Включването на Румен Радев в партийната политика и несвършващото състезание на избори още от първия ден отприщи мелодраматични страсти и яростно противопоставяне. В първия си ден след подадената оставка от лагера на бившия президент пуснаха бомбастична новина: „Тръмп кани Радев в Съвета за мир“. Новината е многозначителна, защото основната битка в България от година насам е кой е официалният говорител на САЩ у нас и кой стои най-близо до американския президент. Тук няма значение дали Тръмп може да открие страната ни на картата и дали е наясно с махленското състезание за сърцето му, което тече изтощително от много време насам. Търсените знаци са вътрешнополитически, защото този изтощен от напразна надежда за различно битие народ е настроен достатъчно позитивно към Тръмп, за да може всички знаци около него да имат значение.
ГЕРБ веднага скочиха като ужилени и започнаха да вадят поредица от доказателства, че поканата не е персонална, а е към българското управление и следователно Радев се опитва да приватизира съмнителните успехи на местната дипломация. Цял ден новинарските агенции час по час вадиха новини и статуси на видни гербаджии, че поканата е получена поне ден, а дори и два дни по-рано и не визира конкретно Радев. Така и не стана ясно какво точно се опитват да докажат с това, но битката придоби яростен характер. В нея се включи и лидерът на ДПС Делян Пеевски, който нетипично за него не каза нито една лоша дума за партийните аспирации на президента, но го призова моментално да внесе писмото в Народното събрание, за да могат депутатите да кажат своята дума по темата. Ден по-късно премиерът в оставка Росен Желязков цъфна на форума в Давос, където положи официално подпис за присъединяването към Съвета за мир, а камерите запечатаха доволното му изражение докато се здрависва с Тръмп в компанията на президента на Азербайджан Илхам Алиев. Така и не стана ясно каква е позицията на самия Радев, защото в своя отговор, достатъчно отвлечен и неясен, той говори за кризисното положение в държавата и буквално си остави вратата отворена за присъединяване на по-късен етап. Така или иначе обаче бившият президент избегна доста сериозен геополитически капан в който неговата конкуренция влезе с чувството на триумф и победа.
Присъединяването към Съвета на мир разбуди и без това неспокойния политически пейзаж у нас. За първи път от много време насам и леви, и десни симпатизанти постигнаха консенсус, че действието е прибързано, непремислено, смешно и ни конфронтира буквално с всички европейски държави. Повечето от тях отказаха участие в инициативата на Тръмп, защото по същество тя представлява нов етап в конструкцията на международните отношения. Тръмп си създава частно ООН на което той ще е пожизнен председател, създава си нов инструмент за регулиране на процесите по земното кълбо, а на всичкото отгоре част от държавите в този Съвет трябва да се изръсят по 1 милиард долара, ако искат да имат думата в неговите решения. На България, твърди се, тази такса е била спестена, но това съвсем не означава, че в един или друг момент американският президент няма да ни поднесе солената сметка и да очаква ние също да участваме в нейното плащане.
Съветът за мир възникна като начин Тръмп да регулира конфликта в Газа, а това означава, че страната ни с двата крака скача в най-тъмната, мътна и неприятна тема по цялото земно кълбо. Всички участници в тази инициатива вече ще бъдат натоварени с отговорността за всеки бъдещ потенциален конфликт, а Близкият изток е постоянно бременен с такива. Това е и ключов избор на коя страна застава България във все по-нарастващите напрежения между ЕС и САЩ и създава огромно поле за потенциални сблъсъци в ЕС, нещо от което тази изморена и изтощена страна изобщо не се нуждае. Въпреки това Желязков положи своя подпис, а фактът, че парламентът ще има последната дума никак не е успокояващ, защото в такава раздрана и напълно непотребна вече система на международните отношение, много от депутатите ще гласуват, водени от тънки сметчици, а не от реалните интереси на България. И така страната ни се сдоби с пет минутки слава в световните новини и пълен мрак по отношение на бъдещето. Дори и в светлите бъднини Радев да стане премиер на страната и да успее да състави правителство, това съвсем не означава, че той ще има силите и куража да напусне този съвет. Мандалото хлопна и оттук-нататък страната ще бъде изправена пред цяла канонада от предизвикателства на които не е ясно дали ще може да отговори.
Цялата драма около Съвета за мир обаче е изключително показателна за променената политическа среда у нас. Радев направи това, което всички очакваха и говориха в последните четири години, но по някакъв странен начин хвърлянето на оставката му свари повечето политически играчи неподготвени. Вероятно цялата драма има нещо общо с магическото светоусещане на българската политика, която често взима пожелателното за реално и отказва да присъства в действителността, която има свои закони и логика.
Тя е показателна и за изпитанията, които дебнат Радев на реалния политически терен. Подозирам, че те са твърде различни от това, което си е представял, защото той влиза в битка с изпечени интриганти и политически животни, които дълги години са оцелявали в партийната джунгла, а на него тепърва му предстои да изучава нейните закони и дребнотемия.
Подаването на оставката ще остане в политическата история на страната. За първи път президент напуска поста си преждевременно, нарушавайки цялата логика на политическите процеси в западния свят. Там партийните лидери се борят да станат президенти, у нас е обратното – президентът се престраши да стане партиен лидер. Ходът е добре премислен и прицелен. Протестите в края на миналата година демонстрираха явно изтощение на хората от олигархичния модел на управление и желанието за промяна на начина по който се движи България. Проблемът е, че такава реформа изисква огромни политически усилия, а те лесно могат да бъдат удавени в баналното ежедневие на партийната политика. Всички трубадури на новото, всъщност обичайните герои на абсолютно разпокъсаната медийна среда, започнаха да изпадат в бурни фантазии за помитане на статуквото, за пречупване на гръбнака на корупцията, за бърза съдебна реформа и смяна на главния прокурор. Това, разбира се, не е невъзможно да се случи, но процесът няма да е лесен, нито бърз. Можем да жонглираме до утре с идеята, че новата партия на Радев вдига огромно електорално цунами и си осигурява 130 депутати, които правят следващото управление стабилно, непоклатимо и без нуждата да прави компромиси, но по-вероятно е всичко да бъде паркирано до обичайната ситуация – новата формация да бъде изправена пред нуждата да си търси партньори за властта. И точно на този етап магията приключва напълно. Защото Радев има три варианта на действие, всеки от които си носи своите последствия. Той може да създаде ситуационен съюз с градската десница, но е достатъчно наясно с нейния брутален и шизофреничен характер. ПП/ДБ като комплексирана гимназистка редовно ще искат знаци за вярност и все повече и повече власт. Антикорупционната им реторика също е димна завеса, защото зад нея се крие солидна коалиция с Пеевски, който не беше толкова черен и злостен, когато им осигуряваше парламентарно мнозинство. При това залитане на Радев натам моментално ще му отреже пътя от другата част от обществото, която към момента го подкрепя по-искрено и вдъхновено.
Бившият президент може да погледне в посока на „Възраждане“, БСП и „МЕЧ“, ако не ги е изсмукал до състояние на безжизненост, но и този избор носи своите последствия, защото медийната пропаганда на умните и красивите ще го сатанизира докрай. Не че на Радев би се притеснил от това, но ще е достатъчно неприятно те постоянно да му слагат динени кори пред Брюксел, който и без това се намира в хаотично състояние.
Третият вариант е най-екзотичен и невъзможен, но това не означава, че вече няма медийни анализатори, които тикат натам. Наскоро Кънчо Стойчев в пространно интервю обяви, че вече трябва да мислим Борисов и Пеевски като отделни фигури и, че ГЕРБ е най-подходящия партньор за партията на Радев като партия с опит и кадри. Това ще е най-зрелищното самоубийство в българската история, но го оставяме на масата, защото гласовете в тази посока ще стават все по-силни. Медийната машина на ГЕРБ няма да спре да работи, независимо от шизофренията – от една страна са критици на Радев, а от друга си търсят вариант за бъдещо сътрудничество.
Проблемът в новата партия е, че първо не знаем нейния профил и какъв точно ще си избере от безкрайната палитра и второ, че казуси като със Съвета за мир тепърва предстоят. А в много отношения те ще са по-важни и от съдебната реформа и битката с корупцията, защото засягат бъдещото на целия свят, а няма българин без мнение по темата.
И така вече сме в ситуация в която фанфарите още звучат, но проклетата реалност все повече се настанява в политическото светоусещане и точно това прави предстоящите избори интересни.
Те за първи път от много време насам могат да преподредят политическата картина в страната, но това съвсем не означава, че ще донесат отговор.
Напротив – меденият месец вече е на път да приключи.
И най-трудното предстои.
