Политическата тишина, която души България

 

Бързото връщане на третия мандат от страна на АПС отприщи неизбежното – страната отива на нови предсрочни избори с тягостното усещане, че дори и след тях нищо няма да се промени. Имаше времена в които вотовете носеха надежда, бяха изпълнени с надежда за различно бъдеще, но от това романтично усещане вече нищо не е останало. Политическата криза като призрак изсмука сладострастието на очакването, за да ни остави насред пустиня от отчаяние и пътища наникъде.

Най-интересното е, че България колективно (или поне в нейното телевизионно несъзнавано) се опитва да противодейства на това с цяла серия от интриги, спекулации, лъжи и инженерни представи за нещо различно. Само ден преди окончателното връщане на третия мандат известна анализаторка като трета братовчедка на Ванга написа, че АПС ще държат мандата един месец, за да можело изборите да са на 19 април. Тя била наясно с това, защото съзвездията над „Дондуков“ 2 кристално чисто й го били показали. Съвсем не възприемам това като объркване или опит за холивудска бомба. Това е част от спарената атмосфера в която е потънала цялата българска политическа система, където на мястото на идейната битка е дошла калната пехливанска борба с всякакви незаконни и неразрешени похвати. Медийната среда вече е като джунгла в която бродят сенките на безкрайни лъжи, защото просто нищо друго не е останало. Там, където преди имаше поне някакви зачатъци на здрав разум, сега е останала само чистата лудост, трансформирала се в основен законодател на процесите.

В двата месеца преди изборите България отново е в плен на политическата митология. Страната е настръхнала в очакване на тези избори да има поне някаква промяна в лицето на нов проект около Румен Радев. Още отсега много хора излизат, за да ни убедят, че новото, блестящото и лъскавото ще помете статуквото на досегашния модел и ще възцари различна атмосфера в страната. Дай боже да е така. Вероятно цинизмът в този случай не е най-печелившата стратегия. Все някога и на нашата улица трябва да изгрее слънце. Тягостното усещане за подмяна обаче идва не от факта, че нещо различно се задава на хоризонта, а че за пореден път същностните въпроси на политиката са забутани в ъгъла. Това е все едно да живееш край Чернобил, но да не те интересува нивото на радиацията, а да се чудиш ще ти цъфнат ли карамфилите, които си посадил. „

Нека да бъдем по-конкретни. Пред България в момента има няколко много рязяждащи въпроса, които висят със страшна сила, но нито един от тях не е получил отговор. На 31 март изтичат всички удължителни процедури по бюджета и страната ще се окаже без финанси в окото на бурята, а най-вероятно и все още в предизборна кампания. Вярно е, имаме си постоянно действащ парламент, но бюджетът не е просто събиране на депутатите да гласуват, а визия за развитието на държавата. Такава страховито отсъства. Опитът за бюджет на кабинета на „Желязков“ бе взривен от уличните протести и натиска на едрия бизнес. След това никой не се престраши да предложи своя идея за това как трябва да бъдат сложени в ред финансите на държавата. Първият бюджет в евро гръмна, а след него настана пълна тъмнина. Нито една партия не е дала отговор на този въпрос, била тя съществуваща или бъдеща. И липсата на конкретика по този казус плаши, защото тя е отражение на невъзможността страната ни да дава отговор на най-наболелите проблеми. Наясно съм, че в окото на бурята никой не си задава тези въпроси, всички са плен на предизборни страсти и тик-ток клипчета, но рано или късно държавата ще кацне в реалността, когато ще е твърде късно да се пита каквото й да е. Всички ще усетят тази липса като повече несигурност, намалели доходи и несигурно бъдеще.

Междувременно Европейският съюз се дави в голямата и отвратителна тема за Гренландия. Доналд Тръмп не просто си я поиска като територия, той наложи и по-високи мита на редица европейски страни в опит да ги накара сами да му я дадат. Това не е просто поредното политическо действие.  Подобно отношение на САЩ взривява идеята за евроатлантизма като зона на сътрудничество и споделени ценности. ЕС обаче мълчи по темата. Чухме няколко патетични заявления за решимостта на съюза да отбранява суверинитета на Дания, но всички знаем, че това е топъл въздух, приказки без дълбочина и истински смисъл. Няколко европейски страни решиха да пратят войници в Гренландия и събраха страховита част от 37 войници, които да пратят, за да защитават самотния остров. Само че после се оказа, че Германия е оттеглила своите 15 командоса, неясно защо. Ако ЕС не е в състояние да се противопостави на това желание на САЩ, то целият смисъл от съществуването буквално е поставен под въпрос. Както и великата идеята за превъоръжаването на Европа. Май е по-лесно да дрънкаш оръжие срещу Русия, отколкото да покажеш мускули на САЩ, каквото й да ти струва това.

Та някой да е чул позиция на България по този въпрос? Някой да е видял реакция или поне формулирането на ясна теза какво мисли страната ни по голямата тема, която разтърсва света?

Всяка партия – настояща или бъдеща – моментално ще бъде изправена пред този ключов геополитически въпрос. Това е като да се качиш в кола, а само три секунди по късно да се блъснеш в огромна каменна и кафкианска стена. Изборите ни помагат да отложим отговорите, но въпросът ще остане и ще става все по-остър. Но и по време на тази кампания няма да чуем ясни позиции, защото в България това не е автентична политическа мода.

Преди няколко дни Румен Радев обяви, че в България има ясен антикорупционен консенсус. И мисля, че това е очевидно. Корупцията разтърсва българското общество като хеморагична треска от която то не може да се отърве по никакъв начин. Големият въпрос е, че само намерението не е достатъчно. Защото точно в тази област красивите приказки давят автентичната надежда. Примерът на протестите от 2020 година е все още жив. За първи път на един площад бяха леви, десни, националисти, свободни радикали. Проблемът е, че те останаха само при лозунгите и не успяха да създадат ясна гражданска програма за промяна. Резултатът още е като махмурлук – главата цепи, уста проклина цяла вселена.

Корупцията е всеобхватно явление и заради това трябва да се питаме – как променяме държавната администрация, механизмът за обществените поръчки ще остане ли същия, каква е новата визия за промяна на съдебната система, как ще се осъществи решителния пробив срещу олигархията, която по никакъв начин не е концентрирана в образа на един-единствен човек, колкото и от ПП-ДБ да се опитват да ни убеждават в обратното.

Всъщност именно от липсата на отговори започна политическата криза. През 2009 година, колкото и да е странно това сега, ГЕРБ имаха концепция. Те дойдоха като партия-отмъстител за прехода и макар, че нямаха никакви нови идеи, а само наточени кариеристи успяха да разкажат приказката за различна България и след това три пъти подред управляваха страната, а днес още на изпарения са първа политическа сила.

Нов разказ обаче отсъства, освен комикса за това, че идва нова партия и помита статуквото. Проблемът е, че днес е най-неподходящото време за нова партия, защото нерешените проблеми са като камък на шията, който вечно влачи към дъното. Представям си ситуация в която новият субект блясва като ярка комета над черното блато и взима 90 депутати. Нека даже и да са 100. А след това? Нали след това идва времето на отговорите, а традиционно точно там изгасват всички нови партии.

През 2021 ИТН се появиха като политическо чудо, но само няколко месеца по-късно останаха пета парламентарна сила, въпреки, че успяха да спечелят едни избори. И техният проблем започна не с привличането на избиратели, а с това какво трябваше или не трябваше да направят. Партията на изчегъртването, оказа се, не знае как да го направи, нито пък имаше идея за това как да упражни властта по позитивен начин. И проблемът съвсем не е в ИТН. Проблемът е в общата атмосфера на политическите процеси у нас, която е влюбена в имиджа, но отказва да чуе тишината по големите проблеми и това какво трябва да се прави в такава ситуация. Всъщност точно тази тишина изгони избирателите от изборния процес. И сега ми се струва, че България отново върви натам – към поредния цикъл на надежда, последвана от тежка депресия, защото патетичните уверения, мелодраматичните декларации и телевизионната романтика работят за кратко. После остава само една…тишинаааааа!

Сега пред избори България отново се намира на политически стероиди. Но избирателите рано или късно ще започнат да питат, защото светът не е спрял заради нас, нито пък спиралата на проблемите е прекратена. 

Сигурно звучи цинично и изморено. 

Но половин живот ме лъгаха, че ще стане хубаво. 

А не стана.

 

 

Телевизионни птеродактили

 

Психобесният рицар на мъртвия евроатлантизъм Тодор Тагарев за пореден път ощастливи телевизионните зрители със своите мозъчни експлозии и пиратки. В ефир той каза, че  нямал проблем с това, че България ще има жена президент, а с това, че за нея били „гласували единици“.

За всички, който чувстват стачката на мозъчните си клетки, обърнете внимание - единици!

Това е математика от Карлуково, аритметика от различно измерение.

Заради това си струва да припомним: за двойката Радев–Йотова през 2016 година на втори тур гласуваха 2 063 032 души.

През 2021 - резултатът им беше 1 537 347 гласа.

Голяма част от тези гласове дойдоха именно от електората на ПП (около 90%) и ДБ (поне 70%). За БСП няма смисъл да говорим - там е повече от ясно - 98 на сто от симпатизантите са им дали своя вот. Над милион и половина гласове.

Това е резултат, който градската десница е виждала за последно в мътната среда на 90-те години. Милион и половина не са "единици", а са демократични, реални и отчетени гласове. Но очевидно в психодясното ги признават само, ако са подадени за добрите сили. Иначе не важат.

Това не е обикновена интелектуална катастрофа. Пред нас лъсва в пълна степен и мизерията на медийната среда, която тласка напред подобни недоразумения, които действат като оръжие за масово поразяване.

Нека да не се заблуждаваме и за друго - това не е само подлост, това не е само подмяна, това е отвратителен сексизъм, който градската десница отдавна влачи като неприятен аромат на некъпано след себе си. На думи те са носители на всички възможни либерални ценности, но когато опре до тяхната реална проява, те са общност-хермафродит - не го знаеш жена ли е, мъж ли е, ако перифразираме Ботев. Както казваше навремето един американски писател - ако през цялото време правиш всичко възможно да знаеш расата или религията на човека пред тебе, значи си расист. Същото е и със сексизма. Тагарев вдига темата за жените от себе си и то, за да ни потопи до дъното в своето собствено блато и да ни удави някъде там в тази политическа тиня.

При десницата обаче Йотова идва като самосбъдващо се пророчество, което е най-свежото нещо напоследък. С години много експерти предупреждаваха дясната общност, че като се упражняват с идеята за импийчмънт на Радев ще си причинят Йотова за президент. Сега този им кошмар се овеществи и тепърва ще чуваме писъците на старите десни птеродактили, трайно заседнали в мъглата на 90-те години от която не искат да излязат.

Много силен старт за Йотова, а тя дори още не встъпила официално в длъжност.

И най-накрая нека да повторим очевидното - Илияна Йотова е била депутат в българския парламент, два пъти е избирана за евродепутат и два пъти за вицепрезидент. 

Собствено някой да знае колко точно за гласували когато й да е за Тодор Тагарев?

Игра на сенки и нови партии

 

Ясно е, че в най-голямата вихрушка на общественото опиянение и адреналинов шок на нова надежда е трудно да се поддържат позициите на здравия разум. Трудно е, но е наложително, защото България като хеморагична треска отново и отново преживява процеса по буен възторг с последваща тежка депресия и меланхолия.

Появата на Румен Радев на терена е добра новина. В неговата фигура има заряд, енергия, последователност и със сигурност това ще размести застоялите пластове на политическата система, които трудно раждат нещо различно и удушават с безмилостна апатия гражданската емоция.

Въпреки това е важно да не потъваме изцяло в опиянението, а да се опитаме да видим каква ще е новата партия и какво ни предстои, ако тя се появи в управлението. Част от казаното леко плаши. Бившият шеф на кабинета на Радев Иво Христов в свое интервю каза нещо, което леко стряска: "Един политически проект, който има амбицията да управлява, трябва да предлага практични решения на обществени проблеми, а категориите ляво-дясно са тема на академичните кръгове...".

Той не е първия гробокопач на идеологиите, обаче това изявление е тревожно. Партия изцяло на прагматична основа не е политическа формация, а ООД. Ако не можеш да се разпознаеш в оста "ляво - дясно", това означава, че си останал без ориентири, а не че си модерен, възвисен и универсален.

Да, всички партии могат да бъдат обвинявани в отстъпление от своите принципи и идеологии. Живеем в сложен свят и компромисът често надделява над всичко останало. Въпреки това е важно да се определиш, да имаш голямата идеологическа идентификация, защото по нея можеш да бъдеш измерван в политически категории. Вероятно много партии могат да бъдат обвинени в лицемерие, но както мъдро бе казал Ларушфуко - "Лицемерието е данъкът, който порокът плаща на добродетелта".

Край новия проект на Радев има голяма енергия и стълпотворение от хора. Радостно е, когато се вижда такъв ентусиазъм. Но всички кандидати за промяната на България са длъжни да се разположат по идеологическата ос. Обратното е сигурен знак за провал. През 2020 година Арман Бабикян, тогава част от "Отровното трио" обикаляше по студията и вдъхновено обясняваше, че първо трябва да преборим хунтата и чак тогава да се делим на леви и десни. Гледано в ретроспекция това беше фатална политическа грешка. Защото е много важно от какви позиции бориш хунтата, много е важно да се анггажираш с определени идеологически политики, а не само с "прагматични решения". Битката за промяна на данъчната система например не е въпрос на прагматизъм, а на справедливост. Това е идеологическа категория, а формация, която не иска да припознае идеологиите самичка си копае гроба.

Модата да се погребват идеологиите е стара травма на българската колективна душа. Особено на новите партии, които идват с идеята да обединят максимално количество хора. И това работи в началото, но най-накрая се превръща в игра на руска рулетка, защото прави всички формации заложници на ежедневието, а не не големите цели. Да припомняме ли, че ПП възникна с идеята да бъде центристка формация, преди да се доплува до градската десница. Тази трансформация изгони много хора от техните редици. Защото никой не ги беше информирал. Избирателят у нас може да е капризен, но в края на деня той иска ясни идеологически очертания. 

Всичко останало е игра на сенки.

Тиктокизацията на българската политика и нейните призраци

 

Eдин от най-бляскавите странични спецефекти на протестите, които разтърсиха страната миналата година е това, че костюмарите най-накрая откриха социалните мрежи и започнаха да се държат като инфлуенсърки, които истерично искат да получат тлъст рекламен договор. Първо призракът на Асен Василев започна да броди из виртуалните джунгли, превърнат в меме, а нелепата му и граматически сбъркана фраза „Няма да се случи тази комисия по този начин“ се превъртя през десетки профили, бе пусната да мине през изкуствен интелект, а либералната преса и до днес слюноотделя пред нея все едно са видели нов грант на хоризонта. След това се започна модата със слагането на хаштагове, защото даже и парламентарните костюмари схванаха, че това работи и като се заредиха едни китни #повеченеможетака или #щегискъсаменаизбори – вероятно десетки истерични пиарки са обяснявали до изнемога какво е това животно и защо е необходимо да се използва. В мига в който всички видяхме, че Бойко Борисов се появи в тик-ток и се зареди цяла поредица от клипчета, вероятно и най-скептичните установиха с ужас, че краят на света е наблизо. След като управленският динозавър нахлу в мрежата на ДженЗи, за да им говори директно, очевидно старият свят си е отишъл, но никой не може да ни гарантира, че нов изобщо ще се появи.

Тиктокизацията на политиката е навсякъде. А това е знак за нейния морален край. Защото превръщането на социалните мрежи в политически инструмент по същество унищожава идеята за старомодния диалог, който стои в основата на парламентарната демокрация. Днес политическите сблъсъци напуснаха пленарна зала и се изместиха в кулоарите на Народното събрание. А какво представляват те. В най-добрия случай депутат от произволна партия, който държи телефона да снима пред себе си отива при депутат от друга, който също вади мобилното си устройство да снима. Отстрани сътрудниците на първия народен представител веднага започват да документират какво се случва, а слугите на втория също не остават по назад. Единият депутат вика, обзет от чувство за божествена правота. Другият псува, осенен от небесно сияние. Сътрудниците отстрани също атакуват противниците с въпроси: „Защо казахте това, защо псувахте така?“. В резултат се получава една какафония, която след това попада в социалните мрежи като мозъчно изпражнение и така ошашавеният зрител вижда една и съща случка през 6-7 телефона. Клипчето в тик-ток обаче не е ефектно, ако е диалог. То трябва да е екстремно, гадно, провокативно, защото има да се пребори за внимание с десетки дългокраки каки, които правят клипчета за това как мерят нови бикини или сутиени. В такава среда трябва да си много експресивен или агресивен, за да задържиш вниманието на похотливия тийнейджър или на неговия баща, който случайно е открил, че има такова приложение на телефона си. Така политиката се изпъстря с тик-ток призраци, които трябва да викат, за да влязат поне за малко в центъра на вниманието на ДженЗи и така политиката се свежда до серия от клипчета, до поредица от кратки статуси, пълни с удивителни и порой от обиди към политическите противници. А за съжаление политиката е сложна. Тя е дълъг процес, изисква знания, памет и най-важното винаги се крие в детайлите. За една минута никой не може да я разкаже. И така в социалните мрежи политиката се превръща в кратък клип, който изначално лъже и подмамва, защото няма лесни решения, както и бързи анализи.

Именно така е възможно на бял свят да се появи свръхчудовището Делян Пеевски, политическата фигура с която психодесните баби плашат внучетата си вместо с Торбалан. Тиктокизацията на политическите процеси се проваля, когато трябва да обясни някакъв системен провал и заради това ражда образите на чудовища. Разбира, Пеевски не е ангел, но превръщането му в плашило всъщност е като рекламен постер, защото на всеки човек със здрав разум е ясно, че няма как той да е виновен за всичко в тази държава – от проблемите в съдебната система до уволнението на Мария Цънцарова от бТВ. И проблемът даже не е в създателите на този мит, тяхната работа е да произвеждат чудовища, защото иначе ще си проличи те самите какви карикатури са. Проблемът е в медиите, които се отказаха да търсят истината, защото самите те са опиянени от тик-ток идеята, че всичко може да се разкаже ефектно, бързо и да предизвика поне няколко сълзи в претръпналата публика. И за да не бъда голословен нека да се опитам да дам пример за нещо, което тик-ток политическите специалисти пропуснаха, а медиите така и не успяха да транслират адекватно, защото блясъкът на спецефектите винаги е по-удивителен от баналната истина.

Когато протестиращите излязоха на площадите основният рефрен беше насочен срещу Делян Пеевски. Да, Борисов и Пеевски си вървяха в комплект в обидната лексика, но все пак лидерът на ДПС-Ново начало бе с едни гърди напред. Истината обаче е, че за провала на правителството на Росен Желязков основна вина носи Бойко Борисов. Той от ден номер 1 така и не прости на БСП и ИТН, че поставиха условие той да не управлява, както и никога не подмина факта, че Желязков прие да бъде министър-председател. След това през всичките 11 месеца изтощителна власт Борисов отново и отново представяше себе си като основен източник на политическата власт в страната. Той не просто дублираше функциите на премиера, той нито един път не му позволи да вземе самостоятелно решение. Всяко изявление на Борисов бе едно безкрайно напомняне, че хлябът и ножът са в него. Заради това той ходеше по летищата, когато трябваше да се посрещат официални делегации, от парламентарните кулоари неспирно се бъркаше в работата на правителството, спираше кадрови назначения или просто блокираше работата на едно или друго министерство.

Правителство с Бойко Борисов на шията.

Всъщност това торпилира политическият мир в страната и взриви сравнително спокойния парламентарен живот на България, който можеше да е такъв поне до президентските избори. Борисов беше архитектът на хаоса, но най-лошото е, че само след месец отново ще се предлага за спасител. А ГЕРБ по този начин е прокризисна партия, която не е в състояние да води коалиционен парламентарен живот, защото механизмите в нея са еднолично и са изцяло заложник на едно огромно его. Борисов така и не успя да преживее факта, че не той ще вкара България в еврозоната и през цялото време се опитваше да накаже всички, които са замесени в този процес. Нека да повторим отново – не Пеевски, Борисов беше премиерът в сянка, който видя удобен повод да избяга от отговорност за пореден път и да потърси нова политическа конфигурация, която евентуално би го върнала начело на правителството.

И казваме всичко това, защото в красивия и пъстър свят на тик-тока на ДженЗи, никой не обясни истината. А в момента в който истината и политиката се разминат по този драматичен начин, ние започваме да живеем в някаква паралелна и анимационна реалност.

Смятам, че българската политика като цяло вижда в социалните мрежи нов опит да си бие адреналин и да продължи още за малко нещастното си влачене по корем, а през тях следващите избори просто ще заприличат на шоу в което никой няма да знае кои са добрите. Защото най-вероятно добри няма да има.

Разпадането на политическите процеси до серия от клипчета предвещава доста мелодраматично бъдеще, защото разкрива образа на една страна, която залага на шоу, защото вече няма какво друго да предложи. Много е символично, че малко преди приемането на еврото, бг-политиката окончателно откри тик-ток. Така се получава символична сватба на безумното и гротескното, което обаче не прикрива факта, че България остава без цели в прекрасния и гневен свят. Стигнахме до края на евроинтеграцията, но когато човек си види заплатата в евро по никакъв начин не успява да се почувства като част от клуба на богатите. А по-скоро по някакъв дълбочинен начин разбира, че той иска сигурно бъдеще, а насреща си получава тик-ток тиради за това кой е виновен бъдеще да няма. И този омагьосан кръг отново и отново ще ни влачи към блатото, защото оттук-нататък тик-ток ще определя всичко – от сакото на Бойко Борисов до ремиксовите фрази на Асен Василев. Разбира се, рано или късно ще стигнем до момента в който ДженЗи ще схване, че през цялото време са ги клатели докато са ограбвали всеки техен шанс за различен живот, но както се казва тогава ще бъде късно. 

Тик-ток да ни е на помощ!