Съвсем наскоро открих за себе си киножанра "коледен ужас" - това са филми, които сменят традиционното лигаво-сантиментално отношение към Коледа, което се състои от сняг, целувки, любов, сладкиши и развълнувано откритие на "големия смисъл на живота" с чудовища, космически ужас, безнадежност, кръв и мистерии. Да, знам, трябва да се лекувам, наясно съм, но вижте състоянието на здравната ни система, кога да се вредя... Точно така обаче налетях на един филм, който по зловещо ми напомни на всичко в което България се дави в ужасната и гадната 2022 година. Филмът се нарича "Коледа по дяволите" (оригиналното име е "Krampus"). Американците са откраднали от германския фолклор митичното същество Крампус, което е нещо като лошия брат-близнак на дядо Коледа. Ужасяващо създание, чиято единствена цел е да тормози всички онези, които не искат да празнуват големия празник. Представете си - постоянно вали кошмарен сняг, дълбока нощ, която не свършва и едно чудовище, което дебне в мрака от който никога няма спасение. В края на филма има нещо като катарзис - семейството си мисли, че всичко това е било някакъв странен сън. Камерата се отдалечава и се вижда, че тези, които си мислят, че са спасени всъщност са пленници в преспапие - онези много яки стъклени топки, които щом разтърсиш в тях започва да вали сняг.
Разказвам всичко това, защото от няколко години насам имам усещането, че цялата ни страна колективно е пленник в преспапие, където времето е спряло и животът се повтаря по много досаден, упорит и извратен начин. Наскоро една колежка журналистка ми сподели: "Имам чувството от две години насам, че задавам едни и същи въпроси, занимавам се с едни и същи теми и вече съм на път напълно да изперкам". Моментално я разбрах. Всички, които се интересуват от политика се въртят в този кошмарен лабиринт без изход.
Най-лошото от всичко е, че 2022 година започна малко по-слънчево и оптимистично отколкото ми се иска да призная днес. На 13 декември 2021 година беше избрано редовно правителство в което се включиха четири много различни партии и всички си мислеха, че политическата криза е отложена, ако не е и разрешена поне до местния вот. Вярно е, че кабинетът на ПП, БСП, ДБ и ИТН по никакъв начин не може да бъде наречен "късметлия". Той дойде на власт в окото на започнала и върлуваща криза с цената на тока, а, когато избухна и войната в Украйна положението напълно излезе от контрол. Криза след криза като водопад заляха българското общество, а непохватните и глупави индивидуални действия на премиера буквално взривиха възможността за по-дълъг живот на управлението. Изгонването на руските дипломати, едностранното прекратяване на преговорите с "Газпром" нажежиха политическите страсти до прегряване. Към целият този катастрофичен коктейл трябва да прибавим и предателството на ИТН, с активното участие на президентската институция и всичко това подпечата преждевременната смърт и на 47-ото Народно събрание и на правителството. Всички опити да се излезе от кризата с ясна програма, открити преговори и честно отношение се удавиха в блатото на постоянните медийни интриги, камшици от лъжи, лични отношения и фейсбук-изцепки на Слави Трифонов. Кабинетът, който въпреки участието на толкова различни формации, успя да създаде най-социалния бюджет за годините на прехода (е, няма как да не похваля БСП, напук на нейните душмани, вътрешни и външни) просто не успя да прескочи средата на годината и се оказа, че България не само не излиза от бурята, а се намира в нейния светкавичен епицентър. И на хоризонта се зададоха избори - четвъртите за две години, даже петите, ако броим и президентския вот. И медиите отново навлязоха в познатите до ужас дебри на въпросите - кой с кого ще се коалира, който какви червени линии има, какво е парламентарното разположение на силите, кои са добрите и кои лошите.
В този смисъл 2022 година не предложи абсолютно нищо различно - тя беше поредно издание на катастрофичния трилър, чийто изтъркани киноклишета всички познават до болка, но си ги причиняват отново и отново, защото такава е природата на истински киноман или политикан.
Парламентарните избори обаче не се оказаха решението на целият този катастрофичен пъзел. Избирателите драматично наказаха Слави Трифонов и телевизионното му уродче, които пратиха в канализацията, но иначе нищо друго реално не се промени. На мястото на Трифонов в парламента попадна Стефан Янев, човек, който ще се увековечи в историята с най-неадекватното и смешно присъствие в социалните мрежи. ГЕРБ станаха първа политическа сила, опитаха се да демонстрират мускули, но бързо им показаха, че на този етап първото място нищо не означава. 48-ото Народно събрание можеше и изобщо да не започне работа, защото безмилостната парламентарна аритметика беше обречена от самото начало да блокира избора на председател на парламента. И това веднага ни върна в буреносните дни на 2021 година, когато 45-ото и 46-ото НС безплодно, шумно и скандалжийски се провалиха да излъчат управление. Разликата е, че в първите дни хората имаха надежда, че холивудското изчегъртвана на Бойко Борисов ще се случи бързо и безболезнено. Нещо, което през 2022 година стана ясно, че няма да е така. Дори, ако се върнем към ареста на Борисов, събитие, които повечето хора възприеха като някакъв малък празник и след това бързото му освобождаване, ще видим, че България май е гробище за политически надежди.
И след това се заредиха изстрел след изстрел в челото на общественото мнение. Новият парламент се оказа фабрика за ситуационни коалиции - хартиена коалиция, коалици "Смърт" или коалиция на войната, антисоциална коалиция, която удари миниминалната работна заплата. Видяхме на практика какво означава да се работи с плаващи мнозинства, въпреки ненаситния стремеж на либералните медии да опаковат всички противници на ПП и ДБ в един общ лагер, а двете митични и ангелски партии да се отдадат на страстна политическа свалка, която да доведе и до сватба на предсрочните парламентарни или поне на местните избори. Но истинската разделителна линия в новия парламент никога на е била към отношението към машините. Това е тема-мюре. Голямата тема за българското общество - социалната политика и геополитическото отношение към върлуващия конфликт очертаха кошмарните контури на един почти конституционен съюз, който поляга под всеки външен вятър и вие гръбнак пред всички чужди посолства. Трябва ли да ви припомням, че през 2022 година почти цялата държава в течение на седмица беше буквално пленник на украинския външен министър Дмитро Кулеба, която обикаляше и даваше интервюта как България е длъжна да прати оръжие за Украйна. Е, докато БСП беше във властта това не стана. Когато всичко отиде по дяволите геополитическите лакеи веднага поправиха своята грешка.
И така - 2022 година България завършва в пълна противоположност на началото. Парламентарно управленско мнозинство не се очертава, раздаването на мандатите е разтеглено като дамски жартиер на дългокрака блондинка, плаващите мнозинства се менят всяка секунда, а призракът на предсрочните избори все по-често се явява в сънищата на журналистите, но този път без никаква надежда. Последните две години отучиха много хора да вярват, че гласуването дава отговор на големите въпроси. Многоцветните парламенти също затрудняват уравнението докрай, а като подлютим всичко това с президентска институция, чийто апетит за власт е станал безкраен, виждаме, че капанът за надежди наистина е щракнал. И точно заради това коледният филм на ужасите ми напомни болезнено за България. Сякаш ние сме пленници в нашето собствено преспапие, където постоянно вали сняг, безнадеждно и идилично е и всичко се повтаря сякаш изход не просто няма, а и никога няма да съществува. Разбира се, и това е само фантазия. Световната буря рано или късно ще разчупи това безвремие и ще ни извади на някакъв друг политически бряг, където ще сме принудени да действаме, да се променяме и да сме в час.
Но дотогава вали сняг, времето се повтаря, а ние си въобразяваме, че нещо все пак ще се случи...
No comments:
Post a Comment