След дълго очакване и мъчителна политическа абстиненция, Румен Радев най-накрая даде първото си интервю като свободен гражданин и бъдещ партиен лидер. Очевидно е, че вятърът духа в неговите платна, а потенциалът му е огромен. Човек не се нуждае от социология, за да разбере това. Достатъчно е да се види експлозията в социалните мрежи след неговата проява. Враговете му вкупом тръгнаха да виждат в интервюто епичен провал, сухарщина, общи фрази и нулева информация. Феновете пък видяха образа на един политик, който е стабилен, не си служи с пози, медийни пиратки или бомбастични заклинания. Истината, както винаги пренебрегвана и сритвана в слабините, е някъде по средата. Интервюто на Радев беше интересно, смислено, но е факт, че остана постно по основната тема – каква ще бъде неговата партия, кои ще са хората в екипа му, кои ще бъдат гръбнака на неговата парламентарна политика. Сигурно е рано да се издава всичко, но зрителите определено чакаха завесите да бъдат дръпнати поне малко. Радев остана загадъчен по тази тема. Въпреки това в интервюто му имаше достатъчно интересни тези, които да ни ориентират за неговото политическо поведение и позициониране. Той отказа да си сложи идеологически рамки, което е силен ход в разпарчетосана и разрушена политическа среда, но от друга страна не дава възможност да има контрол върху неговото коалиционно поведение за в бъдеще. Заради това ще се опитам да събера на едно място своите впечатления за това, кое беше силно и кое не чак дотам в дългото телевизионно интервю.
Много освежаващо, искрено и изключително значимо бе това, че Радев сериозно наблегна на темата с неравенството у нас. По този въпрос той беше подготвен, а вкарването на авторитет като Джоузеф Стиглиц, легендарен ляв икономист, определено подсили думите му. Той не спря само до описването на проблема, а го разви в неговия политически смисъл. Олигархията се храни от неравенствата. Олигархичните модели на управление винаги раждат неравенства, защото това е капитализъм в неговия най-чист вид. И за разлика от другите източноевропейски страни, България отказва да обърне внимание на този проблем, въпреки, че той е като отворена рана, която отдавна е гноясала. Точно тук тезата – срещу мен е цялата олигархия звучи силно и ясно. Безкрайното й повтаряне я обезцени леко, но това не отменя същината на посланието. Олигархията не се бори само с един конкретен политик, тя иска да запази неравенствата и по същество изпива силите на цял народ. Това е знак за формация със социално мислене, която обръща внимание на бедността като ключов проблем на българското съществуване.
Радев отказа да си промени и отговора на въпроса „Чий е Крим?“. Това също е важно, но издава и величествената слабост на българската журналистика. Точно по тази тема бившият президент е изключително подготвен, прагматичен и реалистичен. Той не може да бъде разкъртен с баналните въпроси за „агресора“ и „жертвата“. Защото като военен той отказа да влезе в идеологическите щампи и направи реалистичен анализ на ситуацията на бойното поле и на грешките на украинската армия. Срещу неговия отговор се изля цял бидон с токсична помия, но това означава само едно – напипал е централният проблем в геополитическото противопоставяне между Запада и Изтока. Цената на това противопоставяне я плащат обикновените украинци, които са се превърнали в пушечно месо на една милитаристична машина, която пет пари не дава за техния живот и робува на диктат отвън. Веднага след това водещият Бойко Василев сервира на Радев и другият въпрос – „Чия е Гренландия?“. Тук имаше известна изненада, защото много хора очакваха Радев да се позиционира по-скоро на тръмпистки позиции и да изкара позитиви от атаката срещу днешните европейски елити, които така или иначе са се превърнали в посмешище за цял свят. Той обаче не го направи. Зае умерено проевропейска позиция и вероятно ужаси своите противници от градската десница, които, убеден съм, вече са имали заготовките за това как патологичен евроскептик иска да похити властта у нас. Това беше умен ход, защото го вписва в редицата на европейските лидери, които не искат разрушаването на ЕС, а неговата промяна и не са от типа „правим каквото кажат началниците“. Това, разбира се, не попречи на десните зомбита пак да напишат всички тези обвинения, но те вече звучаха нелепо и абсурдно.
Мнозина смятат, че Радев се е оплел за „Боташ“ и драмите с газа, но лично аз смятам, че той доста добре се оправи с темата. Най-вече с проверимите факти, че правителството на Кирил Петков със своите нелепи действия беше на път да остави България без доставки и капацитет за газ.
В интервюто обаче имаше и слабости. За някой те може да не са такива, но това е въпрос на дебати. Радев отказа да назове своите бъдещи партньори в политическите действия. Остави си отворени всички възможни врати – чрез идеята за промяна на съдебната система с градското дясно, а чрез суверинистката си позиция с останалите партии.
Тук обаче се очертава основната слабост на неговата позиция. Понеже нова партия още няма, а и няма достатъчно говорители, в публичното пространство, започва да се налага тезата, че Радев и ГЕРБ могат да си сътрудничат в много неща. Достатъчно е човек да отвори мненията на най-гласовитите вечни политически влъхви, за да види как този наратив се налага като тънка червена линийка, скрита под претенциите за качествен анализ. Има определен опити да се създаде усещането, че е възможно идеологически съюз между Радев и Борисов на базата на това, че двамата са умерени консерватори, прагматици. В името на подобно взаимодействие мастит социолог дори започна да говори, че Борисов е „центрист“, въпреки членството на неговата партия в ЕНП и безкрайното дрънкане за дясна политика и ценности.
Радев е прагматик и сигурно не е добре предварително да затръшва врати, защото видяхме как червените линии смазаха всеки опит за диалог в българската политика, но моделът срещу който той се обяви носи името „модел Борисов“. Добавката „Пеевски“ е малко по-късно явление, така че такъв съюз ще е доста проблематичен. И дори в ръководството на бъдещата партия да влязат политически прагматици с пресметлив подход (не го казвам като нещо лошо), то избирателите със сигурност не споделят подобно виждане. Идеята, че Борисов и Радев могат да си сътрудничат е унищожителна и взривоопасна. Който не го вярва – да погледне състоянието на БСП. Левицата имаше красиви и верни аргументи за правенето на компромис, но когато избирателите отказват да ги разберат, тогава влизаш в политически колапс. И не бих се учудил, ако налагането на тази теза е коварен опит за свалянето на резултата на Радев. Защото така се създава едно усещане, че за пореден път ще има сделка по върховете, а солената цена на разбитите надежди, ще я плащат избирателите.
Радев отказа да се спре и по въпроса за това кои са хората край него. А това не е въпрос, който е за подценяване. Самият той има достатъчно политически авторитет, който може да бъде прелян. Нека да си спомним за възникването на ПП на политическата сцена. Но именно ПП е голямата червена лампа, която още свети в главите на много хора. Идеята за промяна днес трябва да бъде подплатена с хора, защото именно техните биографии ще бъдат гаранцията за нейната посока и сила. „Истината не е в социологията, а в биографията“, казваше Робърт Пърсиг и никой не е отменил истината в тези думи. Може би тактически е добре да се спестят имената, но в стратегически план, това е грешка.
И най-накрая. Лично за мен беше истинска болка да чуя мнението на Радев за това, че данъците не трябва да бъдат вдигани. Всъщност неравенствата започват от плоския данък. Да, с работеща икономика и задвижване на индустриализация ефектът може да се не прояви в такава степен, но истината е, че прогресивното подоходно облагане е най-добрият начин за започването на битката с несправедливостта. При това България вече е в еврозоната, а там няма страни с плосък данък и това никак не е случайно. Идеята за запазването на нивото на данъците е популистка дъвка. В България просто стана перверзен процес – жертвите на плоския данък в повечето случаи искат неговото запазване. Доминацията на дясната икономическата мисъл в новините вече дава своите отровни плодове.
Едно интервю не е достатъчна база за цялостни изводи, но поне ни открехна възможността да видим Радев като политик. Той се позиционира добре, но тепърва ще трябва да доказва своите намерения с конкретна управленска програма. Истината е, че българската политика е безкрайно блато и трябва да уважаваме всеки, който идва с идеята да промени това състояние на вечен застой. Тук вече стои големият въпрос как става това – може ли да дойде промяна с паяжината на плаващите мнозинства и стратегическите коалиции или трябва да се появи някой, който изисква принципност и постоянство.
Не смея да дам отговор на този въпрос, а той може би и няма отговор.
На хоризонта е очертана фигурата на човек, който иска да промени нещо и никакви философски съмнения няма да разчупят в момента подкрепата за него.
Душата на човек иска да се надява в такава ситуация, че най-накрая българската съдба може да бъде обърната.
Но ни предстои да видим.
И може би подобно на Хамлет на Висоцки трябва да разберем, че отговорите на всичко са край нас, но нашият проблем е, че не знаем как да формулираме въпросите.
No comments:
Post a Comment