България винаги е живяла в мелодраматичен сблъсък между искрящи желания и банална до сиво реалност. Карл Маркс определено би се подмсмихнал, ако види подобно диалектично противопоставяне. Звучи сложно, но всъщност е нещо съвсем простичко. На думи България винаги е по-добра, отколкото в реалните си действия. И това се видя изключително ярко, живописно и запомнящо се при избора на новия шеф на Народното събрание - 34-годишния Никола Минчев. Той едва ли е подозирал какво кръчмарско-анализаторско цунами ще преживее.
Само за половин час гмурване в дълбините на мрежата събрах десетки мнения в които се казваше, че изборът на Минчев е "гавра с парламентаризма", "ритник в слабините на демокрацията", че гласуването за него е било "недопустимо, глупаво", че "Народното събрание не може да бъде детска градина в която някой да се упражнява и да трупа опит", че "Продължаваме промяната" са върнали парламента в детската забавачница и са си направили гаргара с целия народ.
Виждате ли за какво говорим?
Ако хванете който й да е от авторите на патетични фрази вероятно веднага биха ви казали, че ние трябва да дадем път на младите, че е време на направим България страна в която новото поколение иска да остане, но в момента в който на младите наистина се даде път, се оказва, че това е гавра и трагедия в космически мащаби. Уж, божкем, цялата ни политика и дейност е ориентирана към младите, всичко правим в тяхно име, а когато някой от митичните млади пробие стъкления таван, се оказва, че той е едва ли не терорист с жълто около устата. С други думи - ако единствената възможна атака срещу Минчев е неговата младост, това е смешно, тъпо и в крайна сметка абсолютно недостойно.
Защото нека да ви припомня, че започнахме 2021 година с друг шеф на Народното събрание - опитният парламентарист, поцинкованата завинаги Цвета Караянчева. С нея по-добре ли беше? Тя по-добре ли олицетворяваше принципите на демокрацията? По-истински ли се вписваше в институционалното начало? Цвета Караянчева - жената, която позволи на Бойко Борисов за четири години да стъпи само 5 пъти в парламента, а той за благодарност я нарече с фраза, която се е набила в колективното несъзнавано на целия български народ. Припомнете си и какви други председатели на парламенти сме имали. Веднага ми идва наум Александър Йорданов, който в зората на своята политическата кариера беше абсолютно същата безсъдържателна карикатура, която е и в нейния залез. Или пък Йордан Соколов, който макар и опитен юрист, също остана в аналите основно като крепител на мрачното статуквото на костовото СДС. С други думи - не годините, а конкретните действия са тези, които остават в историята и допринасят за имиджа на институцията. Един Захари Стоянов е само на 38 години, когато става шеф на Народното събрание. Не знам дали тогава са го блъскали моралистично, че е твърде млад, че е още много зелен и неопитен.
И след като един път похвалихме новия председател, сега май е време да започнем с крититиките. Беше повече от нормално първата политическа сила да избере свой човек за председател на парламента. Точно, както само преди няколко месеца направиха от "Има такъв народ", въпреки, че след 4 април те бяха втора политическа сила, но имаха статута на новото чудо, което озарява терена. ПП трябваше да се поучат от примера с Ива Митева. Тя има впечатляваща юридическа биография, всички, които са работели с нея твърдят, че е забележителен конституционалист, но нейното председателство на НС ще се запомни основно с гафове, истерии и буквално неразбиране на парламентарните правила. Юридическото образование само по себе си не е гаранция за добро ръководене на институция като парламента. Заради това ми се струва, че партията-победител не подходи достатъчно сериозно към Народното събрание и неговото ръководство. Половината негативни реакции можеха да бъдат спестени, ако те достатъчно рано, ясно и отчетливо бяха казали кой е техния кандидат. Само, че ние не чухме име. И, когато няма факти, медиите заляха публиката с всякакви хипотези, варианти, разигравания и имена. Върхът на сладоледа се оказа сладострастната идея шефът на парламента да се сменя всяка година на ротационен принцип. След като един път е допуснато такава новина да циркулира из медиите, на нея трябваше да се противопостави принципна и достатъчно ранна позиция, за да покаже "Продължаваме промяната", че разбира същината на парламентаризма и, че Народното събрание е важно за нея.
Днес обаче ние живеем в море от информации за разпределяне на министерства, за реформи в управленската структура, за вътрешни напрежения при обсъждането на имената, за яростни противопоставяния и задкулисни ритници по кокалчетата, на този фон парламента остана някъде встрани. А истината все още е, че България е парламентарна република и, че и най-доброто правителство да бъде създадено, то без работещ парламент то е обречено на бавна агония и бърза гибел. Точно тук ПП стъпиха леко накриво. Не смятам, че гафът е много голям, нито, че е структуроопределящ, но точно на него се дължат възмутените поетични трептения на душите на кръчмарските политолози. Защото няма българин, който да не усеща значимостта на парламента. Да, в годините на прехода депутатите бяха превърнати в редовна мишена за отстрел, в прицел на присмех, в обект на драматични шеги, вицове и закачки, но това е темелната институция, която гарантира, че демокрацията у нас съществува. Не напразно в мига в който ГЕРБ бяха разтърсени и свалени от власт очите на всички хора се приковаха в екраните на телевизията. Защото именно през новия дух в парламента, те схванаха, че чудовището Борисов вече окончателно остава в историята и, че промяната идва, дори и тя да прилича на Филип Станев със скъсаните дънки.
Тоест - Никола Минчев днес, ако не иска да бъде просто поредния фигурант, трябва ясно и веднага да си даде сметка, че по същество той става първа фигура в държавата. Младостта получи реален шанс и трябва да го използва качествено. Защото наистина е тъпо в България Народното събрание да е заорало дъното със своя рейтинг. Това говори, че самата демокрация у нас не функционираше както трябва. И лечението, промяната, новото трябваше да започне точно с парламента. Заявката за нещо различно трябваше да се случи пред очите на всички граждани и сега един млад човек ще има тежкия товар да я изпълни ритуално.
За първи път от много време насам в началото на 47-ото НС чух речи, които звучаха конструктивно. От тях беше отпаднал реваншисткия тон и беше останало единственото разбиране, че имаме последен шанс за промяна, преди всичко да отиде по дяволите. Заради това аз лично считам, че млад човек начело на НС е един добър ход, който обаче с времето ще се докаже като полезен или просто като ритуален. Аз предпочитам да вярвам в хепиенда. В страна като България добър край все пак е възможен. Убеден съм в това.
No comments:
Post a Comment