Бързото връщане на третия мандат от страна на АПС отприщи неизбежното – страната отива на нови предсрочни избори с тягостното усещане, че дори и след тях нищо няма да се промени. Имаше времена в които вотовете носеха надежда, бяха изпълнени с надежда за различно бъдеще, но от това романтично усещане вече нищо не е останало. Политическата криза като призрак изсмука сладострастието на очакването, за да ни остави насред пустиня от отчаяние и пътища наникъде.
Най-интересното е, че България колективно (или поне в нейното телевизионно несъзнавано) се опитва да противодейства на това с цяла серия от интриги, спекулации, лъжи и инженерни представи за нещо различно. Само ден преди окончателното връщане на третия мандат известна анализаторка като трета братовчедка на Ванга написа, че АПС ще държат мандата един месец, за да можело изборите да са на 19 април. Тя била наясно с това, защото съзвездията над „Дондуков“ 2 кристално чисто й го били показали. Съвсем не възприемам това като объркване или опит за холивудска бомба. Това е част от спарената атмосфера в която е потънала цялата българска политическа система, където на мястото на идейната битка е дошла калната пехливанска борба с всякакви незаконни и неразрешени похвати. Медийната среда вече е като джунгла в която бродят сенките на безкрайни лъжи, защото просто нищо друго не е останало. Там, където преди имаше поне някакви зачатъци на здрав разум, сега е останала само чистата лудост, трансформирала се в основен законодател на процесите.
В двата месеца преди изборите България отново е в плен на политическата митология. Страната е настръхнала в очакване на тези избори да има поне някаква промяна в лицето на нов проект около Румен Радев. Още отсега много хора излизат, за да ни убедят, че новото, блестящото и лъскавото ще помете статуквото на досегашния модел и ще възцари различна атмосфера в страната. Дай боже да е така. Вероятно цинизмът в този случай не е най-печелившата стратегия. Все някога и на нашата улица трябва да изгрее слънце. Тягостното усещане за подмяна обаче идва не от факта, че нещо различно се задава на хоризонта, а че за пореден път същностните въпроси на политиката са забутани в ъгъла. Това е все едно да живееш край Чернобил, но да не те интересува нивото на радиацията, а да се чудиш ще ти цъфнат ли карамфилите, които си посадил. „
Нека да бъдем по-конкретни. Пред България в момента има няколко много рязяждащи въпроса, които висят със страшна сила, но нито един от тях не е получил отговор. На 31 март изтичат всички удължителни процедури по бюджета и страната ще се окаже без финанси в окото на бурята, а най-вероятно и все още в предизборна кампания. Вярно е, имаме си постоянно действащ парламент, но бюджетът не е просто събиране на депутатите да гласуват, а визия за развитието на държавата. Такава страховито отсъства. Опитът за бюджет на кабинета на „Желязков“ бе взривен от уличните протести и натиска на едрия бизнес. След това никой не се престраши да предложи своя идея за това как трябва да бъдат сложени в ред финансите на държавата. Първият бюджет в евро гръмна, а след него настана пълна тъмнина. Нито една партия не е дала отговор на този въпрос, била тя съществуваща или бъдеща. И липсата на конкретика по този казус плаши, защото тя е отражение на невъзможността страната ни да дава отговор на най-наболелите проблеми. Наясно съм, че в окото на бурята никой не си задава тези въпроси, всички са плен на предизборни страсти и тик-ток клипчета, но рано или късно държавата ще кацне в реалността, когато ще е твърде късно да се пита каквото й да е. Всички ще усетят тази липса като повече несигурност, намалели доходи и несигурно бъдеще.
Междувременно Европейският съюз се дави в голямата и отвратителна тема за Гренландия. Доналд Тръмп не просто си я поиска като територия, той наложи и по-високи мита на редица европейски страни в опит да ги накара сами да му я дадат. Това не е просто поредното политическо действие. Подобно отношение на САЩ взривява идеята за евроатлантизма като зона на сътрудничество и споделени ценности. ЕС обаче мълчи по темата. Чухме няколко патетични заявления за решимостта на съюза да отбранява суверинитета на Дания, но всички знаем, че това е топъл въздух, приказки без дълбочина и истински смисъл. Няколко европейски страни решиха да пратят войници в Гренландия и събраха страховита част от 37 войници, които да пратят, за да защитават самотния остров. Само че после се оказа, че Германия е оттеглила своите 15 командоса, неясно защо. Ако ЕС не е в състояние да се противопостави на това желание на САЩ, то целият смисъл от съществуването буквално е поставен под въпрос. Както и великата идеята за превъоръжаването на Европа. Май е по-лесно да дрънкаш оръжие срещу Русия, отколкото да покажеш мускули на САЩ, каквото й да ти струва това.
Та някой да е чул позиция на България по този въпрос? Някой да е видял реакция или поне формулирането на ясна теза какво мисли страната ни по голямата тема, която разтърсва света?
Всяка партия – настояща или бъдеща – моментално ще бъде изправена пред този ключов геополитически въпрос. Това е като да се качиш в кола, а само три секунди по късно да се блъснеш в огромна каменна и кафкианска стена. Изборите ни помагат да отложим отговорите, но въпросът ще остане и ще става все по-остър. Но и по време на тази кампания няма да чуем ясни позиции, защото в България това не е автентична политическа мода.
Преди няколко дни Румен Радев обяви, че в България има ясен антикорупционен консенсус. И мисля, че това е очевидно. Корупцията разтърсва българското общество като хеморагична треска от която то не може да се отърве по никакъв начин. Големият въпрос е, че само намерението не е достатъчно. Защото точно в тази област красивите приказки давят автентичната надежда. Примерът на протестите от 2020 година е все още жив. За първи път на един площад бяха леви, десни, националисти, свободни радикали. Проблемът е, че те останаха само при лозунгите и не успяха да създадат ясна гражданска програма за промяна. Резултатът още е като махмурлук – главата цепи, уста проклина цяла вселена.
Корупцията е всеобхватно явление и заради това трябва да се питаме – как променяме държавната администрация, механизмът за обществените поръчки ще остане ли същия, каква е новата визия за промяна на съдебната система, как ще се осъществи решителния пробив срещу олигархията, която по никакъв начин не е концентрирана в образа на един-единствен човек, колкото и от ПП-ДБ да се опитват да ни убеждават в обратното.
Всъщност именно от липсата на отговори започна политическата криза. През 2009 година, колкото и да е странно това сега, ГЕРБ имаха концепция. Те дойдоха като партия-отмъстител за прехода и макар, че нямаха никакви нови идеи, а само наточени кариеристи успяха да разкажат приказката за различна България и след това три пъти подред управляваха страната, а днес още на изпарения са първа политическа сила.
Нов разказ обаче отсъства, освен комикса за това, че идва нова партия и помита статуквото. Проблемът е, че днес е най-неподходящото време за нова партия, защото нерешените проблеми са като камък на шията, който вечно влачи към дъното. Представям си ситуация в която новият субект блясва като ярка комета над черното блато и взима 90 депутати. Нека даже и да са 100. А след това? Нали след това идва времето на отговорите, а традиционно точно там изгасват всички нови партии.
През 2021 ИТН се появиха като политическо чудо, но само няколко месеца по-късно останаха пета парламентарна сила, въпреки, че успяха да спечелят едни избори. И техният проблем започна не с привличането на избиратели, а с това какво трябваше или не трябваше да направят. Партията на изчегъртването, оказа се, не знае как да го направи, нито пък имаше идея за това как да упражни властта по позитивен начин. И проблемът съвсем не е в ИТН. Проблемът е в общата атмосфера на политическите процеси у нас, която е влюбена в имиджа, но отказва да чуе тишината по големите проблеми и това какво трябва да се прави в такава ситуация. Всъщност точно тази тишина изгони избирателите от изборния процес. И сега ми се струва, че България отново върви натам – към поредния цикъл на надежда, последвана от тежка депресия, защото патетичните уверения, мелодраматичните декларации и телевизионната романтика работят за кратко. После остава само една…тишинаааааа!
Сега пред избори България отново се намира на политически стероиди. Но избирателите рано или късно ще започнат да питат, защото светът не е спрял заради нас, нито пък спиралата на проблемите е прекратена.
Сигурно звучи цинично и изморено.
Но половин живот ме лъгаха, че ще стане хубаво.
А не стана.
No comments:
Post a Comment