4 грешки на Георги Първанов

Днес кметът на Благоевград Костадин Паскалев от екрана на бТВ заяви, че според него има план на президента Георги Първанов за отстраняването на Станишев. Няма как тази новина да не предизвика интерес, въпреки че на българите тотално им е писнало от заговори и конспирации.

Моето мнение е:

Днес е 25 юли 2008 г. и на тази дата, с информацията, която разполагам, ще кажа, че аз не вярвам в идеята за заговор на Първанов срещу Станишев. Впредвид на темпото с което обаче се развиват скандалите в българската политика след един месец може да съм на друго мнение. Засега обаче приемам мнението на Паскалев за сведение, пък после вече ще видим вярно ли е...

Има обаче няколко неща, които трябва споделя за президентът Георги Първанов. Опасявам се, че виждаме две лица на държавния глава. Той изкара един блестящ първи мандат. Мандат, който ще остане в историята с това, че за първи път имахме президент, който разкри възможностите на тази институция. Вторият мандат на Първанов обаче леко ме разочарова. Това не разваля моето абсолютно уважение към него, но няма да съм честен, ако не споделя, че очаквах повече.

Първо - смятам, че Първанов не направи достатъчно да разгони кликата на интелектуалците, които паразитират на негов гръб, превърнали са се в духовни лакейчета и задръстват медиите с изявления за щяло и нещяло. Именно от такава като тях се появи налудничавата идея за бъдеща президентска партия, което като слух ерозира обществото от две години насам.

Второ - критиките на Първанов към партиите в един момент минаха границата, която просто не трябваше да минават. Партиите не са съвършени, но думите на президента бяха изтълкувани като глобална атака срещу политическата система, а това е последното нещо, което един държавен глава трябва да върши.

Трето - първото интервю на Първанов във вестник "Труд" - няколко пъти, дори и публично съм изказвал мнението си за него - непремерен тон, непремерено време, неподходящ обект за критики.

Четвърто - Първанов е велик политик, защото разбра един много простичък факт. Хората искат да виждат властта на тяхната улица. Тоест искат да видят политиците с очите си и да поговорят с тях. Първият му мандат беше уникален в това отношение. Имахме президент, който не спря да обикаля страната, срещаше се с хора, в неговото присъствиея те виждаха доброто лице на държавата. Сега обаче президентът предпочита да се изказва по тежки теми, не обикаля достатъчно и хората започнаха да се отчуждават от неговата институция. Това не бива да става. Когато си без достатъчно правомощия - трябва да си сред хората. Това е универсално политическо правило.

Аз донякъде съм склонен да разбера Първанов. Срещу него се натрупа доста негативизъм, който определено бе медийно режисиран, но това е единственият начин по който част от опозицията разбира правенето на политика. Президентът обаче не е свещена крава. Като лидер на БСП Първанов бе свикнал на доста критики, но не даваше повод да го обвиняват в заговори и конспирации.

Ако сега се окаже, че е тръгнал на кръстоносен поход срещу премиера, това ще е титанична грешка. Пак ще повторя с риск да издразня много хора - Сергей Станишев е най-добрият български премиер досега. Той е реформатор, който се бори срещу жестоко задръстено статукво, наследено от две некадърни управления. И все пак успява да осъществи някаква промяна. Тя може да е малка, да се усеща трудно, но един ден - убеден съм, всички ще оценят направеното от Станишев. Много се надявам президентът също да е от хората, които разбират, че Станишев е добрият избор за страната.

Полет в българския език

От известно време насам установих, че досега пред живота си аз съм слушал българския език, но не съм го разбирал. Преди няколко дни обаче са замислих за една фраза и осъзнах, че всъщност езикът понякога ни предлага странни главоблъсканици върху, които има много да се мисли.

Когато някой умре ние казваме - "той почина". За първи път си дадох сметка за тази фраза. Човекът почина. От какво си почива един човек в смъртта? От живота? От напрежението? От лекотата на това да си жив? Не съм наясно.
Но в езикът ни е въплатена тази идея - смъртта като почивка. Това е особен начин да възприемаме свършека. Не като болка, а като ваканция.

Откъде може да идва това разбиране, което граничи с философията. Дали езикът не го е запомнил от времената, когато наистина смъртта е изгреждала като добър изход от зловещото битие?

Петър Увалиев в една своя реч веднъж бе казал, че езикът помни неща за които ние не си даваме сметка. Той цитира куплет от стихотворение на Лилиев и заяви, че звуците в нея по някакъв начин напомнят на конницата на прабългарите. Ние нямаме памет за нея, но копитата на тази конница е оставила следите си в българския език.

Когато се замислих по този проблем, а никога досега не го бях правил, стигнах до извода, че ние рядко си даваме сметка за красивите възможности на българския език, който крие в себе си повече бездни от Хималаите. Ако сравним нашият език с океан, спокойно можем да кажем, че повечето българи прекарват своето време единствено на брега кротко плацикайки се на вълните, без да искат да навлязат в буйните дълбочини, където има въртопи, течения и цунамита.

За първи път видях, че българският има невероятни възможности в творчеството на един журналист. По ирония на съдбата той не е българин. Произходът му не е такъв. Става дума за Йосиф Хербст. Рядко обаче сме имали журналист с такъв усет за езика. Хербст пише с лекота, както с лекота превръща българският език във върховно иронично пътешествие. Завиждам му за тази лекота. Може би трябва да си чужденец, за да я постигнеш.

Но пак да се върна на почивката и смъртта. В езика ни има следи от миналото, които като сенки ще бъдат винаги с нас. Това не е мистика, а реалност. Възхитата ми от езика в момента не крие дори и грам патриотизъм. Това е възхитата ми от нещо, което притежавам по рождение, а досега никога не съм използвал както трябва.

После се замислих и за друго. Кой е истинският език? Този, които използваме докато говорим или този, който сътворяваме докато пишем. Разлика между двата има...

Предпочитам обаче да спра поне засега с разсъжденията си. Навън в държавата ври и кипи, чувам разни опозиционери да се пенят по радиото, говорят за катастрофи, олигархии и мафии, а аз разсъждавам за дълбочините на българския език. За няколко момента почти не се чувствах странно заради това. Абе - философията извисява. За малко.

Десните джуджета срещу президента

Пред президенството се разхождат някакви хора и ръкомахат. Единият от тях опиянен от насочените към него микрофони (нещо случващо се рядко напоследък) гръмко казва: "Поискаха оставката право в очите му!" и гледа така сякаш щото този на който е поискал оставката е митичен звяр безподобен, който бълва огън. Друг от странните хора - белокос и с втренчен поглед, също крещи пред президенството и изживява звездните мигове на живота си като се прави на герой от политически трилър. Сред крещящите на площада (това май е добро име за филм) има и разни други хора, които истерично искат да привлекат вниманието към себе си и заливат хората с приказки, не спират да говорят и са готови да говорят, докато има дори и един наивник желаещ да ги слуша...

Началото на исте(о)рията

Описаната картина не е сцена от артпиеса посветена на безмислието на живота. Тя реално се разигра в четвъртък пред президентството. Тогава представителите на опозицията напуснаха заседанието на Консултативния съвет за национална сигурност при президента едва половин час след започването му. Пред медиите обясниха, че те искат оставката на Георги Първанов заради доклада на ОЛАФ, заради това, че Първанов имал тъмни спонсори и се заигравал с олигархията.
Преди да навлезем в детайли около тези думи на опозицията и най-вече около хората, които ги изрекоха, нека само да припомним, че с напускането на КСНС десницата навлезе в неразрешимо идеологическо противоречие. Само преди два или три месеца седесарите бяха стартирали своя собствена инициатива за отстраняване на държавния глава, защото - насладете се на иронията - той отказал да свика заседание на КСНС. Преди два дни представителите на тази партия ясно показаха, че изобщо никога не им е пукало за заседания при президента по национална сигурност, а всичко е било част от истеричният им начин по който могат да разбират и да правят политиката.

Панаир на суетата

Най-неясното в цялата истерия е как опозицията стигна до извода, че президентът Първанов е извършил "държавна измяна". На всички ни е ясно, че на света няма по-разтегливо понятие от юридическия език, но мисловните пируети на опозицията са достойни, дори и могат да затъмнят логическите връзки на пациентите от китната болница в Карлуково.
Да не говорим, че краткият опис на опозиционните водачи, които се обявиха за оставката на президента, ще ни разкрие потресаваща картина. Волен Сидеров (човек, който накара бодигарда си да извади и насочи пистолет на старец), Борислав Ралчев (политик без идентичност, изгубил броя на партиите в които е бил), Николай Свинаров (политик, който трябва да дава доста обяснения за своето минало на управленец), Иван Костов (провален премиер и политически мъник), Йордан Бакалов (виден политически конспиратор) - ето част от панаира на суетата, който се разля пред медиите в егоцентричен опит да спечели внимание. Нито един от тези хора не може да е мерило за морал, но същевременно те не спират да говорят. Всъщност представителите на този панаир искат да крещат. Те имат нужда да викат, защото иначе някой ще си спомни за тяхното минало.
На всички ни е ясно, че Първанов е трън в очите на опозицията, защото разруши прекрасната им представа за света от 90-те години на миналия век. Заради това сега търсят всякакви начини да го очернят. Ако им мине номерът. "Първанов няма морал", бе най-често повтаряният рефрен от опозиционните представители. И най-противното в това изречение е, че очевидно тези, които имат наглостта го да изрекат се самопредставят като политически ангели, незамърсени и неопетнени. Романът "Панаир на суетата" от Уилям Текери е известен като романът без нито един положителен герой. Така и българската опозиция днес е уникално въплащение на разрушителното в българския характер. Те не искат институции, те искат руини. Искат нестабилност. Няма да са спокойни докато не потопят държавата под водата. Нека не звучи пресилено. Десницата през годините отново и отново е доказвало само едно - никога не е давала пет пари за България.

Политическите мъници

Нека да подходим и чисто прагматично към темата. Това е наложително в обстановка в която всяко изречение е предназначено да звучи като неистов писък. Нека да видим каква е политическата тежест на партиите и шумните им представители, които толкова много искат Първанов да си отиде, защото очевидно не могат да си представят никакъв друг начин да го победят. Ако сумираме общите гласове на СДС, "Атака", ДСБ и БНС на изборите през 2005 г. ще получим малко над един милион избиратели или по точно - 1 001 227. Българска народна демокрация не слагаме в сметките си, защото тази партия не съществуваше по никакъв начин на онези избори, а имаме основателни съмнения дали изобщо ще просъществува и занапред.
Георги Първанов бе преизбран за втори мандат (първият президент в историята постигнал това) с гласовете на 2 050 488 души. Разликата е размазваща, при това за Първанов хората гласуваха като личност. За какво говорим тогава? Какъв е големият извод? Очевидно сблъсъкът е между политическите джуджета и българският президент. Партийките, които едвам се забелязват сигурно могат да бъдат и още по-шумни, това обаче не отменя факта, че те не могат да стъпят и на малкия пръст на Първанов. И това не е похвала за президента, това е констатация.

Самоубийство и зрелища

Да приемем, че имаме един идеален за импийчмънт парламент, който веднага би събрал две трети от своите гласове, за да предаде казусът с президента на Конституционният съд. Решението за отстраняваме на Първанов трябва да бъде взето именно от КС. Дори и съдия с юридически похотлива мисъл обаче няма как да не забележи, че ситуацията (при това само, ако приемем, че обвиненията са верни) по никакъв начин не отговаря на изискванията на конституцията за отстраняване. Значи опозицията в момента действа според старата и много изпитана мъдрост - "цялата пара в свирката".
Или пък има по-екзотичен вариант. Опозицията вкупом се е подала на несъзнателното усещане, че краят й наближава. Нали казват, че преди да се оттегли в небитието, животът на човек минавал пред очите ми. Може би точно това сръхусещане, че краят наближава стана причината опозицията да си припомни и да се опита да се завърне към любимите си хулигански хватки от началото на прехода - напускане на парламента, разпъване на палатки пред него. Естествено всичко това си остана на фаза "красиви мечти за безоблачното минало". Според мен искането за импийчмънт, особено като видим, че е на практика неосъществимо, е признак за тоталния фалит на десницата.

Вместо обобщение

Георги Първанов със сигурност е допускал грешки в своя политически живот. Но заслугите му към България сравнени с тези на политическите джуджета, които днес му искат оставката са все едно да сравняваш заснежените алпийски върхове с хълмчетата край София. Просто не върви по никакъв начин.
Смятам, че президентът Георги Първанов не се нуждае от защита, защото най-добрата му защита са неговите действия. Все пак той не се е опитал да вдигне политически чадър над никой и не е скрил нито един факт. Конспиративните фантазии на десницата може би звучат красиво в ушите им, но се отличават с пълно пренебрежение към реалността. И това в крайна сметка ще им коства прекалено много. Много повече отколкото могат да си представят в момента.
Чудно ми е как средностатистическият десен депутат си представя идеалната за него България. Вероятно премиер, президент и шеф на КС едновременно е Иван Костов, който никога не си говори с никой, за да не омърси царствената си особа. Или пък каква ли страна си мечтае Волен Сидеров? Всъщност - това последното не искам да го зна. Светът е тежко място и без да сме наясно с фантазиите на Волен Сидеров.
Всяка атака срещу президентът Георги Първанов при това за абсолютно недоказани обвинения ще се върне срещу тези, които я правят. Ако президентът реши да издаде книга на всички обвинения срещу него пред кариерата му на политик сигурно ще се получи нещо като суперразширено издание на "Война и мир". Искам да кажа, че Първанов вероятно не се е притеснил много от критиките и явните интриги срещу него. Те не са новост в десния репертоар.

За държавата е обидно, че за 18 години нищо ново не е научено.

Яйцата на Бойко (Събуждането на София)

Никога не съм подозирал, че в едно най-обикновено яйце може да има политическо послание. От вчера обаче живея в различен свят, защото видях как едно яйце става форма на протест срещу кмета на София. Имам предвид яйцето, което жители на "Красно село" метнаха срещу Бойко Борисов, за да му покажат, че вече нямат никакво доверие в него. Нека да помислим заедно - щом се е стигнало до мятането на подръчни материали срещу столичния градоначалник, това като минимум показва две неща. Първо, на хората вече им писва от 100 процента приказки и нула процента действие, с което тази столична администрация вече трайно се е записала в политическите анали. И второ, в тоталния медиен образ на супер ченгето-кмет започват да се появяват пукнатини.

Бойко Борисов беше от галениците на съдбата. Преживя толкова години в щастлива медийна безпаметност, където неговите думи успешно заместваха радикалната липса на успехи в която и да е сфера на управлението. Разпилените безгрижно думи обаче са като чек с наложен платеж - когато не можеш да покриеш с действия красивите обещания, не си нищо повече от политически мошеник. Не казвам, че Бойко Борисов е такъв. Ако обаче продължи в този лъчезарен стил, скоро наистина ще му викаме софийския Остап Бендер.Хората от "Красно село" са първите, които разбраха, че в сегашното управление на столицата има нещо много нередно, нещо мрачно и фалшиво като мускулите на напомпан със стероиди културист. И заради това полетяха яйцата.

Може би столичният кмет трябва да свикне с такова поведение срещу него. Скоро той ще навлезе в четвъртата си година като управник. Психолозите отдавна казват, че четвъртата година във всеки брак е много кризисна. Тогава стават големите разводи. Те обикновено започват с хвърлянето на чинии. В политиката разводите започват с хвърляне на яйца и викове "У-у-уу". Нека кметът да си говори колкото иска за правителството. Обаче първо да види собствения си двор. Там го чакат гневните хора.

И имат яйца в ръцете.

Саддам Хюсеин

Обикновено човек се чувства неудобно на територията на собственото си минало. Добре де, за другите може и да не е така, но при мен е правило. Защо е така? Вероятно, защото не се чувствам променен по никакъв начин. Имам предвид, че каквито мисли ме вълнуваха на 16 години, продлъжават да ме вълнуват и досега, а това почти сигурно показва, че няма шанс на чисто мисловно ниво да напусна тийнейджърството.
Точно заради това смятам, че човек дължи три неща на вселената:

1. Да се постарае да бъде честен поне пред себе си.

2. Да намери начин да пребивава предимно в щастие.
 
3. Да не задръства света излишно с поезия.

Старал съм се доколкото мога да се придържам към този почтен начин да се наслаждавам на усещането за живот. Но понякога дори и аз очевидно съм се поддавал на тръпката да пиша поезия. Не бих задръствал пространството с нея, но по някакъв неописуем компютърен начин при мен вчера попадна едно стихотворение, което съм успял да напиша през 2004 г. Никога нямаше да го пусна в който и да е свой блог, ако в него имаше фрази като "блестящата луна в романтичния дъжд" или пък "кървяващата болка на несподелената любов", а опази боже нещо от типа: "сияяен вятър и изстрадалата ми душа". Обаче установих, че съм написал стихотворение за Саддам Хюсеин. Представя си нямам какво е било това мое състояние на духа и дали някога ще мога да го повторя отново, но реших да пусна стихотворението си тук, за да видя как звучи то - четири години по-късно. В политически аспект оттога насам се случиха трагични неща с физическото присъствие на бившия иракски диктатор. Янките успяха да го обесят, но като във филм на ужасите, страната, която им остави той още дълги години ще бъде тяхната гнойна рана, която няма да зарасне... Но ето и самото стихотворение:

САДДАМ ХЮСЕИН

Ако не беше късно щях да викам
и да се видя по проклетата телевизия -
в бункерите сутрин е тихо
просто няма начин да не усетиш съня който те дебне
като камера да улови момента
когато политам над шибаната пустиня

аз съм паметник и в това си качество
май нямам право на последни изявления...

имат право само проклетите янки
да се взират в ДНК-то ми като във библия
без да могат даже нищичко да разберат

защо направих всичко -
просто трябваше!
както казах аз съм паметник приживе
а ние не обясняваме твърде много нещата...

зад мен остана една прекрасна пустиня
и останаха изгреви
такива изгреви магични
които те прострелват във сърцето
че рано сутрин заръмжават камиони
и се блъскат в първата попаднала стена...

будиш се щастлив от този сън

Мрачният заговор срещу българската опозиция

Четирима души са присъствали на среща за заговор срещу опозицията и това не беше толкова отдавна. Това заяви на пресконференция председателят на ПГ на ОДС Йордан Бакалов. На въпрос кои са четиримата присъстващи, Бакалов отговори, че това ще стане ясно "като му дойде времето". "Нищо повече не мога да добавя. Потвърдих тази информация, за да знаят тези, които са направили срещата, че ние знаем", каза още Бакалов. Той отбеляза, че в отговор на въпрос дали е имало такава среща, премиерът е намесил ДАНС, като е казал, че идеята за създаване на агенцията е негова. Бакалов коментира, че никой преди това не е намесвал ДАНС, което означава, че Сергей Станишев косвено е признал, че такава среща се е състояла.



Специално за всички редфенове, вашият репортер пръв и единствен се домогна до подробности от срещата срещу опозицията и сега ще представи кървавите и ужасяващи подробности пред вас.
Срещата се е провела в тайна подземна кръчма в неназован град, но управляван от червен кмет.

- Какво ще ги правим тези опозиционери? - открил с демоничен въпрос срещата премиерът Сергей Станишев и погледнал с мрачна ярост към масата където имало вестник със заглавие: "На следващите избори СДС взима 3,2 %"
- 3,2 % - невъзможно е да имат толкова добър резултат! - отчаяно изкряскал Ахмед Доган и философски се почесал по брадата. - Вай, вай, ако вземат толкова как ще си спасим властта - продължил да говори той като неусетно изпадал почти в политическа истерия.
Председателят на Държавната агенция "Национално сигурност" Петко Сертов не взимал участие в разговора, само с отработени движения сглобявал и разгробявал автоматичният си пистолет и гледал заканително снимката на синия лидер Пламен Юруков.
Четвъртият участник в срещата - и СДС най-много ги е страх от него - е мистериозната фигура на политическият изверг и чудовище фолкпевецът Азис. Анализатори от "Раковски" 134 отдавна имат съмнения, че Азис е тъмна провокация на ДС и, че текстовете на неговите песни всъщност са зле прикрити позивни към всички заговорници срещу опозицията.
- Казвайте какво конкретно ще предприемем? - не скрил нетърпеливия се характер фолкиконата и се изкискал като във филм на ужасите.
- Предлагам да отвлечем Бойко Борисов и да му присадим коса! - тупнал с юмрук по масата Станишев, съвсем близо до вестника в който друго заглавие гласяло - "Бойко Борисов - любимец на софийските фризьорки".
Дори Доган обаче бил стъписан от мрачното въображение на Станишев и потреперил така все едно е научил, че Алтен Алиева иска да го напусне.
- Не може ли просто да снимаме Иван Костов и Йордан Соколов в неприлична поза и да пуснем снимките в "Шок"?
Тук бил редът на Петко Сертов да се намеси, но той продължавал да гледна злобна снимката на Пламен Юруков и все по-бързо да сглобява автоматичното си оръжие.
- Как си ма, парцал? - започнал разговор по мобилния си телефон Азис и съвсем изгубил интерес към срещата насочена демонично срещу опозицията. Само за малко прекъснал разговора си когато видял, че маникюрът на нокътя на кутрето му на дясната ръка се е напукал, което сериозно го разтревожило.
Тогава Станишев и Доган видели, че заговорите не вървят наникъде и предпочели да сменят темата. Заговорили за Алтен Алиева. Никой от тях не изгубил интерес точно към този разговор.

Другото лице на ГЕРБ

Коментарът понякога е излишен.

Когато литературата се сбъдва

Има нещо много поразително в магическата същност на страната в която живеем. Това не е опит за самоцелна ирония. В България, дали е от солта на балканските ветрове или пък от неистовите лъчи на слънцето, което достига до нас, а може би от йодираните вълни на Черно море, чието ехо се носи по цялата територия, наяве се случват неща за които други страни само сънуват или пък гледат на кино.
Трагичният и разтърсващ случай с отвличането на Ангел Бончев, а по-късно и с отвличането на жена му е доказателство за това. Докато слушах новините и версиите за разигралата се драма не можех да повярвам на чутото. Сюжетът на кървавата история прилича едно към едно с някой роман. С този извод съвсем не искам да се шегувам или да иронизирам случилото се. Факт е обаче, че такава навързана ситуация - отвличане, рязане на пръсти, срещи за откуп, полицейско преследване, отвличане на съпругата, звучи направо нереално, защото по никакъв начин не би трябвало да се вмести в представите на един нормален човек за света.
Навремето в своя гениален роман "Generation П" руският писател Виктор Пелевин даде глас на своето огромно съмнение, че не изкуството имитира живота, а по-скоро животът изкуството. Вече започвам да го разбирам. България е страна в която литературата се сбъдва по най-гръмогласен и кървав начин. Именно тук преоблечени като попове бандите извършиха касапница в столично заведение, повтаряйки едно към едно киновъображението на режисьора Гай Ричи въплатено във филма му "Гепи". Именно в България - този наяве литературен рай - бесните злодеи изпълзяха от книгите и се самопровъзгласиха за елит. Сега си обяснявам защо у нас литературата не върви. Тя просто се е преплела в живота по най-кошмарен начин. Литературата е станала наша сянка, защото страната ни мощно нахлу в зоната на своята абсолютна нереалност. Ако затворим очи, сигурно ще се пренесем между страниците на някой роман и повече няма да можем да излезем оттам. Един мой приятел понякога се терзае от мисълт, че прилича на анимационен герой. Въпреки този факт обаче е намерил начин да извлича полза от своето съмнение, а не да го превръща в източник на постоянен драматизъм. "Сега вече знам, че не мога да умра, защото, аз съм само един анимационен герой", сподели един път този мой познат, въпреки, че сега не съм сигурен дали вече не се е отрекъл от думите си. Както й да е - в изречението му обаче има мъдрост. Това е абсолютната мъдрост на невзъмжното съществуване, а България е страната-пророк на това разбиране! А може и да не е. Всъщност - пука ли му на някой...

Много може да се разсъждава по тази тема. Но нека в заключение да направим един конкретен извод. Литературата въпреки, че понякога обича да лети в облаците си има свои канони, които съвсем рядко нарушава. След като всички прочетохме историята на Ангел Бончев и вероятно провалената акция по залавянето на похитителите му, единият закон просто се набива в очите. Във всеки филм или книга след такава издънка винаги има полицейски шеф, който тъжно въздъхва: "Очевидно в управлението ни има "къртица!!!".

Няма да давам акъл на МВР, но има за какво да се замислят.

Пътуване из земите на ДПС

1. Кърджали

Средностатистическия зрител на тв-кошмара наричащ се "СКАТ" има особено усещане за Кърджали. Предаване след предаване там обясняват, че този красив български град, тази перла в Родопите вече е турцизирана, българите са подложени на гонения, геноцид и други, ДПС прави какво си иска, местните партийни гаулайтери изнасилват млади българки направо на площада, кметът толерира само турските фирми, а никой българин не смее дори да си покаже носа след 20.30 часа да не бъде заметен от пияните дружини на ДПС.

Въоръжен с тези познания, никак не ми бе лесно да стъпя в Кърджали. Очаквах още като сляза от колата, партийна ядка на ДПС, облечена с фесове и въоръжена с ятагани, да пролее невинната ми християнска кръв по асфалта на гладката улица. По някакъв странен начин очаквах всички туркини да се с фереджета, гледани гадно и проклето от техните съпрузи.

Добре де, признавам си, не съм очаквал това. Щях да го правя, ако бях зрител на СКАТ. Смятам обаче, че дори и зрителят на СКАТ в един момент щеше да загрее, че има нещо много нередно, много тъпо в пробутваната му картина за Кърджали. Кърджали се оказа един неземен (поднебесен) град, който е прелестно красив, а жените там са... ах, думите не достигат на поета да изкаже душата си от възторг.

Постепенно красивата истина се сблъсква с уродливото лице на нахалната националистическа лъжа. Кърджали е вълшебно място, сигурно заради ветровете, които си играят в него. И хората са по-различни. Очаквах да видя угнетени роби, а видях щастливи и усмихнати мъже и жени. Навлизането в Кърджали е като откровение за човека, който не го е познавал преди. В историческия музей - интересна сграда, продават малки керамични канички. Поверието е, че те служат за събиране на сълзи. Очевидно вършат работа, защото Кърджали не е град за плачене, а за смях и щастие. Това е единственото и най-доброто рекламно изречение, което мога да кажа за някой град.

После в един ресторант на пух и прах отиде и идеята за консервативния характер на местните. Един от тях влезе в ресторанта с две жени - млада и по-възрастна, в интерес на историческата истина - по-възрастната беше по-хубава. Не знам какви му бяха. При всички случаи по-младата не му беше дъщеря. Цялата вечер този щастлив човек прекара на масата докато гледаше как двете жени танцуват. Те танцуваха прекрасно. Всъщност в ресторанта танцуваха само жени. Авторът на тези редове не успя да стане да танцува, защото бе опиянен от радостите житейски, но тогава разбра класическата историческа истина, която е спасила не едно и две общества по света. Само щастливите хора трябва да пишат историята. Както и - никога не вярвайте на това, което ви говорят ксенофобите. Както винаги - те нищо, ама нищо не са разбрали.


2. Младежкият ДПС елит

Българската фобия към ДПС е свързана по особен начин и с карикатурните представи, които имаме за турците у нас. Нищо не може да бъде по-далече от истината. ДПС сигурно могат да бъдат обвинени в много неща по земята. За едно нещо обаче аз лично шапка им свалям. Те са единствената партия, която е разбрала една простичко като целия свят правило - бъдещето е в младите. Цялата партия и целенасочено лидерът Ахмед Доган инвестират в младото поколение. Докато с типичната жълтопавирана снобщина едно поколение националисти, представя българските турци като изостанали, неграмотни и стресирани хора, всъщност ДПС се грижи нейните младежи да не са такива. Бях на един семинар в Македония с лидерът на младежкото ДПС Корман Исмаилов. Той е един доволен лидер - защото неговите кадри получават възможност за развитие, ходят на обучение в чужбина, знаят да пишат европейски проекти. Заради това когато ми кажат, че България се турцизира, аз дори не мога да видя нищо страшно във факта. Нека тези, които пищят да видят пътищата в Кърджалийско. Ако това е турцизация, трябва да си избродираме дори думата на герба.
Опознаването на ДПС е особен вид пътешествие, което май всеки не може да направи.


3. Ахмед Доган

Доган наистина е като отделно пътешествие. Чуйте една мисъл - "Политиците са длъжни да подобряват живота на избирателите, като е необходимо взаимно доверие. Доверието е преддверие на вярата." Това е казано от Ахмед Доган. Иска ми се българските политици по-често да говорят така.
Доган е политик, може би един от малкото, който няма как да се срамува от своята биография. Десните лидери, които го изкараха "проклятие за България" всъщност не могат да му стъпят на малкия пръст. Когато те са сънували партийна кариера в удобните си легла, той е лежал в затвора като един от малкото съвсем реални дисиденти срещу режима. Смятам, че трудно можем да разберем Доган, ако не минем през този факт. Той е политик с корени, а не преходно явление от пейзажа. Това за пейзажа ме наведе и на друга мисъл - във филма "Ронин" един от главните герои споделя следната мисъл - "Хората биват три вида - част от проблема, част от разрешението и част от пейзажа". Знам, че сега ще вдигна много пушилка - но историята на Доган е историята на човек, който винаги е бил част от решението. Единственото на което се надявам е, че той ще намери сили да се оттегли преди да се превърне в проблем. Направи ли го навреме - партията му ще има бъдеще. Ако се забави - вече ще стане интересно...