тези роднинско-политически връзки толкова приличат на предишните времена, че човек започва да си мисли дали времето наистина е мръднало напред или просто са му направили бюрюкратичен лифтинг, но отдолу нещата са абсолютно същите.

Загадката "Габриел" се задълбочи, когато чух европейски мнения за нея. Кадър на ЕНП от българския ефир обяви, че приветства българската номинация, защото тя била "млада и жена". Това ли е най-доброто, което може да се каже за нея? Значи дори и колегите й виждат в нея единствено възрастта и пола й? Дотам ли се е докарала Европа? Тогава значи ние спокойно можем да я наричаме "Снахата" без да бъдем обявявани в сексизъм. Защото, когато човек се зачете в биографичните справки за еврокомисарката, както й в текстовете посветени на нея, ще види, че три четвърти от тях се въртят около сватбата й с французина Франсоа Габриел. Имаме си снаха на висш пост в ЕК. Величествено.
"За мен тази номинация е израз на доверие и отговорност да прилагам опита си в полза на България", обяви Габриел, когато стана ясно, че Борисов напълно ще се подчини на исканията на Жозеф Дол. Красиво и напълно банално откровение, което обаче по-късно бе замърсено с нейното изявление, че щяла да приеме какъвто й ресор да й дадат. Оказа се, че ресорът е "дигитализация". Но и младата гербаджийка и европейска снаха продължи една мегадразнеща традиция в българския политически живот. Тази на универсалните специалисти. Така се получи, че пред очите ни израсна едно поколение от кариеристи, което смята, че е подготвено за всичко, защото така или иначе разбира работата си единствено като подчинение на външни заповеди. Рекордьор в този процес стана бившият министър на икономиката Божидар Лукарски, който преди да получи заповедта за назначение последователно обявяваше, че е готов да поеме кеф ти министерството на спорта, кеф ти министерството на правосъдието. Габриел се записа в същия списък. Снахата иска да е еврокомисар, пък с какво ще се занимава ще уточняваме после.

Признавам си, когато се появиха първите фейсбук-кипежи срещу нея, не ги разбрах напълно. Защото Габриел наистина е дотолкова политически безцветна и скучна, че идеално се вписва в бюрократичното статукво, което днес задушава Евросъюза. Мария Габриел е метафора за това как България възприема мястото си в ЕС. Защото, когато човек види и другите еврокомисари отчаяно осъзнава, че те са ходещи копия на "тя е жена и е млада". ЕС се нуждае от визионери, а получава госпожа Габриел. Това, ако не е симптом за болест, не виждам кое друго може да е. Така че воплите срещу нашата кандидатка са обречени - тя е родена за такива постове. И е знаела кой да й стане кум. И това не е бъркане в личния живот. Проблемът е, че в България тя е известна единствено със своя брак, съпруг и близост с Жозев Дол. И какво послание отправяме към отчаяния електорат тук - женете се по сметка, че това е единственият начин за бърза кариера. И така пак си имаме кандидат за който до последно ще потим в притеснение ще мине или няма да мине през допитването в Европейския парламент. И не е като да си нямаме обица на ухото.
През 2009 година, нека да припомним, първото правителство номинира позабравената вече, но тогава много силна външна министърка Румяна Желева за еврокомисар. През януари 2010 година обаче тогавашната любимка на Борисов изгърмя на прослушването. Депутатите в ЕП я разбиха с въпроси. Стигна се до ситуация, че английският език на Желева се разпадна и тя мина на български, за да отговори на всички питания. Прочу се и с това, че постави въпроса за броя на палатките като ключов за европейската солидарност и щеше да умори много специалисти от кикот. Оказа се, че и географските й познания са доста приблизителни. Госпожата така и не успя да посочи къде се намира Аденския залив, а май дори и не разбра защо я питат за него. Резултатът беше пълна катастрофа за България. И тя беше предсказуема и логична, защото страната ни не се постара да потърси специалист или кадър с познания. Идеята беше една-единствена - да уредим Желева с висок пост. Нищо друго. Нямаше визия, нямаше стратегия, нямаше дори елементарна идея. Тя трябваше да бъде трудоустроена, но шамарът след нея вероятно още се помни. 

А след това последва розовия балон Кристалина Георгиева. Защото Кристалина дойде на мястото на Желева и много време всички я смятаха за топ-звездата на българската политика. Социолозите й се мазнеха с проучвания, където тя имаше рекорден рейтинг. Под път и над път нейното име се спрягаше я за премиер, я за президент, а най-накрая и за шеф на ООН. Резултатът също беше вид катастрофа. България имаше заместник-председателско място в ЕК, но Кристалина бе решила на всяка цена да стане шефка на ООН. В опита за чесане на егото й бяха впрегнати огромни медийни и финансови ресурси, които да дискредитират официалния кандидат на страната Ирина Бокова. Стигна се дотам, че кабинетът Борисов 2 свали доверие от Бокова и номинира Кристалина. Но балонът изгърмя като пиратка. Ирина Бокова се представи достойно, освободена от каменната прегръдка на правителството, а Кристалина се превърна в черен виц за световната дипломация. Сега нито един социолог не мери нейния рейтинг, защото сигурно все още не е намерила начин да обхваща отрицателните стойности.

А преди тях в Европа наш представител беше Меглена Кунева. Като и до днес в биографията й тежат тъмни петна за връзка с банки, а след това и опитите й за политическа кариера на местна почва. Кунева беше ту либерал, ту консерватор и осъществи детската си мечта да стане вицепремиер без портфейл, а след това и министър на образованието, но както казваше майка Тереза "повече сълзи са пролени от сбъднати молитви". Защото естествения ход на българската политика остави Кунева извън историята и политиката, нещо, което можем да приемем като стрели и прашки на бясната съдба, която не обича да оставя ненаказани такива самоуверени и самозабравени хора. Между другото още една ирония. Кунева също е известна като Снахата. Снахата на секретаря на ЦК на БКП Иван Пръмов. Снахи, кумици, близки приятелки, душеприказчици, кариеристи - списъкът е безкраен, а България не може да изплува от това блато и да предложи някаква алтернативна визия, нещо различно и вдъхновяващо. Все уж имаме големи цели, приключваме с Мария Габриел. Или с Кристалина. Или с Кунева. Или с Румяна Желева. Диктатурата на кумиците. Май наистина трябва да направим паметник на задника. Не че те пробиват с него.
 А че България винаги се опитва да покаже точно тази своя част на света, а след това се чуди защо е получила червен картон за хулиганство и ексхибиционизъм едновременно.

No comments: