Миналата събота представителството на Европейската комисия у нас бе замервано в яйца, пълни с червена боя, входът му бе запален, а пространството край него се превърна в бойно поле между полицията и членове на „Възраждане“. Обявеният като протест срещу въвеждането на еврото бързо ескалира до сблъсъци, крясъци, викове, ранени полицаи и арестувани хора. Реакциите не закъсняха. Всички парламентарни партии се възмутиха от разигралите се сценки в центъра на София. Някои видяха в това преиграване, други целенасочена провокация. Трети се усъмниха, че чужди сили стоят зад насилието в българската столица, а четвърти определиха случката като „политическо безсилие“. Така или иначе протестът на „Възраждане“ демонстрира кристално ясно, че противопоставянето в българското общество никъде не си е тръгвало – то е тук като оголена рана и всеки миг може да пламне отново при това в крайни форми.
Когато се стигне до подобни ексцесии е изключително важно анализът да е трезв и да почива на реалностите, а не обществените халюцинации, които тресат определени групи в обществото. Ако страната ни иска да постигне някакъв поне минимален консенсус по темата за еврото, тя трябва хладно да си отговори на три въпроса – какво се случи, защо се случи и как това да не се повтаря в бъдеще.
Въвеждането на еврото е болезнена тема. На улицата излязоха хора, които с основание са бесни на политическата система. Бяха събрани над 600 хиляди подписа за провеждането на референдум, но десните партии направиха и невъзможното да се изплюят върху волята на хората и да натикат тяхната тема в мазето на политическия живот. Това е недопустимо в една истинска демокрация. Но една голяма част от елитите смятат своя народ за тотално изостанал, неграмотен и глупав, че да бъде питан по такава ключова тема. Така България съществува в един шизофреничен парадокс – оказва се, че хората могат да бъдат питани по технически въпрос като това как искат да гласуват, мажоритарно или пропорционално, но не и за нещо, което радикално ще преобрази живота им.
На всичкото отгоре темата за еврото е обраснала с клишета и патетика. Почти няма автентични икономисти, които да обърнат внимание на основното притеснение на гражданите – че България не е готова за въвеждането на чуждата валута и, че цените ще скочат и ще превърнат живота в ад. В често даваната ни за пример Хърватия кабинетът въведе таван на цените, за да успокои точно това напрежение, а после се видя, че такава мярка е изключително необходима. Изправени пред такъв въпрос мнозина „икономисти“ у нас отговарят, че е „крайно невероятно“ цените да скочат. Проблемът е, че това мнение не е подкрепено с нито един реален факт. Няма държава в която еврото е въведено, където цените да не са скочили. При това говорим за страни с далеч по-висок стандарт на живот от нашият. Но този страх е оставен без отговор. Очаква се, очевидно, хората сами да си намерят успокоение и да престанат да занимават висшите умове с такива незначителни проблеми.
Никой не се опита да разясни и въпроса дали с влизането в Еврозоната България наистина губи своята финансова независимост и доколко страната ни ще има думата при решаване на ключови проблеми за нейното бъдеще. Точно тук, където трябва да има хладен разум и отговор след отговор, телевизионните зрители срещат трудно скривано презрение и купчина общи фрази и клишета.
Подобно отношение няма как да не възпламени страстите. Защото народът и без това живее с усещането, че политическия елит постоянно плете интриги на негов гръб, сега това се задълбочава, защото никой, ама абсолютно никой не се опита да адресира основните притеснения. Ако някой се заблуждава, че този вакуум нямаше да бъде запълнен, значи обитава реалност много различна от нашата. Точно тук се появиха „Възраждане“, които след епичната им битка със зеления сертификат останаха без голяма кауза и заради това се наместиха в темата с еврото.
Но преди да кажем няколко думи за явлението „Възраждане“ трябва още малко да продължим темата с реакциите, защото те по-добре от всичко останало разкриват изключително изкривения, абсурден и сюрреалистичен политически свят у нас.
Психодясното, вярно на своята сектантска природа, веднага реагира по абсолютно банален и предсказуем начин. Появи се петиция, която алармира за „атаката на европейската принадлежност на страната ни“. В протеста либералните инфлуенсъри разчетоха някакъв грандиозен опит геополитическата орбита на България да бъде променена, а пък горенето на чучела им се привидя като някакъв антиевропейски сатанизъм. Веднага започнаха и воплите: „ама как ще съжителстваме с тези хора в една държава!“, „това е фашистка изродщина“, „Митрофанова координира акцията“, „абсолютна простащина“ и много други моралистични изхвърляния. За тяхното лицемерие, мисля, че не е необходимо да говорим твърде много. Все пак става дума за хората, които изкараха ковчег на протест, но тогава всички виждаха в този танатофилски пърформанс истински полет на мисълта, свободата и човешките ценности. Когато те палят знамена, това е истински протест на съвестта, когато го правят другите – къде е полицията, има ли изобщо ред, защо органите на реда пазят копейките, какво се случвааааа….
Абсолютно съм убеден, че „Възраждане“ чакаха точно такава реакция, искаха точно такива мнения и ги получиха по пълна програма. Подобни стенания не работят срещу националистическата партия, дори напротив – те са нейният политически бензин, защото само там, където политиката се превърне в перманентен крясък, могат да виреят всички крайности. Да не говорим колко пошли, неверни и невежи са всички анализи на тема „Възраждане“ като руски проект.
Партията на Костадинов е конформистка, ситуационна и се възползва от целенасоченото създадения вакуум в българското общество. Това е партия на крясъка и улицата, ето защо тя е практически безпомощна в парламента. Силата на антисистемността е в това, че тя е буря на отрицанието, а съвременният свят и неговото сиво статукво дойде до гуша дори и най-големите си поклонници. Няма никаква нужда Русия да финансира такъв протест, той е естествен, разрушителен и в подходящата ситуация може да стигне до големи мащаби. Поради тази причина „Възраждане“ не може и никога няма да може да бъде унищожено или покосено с насочен крив пръст и писъци: „руски агенти“. Дори и най-откровените безумци в средите на десницата са наясно, че подобни тъпотии и мозъчни взривове са абсолютно неверни. Но нито един от тях няма как да го признае публично, защото това означава да признае за дефектите на европейското статукво, което в рамките на 15 години доведе ЕС до ръба на скалата и до момента в който хардкор фенове започнаха да се съмняват, че този съюз ще намери сили да оцелее в геополитическото цунами.
Проблемът на „Възраждане“ е, че партията може да съществува единствено и само в ексцесивно състояние. И това изначално гони от нея по-нормални хора, които иначе споделят същите притеснения като феновете на Костадинов. Екстремизмът не е типичен за българския избирател и когато го види проявен под формата на нелеп протест срещу затворена сграда, това действа отблъскващо. Да не говорим за факта, че „Възраждане“ са силни в сферата на кресливите декларация и помпозни заявления, но досега не са се прочули с нито един закон, който да е насочен в помощ на хората. Законът за чуждите агенти не го броим – това е морална битка, която обаче те така и не успяха да изнесат докрай. Всъщност законодателната дейност на „Възраждане“ е подчинена на един-единствен вариант – да бъде отхвърлена. Това е необходимо, за да могат хората на Костадинов да се представят за вечните жертви на безмилостното статукво, което мачка революционерите на народа, които, ох, само да се появят на власт ще свалят светлото бъдеще от небето и ще го раздадат на всеки.
Не схващайте критиката ми като ирония. Този подход в България работи – историята на „Възраждане“ от 2020 година е историята на едно постоянно покачване на резултат, което ги направи трета политическа сила. И това се дължи на верните им диагнози. Но основите на „Възраждане“ са прогнили, защото те в нито един момент не са показали, че знаят как да реализират политика. Точно обратното – вечните им парламентарни изцепки и нелепости често ги поставят в ситуация да се обясняват дали са зависими от ГЕРБ и или не. И няма значение истина ли е това обвинение – то винаги като мрачната сянка на Носферату, ще върви след тях из парламентарните кулоари. Защото към момента партията им прилича на контейнер – тя опакова в едно гневните избиратели и ги запраща в политическа изолация. Прекрасен механизъм за отстраняването на истински недоволните от политическото уравнение. Ето как се стига до уличните ексцесии – „Възраждане“ отчаяно се нуждае от механизъм да покаже сила, присъствие и цел. Но понеже не го прави и няма как да го направи в управлението, където се иска поемането на отговорност, го прави по улиците и всяка тяхна проява ще става все по-екстремна, защото избирателите им ще се нуждаят от все по-големи дози доказателства.
С други думи – проблемът „Възраждане“ е проблем на всички останали партии. Техният отказ да наричат нещата с истинските им имена доведе ситуацията точно до подпаления вход на представителството на Европейската комисия.
Не Русия е виновна.
Вината е на тези, които отказват да се събудят и да се обърнат с лице към хората.
No comments:
Post a Comment