Александър Симов: България спешно се нуждае от управление на БСП

Левицата получава нов шанс да поправи себе си и няма право да го профука, призова депутатът от "БСП за България" 

Интервю за вестник ДУМА

- Г-н Симов, през последния месец България се тресе от протести. Управляващите обвиниха БСП, че е техен организатор. Как бихте коментирали мълчанието на повечето медии, които не отразяват недоволството на хората? 

- Дразнещо е, когато т.нар. дежурни по любов към властта медии започват да говорят, че протестите нямат автентична основа, че са протести на анцузите, на утайката, на пяната, ако цитираме депутати от ГЕРБ. Според управляващите недоволните са социални маргинали, които не могат да формулират искане, които нямат кауза и протестират, защото БСП ги активира. Смятам, че това е най-големият медиен цинизъм, който отказва да признае, че в България има автентични проблеми, които не само че не се решават, ами стават от ден на ден все по-големи. 

- Кои са основните проблеми, които разтърсват днес България?

- Това са неравенството и бедността. Наскоро ми попадна книгата "Патология на неравенството", написана от двама икономисти, в която се казва, че неравенството не е просто обикновен феномен, а е процес, който разяжда едно общество и го води до невъзможност да съществува като хомогенно явление. Тоест неравенство у нас е довело дотам, че днес ние нямаме една България. Има поне две, които от ден на ден имат все по-малко общо помежду си. Едната е България на костюмираната олигархия, която преживява с алчност и чака последните траншове от Европа, за да може да се почувства едва ли не като каймака на ЕС. А другата става все по-социално декласирана, живее във все по-голяма мизерия. Все повече българи изпадат в подобно състояние. Това са хора, на които не е ясно дали ще имат пари да си пратят децата на училище, да ги нахранят, не е ясно ще имат ли пари за лекарства, за отопление. И тази втора България въобще не се появява в повечето медии. Там единствено можем да прочетем новината, че старица е починала от глад и студ, намерена след 15-ия ден от смъртта си. И на целия този фон се появява някой и ми казва: "В България няма поводи за протести." Ами провери в коя държава живееш!

Протестите имат толкова големи тлеещи рани отдолу. И вместо да се вслуша в гласа на народа, нашият премиер предпочита да си седне в кабинета, да гледа телевизия, да се яви при Слави, двамата романтично да се прегърнат и да запеят песента, че в България проблеми няма. 

- Обикаляте страната и представяте "Визия за България" Срещате се с много хора. Какво ви казват те? 

- Виждам, че дори и срещите с партийния актив често минават в напрегната обстановка. Хората имат важно морално изискване към БСП и партията започва да го отчита. А това е, че те искат не само хубав документ. Искат да са сигурни, че когато го приемем, той ще стане като конституция на БСП в управлението, т.е. няма да се откажем от нито една идея. За съжаление през годините БСП роди много хубави теории и политически идеи, които обаче не изпълни. Много се заблуждаваме, ако смятаме, че левият човек не помни това. Помни го много добре. Нека да припомня, че БСП губи изборите в последните няколко години, не защото беше наказана от външни сили, а защото собственият й електорат не се появи пред урните. Наказаха ни заради шизофренно поведение и подозрения в корпоративни интереси. БСП получава нов шанс да поправи себе си, да се яви на поправителен изпит и няма никакво право да го профука. Смятам, че във Визията проблемите са адресирани много добре. Важно е, че БСП за първи път говори по-стройно и смислено за неравенството, за ужасяващата пропаст, която зее в България, за невидимите хора, към които никой не се обръща. Голямата задача на левица днес е да подаде ръка на тези невидими хора, за да видят те в нея изразителя на своите интереси. 

- Защо сегашното управление е вредно за България?

- ГЕРБ си държат държавната администрация и работещите в нея са най-заинтересовани статуквото да се разтегли до вечност. Това изсмуква жизнените сили на страната и ако моделът "Кум гейт", "Гербер гейт" или моделът "Бойко Борисов" продължат, след десетина година България просто няма да я има. Не в буквалния смисъл, разбира се, но промяната ще бъде невъзможна, защото страната ни ще заприлича на кошмарен десен експеримент. Всички средства ще се концентрират в ръцете на един малък елит, а останалите хора няма да емигрират, те ще се евакуират от тази територия. ГЕРБ са политическата форма на ХИВ-вируса. Те унищожават имунната система на държавата, тъй като те нямат нужда от държава. Държавата на Бойко Борисов не е държава, това е вампир, който изсмуква ресурси в политическия смисъл. И резултатът от всичко го виждаме днес. 

- Каква е основната задача на левицата днес?

- БСП има голямата задача да върне здравия разум в политиката. Когато едно общество живее постоянно на два сантиметра от лудостта, ние трябва да сме наясно, че процесът за връщане обратно няма да е лесен, но това е единственият шанс България да продължи да съществува като самостоятелен, автентичен политически субект на картата.

Левицата трябва да започне да говори за проблема ГЕРБ все по-отчетливо, по-ясно и по-ярко, ако иска да бъде припозната. Често ми задават въпроса с кого ще се коалираме след изборите. Това е въпрос-капан, защото се опитва да ни впише в статуквото. Има една мисъл на Валентин Вацев, която често цитирам. Той казва: "В сегашния исторически момент вече стана така, че социалистите край БСП са повече от социалистите в БСП." Голямата задача на БСП е да намери езика към социалистите край нея. Трябва да се обърнем към левите хора край БСП. С това си обяснявам защо БСП замръзва в социологическите проучвания. Ние сме мобилизирали твърдото си ядро, но имаме проблем, когато говорим на левите хора край БСП, защото това са хората, разочаровани от нашата политика през годините. Те все още се отнасят с подозрение към нас, все още търсят в нас белезите на истинска автентичност, която няма да ги подведе. И когато успеем на проговорим на тези хора по начин, по който те разберат и повярват, тогава, повярвайте ми, БСП ще се изстреля в космоса. И го казвам не като някакво оптимистично видение, а просто като реално знание за процесите. Смятам, че ценността на БСП последните няколко години е, че тя в нито един момент не прие измамната оферта за властта, минавайки през колаборация с ГЕРБ. И това аз лично го отчитам като голям успех. Всяка комбинация с ГЕРБ щеше да докара до летален изход левицата. Левицата обаче издържа и трябва да продължим и по-нататък. 

- Готова ли е БСП да поеме отговорността за промяна на модела?

- БСП няма друг изход освен да поеме отговорността за тази промяна и според мен е готова за това. Казвам го без чувство за обреченост, но с ясното съзнание, че е точно така. Всяка форма на ляво управление, което БСП може да предложи, минава през промяна на модела на България. Ние трябва да изкореним държавата на Бойко Борисов и да създадем истинска демократична държава. БСП започна този толкова дълго отлаган разговор за това какво представлява лявото управление на ХХI век. И той не може да мине през някакви аксиоми или крайни постулати. Не предложим ли истинска, активна политика за това, нямаме никакъв шанс да реализираме другите си идеи. И вероятно хората няма да го оценят веднага и вероятно пак ще има много скърцане със зъби, но левицата трябва да предложи това.

- Необходима ли е "Визия за БСП"? 

- Този въпрос може да влезе в руслото на отново безкрайния разговор, който БСП обича да води за себе си. Не съм против него, но партията трябва да изговори проблемите си докрай. Ние много дълго време предпочитахме да си мълчим за тях. Само че разговорът за визията за БСП не може да се води с ултимативен тон. Забелязвам, че всички хора, които го поставят, много често тропат с юмрук и казват, че само техните идеи са верни. БСП е сложен механизъм. Тя е единственият смислен субект в лявото пространство и представлява идейна коалиция на няколко течения. И не бива да изрязваме нито едно от тях радикално и да казваме: "Разкарайте се от нас, ходете си оттук, дълбоко не ни интересувате!". Което обаче не означава, че трябва да правим компромис с левите идеи. Всичко друго ще ни вкара в онова, което ние сме преживявали. Не ми се иска БСП пак да минава отново през ляво-сектантски период, тъй като историята показа, че той е изключително грешен. Някои наши другари искат да се замотаем в безкраен схоластичен разговор за лявото и да пропуснем факта, че тази държава спешно се нуждае от управление на БСП.

Румен Радев демонстрира как се учи от своите грешки

Най-голямото умение в политиката не е да пръскаш харизма и да се опияняваш от телевизионния си образ. Не се състои в това да хванеш медиите в стоманена прегръдка, да ги вземеш за заложници и те през ден да ти пеят небесни химни за геополитически успехи, напредък и стабилност докато държавата фактически е в пълен нокаут. Най-голямото умение е да знаеш как да се учиш от грешките, да се изправиш след като си залитнал, да намериш баланса, когато геополитическия лед и емоционалните политически страсти са напрегнати, трошливи и всеки миг могат да отидат по дяволите. Точно това видяхме тези дни да ни демонстрира президентът Румен Радев - той в движение промени своята позиция за напрежението между Русия и Украйна в акваторията на Черно море, което накара много "либерални" медии у нас да изпаднат в автентичен морфичен резонанс, да настръхнат, да иронизират и да пишат, че България била заела "двояка" позиция. Ясно е, че на много хора у нас им се иска всеки български политик след такива инциденти моментално да обявява война на Русия и да праща два батальона от лузъри да превземат Кремъл, за да развеят знамето на евроатлантическите ценности над Спаската кула, но ние живеем не в мокър сън на Александър Йорданов, а в тревожна и настръхнала реалност и следователно страна като България трябва да проявява чудеса от дипломатически такт, когато се занимава с толкова болезнени събития. Всъщност, както ще видим позицията на Радев по никакъв начин не е претърпяла огромна трансформация или промяна, за да можем да го обвиняваме, че се е извъртял. Неговата грешка е, че той подцени медийното отразяване на събитието на което заедно с полския президент Анджей Дуда коментираха напрегната ситуация. Радев се остави на бъде пакетиран в полската позиция, която сочи безусловно Русия като агресор, а Украйна като невинна жертва на геополитическото чудовище. Всъщност полската позиция не е продиктувана от любов към Киев, а просто от патологичното желание на поляците Русия да бъде изкарвана всеки път по-черна от дявола и по-тъмна от най-мрачната нощ. Точно заради това мнението на Дуда беше крайно и гласеше, че Русия моментално трябва да освободи пленените моряци. Радев се присъедини към него с позицията, че е необходимо да има "сдържаност, разум и възможно най-бърза деескалация чрез диалог, без употреба на сила, при гарантиране на свободата на гражданското корабоплаване и с незабавно връщане и освобождаване на моряците и корабите от страна на Руската федерация". Подобно мнение макар че не звучи като агресивно всъщност не отчита изключително важни детайли във всичко, което се случи. А както знаем дяволът винаги е в подробностите, а каруците се преобръщат от най-малките камъчета. Ситуацията в Черно море (украинските нарушители изобщо не стигнаха до Азовско море) всъщност има много подводни ями. Като тази, че в Украйна предстоят избори, а настоящия президент Петро Порошенко има катастрофален рейтинг, въртящ се между 5 и 7 процента. В такава ситуация, както знаем от великолепната книга на Наоми Клайн "Шоковата доктрина" има един основен вариант за действие - да се предизвика криза, ако е възможно война, защото в бурните ситуации дори и некадърните президенти могат да изглеждат стабилни, спокойни и вечни, дори и да са шоколадови олигарси, известни с тайната си страст към водката. Опитът на Украйна едновременно да поиска повече натовски кораби в Черно море, спиране на проекта "Северен поток" 2, нови санкции срещу Русия и още куп други глупости, накараха дори европейските лидери да настръхнат и да заподозрат, че Киев се опитва да ги вплете в своите вътрешни проблеми. И това не е моя импровизация или полет на мисълта, а съвсем реалното положение на нещата, изразено от десетки политици в последните дни. Ето защо позицията на Радев само няколко дни по-късно вече с хладен реализъм отчете допълнителните детайли. "Рискът от ескалация на конфликта между Русия и Украйна е реален, но Европа в никакъв случай не трябва да става заложник на украинската вътрешна политика и амбиции", обяви той и тази фраза стана повод няколкото наши евроатлантически анализатори да почнат да вият като създание от филм на ужасите и да напишат драматични есета на тема "петата колона на Кремъл коли и беси у нас, а и държи цената на водка "Белуга" умишлено висока".

Всъщност всяка позиция по такава международна тема трябва да е съобразена с няколко важни неща - автентичните факти, интересите на страната и настроенията на хората. Фактите около драмата показват, че Украйна изобщо не е невинна, а и че режимът в Киев наистина се опита да направи Европа участник в тази криза с цел да извлече външнополитически дивиденти. Не е в интерес на България и никога не е било да бъдем в лагера на ястребите срещу Русия, защото това торпилира единственото ни сравнително предимство - възможността да бъдем мост между Москва и Европа. И на трето място - хората у нас масово не приемат острите позиции срещу Русия, защото те не отговарят на тяхното мислене. Между другото осъзнаването на този факт е една от тайните съставки на рецептата на Борисов за политическо дълголетие. Много вътрешни проблеми му се разминаха и останаха без последствия, защото той например никога не е приемал крайната антируска линия и идеите за милитаризация на Черно море.

Ако човек се зачете внимателно обаче ще види, че между първата и втората позиция на Радев няма кой знае каква разлика. Тоест нямаме обръщане на 180 градуса или пълен лупинг. Просто второто му мнение беше много ясно, точно, добре прицелено и мотивирано и заради това то така вбеси страничната публика, която живее от грантове. Пред нас Румен Радев демонстрира най-ценното си качество - да се учи в движение, да не упорства, когато вижда, че позицията му може да има развитие и да не се бои да застане пред хората и да мотивира своето мнение. Радев изработи своята позиции в движение, пред очите на медиите и журналистите. Борисов по същото време беше в Мароко и вероятно позицията му е плод на потния труд на знайни и незнайни експертчета. Всъщност това е разликата между автентичната политика и гмо-продуктите. 

Точно в такава ситуация може да я видим кристално ясно. 

Никола Вапцаров и днешната европейска левица

 

И така неусетно се навършиха 109 години от рождението безсмъртния Никола Вапцаров, светла жертва на "несъществуващия" български фашизъм. Вапцаров е уникално явление в българската литература. Ликвидиран физически в "демократичните" години на Царството, когато по високоинтелектуалните мнения на новопоявилите се политически бройлери България е живяла в просперитет, възход и невероятна интелигенция, той едва ли е подозирал, че ще стане обект на политически атаки и много след неговата смърт. Неизброими са опитите уникален поет като него да бъде разстрелян отново, да бъде изправен пред някаква нова морална прокуратура, да бъде стъпкан, изличен, забравен, принизен, смазан и унищожен. Много политически нищожества се опитваха да го натикат в миша дупка, в мъглата на новата обществена амнезия за миналото, но този лабораторен опит отново и отново се проваляше драматично.
Не мисля, че е имало период в живота ми в който съм стоял далече от неговите стихове. Препрочитам ги на няколко месеца и знам, че звучи банално, знам, че е изтъркано, боли ме, че ще е клиширано, но всеки път откривам нещо ново и различно в тях. Това е опияняващата сила на поезията. Дори след години тя е в състояние да те зарази с автентичния дух на своите идеи, да те понесе по собствената си логика и светлина и да ти покаже света по различен начин. Това е суперсилата на Вапцаров. Тя е неунищожима. Заради това навръх годишнината ми се иска да споделя с вас малко политически мисли по неговата поезия. Тоест да постъпим обратното на онова, което ни препоръчват днешните скучни литературоведи, които отчаяно се опитват да освободят творчеството на Вапцаров от неговия мощен и социален заряд, да го обезвредят като бомба и да го поднесат като някакъв скучен полуфабрикат на новите поколения. Проблемът обаче е, че Вапцаров е световен и универсален. Тоест докато съществуват социалните противоречия, язви и проблеми, които са породили неговата поезия, тя винаги ще звучи актуално, все едно е сътворена вчера. Стихотворенията му просто отменят времето и отразяват процеси, които ще тровят планетата още дълго. Твърде дълго дори.
Няма да се впускаме в дълги анализи. Тях ще ги оставим за дебелите книги. Но творчеството на Вапцаров е така тревожно и политическо, че дори днес отразява едно вечно качество на левицата.
Какво имам предвид?
Най-дългото стихотворение на Вапцаров се казва "Доклад". То е като лирично ръководство по практически марксизъм, но в него има една тревожност, която пронизва българската левица и днес.

"Затуй и народа

със нас е на "Вие",

не чувства ни свои,
ни близки".

 

Вапцаров пише това след като описва съдбите на буквално смазани от живота хора. Смазани не само социално, но премазани интелектуално и емоционално, притиснати в безизходността. Той се тревожи, че левицата не стига до тези хора, не знае как да им говори, че е встрани от тях, че не адресира болките им, че не е достатъчно активна...

Честно, това ми прозвуча като критика на редови социалист по време на обиколките за "Визия за България". Нещо повече - в стихотворението се настоява за лява програма, но конкретно за България, конкретно за времето, за конкретните хора. И това е ясно изразено в текста:

 

"... а ние примигаме, братя,

защото перото си топиме ние
далече, далече –
през девет морета
и наште куплети
едва ли достигат
до робската мъка,
която в сърцето
народно е свила
възел
от змии"

Вапцаров много пъти е показвал, че за него границите не съществуват. Той прекрасно схваща, че проблемите на угнетените и в Испания, и в България са едни и същи, но точно в това стихотворение си дава сметка, че всяка промяна има конкретни национални задачи, които трябва да бъдат изказани и свършени, ако каузата иска да има успех.

Последен цитат:

"Помислихме ние

родината тесна
за нашите песни,
защото очите ни гледаха
нейде звездите
и чакахме само сигнала,
когато зората
със гръм ще отприщи
на дните водите
преляли.
Очите ни гледаха
само звездите,
пред нас
те не виждаха нищо."

Абстрахирайте се от поезията (тя е велика!) и вижте конкретното политическо послание. Политиката не съществува като абстрактно понятие за всички. Тя се нуждае от контекст, може да бъде успешна, когато се съобразява с националните условия. И нека да не ви звуча като стар мърморко, но именно през това стихотворение можем да видим колко далече един от друг се намират традиционната европейска левица днес и Никола Вапцаров. Днешната левица е потънала в абстрактни обещания и намеци, които са толкова общи, че в крайна сметка не вършат работа на никого. Поетът настоява политиката да има конкретни адресати. Не човечеството като цяло, а българите. Онези, които са запазили усещането си за родина и са напълно разбити от това, че родината им се е превърнала в нещо нелепо и чуждо. Заради това стихотворението е пълно с конкретни географски реалии - левицата може да бъде силна единствено, ако се съобрази с тях, ако си дава сметка за тяхното съществуване. Хората не са политически бульон - те си имат стремежи, мечти, национални чувства. И заради това се появява тревогата. Абстрактният хуманизъм, абстрактната левица са красиви, те раждат копнеж, но не стигат до жертвите на системата, не ги запленяват, не им говорят нищо. Очевидно дебатът, който съществува днес не е роден вчера, той винаги е бил част от лявото светоусещане и ето как поезията може да ни разкрие нещо за днешния ден.

Вапцаров е уловил тази вечна тревога на левия човек, че не е достатъчно близо до народа си и, че усилията за различно бъдеще никога не са достатъчни.
Често разсъждавам за левицата през идеите, които защитава, но може би трябва да говорим за нея и през тази безсмъртна тревога и политически копнеж да дадеш глас на излишните, но съвсем конкретни хора и вечно да си гневен, защото чувстваш, че това ти се изплъзва.
Вапцаров е неповторим.
Още има какво да научим от него.

Българската национална култура и нейният синдром на ода жон

 

И така страстите отминаха като срока на годност на свинско филе. Изпариха се във въздуха като аристократичния аромат на сьомга. Разнесоха се като аромат на луксозно вино в кошмара на тежък махмурлук. Заради това ми се струва, че именно сега е времето да кажем няколко думи за скандалния пърформанс на художничката Ода Жон, за голямото плюскане, което оскверни залите на Националната художествена галерия. Няма да навлизаме в критически дълбини за самата „културна“ проява. Българската публика днес има нужда от различни отговори. А и как да кажеш нещо възвишено за една дребнобуржоазна баналност, плоска като клише и нищонеозначаваща като реч на Цветан Цветанов.

Заради това в този текст ще се опитаме да погледнем в дълбочина върху медийното осветляване на събитието, защото именно през него ще открием повече универсални истини отколкото е приятно да се поемат наведнъж. Ние обаче си дължим този хладен анализ, защото всичко останало ще ни паркира постоянно в задънената улица на върховното епигонство и класическата снобария.

„24 часа“ верни на своята природа първи да се впишат в космополитното арт-опиянение, защото трябва да покажем, че душата ни е широка като пиаца пред парижки стриптийз клуб излезе със заглавие: „Ода Жон – художничката, която Париж боготвори, а в България оплюха, преди да я познават“.  Трудно е да се пресъздаде текст,  пълен с въздишки и сладострастни стенания, но истината е, че заглавието казва всичко. В статията се счита за недопустимо, направо за престъпно, абе супер селско и провинциално България да има различно мнение от това на Париж. В Париж обожават Ода Жон (доказателства не са приведени, но ще приемем думите на доверие) значи и ние трябва да слюноотделяме възторжено пред нея и да сънуваме тревожните й бедра като акт на истинско изкуство.

Няма как да подминем и анонса за изложба, сътворен от въображението и душевността на кураторката в НХГ Надежда Джакова. Хващам произволен цитат, който ще ви даде неподражаема представа за смисъла: „Със стил, който препраща към старите майстори, сюрреализма и немския експресионизъм, художничката създава свят, неподчинен на условности, отвъд рационалното, навлизайки дълбоко в подсъзнанието“. В началото си помислих, че сънувам. Изпаднах в класически морфичен резонанс и дори се настроих религиозно. Защото само дни преди да се разрази бурята около „Голямото преяждане“ приключих една книга със смешни статии от Умберто Еко, издадена у нас със заглавието „Как се пътува със сьомга“. Там можете да откриете уникален текст „Как се представя изложбен каталог“. Той е могъща гавра с тези патетични, безсмислени представяния на художници, осъществени през кух и високопарен език, който не означава абсолютно нищо. Ето ви един пример от Еко: „В картините на Прошутини перцепцията на формите не е никога инертно адекватна на усещането. Художникът ни учи, че възприятието не е нищо друго освен интерпретация и труд, а преминаването от усетеното към възприетото е действие, практика, присъствие-в-света, като конструкция на Abschattungen, умишлено врязани „засенчвания“ в самата плът на нещото-в-себе-си“. Е, не е ли същото и в представянето на Ода Жон. През този арт новговор дори най-големият боклук, дори откровената гавра или пълната безсмислица би могла да бъде възвисена до „акт на изкуство“, ако цитираме министъра на културата Боил Банов.

Проблемът обаче идва от самия пърформанс. Тъпченето с филе може да мине за проява на творчески дух, но то трябва да бъде поставено в много ясен контекст. Не всяко преяждане е експлозия на креативност. Не всяка изпита чаша вино ни намеква за екзистенциалния детерминизъм на живота. И липсата на такива пластове си проличава в мига в който тръгнем да търсим позитивните интрепретации на пиар-акцията на Ода Жон. Ще се абстрахираме от хейтърството. В името на издирването на някаква истина тук наистина ще се опитаме да открием изцяло позитивните анализи, защото през тях най-добре ще можем да идентифицираме безумието на българската епигонска среда.

На първо място трябва да отбележим изкуствоведските възторзи на и.д шефката на НХГ Яра Бубнова, която даде пространно интервю пред културния флагман на „Америка за България“ „Площад Славейков“. Тъкмо си бях взел пуканки, за да чете тежки и дълбинни анализи, когато установих, че в този разговор ще се говори за всичко друго, но не и за изкуство.  Ако не знаех, че това е дискусия с Бубнова можех да се объркам, че по случайност съм отворил интервю за „24 kitchen“. Защото още от самото начало и.д шефката като знак за културното достойнство на пърформанса отбелязва, че Ода Жон е вегетарианка. Тоест свинското филе е протестен знак, кулинарен бунт, разбирате ли. След това разговора се плъзва в плоскост, която откровено изненадва.  Бубнова споделя, че част от гостите са били вегани. „които са били смаяни от пърформанса и, грубо казано, са останали гладни“. Трегидията е просто неописуема, но тя по никакъв начин не приключва тук. Следва философско обсъждане за това дали карфиола по масите е бил храна, която е достойна за вегани. Бубнова веднага репликира: „Както ми каза един швейцарец, той пощипвал гроздето и вероятно карфиола, не знам дали е прието да се яде суров“. Пощипващият гроздето швейцарец! Каква шокираща метафора за културния хаос на съвременността. Оказва се обаче, че имало още пластове в тази картина. Великата изкуствоведка твърди и друго: „Естествено е всички гости да си направят асоциация с причастието, където от Христовото тяло се яде – но, разбира се, с това абсолютно усещане на проявлението на сексуалното желание да владееш като изяждаш…“. Разтърсващо!

Проблемът в тази интерпретация е, че тя е толкова универсална, че може да се приложи съм всеки запой в кръчма. Всяко хранене е асоциация с причастието. Тоест Ода Жон по никакъв начин не открива нещо ново. Пред нас е един изтъркан образ при това вкаран в класически дребнобуржоазен контекст, който го прави смешен, а не проникновен. Навремето немските дадаисти в своята политическо-културна програма бяха записали като основна точка изискването за „публично хранене на телата“. В техния светоглед обаче това означаваше нещо различно. Там се настояваше храненето да бъде освободено от своя консуматорски дух, да се превърне в яростен антикапиталистически акт, да бъде освободено от своята комерсиална стойност и да се превърне във вид освобождение от условностите. Тук е точно обратното и заради това изборът на Националната художествена галерия не е случаен. Пред нас се осъществява едно опиянение от консуматорството. Това е идеологическо обслужване на един псевдокултурен елит, който с наслаждение се отдава на всеки ритуал, помагащ му да се освободи от най-доседното за него – неговата национална обремененост. С други думи пред нас нямаме протест или брутална акция, имаме буквална картина на опиянения от консуматорство еснаф. И заради това Ода Жон не сваля маски. Тя съучаства на този прехранен елит. Акцията е контрапротестна и заради това скандална.  И за да допълним картината. Ако пърформансът целеше автентичен скандал, то видеата от него нямаше да бъдат свалени в мига в който обществената буря се разрази. Бунтовното изкуство би настоявало за своята истина с цената на всичко. Само че пред нас стои художничка, която е минала покрай скандалното. Ода Жон искаше реклама, но начинът по който я получи не беше удовлетворителен за нея. Тя искаше да бъде призната за класик, а не за революционер. Ето защо контекстът на плюскането не само беше сбъркан, той беше идеологически погрешен.

Тук е добре да кажем и няколко думи за самата артистка. Михаела Дановска, прочула се с псевдонима Ода Жон всъщност е дълбоко непозната в България, дори и в средите, които днес я разнасят като  попбогиня на пърформанса. Заради това претенциите, че е популярна са смешни. Тя е толкова популярна, ама така известна, че през 2009 година българската секция на „Дойче веле“ пише статия за нея, където през цялото време я нарича Ода Яуене (очевидно авторът така и не е разбрал как да прочете точно втората част от псевдонима й). Недоразуменията покрай нея обаче съвсем не спират дотук. През 2016 година отново има текст за нея – там вече я наричат Ода Джун. И трябваше да се осъществи голямото плюскане в НХГ, за да може българската преса да научи истинското произнасяне на нейното творческо аз. Досадните биографични подробности вече станаха ясни на всички. Младата и красива българка се жени за 35 години по-възрастен от нея немски художник. Човекът се отдава на семеен живот с такова наслаждение, че го спипват в оргия с кокаин и 9 проститутки. През 2007 година той умира и пред нея се открива един важен въпрос – как да излезе от сянката на съпруга си. Не мисля, че Ода Жон е успяла да реши този въпрос и акцията в НХГ го доказва. Тя искаше лаври на класик, а се сдоби с неисканата скандалност на бунтар, презиран от собствения си народ. И вече никакво „навлизане дълбоко в подсъзнанието“ не може да я изведе от тази територия. Заради това имам тежко усещане, че българската публика скоро няма да чуе отново нещо за Ода Жон. О, медиите ще продължат да ни я рекламират като калоричен културен хамбургер, но тя искаше културно сияние, а получи политически скандал.  Вместо светска слава тя се набърка в дълбоките води на много неизказани неща за българската култура. Между другото – месеци преди пърформанса за Ода Жон пишеха основно женските лъскави списания. Пред нас имаме творец, който искаше славата на чалга-певица, а се удави в непогрешимия народен инстинкт за фалшиви стойности и подмени.

Политическото изкуство е най-висшата  форма на изкуство, но това е минно поле с много възможности за преждевременна смърт. И ако обърнем този разговор към неговата тъмна и неприятна политическа страна, то трябва да попитаме всеки, който си плати ли може да употребява НХГ за своите собствени цели? Ами ако утре някой иска да направи порно-пърформанс? Пак ли ще му разрешим с идеята, че човекът с парите винаги е прав? Има стойности в нашата национална култура, които не подлежат на търговска сделка? Именно от отговора на този въпрос Министерството на културата бяга като протестър от колективно хоро на зимен площад. Държавата стана съучастник в опита на една съмнителна художничка да си гради имидж. И заради това основния въпрос е – кой е фокуса на българската култура. Как ще се развива тя? Ще бъде употребявана за заиграването с 500 души на жълтите павета, които са готови да възвеличават сладострастно всеки културен мошеник, стига той да се е откъснал от своите национални корени и да им дава оргазмичната представа, че и те могат да постигнат нещо подобно или ще подкрепя наистина стойностни неща? Българската култура днес е в капан от който не може да се измъкне. Тя отчаяно се опитва  да произведе някакво общоевропейско ГМО, което да бъде припознато като явление от световна или поне континентална величина, отказвайки да признае, че в света вървят основно самобитните ни и в крайна сметка чисто български прояви. Това е самоубийствен опит за кастрация на националния дух и съм наясно колко е обезценена тази фраза, но големите истини рядко ни се разкриват по оригинален начин. Кустурица не стана известен, защото се опита да избяга от националните си корени, а се прочу с обратното – той заложи на своята самобитност и проби в тежкия и трудноподвижен свят на световната култура. Ние обаче все стигаме до някаква форма на одажон и колкото и да се опиянаваме, че това е „акт на изкуство“, истината е, че това е акт на безкрайна простотия.

Имитативен колапс на интелекта. 

Одажон до пълна кома.

 

 

 

Патриотичната мина, която цъка в правителството

За 29 години зрителите на българския политически спектакъл са се нагледали на твърде много морални перверзии, ежедневни скандали, ожесточени интриги, подли компроматни ритници и откровени тъпотии, но това, което се разигра в парламента миналата седмица едва ли скоро ще може да бъде надминато. Ако направим класация за топ 10 на върховните гаври с българския народ, то избирането на госпожа Анонимност, тоест на Мариана Николова за вицепремиер безапелационно заема лидерското място. Парламентарният спектакъл беше потресаващ. Бойко Борисов си намери друга работа и не дойде в парламента, за да представи своята заместничка. Ролята на вестител беше предоставена на Красимир Каракачанов, който набързо изчете биографична справка за Николова и се оттегли някъде из парламентарните кулоари. След това, вероятно за първи път в историята на Народното събрание нито един депутат от управляващото мнозинство, ама нито един, не се опита да каже няколко хубави думи за Николова, да защити нейния професионален път и качества. Нейното име почти не беше споменато от трибуната, а самата тя стоя безмълвно в задната част на пленарната зала. Всичко това нямаше как да не се отрази на дебатите - от страна на мнозинството те се превърнаха в някаква истерична логорея в защита на управлението, в описване на въображаеми успехи и достижения и в постоянна картечна престрелка към БСП. Самият аз подозирах, че кадровият избор на Валери Симеонов за негов заместник е лош, но едва по-време на дебатите осъзнах, че всъщност той е направо кошмарен, след като дори депутатите от НФСБ си налягаха парцалите в зала с тихата надежда кафявият дъжд на тази гавра да ги отмине. Изборът на Мариана Николова се оказа нещо като лакмус за истинската природа на управлението. ГЕРБ и патриотите толкова искат да останат на власт, така са се вкопчили в управлението като в последна сламка за спасението, че са готови да приемат всеки в най-висшите етажи на правителството, стига това да им купи още малко време. Това е ламтеж към властта разбирана като тържество за лична употреба. Страната се тресе, хората блокират магистрали, недоволството се носи като мъгла над всяко действия на кабинета, но в крайна сметка мнозинството предпочете да се държи като аутист, да се направи, че гавра с парламентаризма и демокрацията няма и да преглътне рибята костица на име Мариана Николова. Опасявам се обаче, че това няма да е толкова лесно. Оттук-нататък нищо няма да е лесно за ГЕРБ. За патриотите още повече.

Експериментът "Мариана Николова" можеше да гръмне още на първия ден от своето съществуване. Веднага след избори си дамата поиска две седмици, за да навлезе в работата. Представете си само - досега тя е била шеф на кабинета на Симеонов и са необходими две седмици да види с какво ще се занимава? Още тогава стана ясно, че лидерът на НФСБ е предложил някаква картонена кукла, някаква абсолютно несъстоятелна експертка, която никой нито е виждал, нито е чувал. И за която никой не намери сили, доблест и чест да стане и да каже няколко хубави думи, защото всички знаят, че Мариана Николова е видимата част от мръсна сделка в името на властта.

Действията на Валери Симеонов имат логика, но това е логиката, която ни демонстрират злодеите от холивудските филми. Лидерът на НФСБ имаше вариант при който да посочи поне изявен политик от неговата партия и така да даде поне малко медиен комфорт и глътка въздух на управлението. Само че за него това щеше да е политическо самоубийство. Защото НФСБ може да съществува единствено и само като сателит около огромното его на Симеонов. Това е една полусектантска свръхлидерска партия, а такива политически проекти принципно не могат да произвеждат алтернативи вътре в себе си. Ако бе пуснал свой депутат за вицепремиер Симеонов щеше да разреши да има втори център на власт във формацията си, щеше да изстреля друг човек нависоко, а хора като него не правят това. Те искат всички да стоят под подметките им и да знаят кой е Първия ръководител. Това е партия, която има структурата на мафиотски клан, а в камората двама босове са просто невъзможни. На Валери Симеонов му беше необходима точно такава безгласна буква като новата вицепремиерка. Не знам дали му е любовница или не, както твърдят слуховете, но това е по-маловажния аспект в този случай, въпреки, че вече роди доста доста приятни вицове. Кошмарното в тази картина е, че властта е заложник на характеропатията на един политически лидер, който не е в състояние  да си представи, че управлението може да съществува без него. И точно заради това като истинско камикадзе той заложи цъкаща бомба в управлението. Защото новата вицепремиерка е точно това - ходещо потенциално бедствие, жив терористичен акт, който може да се случи по всяко време. Медиите у нас до голяма степен са подчинени и похитени, но дори и те ще я дебнат на всяка крачка и ще чакат взривът да озари обществените небеса. С други думи - правителството си пъхна таралеж в гащите и тепърва ще носи тежките последствия от подобен избор.

В този смисъл въпросът Мариана Николова ли е най-подходящия заместник на Симеонов има само един категоричен отговор - "да". Тя е най-подходящата за него, защото ще му е като аватар в управлението, кукла на конци, политическа марионетка, която напълно е лишена от воля и свобода на действие. Валери Симеонов намери най-ефектният начин да остане вицепремиер. Проблемът е, че изборът му е гавра с целия български народ. А колкото и някои да си въобразяват, че хората са свикнали, примирили са се с постоянните гаври и вече са претръпнали от безумия, те вече трудно издържат на цялата сюрреалистична пиеска. Защото пред очите им властта показа, че се движи от други интереси, а не от интересите на тези, които са я избрали. Подобна демонстрация рано или късно води до катастрофа. Това е толкова простичко, че вероятно дори и Мариана Николова го разбира.