Епична некадърност

След София и Варна била заплашена от епична криза с боклука. 

Това орева във фейсбук вчера градоначалникът на морската столица св. Благомир Коцев. 

Обяснението е добре познато - политически саботаж. Лошите общински съветници (да припомним модата всичко да се стоварва върху общинарите я въведе единственият и неповторим Бойко Борисов) бойкотирали план-сметката за чистотата. 

Сега Варна имала последен шанс да поправи "стореното от мафията" (това не е дословен цитат, а екстрат от стоновете на симпатизанти на ПП-ДБ).

Интересно как кризите все се случват на кметовете на умните и красивите?

 Един градоначалник би трябвало още от края на миналата година да е наясно с проблема и да работи за неговото отстраняване. 

И дори и Коцев да има извинението, че лежа несправедливо в ареста, той нали има заместници, съветници и всякакви други експерти? 

Те къде са блели?

Работата на един кмет не е да реве във фейсбук и да се прави на жертва. Навсякъде из България кметове работят без мнозинства, но никой от тях не е тръгнал да рони сълзи във фейсбук. 

Намират начин, разговорят, преговорят, договарят се. 

Защото в края на деня хората заслужават чист град, а не сълзлив кмет. 

Да не говорим, че проблемите с чистотата на Варна са от началото на мандата на Коцев. 

Което издава, че проблемът не е в мафията. 

Не е в политическите саботажи. 

Не е в лошите съветници. 

Проблемът се нарича некадърност. 

Пълна и епична. 

Толкова е простичко.

 

Държава с изтекъл мандат

 

Създаването на "домовата книга" е една от най-големите глупости, сътворени в безкрайния български преход. 

Тази нелепа поправка в Конституцията не само не реши никакъв проблем на страната, но и се превърна в мощен прокризисен фактор. 

Днес медиите изтощено следят въртележката от срещи с потенциалните кандидат-премиери, но това е влудяващо, скучно и безполезно начинание.

 България е в политическа криза, а дъждът от откази и връзването на ръцете на президента не помагат за намирането на изход. 

И така стигаме до пълно вцепенение.

Повечето от хората, които минават през кабинета на Илияна Йотова, са имали ясното съзнание, че като ги избират на тези постове, потенциалното ръководене на служебно правителство е сред техните задължения. 

Но никой от тях не иска да се съобрази с това и валят всякакви благовидни абдикации. 

Само си представете, ако Йотова имаше свободата да посочи кандидат за премиер, колко по-плавно щеше да е това, което се случва сега.

Единственото смислено политическо усилие за следващите месеци е да се събере достатъчно голямо мнозинство, за да оставим "домовата книга" в миналото. 

Всичко останало са празни приказки и обещания. 

И само вижте какво е България днес - без правителство, без бюджет, без валута, без главен прокурор, с висши съдебни органи с изтекли мандати. 

Държава с изтекъл мандат. 

Тъжно е.

 

Медийният герой

 

Бойко Борисов не е давал толкова интервюта от далечните и митологични времена в които беше главен секретар на МВР. Днес той отново се опитва да се върне в миналото и обилно говори - кеф ти при Явор Дачков, кеф ти пред дуо от "Капитал", а най-накрая ощастливи и подкаста на Мартин Карбовски.

Интервютата бяха обилно коментирани, но все в грешната посока - за държането на журналистите, техните кимания, съгласия или несъгласие. И не, че това не е важно, но истински централният момент е медийният гастрольор. Дори не с това, което казва, защото моноспектакълът на Борисов отдавна е известен и досаден, а с това, че че е тръгнал пак да се изживява като най-желания събеседник в България.

И така - пред нас отново е Борисов, който е построил най-много магистрали, който е вдигнал епохално стандарта на живот, който е най-големия експерт, който живее като монах (от работа вкъщи и от вкъщи на работа). Този образ не може да бъде разрушен в главата му, защото гастрольорът трайно си вярва. Илюзия е да се смята, че някой може да проникне под тази маска. Новото тук е друго - Борисов се опитва да стовари всички беди и нещастия на страната върху някой друг. Целта не е да печели нови гласове, а да си съгради нов образ. Бойко Борисов - нещастната жертва на тъмни сили, който обаче неспирно мисли и се тревожи за съдбините на страната.

Това, което той премълчава го подхващат неговите медийни трубадури. Сюжетът е следния - Борисов е центрист, консерватор и човек, отдаден на традиционните ценности. В това си качество той е най-идеалният партньор на Румен Радев и двамата спокойно могат да влязат в политически съюз и да управляват четири мандата един след друг.

Безумието на тази версия е очевидно. Президентът подада оставка, за да очертае алтернатива на олигархичното безвремие, което познаваме като модела "Борисов-Пеевски". Но нека да бъдем честни - "Пеевски" е скорошна добавка, това е прикачена допълнително част. Моделът се нарича Борисов, а днес неговия автор бърза да го погребе или да го даде в наследство на някой друг. Ето защо му е необходима тази медийна легитимация, както и анализаторското фентъзи, че коалиция между него и Радев е възможна. Дори самото съществуване на такава версия с която е наситена раздраната медийна среда вече работи персонално за Борисов. Тук ГЕРБ няма значение. Партията му отдавна е в агония, важното е оцеляването на лидера, на неговите амбиции, подчинени на безкрайното му нежелание да отиде в пенсия.

До утре можем да се бомбардираме с обвинения кой е бил в коалиция с него и кой не. Това е отровата на виновното минало, където вече не останаха невинни. Борисов живее точно в такава хранителна среда и тя постоянно го прави възможен отново и отново. Подкаст след подкаст. Интервю след интервю.

Радев, разбира се, не е завършил помощно училище, за да се хване на това сатанинско хоро, но точно тук идва неговата отговорност като политически лидер. 

Борисов се възползва от вакуума, за да напълни медийната джунгла със собствените си сенки. 

Защото знае, че в момента няма кой да му отговори. 

А и, че медиите ще оставят за пореден път номера му да мине. 

Това не е безопасен процес. 

Вече много пъти сме го изпитвали като паве в черепа.

 

Съвет на лакеи

 

Четири пъти годишно българският министър-председател ще сяда на една маса с американския президент. Такъв изящен аргумент даде тези дни евродепутатът от ГЕРБ Андрей Новаков в коментар за прибързаното и необмислено присъединяване към частното НПО на Тръмп, помпозно наречено "Съвет за мир". И не е само той - цяла плеяда от геополитически лакеи и икономи се изреди да ни обяснява какво стратегическо предимство ни дава решението на правителството, как това е великолепен ход в един разтърсван от политически земетресения свят, как България е станала ключов играч в голямата игра и всички останали досадни глупости. От Соломон Паси, който изсъска на Цветанка Ризова да престане да му задава въпроси до Георг Георгиев, всички надуха вувузелата и се опитаха да спукат тъпанчетата на българския народ. Георгиев дори допълни, че някои решения трябва да се вземат бързо, няма време за губене...

На целия този фон от розови въздишки като студен душ дойде новината от вчера, че кабинетът няма да вкарва в този парламент решението за ратификация. Изведнъж се оказа, че май не трябва да се бърза, че не е имало нищо неотложно в решението. Целият шум, блясък и светкавици е бил елементарен пиар, холивудски пиратки, които да отбележат старта на предизборната кампания и сблъсъци. 

Нищо повече...

 

Проблемът във всичко е, че това е танц върху костите на остатъците от българска дипломация. В името на канибалската предизборна битка авторитетът на България бе захвърлен някъде в мазето, а на всичкото отгоре всяко следващо управление изведнъж ще се окаже насред минно поле от което няма никакъв изход.

Такива стратегически решения се приемат след дълъг анализ, тежко обмисляне, преценяване на всички плюсове и минуси, набелязването на дългосрочна стратегия. В панаирджийското подписване на Желязков всичко това отсъстваше напълно. Подписът дойде заради нелепото и брутално състезание за сърцето на Тръмп, независимо, че американският президент вероятно трудно би открил страната ни на картата, и представа си няма за състезанието по лакейство, което тече тук с нечувана медийна жестокост.

Най-накрая се оказа, че не само няма спешност, ами горещия картоф бе прехвърлен на бъдещите депутати, които няма да знаят какво да правят с него. А и искам да видя как звучи като аргумент в зала "ще сядаме четири пъти на маса с американския президент". Историята е показала, че това абсолютно нищо не означава, особено, ако американският президент в някой от своите меркантилни пристъпи, реши да поднесе солената сметка на всичките си сътрапезници в това частно ООН на което той е пожизнен председател. 

След това ще се окаже, че никой нищо не знае, никой не е бил наясно, никой нищо не е подозирал и други благинки на българската национална политика... 

 

 

Политическата тишина, която души България

 

Бързото връщане на третия мандат от страна на АПС отприщи неизбежното – страната отива на нови предсрочни избори с тягостното усещане, че дори и след тях нищо няма да се промени. Имаше времена в които вотовете носеха надежда, бяха изпълнени с надежда за различно бъдеще, но от това романтично усещане вече нищо не е останало. Политическата криза като призрак изсмука сладострастието на очакването, за да ни остави насред пустиня от отчаяние и пътища наникъде.

Най-интересното е, че България колективно (или поне в нейното телевизионно несъзнавано) се опитва да противодейства на това с цяла серия от интриги, спекулации, лъжи и инженерни представи за нещо различно. Само ден преди окончателното връщане на третия мандат известна анализаторка като трета братовчедка на Ванга написа, че АПС ще държат мандата един месец, за да можело изборите да са на 19 април. Тя била наясно с това, защото съзвездията над „Дондуков“ 2 кристално чисто й го били показали. Съвсем не възприемам това като объркване или опит за холивудска бомба. Това е част от спарената атмосфера в която е потънала цялата българска политическа система, където на мястото на идейната битка е дошла калната пехливанска борба с всякакви незаконни и неразрешени похвати. Медийната среда вече е като джунгла в която бродят сенките на безкрайни лъжи, защото просто нищо друго не е останало. Там, където преди имаше поне някакви зачатъци на здрав разум, сега е останала само чистата лудост, трансформирала се в основен законодател на процесите.

В двата месеца преди изборите България отново е в плен на политическата митология. Страната е настръхнала в очакване на тези избори да има поне някаква промяна в лицето на нов проект около Румен Радев. Още отсега много хора излизат, за да ни убедят, че новото, блестящото и лъскавото ще помете статуквото на досегашния модел и ще възцари различна атмосфера в страната. Дай боже да е така. Вероятно цинизмът в този случай не е най-печелившата стратегия. Все някога и на нашата улица трябва да изгрее слънце. Тягостното усещане за подмяна обаче идва не от факта, че нещо различно се задава на хоризонта, а че за пореден път същностните въпроси на политиката са забутани в ъгъла. Това е все едно да живееш край Чернобил, но да не те интересува нивото на радиацията, а да се чудиш ще ти цъфнат ли карамфилите, които си посадил. „

Нека да бъдем по-конкретни. Пред България в момента има няколко много рязяждащи въпроса, които висят със страшна сила, но нито един от тях не е получил отговор. На 31 март изтичат всички удължителни процедури по бюджета и страната ще се окаже без финанси в окото на бурята, а най-вероятно и все още в предизборна кампания. Вярно е, имаме си постоянно действащ парламент, но бюджетът не е просто събиране на депутатите да гласуват, а визия за развитието на държавата. Такава страховито отсъства. Опитът за бюджет на кабинета на „Желязков“ бе взривен от уличните протести и натиска на едрия бизнес. След това никой не се престраши да предложи своя идея за това как трябва да бъдат сложени в ред финансите на държавата. Първият бюджет в евро гръмна, а след него настана пълна тъмнина. Нито една партия не е дала отговор на този въпрос, била тя съществуваща или бъдеща. И липсата на конкретика по този казус плаши, защото тя е отражение на невъзможността страната ни да дава отговор на най-наболелите проблеми. Наясно съм, че в окото на бурята никой не си задава тези въпроси, всички са плен на предизборни страсти и тик-ток клипчета, но рано или късно държавата ще кацне в реалността, когато ще е твърде късно да се пита каквото й да е. Всички ще усетят тази липса като повече несигурност, намалели доходи и несигурно бъдеще.

Междувременно Европейският съюз се дави в голямата и отвратителна тема за Гренландия. Доналд Тръмп не просто си я поиска като територия, той наложи и по-високи мита на редица европейски страни в опит да ги накара сами да му я дадат. Това не е просто поредното политическо действие.  Подобно отношение на САЩ взривява идеята за евроатлантизма като зона на сътрудничество и споделени ценности. ЕС обаче мълчи по темата. Чухме няколко патетични заявления за решимостта на съюза да отбранява суверинитета на Дания, но всички знаем, че това е топъл въздух, приказки без дълбочина и истински смисъл. Няколко европейски страни решиха да пратят войници в Гренландия и събраха страховита част от 37 войници, които да пратят, за да защитават самотния остров. Само че после се оказа, че Германия е оттеглила своите 15 командоса, неясно защо. Ако ЕС не е в състояние да се противопостави на това желание на САЩ, то целият смисъл от съществуването буквално е поставен под въпрос. Както и великата идеята за превъоръжаването на Европа. Май е по-лесно да дрънкаш оръжие срещу Русия, отколкото да покажеш мускули на САЩ, каквото й да ти струва това.

Та някой да е чул позиция на България по този въпрос? Някой да е видял реакция или поне формулирането на ясна теза какво мисли страната ни по голямата тема, която разтърсва света?

Всяка партия – настояща или бъдеща – моментално ще бъде изправена пред този ключов геополитически въпрос. Това е като да се качиш в кола, а само три секунди по късно да се блъснеш в огромна каменна и кафкианска стена. Изборите ни помагат да отложим отговорите, но въпросът ще остане и ще става все по-остър. Но и по време на тази кампания няма да чуем ясни позиции, защото в България това не е автентична политическа мода.

Преди няколко дни Румен Радев обяви, че в България има ясен антикорупционен консенсус. И мисля, че това е очевидно. Корупцията разтърсва българското общество като хеморагична треска от която то не може да се отърве по никакъв начин. Големият въпрос е, че само намерението не е достатъчно. Защото точно в тази област красивите приказки давят автентичната надежда. Примерът на протестите от 2020 година е все още жив. За първи път на един площад бяха леви, десни, националисти, свободни радикали. Проблемът е, че те останаха само при лозунгите и не успяха да създадат ясна гражданска програма за промяна. Резултатът още е като махмурлук – главата цепи, уста проклина цяла вселена.

Корупцията е всеобхватно явление и заради това трябва да се питаме – как променяме държавната администрация, механизмът за обществените поръчки ще остане ли същия, каква е новата визия за промяна на съдебната система, как ще се осъществи решителния пробив срещу олигархията, която по никакъв начин не е концентрирана в образа на един-единствен човек, колкото и от ПП-ДБ да се опитват да ни убеждават в обратното.

Всъщност именно от липсата на отговори започна политическата криза. През 2009 година, колкото и да е странно това сега, ГЕРБ имаха концепция. Те дойдоха като партия-отмъстител за прехода и макар, че нямаха никакви нови идеи, а само наточени кариеристи успяха да разкажат приказката за различна България и след това три пъти подред управляваха страната, а днес още на изпарения са първа политическа сила.

Нов разказ обаче отсъства, освен комикса за това, че идва нова партия и помита статуквото. Проблемът е, че днес е най-неподходящото време за нова партия, защото нерешените проблеми са като камък на шията, който вечно влачи към дъното. Представям си ситуация в която новият субект блясва като ярка комета над черното блато и взима 90 депутати. Нека даже и да са 100. А след това? Нали след това идва времето на отговорите, а традиционно точно там изгасват всички нови партии.

През 2021 ИТН се появиха като политическо чудо, но само няколко месеца по-късно останаха пета парламентарна сила, въпреки, че успяха да спечелят едни избори. И техният проблем започна не с привличането на избиратели, а с това какво трябваше или не трябваше да направят. Партията на изчегъртването, оказа се, не знае как да го направи, нито пък имаше идея за това как да упражни властта по позитивен начин. И проблемът съвсем не е в ИТН. Проблемът е в общата атмосфера на политическите процеси у нас, която е влюбена в имиджа, но отказва да чуе тишината по големите проблеми и това какво трябва да се прави в такава ситуация. Всъщност точно тази тишина изгони избирателите от изборния процес. И сега ми се струва, че България отново върви натам – към поредния цикъл на надежда, последвана от тежка депресия, защото патетичните уверения, мелодраматичните декларации и телевизионната романтика работят за кратко. После остава само една…тишинаааааа!

Сега пред избори България отново се намира на политически стероиди. Но избирателите рано или късно ще започнат да питат, защото светът не е спрял заради нас, нито пък спиралата на проблемите е прекратена. 

Сигурно звучи цинично и изморено. 

Но половин живот ме лъгаха, че ще стане хубаво. 

А не стана.