О, музо, възпей ония десни титани!

(опит за превеждане на заблудените души през мъгливите земи на десницата)

О, музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев. Така започва едно от великите произведения на цивилизацията ни - "Илиада". Слепият грък Омир определено е знаел как да настрои публиката епично и да фокусира погледа й върху събития развиващи се не в един, а в цели два свята - земен и божествен.
Да си между небето и земята вероятно е прекрасно усещане, но в политиката то ражда изцепки и драми. То ражда политико-митологична каша, фрашкана с клишета, обвинения, събирания, раздели и постоянно дърдорене за предсрочни избори.
"Илиада" по нещо винаги ми е напомняла на сюжета, който тече в десницата през горещото лято на 2008 г. (1386 по хиджра) и още отпреди това. Днес в десницата твърдят, че са приятели, че божествата на народният бунт са на тяхна страна, че Зевс Олимпиеца и жена му могъщата Хера, майка на бога на войната Арес са на тяхна страна и гръмотевиците съскат в хангара на боговете, миг преди да поразят тройната коалиция.
Само допреди години, по-паметливите, а в митологичните пространства е задължително да имаш памет, си спомнят, СДС, ДСБ и ГЕРБ бяха като древногръцки държави, които се обвиняваха една друга, че си дишат дори въздуха. В духа на "Илиада", но уви не в класичските омирови хекзаметри, Бойко Борисов тогава обвини сините, че са "троянски коне". Още тогава вашият скромен летописец пред чиито възхитени очи се разиграваше битката в двата свята проумя, че е свидетел на събия с размаха на онези, които Омир възпя.
Един от централните образи в поемата "Илиада" е образът на Ахил. Син на морската богиня Тетида и на авантюриста Пелей, той е безсмъртен и силен. И понеже това си е направо като медийно сръвнение от размирния 21 век, нека да приравним образа на Ахил с образа на Бойко Борисов. Още в началото на "Илиада" слепият бард от древността трепетно отбелязва, че Ахила Пелеев е донесъл "безбройни беди на войските ахейски, прати в подземното царство душите на много герои, тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета, пир на грабливите птици".
Няма как да не отбележим, че и тук Омир говори така все едно е политически наблюдател на съвременната българска десница.
ДСБ, СДС, ГЕРБ минаха през всички митологични етапи. Появата на ГЕРБ епично запрати старите десни партии в мазето на политиката или, ако трябва да бъдем в час с омировата лексика - по бойните полета с разпилени кости, където грабливите птици се радват. После на преден план излезе темата за предателството. Трите партии започнаха да се подозират една друга, точно както гръцките военноначалници пред големите и непревзимаеми порти на Троя. Това приличаше на политически танц на съмнението, сякаш вдъхновен от великата муза Терпсихора, дъщеря на Зевс Гръмовержеца, която с лира в ръка накара всички да се пържат в огъня на този наистина изтощителен танц. А може и всичко да бше дело на коварната Талия - музата на комедията, която упорито държи на това светът да предизвква смях и да е лек като мехурче от газирана напитка.
Точно пред Троя Ахил се оттегля от битката, защото се чувства обиден. Започва да си броди самичък, докато троянците нашарват яко задника на събралите се пред портата гърци. Така десните май възприеха навремето полуподкрепата на Бойко Борисов за техния кандидат-президент Неделчо Беронов. И те помислиха, че техният Бойко-Ахил е тръгнал да се им се гневи и така възприеха ехидните забележки за старостта на техния кандидат.
После, като в древногръцки цикъл на живота, в десницата пак станаха промени. Единият лидер на СДС отстъпи сцената, подобно на титаните и дойде друг лидер вдясно. Там обаче също запрехвърчаха искри.
Ако пак се прехвърлим на страниците на "Илиада" ще видим, че в началото още се казва как по волята на боговете в свада влизат: "мощният цар Агамемнон и вождът Ахил богоравен".
Ама какво повече може да се добави към тази ситуация! Четете и разбирайте между редовете - СДС и ГЕРБ. Те също бяха в класическа митологична битка, която разтърси основите на дясното мироздание. Парчето земя пред Троя, което делят десните партии не се уголемява, то си е едно. И армиите на десницата откриха, че им е тясно. Заради това така настояват портите на Троя да бъдат отворени, защото иначе усетиха, че ще обърнат оръжията срещу себе си и ще се самоизколят за пир на великите грабливи птици. А самоизколването води единствено до едни други порти - портите на Хадес, където дебне триокият Цербер, а от устата му капят кървави лиги.
Цар Агамемнон (синият лидер Стефан Юруков) трябваше в движение да тълкува волята на боговете и да си задава въпроси, които вероятно нито един смъртен лидер на десницата преди него не си е задавал. Той попадна в класическите древногръцки капани на неразрешимите дилеми. Какво да направи - да сключи съюз с човека, който е негов потенциален екзекутор или да намери съюз с него, който по-късно би взривил собствената му партия.
Пред ДСБ и техният лидер подобна дилема също стоеше. И те като неканена армия стояха пред портите на Троя и чакаха в дар драгоценният град да падне, а хубавата Елена сама да се покаже на прага и да поиска всички вкупом да я обладаят. Тъжна съдба и тъжно падение. Защото приятелството в десницата може да ражда само коварни планове - троянски коне или нещо друго, но никога ясни знаци към боговете какво смятат да правят и ще правят ли нещо друго освен похотливо да възжелават Троя през ден и прелестите на красавицата вътре.
Всички знаем каква е съдбата на Агамемнон. За да измоли вятър в платната на своите кораби, Агамемнон жертва своята дъщеря девицата Ифигения. Тогава любовникът на жена му Клитемнестра Егист забива ножа си в сърцето на микенския цар. А по-късно самата Клитемнестра е убита от сина си Орест.
В митологията е така. Един път пролята ли е кръв, цикълът на отмъщението никога не спира. За капка кръв се плаща с капка кръв. Заради това приятелството в десницата е странно и няма да проработи дълго. Омир го е предрекъл, не аз.
В заключение можем да кажем, че в "Илиада" има един единствен герой, който говори с гласа на народа. Омир, за съжаление, мрази този свой герой. Той се казва Терсит, физически урод и войн, който единствен има куража да каже на царете това, което мисли - че са тирани, мислещи само за жени, пиене и плячка.
Ето една част от великите думи на Терсит, които бележат първият политически бунт в историята на цивилизацията. Сакатият се обръща към Агамемнон и му казва в очите:

"Сине Атреев, защо негодуваш, какво ли желаеш?
Твойте палатки са пълни със мед; а във шатрите имаш,
отбор жени многобройни, които ахейците щедро
даваме първо на тебе, щом някоя крепост превземем.
Злато ли още жадуваш да ти донесе тука някой
конесмирител троянец за откуп на чедо, което
вързано ти си получил от мен или други ахейци?
Нова жена ли желаеш, в любов да прекарваш със нея,
скрил я далече от всички? За тебе, водача, е срамно
все да увличаш във гибел и зло синовете ахейски.
Жалки, презрени страхливци! Ахейки, но не и ахейци!"


Ех, Омир. Липсва ни перо като него в днешните горещи дни. Дано обаче аз да съм изпълнил поне донякъде трудната задача да ви преведа през митологичните земи на десницата.

Трагедията на младите гербери

Дори самата представа, че млад човек може да е член на ГЕРБ, е доста проблематична за мен. Вярно е, на младостта е присъща известна ексцентричност и желание да се отива в крайностите, но пък членство в ГЕРБ е нещо, което отива дори отвъд това. Не го казвам като обида, казвам го като недоумение.
Причината за тези тъжни разсъждения стана една акция на младите гербери вчера. Групичка от тях, предвождани от своята лидерка Моника Панайотова, връчваха бележници на министрите. На страниците на тези бележници хитро бяха лепнати ваденки. На ваденките се мержелееше ехидният надпис ГЕРБ, а малко по-надолу и лозунгът "Няма право на поправка".
Не знам колко са младежите в ГЕРБ (моето предположение е, че са около 33 души), но очевидно не са кипели много в политическата история. Действителността показа колко бързо надписът ГЕРБ се обръща като палав бумеранг срещу тези, които твърде много го използват. Имаме и пресен пример за това. Табелите с надпис "Гарантирано от ГЕРБ", които се появиха на преливащите кофи с боклук в София. Така че тези ваденки, с които младите борисовчета днес толкова много се перят, утре може би трябва да цъфнат из цяла София. При това с подписа на Бойко Борисов. Защото - колко тъжно за младите гербери, но колко очевидно за всички българи - цялото управление на столичния кмет е под лозунга - "Няма право на поправка".
Няма право на поправка цялата драма с боклука, която градоначалникът с аристократично пренебрежение прехвърля на някой друг.
Няма право на поправка цялата транспортна система на София с вечните задръствания, скъсаните нерви, препълнените автобуси, приличащи на камери от нацистки концлагер. В света на кмета за това са виновни всички останали, но не и той и отговорът му - няма право на поправка.
Няма право на поправка потъналата в мръсотия София, но пък и кога ли кметът да мисли за това. Той има толкова много друга работа - да се изказва за фермерите, да обединява опозицията, да ходи на гости на ЕНП.
Може би младите герберчета не са си дали сметка за този аспект на собствената си партия, но ако искат да имат дори елементарна форма на политическо бъдеще, трябва да помислят по въпроса. По възможност преди изборите, за да не се окажат много изненадани след тях.

Кошмарът на новия корпоративен език

Преди време в разговор с една моя позната, тя няколко пъти употреби думата "ейчарка" - "Нашата ейчарка това, нашата ейчарка онова". Понеже съм твърде глупав, аз дори не чух правилно думата и не знам защо през цялото време си мислех, че тя говори за тяхната пиарка.

По някое време осъзнах обаче, че думата е ейчарка и попитах като какво странно животно е това. Оказа се, че ейчарка в съвременния български език означава мениджър по човешки ресурси "Human resourses". Тогава се замислих. Абе на какъв език говорят тези хора в корпорациите и фирмите. Човешки ресурси?!!!

В тази фраза е закодирано такова презрение към хората, каквото едва ли и Франц Кафка би могъл да опише. Човекът като ресурс (да, знам, че думата няма единствено число, но все пак...). Фразата "чевешки ресурси" с един замах изпълнява върховният капиталистически блян - тотално дехамунизира хората и ги прирявнява до нивото на другите ресурси. Хората като ресурси. Звучи като роман на Стивън Кинг, но ето, че корпоративният език сам си е създал такъв кошмарен свят.

А ми е чудно и друго. С какво може да се занимава един ейчар по цял ден. С кариерното развитие на ресурсите? С духовното им обогятаване? Или с мисълта как да го начука ефикасно на целия колектив?!
В тъпият тоталитарен език тази дейност бе наричана с не по-малко глупавата фраза "Личен състав". Но в "личен състав" все пак е оставен някакъв човешки елемент, нещо за което да се захванеш и да не се отчаяш.
Когато си ресурс обаче сигурно не трябва да мислиш. Идеята е, че не си по-различен от един барел с нефт, например. Ти си ресурс и ще си останеш такъв. За всяка фирма ти си продукт с цена. Ресурче. Ресурченце.


Навремето един велик британски социалист на име Ерик Блеър, станал известен по цял свят с литературния си псевдоним Джордж Оруел написа книгата "1984". В ужасяващия свят разкрит в нея тоталитарната власт дори налага изцяло нов език с който окончателно да домоделира хората. Този език Оруел нарича "новговор".
Сега корпоративните машини за тръгнали изцяло по пътя да си създават собствен новговор - кошмарна смесица от английски клишета и талашитени думи, подплатени с безсмислието на всяка форма на икономическа мисъл.
Преди няколко дни се заех със задачата да изровя най-тежките форми на корпоративен новговор и да се опитам да ги обясня на широката публика.

Любимата ми длъжност - "офис-асистент". Навремето май в годините, когато езикът беше истински, правилното название на тази длъжност беше - слуга.
Но сега сме в корпоративния 21 век и слугите ги наричат офис-асистенти. На тях от това едва ли им става по-добре като се има предвид, че тяхната работа е да удовлетворяват капризите на истерични шефки, мениджъри-интриганти и вечно недоволни служители.

Към новговорът на корпорациите ще сложа и думата - "пиар", както и нейният модерен български превод - "връзки с обществеността". Една повторна референция към епохата на тоталитарното минало ще покаже, че в предишните години тези отдели се наричаха с ефикасното име - отдел "Пропаганда". Пак емоционално съм на страната на втората дума, защото поне не крие какво представлява. Докато - "пиар" днес звучи сякаш някой идва да те потупа по рамото, докато всъщност с резачка ти разрязва гръбнака. Да не говорим, че в предишните години отдел "Пропаганда" поне знаеха как да си свършат работата, докато средното пиар съобщение днес започва с фразата "Воден от щедрото си сърце, със сълзи на очи и потресен от социалната трагедия, господин Коце Щангата реши да дари 122 лева на сирачетата от дом едикойси".
Още един истеричен пример с който виждам, че белите якички напоследък си служат - давам ти малко фийдбек по този въпрос" или "ще имаме нужда от аутсорсване".
Наскоро с "човешките ресурси" в пресцентъра на БСП се бъзиках, че основната дейност, която всеки ден извършват също е новговор. Те правят пресклипинг. На мен лично пресклипинг ми звучи перверзно. Дори си предстявам разговори:
- Абе, снощи пак ли си правил пресклипинг?

или

- Колко пъти правиш пресклипинг на седмица?

или още по-добре

- Колко ти е дълъг пресклипинга?

Абе, сигурно това е от характерните черти на новговора. Перверзията е негово иманентно качество.

Ами какво да кажем за величествената дума "оптимизация". Тя няма точен превод. Ако трябва да е преведем буквално "оптимизирането" означава масово уволнение. Но не, сега не уволняват. Сега просто оптимизират. Светът е изчистен от лошите си думи и значения. Ти не си бил уволнен. Ти просто си бил оптимизиран. Вземи почерпи по една бира по този повод, а?


Жалко, че Оруел не е жив. Щеше да е потресен от величавото бъдеще, което се мержелее на хоризонта.
Бъдеще в което ейчари, пиари, мениджъри, офис-асистенти и други заедно ще щурмуват хоризонтите на света и ще разкажат играта на всичко свястно по земята.
Заради това има една кротка формула. Всяка псувня е за предпочитане пред говоренето с корпоративни клишета. В псувните поне има добро знание за света...

Черно море - българската болка

Скъпотия, бетон и пияни англичани са обичайна гледка по нашите курорти

Напоследък чувам все повече българи, които казват, че предпочитат да си стоят по градовете, вместо да отидат на почивка на Черноморието. Тези от тях пък, които са успели да съберат пари и да отидат в чужбина, са категорични, че вече винаги само там ще ходят. Известно време се отнасях скептично към такива крайни оценки, но тази години изживях наистина културен шок при сблъсъка си с Българското Черноморие.
Но всъщност едно кратко описание на

пътуването ми до Слънчев бряг

ще даде възможност на всички да се ориентират с какво точно може да се сблъска човек. Експресът, който хванах към Бургас, незнайно защо и без обяснение спря малко след Ямбол и стоя неподвижен в адската жега около час и половина. Никой не даде обяснения защо - повреда ли е имало, на машиниста лошо ли му е станало, релсите ли са се ризширили от жегата. Видях как хората нервно се питат защо им е било да гонят експреса, след като той ще ги закара с два часа закъснение. Между другото във влака имаше и чужденци, които изобщо не успяха да се ориентират в драмата.
След това в Бургас набързо се затичах да хвана автобус до Слънчев бряг и успях. На излизане от авгогарата обаче шофьорът се блъсна в друга кола. Водачът на автомобила нервно изскочи от МПС-то си и гневно зарита бронята на автобуса. Шофьорът на автобуса прокле фамилията на ритащия до девето коляно и добави още малко пеперливи изрази дори и за по-далечните му роднини. Обидената страна отвърна с тежки обвинения за цинични неща, които да се надяваме никога няма да бъдат осъществени в нашия свят. Шофьорът на автобуса слезе да се разправя по-отблизо, но не отвори вратите на автобуса, за да не му избягат пътниците. Така около половин час всички станахме свидетели на драматична свада, напомняща по-скоро сцена от италиански неореалистичен филм. Най-накрая катаджиите дойдоха, стана ясно, че автобусът скоро няма да потегли, шофьорът с трагично изражение отвори вратите, а аз се затичах да хвана друго возило. Пак успях да се вмъкна в него и дори си намерих място да седна. Съотношението чужденци-българи в автобуса беше пет към едно. До мен стоеше една около седемдесетгодишна старица, германка, вероятно от рок поколението, защото беше татуирана цялата. Старицата държеше бира в ръката си и я отвори. Не знам дали успя да изпие и глътка от нея, когато заспа и доволно започна да подхърква на моето рамо. Очевидно бирата в ръката й съвсем не й беше първата. Няколко пъти деликатно се опитах да избутам рок бабичката от рамото си, но деликатно, за да не ме обвинят, че развалям туристическия климат в страната, но това се оказа невъзможна задача. Бабата си бе харесала моето рамо и половин час изкара кротък сън върху него. Ако чужденците редовно минават през такива пътешествия, чудя се как изобщо още идват у нас.
Така драматично успях да попадна на Слънчев бряг. Въпреки че вече не е ясно кое точно е Слънчев бряг. Защото на практика разлика между Несебър, Слънчев бряг, Свети Влас и Равда вече не съществува.

Всичко е застроено с хотели

и превърнато в някакъв мегастроителен комплекс. Хотел до хотел правят всяка разходка изненадваща, защото никой не знае откъде може да се мине и улиците на курортите са превърнати в своеобразен лабиринт. Вярно е, на строежите всяка дейност беше вече спряла, но построените хотели са толкова много, че са превърнали Слънчев бряг в бетонна джунгла. Да не говорим и за постоянните проблеми с канализацията. Тя е направена за около 30 хиляди легла, а днес има около 300 хиляди. Пречиствателната станция не успява да се справи с целия обем и заради това фекални води постоянно преливат в морето, което превръща плуването в особено екстремно занимание.
Застрояването е толкова болезнен и реален проблем, че просто вече не се вижда начин как може да бъде решен. Ако някои от хотелите умишлено не правеха свои собствени градинки, никъде вече не може да се види зеленина или пейка, където човек да поседне. Тези морета от бетон, които са заляли Черноморието не могат да не отвратят.
Новопостроените хотели пък приличат на кошмара на архитект-постмодернист. Кулички, фонтанчета и разни други финтифлюшки загрозяват и без това странните фасади. Повечето хотели вече са се снабдили с големи басейни, обаче тези съоръжение са само на една ръка разстояние от свръхнатоварените улици. Изобщо - пасиансът е пълен.
Друго нещо, което прави впечатление по морето, е напливът на чужденци. В Слънчев бряг повечето бяха такива. Черноморието е станало любима дестинация на англичани, германци, руснаци, поляци. Има обаче една фундаментална разлика. У нас не идват най-платежоспособните туристи, а точно обратното. България е любима дестинация на западноевропейските монтьори, фризьорки, бармани, таксиджии. В тези благородни професии няма нищо лошо, но цялата индустрия сякаш

работи единствено за чужденците

Ресторантите, които са на всяка крачка, вече са се научили по чужд маниер да изкарват хора пред своите входове, които да примамват туристите. Проблемът е, че те приканват на всякакъв друг език (Бите, плийз, пожалуйста), но не и на български. Сякаш на българите се гледа като ненужен придатък към великия курортен туризъм. Това съвсем не е измислица. Повечето от викачите като разпознаят българи млъкват ведната, защото очевидно те не са сред желаните клиенти.
Скъпотията на Черноморието пък е достигнала нови висоти. Рекетът с цените е непрестанен. Концесионираните плажове искат по седем лева, за да се настаниш под чадър. Ако туристът реши да използва и шезлонг, трябва да даде още седем лева. Така за една почивка от 10 дни, ако човек е решил да ползва всички екстри, само за чадърче и шезлонг отиват 140 лева.
Разходката до което и да е павилионче за ядене също ще ви струва много нерви. Едно обикновено парче пица струва 3 лева. Един дюнер - 6 лв. Кафе за под 2 лева и нещо никъде не видях. По пътя към Слънчев бряг чух следния виц - какво са 2 лева? Банкнота, с която не можеш да си купиш нищо по морето. По-вярна шега от тази не е измисляна. Има и изключения - в някои заведения алкохолът, по-специално бирата, нарочно е пусната евтина. Очите на чужденците веднага блесват при този факт. Защото за някои от тях

12 бири на ден

са само загрявка за истинското пиене вечерта. Специалистите у нас твърдят, че няма такова животно като алкохолен туризъм, но очевидно никога не са се сблъсквали с пиян англичанин или датчанин по улиците на някой курорт. Заради голямото пиене лекарите в Слънчев бряг също не остават без работа. Съвсем не се редки случаите при тях да попадат хора с истински изгарания само защото пияни са заспали на плажа.
Това, което някога беше елитен курорт, днес се е превърнало в пиянско сборище, колкото и да е тъжно като констатация. Естествено не всичко е толкова грозно, но гледките предимно не са приятни. Да не говорим за това, че повечето от чужденците почиват по-евтино на Черноморието от българите, защото ползват някакви преференции.
Вечерно време по крайбрежната улица на курорта човек просто

не може да се размине от навалицата

Ресторантите светват, атракциите започват да действат с пълна сила, а търговците предчувстват печалби и потриват ръце.
На този фон съвсем не е ясно доколко печеливш е туризмът у нас и дали с необмислени действия не затриваме такъм солиден източник на доходи. А може би рано или късно собствениците на хотели по Българското Черноморие ще се сетят за българите. Част от търговците вече го правят. Едно барманче в заведение на плажа ми сподели своя новооткрит националистически възглед: "Каквото и да ми разправят, аз досега бакшиш от англичанин не съм видял". С горчива ирония младежът разказа, че надеждата му е в българите, защото благодарение на тях скърпва бакшишите. Може би такъв патриотизъм никак не е лош.

Точно пък 10 тайни ли има мъжкият оргазъм?

Истинското име на тази тема трябваше да е "Чумата на женските списания", но от комерсиални съображения (всяка редакторка в женско списание ще се просълзи от извода ми) реших в заглавието да присъства думата "оргазъм", която според формулите на жълтата преса рязко вдига читаемостта на текста.

Аз, дами и господа, вече твърдо не вярвам на женски списания. Всъщност културата ми в тази област е доста спорадична и се основава на заглавия, които съм мяркал по будките за вестници, така че не бъдете много критични към мен. Недоверието ми набъбна рязко след като преди около година и нещо видях китен брой на списание "Космополитън" с едно набиващо се на очи заглавие "10 тайни на мъжкия оргазъм". Онемях. Стори ми се, че нещо не съм прочел както трябва. Но не. Според "Космополитън" мъжкият оргазъм имал цели 10 тайни.
Понеже все пак принадлежа към мъжката част от човеството, тази новина влезе в рязко противоречие с моето собствено знание за хлъзгава територия като оргазмите. Защото мъжкият оргазъм няма абсолютно никакви тайни. Чисто технологично мъжкият оргазъм е най-елементарното нещо във Вселаната. Той изисква едно отработено движение напред-назад и толкоз. Какви тайни, какви пет лева?

Да търсиш тайни там, където никакви ги няма е белег на постмодерна лудост. А женските списания са колективен продукт на тази лудост обаче в социален мащаб, което вече не може да не плаши.
По-нататък след пътешествията си около будките за вестници и друг път съм засичал някакви странни заглавия, които винаги са ме хвърляли в размисъл. Едното от тях беше нещо от типа - "15 начина да разберем, че той крие нещо от нас". После видях и друго заглавие "Бъди независима, не му давай да надделее" и нещо подобно.
Проблемът идва от там, че и така наречените мъжки списания започват да копират тази стилистика в резултат на което пазарът вместо с развлекателни четива е залят с наръчнци по безумие.
Защо посочените две заглавия ме притесняват? Защото вървят изцяло срещу това, което някога бледните поети от Средновековието, а и малко след това наричаха "романтика". Каква романтика има в двойка в която едната страна като детективска агенция залага езикови клопки, за да хване половинката си в изневяра или пък гледа на всичко сторено в света като опит независимостта й да бъде отнета.
Не ме разбирайте погрешно - мъжете, които четат списания, а някои от тях четат и женски, с нищо не са по-добри. Не можеш да гледаш на емоционалните отношения като на роман от Дан Браун. Това е област в която трябва да има дъждове, слънце, цвятя и мистика, но не и заглавия като от женските списания.
Сега като се замислям стигам до един извод. Проблемът на женската преса е, че усложнява твърде много неща, които трябва да бъдат оставени на мира. Да напишеш наръчник за идеална връзка е като да напишеш наръчник за сътворяване на вселена. Имам предвид, че е непостижимо за човешките същества за осъществят дори и една двайста от написаното в наръчника.

Веднъж дори се замислих, че всъщност, ако мъжете решат да отговорят на Космополитън културата по истински начин, а не по начина на другиге мъжки списания, то трябва да има заглавия от типа: "Тя пак не иска да готви. 15 начина да я накараме". Или: " Тя пак писка, че гледаме футбол. 5 варианта да й обясним, че ако не изгледаме мача вселената ще рухне". Или: "Майка й ще идва на гости. 10 адреса на оръжейни магазини". Това е в кръга на шегата, но културите се опознават една друга по пътя на съотвествието.

И все пак в заключение няма да издавам фетва, нито проклятие срещу женските списания, независимо от моралистичната ми стилистика. Причина за това стана едно друго заглавие в списание, което не знам дали видях или чух по телевизията. То гласеше: "20 начина да го побъркаме с език". Е, все пак значи нещо положително може да се научи от тези списания... :)))))))

Трябваше ли да ми пука за Кардам?

Когато видях по новините вестта за катастрофата на Кардам Сакскобургготски реагирах леко цинично. Казах: "Един по-малко!".

Майка ми (истинска православна християнка, която вярва, че трябва да сме добри, защото така правим света по-поносимо място) ме изгледа много обвинително и каза, че трябва да съчувстваме чисто човешки на пострадалия и неговото семейство. Добави, че реакцията ми била цинична и брутална.
Опитах се да потърся в себе си съчувствие към Кардам, но нещо не се получи. Зациклих. Да не говорим, че страшно ме ядоса това, че по телевизията навсякъде го наричаха княз. Княз на какво бе, мама му стара? Какъв княз е този? Оказа се, че дори не е княз на собствения си "Ягуар".
Замислих се за самия мен и за това чудовище ли съм аз, че не изпитах никакво съчувствие към потрошеният в катастрофа Кардам.
Може би наистина съм чудовище, но според мен монархическите фигури не влизат в понятията за хуманизъм. Монархът най-често се оказва неподходящият човек в неподходящото време. Монарсите ме дразнят, а децата им дори още повече. Поради много исторически причини и обществени настроения за мен всякакви аристократи, монарси и други просто не влизат в обективните понятия за хуменизъм. Това не е ново разбиране, то датира от много време насам. Днес в 21 век, когато на монарсите се гледа по-скоро като на екзотика, както и на резервоар за пълненето на страниците на жълтага преса, това разбиране бе тласнато леко встрани, но е факт, че го има. Ето защо не ми беше жал за Кардам. За мен той е сравним с всяко средностатистическо извънземно. Просто го смятам за върховен анахронизъм, ходеща отживелица и други неприятни определения.
После вече реших да седна и да обобщя моето собствено разбиране за отношенията ми към монархическите издънки и защо то клони към точката на абсолютната нула. Май всичко започва с Френската революция.


Френската революция и Жан-Пол Марат

Някъде из дискусиите по блоговете мернах нещо за Френската революция и заради това, че тепърва ще трябва да се говори дали тя е велика или не. И понеже според мен съвременна Европа и особено политиката на съвременна Европа започва от Френската революция и от радикалният опит за устоновяване на гражданска свобода, която тя прави, смятам, че трябва да се припомним няколко много велики фигури от тази революция. Между другото както за повечето радикали в този свят и за тях мненията варират от "Алелуя" до "Разпни го".
Още на училищният чин обаче лично за мен култовата фигура на Френската революция стана и продължава да е - бойкият якобинец, гневният революционер, мащабният мислител Жан-Пол Марат (1743-1793). Френската революция избухнала през 1789 г. се оказва повратно събитие в живота на Марат, въпреки, че той и преди това започва да става известен. Получил медицинско образование, Марат е неспокойна, журналистическа натура, която не търпи застоялото блато на монархизма. Веднага след революцията Марат започва да издава своя вестник "Приятел на народа". Въпреки, че са предприети радикални реформи - премахват се съсловните привилегии, феодалните права, църковният десятък и личните феодални задължения на селяните, той, заедно със своите съмишленици продължава да е недоволен. Марат, Камий Демулен и Жорж Дантон създават клубът на Корделириерите в който обединяват представители на санкюлотите (буквало "без кюлоти" - бедните във Франция са носили дълги панталони, за разлика от аристокрацията обличала кюлоти. Всъщност дори само това име започва да показва събуждането на гражданския патос - облеклото на бедните става символ на гордост в противовес на облеклото на аристокрацията).
Днес много хора се ужасявят от личността на Марат, защото смятат, че той е идеолога на тоталния терор след идването на якобинците на власт през 1793, когато предвождани от Марат и Робеспиер якобинците отнемат властта от жирондистите. В тази критика вероятно има известно основание. Марат все пак е автор на звучащата днес много гадно фраза - ""За да бъде осигурено общественото спокойствие, трябва да паднат още 270 000 глави."
На мен лично винаги по-любима ми е била друга фраза - "Хората имат правото да погълнат туптящите сърца на тираните си". Смятам, че втората прекрасно обяснява първата. Якобинците залагат на терора, защото просто не знаят (и в това е тяхната трагедия) друг начин да изчистят обществото от цялата утайка на миналото. В политическата фантазия на Марат терорът е вълшебното средство, което като цирей ще изтиска демоните на роялизма от френското общество. Терорът на якобинците обаче е и отговор на цялата система на дълголетно подтисничество перфидно организирана от страна на аристократите. Зловещата тирания роди не по-малко зловещия си отговор. После стана ясно, че терорът не е лекарство, но якобинците наистина не са виждали друг начин.

Екзекуцията на Луи 16-ти

Най-уникалното явление на френската революция обаче е екзекуцията на Луи 16-ти. Преди да ме обявите за луд, който се опиянява от терора, нека да обясним, защо тази екзекуция всъщност ражда Нова Европа. Кралската фигура винаги е била сакрална, нещо недостъпно за очите. Кралят не е само своето физическо присъствие, той е и властта дадена му от Бога. Имаше една книга "Двете тела на краля" от Ернст Канторовиц в която въпросът е разгледан много добре. Кралската фигура не принадлежи изцяло на земния свят и това е в същината на нейната идеология. Този статут осигурява на краля две съществувания - земно и небесно. Допреди Френската революция никой не е можел да си представи крал да бъде убит или екзекутиран. Подобно действие е било равносилно на това да метнеш граната по Бога. Формирането на политическо богословие в Средновековие започва от факта, че според онова, глупавото разбиране кралят има повече от едно измерение. Едното му тяло стои на трона, другото от дясната страна на Господ.

Раждането на съвременна Европа

С отрязването на главата на Луи се ражда съвременна Европа. Когато главата на монархчето се търкулва по площада, всеки сантиметър от нейния път бележи радикалната промяна.
Народът вижда, че кралете не са недосегаеми. Тяхната святост е унищожена. Монарсите са изкарани от небесните си обиталища, а самите небесни обиталища са символично потрошени. След тази екзекуция нито една активна монархия в Европа не е успяла да се задържи дълго. Просто кралете, царете и тути кванти стават легитимен обект на терор. Руските анархисти разказаха играта на няколко поколения техни царе с бомби.
Съвременна Европа се ражда от разбирането, че кралят е фигура като всички останали и е длъжен да се подчинява на гражданската власт. Това е оптимално преподреждане на властовите йерархии. Кралете слизат в дъното на веригата и стават само лица на държавността, но от ръцете им е иззето правото да взимат решения.
Отрязаната глава на френския крал ражда гражданското общество в Европа, защото представлява уникално политическо събитие. Френските революционери обезглавяват завинаги небесната същност на монархията. Заради това например по-късно гуруто на консервативната философия, политическия монстър Жозеф дьо Местр така яростно отрича революцията. В неговите очи това е разрушително събитие, което изпепелява до основи рамките на познатия му свят. Дьо Местр е имал право да се бои. Светът в който Луи 16-ти е бил екзекутиран никога не може да бъде същия свят отново.

Пак за Марат и други герои

Една тъпа роялистка Шарлот Корде убива Марат. Най-яркият глас на френската революция замлъква. Трагедията на Корде и на нейните съподвижници обаче е, че един път изваден от бутилката гражданският дух не можа да бъде вкаран отново в нея. Френската революция вече е родила още един автентичен левичар Гракх Бабьоф. Той пише една уникална книга "Заговорът на равните". За тази книга Бабьоф плаща с главата си, защото в нея формулира идеята за общество без частна собственост. Давам Бабьоф за пример, защото един път влязла в света, енергията на гражданите не може да бъде стопена. И това пак се дължи на екзекуцията на Луи. Тя е символичният преход между старото и новото време. Вероятно без екзекуцията на този крал, социалистите никога нямаше да се появят като идеология. Разтърсването, по-скоро очистването на небесния свят самонастанилите се в него крале даде шансът ни днес да бъдем такива, каквито сме.

Моето заключение

На целия този фон - Кардам не съществува в моя свят и няма как да съществува. Между другото той не съществува и в света на българите. Както правилно отбеляза източен мъдрец като другарят Фукара - в друга държава такъв инцидент щеше да е начало на криза, защото не друг, а престолонаследникът се потроши. Тук се пошумя, пошумя и отмина.
Може и да не останат с един по-малко. Но пък историята върви уверено напред и никога няма да се завърне в земите на монархията и нейните уродливи произведения.

Размисли от плажа

2. Бургас, където релсите свършват

Никога няма да забравя, все пак бях вече тийнеджър, когато за първи път попаднах в Бургас. Още гарата ме порази, не с архитектура, а с това, че видях как релсите свършват. Ама свършват окончателно. За мен открието беше фундаментално...
Израснал съм в Пловдив. Край моят квартал, носещ литературното име "Христо Смирненски", край моята улица, носеща поетичното име "Авлига", не много близо, но и не много далеч минават железопътни релси. Свикнал съм с идеята за преминаващите влакове. Чувах ги в просъница как нощем минават по релсите. В Пловдив, в красивата ера на невинното детство, никога не съм си давал сметка, че релсите имат своя логичен край, някъде там край морето, където гадните чайки отвличат вниманието на поетите от голите рускини.
Пловдив ме бе оставил с абсолютното убеждение, че във всяка посока релси има. Че релсите са нещо изначално в този свят, дори са нещо много добро, защото задават посоки, свързват хората и на практика измерват света.
Свършека на релсите обаче напомня на свършека на света по много признаци. Или по-скоро на митологичния свършек на света. Да открия края на релсите за мен беше като да стигна да последния хоризонт на земята, откъдето няма друг, като да успея да се добера до някоя дъга и редица други ултраневъзможни неща. За разлика от тях обаче в Бургас видях с очите си - релсите свършваха.
Въпреки фундаменталността на събитието и на моята тотална изненада, това откритие не взриви вселената, не унищожи планетите, не разтопи океаните. Точно обратното спомням си, че там, където релсите свършваха, точно малко след свършека някаква възрастна циганка метеше гаровия перон и си припяваше някаква песен.
Моето прозрение и пеещата циганка, направиха от мен анархокомунист. Разбрах едно - не трябва да залагаш на глобалните размишления и на травматично постмодерно съзерцание на света. Човешкият живот се състои от минибунтове, които няма значение дали печелиш или губиш, защото е важно единствено да участваш в тях.
Защо се сетих за Бургас, този странен град на открието, че релсите свършват, точно на плажа докато слънцето безпощадно напичаше шкембето ми. На първо място - наоколо нямаше рускини, второ - вашият репортер осъзна простата истина, че най-хубавият патриотизъм на тази земя се състои във факта всеки ден по-малко да откриваш разнообразието на страната в която живееш, да си търсиш някакво предизвикателство и най-важното - да си щастлив в миговете на кротките открития, които осмислят твоя живот. Получи се ебати дидактичната фраза, ама май никой не може да избяга от тях, когато се опита да затвори разбирането си за вселената в няколко изречения...

И в заключение. Когато като тийнейджър открих, че релсите имат своя край, започнах да си фантазирам разни странни неща - бях си особняк, какво да се прави. Представях си, че влаковете не спират в Бургас, а краят на релсите е нещо като край на пистата им за излитане. Стигат до края и се понасят нагоре. Ще трябва да отида при бургаския кмет, независимо, че е проклет гербаджия и да му предложа нова рекламна кампания за неговия град. "Бургас - градът, в който един ден влаковете могат да литнат" или пък "Бургас - небето е по-близо, отколкото предполагате", или любимата ми - "Когато влакът литне ще разберете, че вечността е започнала. Това е Бургас".

Размисли от плажа

1. Чайките

През живота си не съм обръщал внимание на чайките. Не е имало защо. Преди няколко дни обаче го направих и не съжалявам. Случката може да започне със съвсем баналното изречение – видях се набързо с моя стар авер Чичо Митко, поговорихме си за вселената и помъдрувахме за войната в Грузия, а след това се запътих към плажа. Разгънах лазурната си хавлия на плажа и се приготвих вдъхновено да наблюдавам няколко млади рускини, които бяха решили да поиграят волейбол на плажа, но за разнообразие (долу скуката, както се казва) бяха решили да играят по монокини...
Тогава обаче вниманието ми бе привлечено от няколко остри писъка издавани от една чайка или каквото там издават като звук чайките (между другото как ли се нарича това – чайюкане? чайрикане? чайграчене?). Обърнах поглед към небето, където се бе настанило безмилостното слънце подобно на позив за апокалиптичното бъдеще на глобалното затопляне. Там сред синевата стоеше една бойна чайка и по странен начин се задържаше във въздуха. Видях че тези птици (а дали пък не беше гларус – който знае разликата да ми пише) имат много интересен начин да се задържат във въздуха – махат с криле и използват въздушните течения, но стоят неподвижни във въздуха. Поводът за издаването на толкова писъци от страна на чайката бе едно анархистично хлапе, което гордо се разхождаше с дюнер по нагорещения пясък. Чайката – пак ще повторя – странна птица се опитваше отчаяно да привлече вниманието на момчурляка и вероятно да получи своята част от угощението. По някое време хлапето загря за политическия интерес проявяван към него и обърна поглед нагоре. Беше изключително странна картина – хлапе и чайка втренчени в един друг. Природа и цивилизация. Дюнерът на земята срещу неограниченият полет на птиците. Постмодернистите биха добавили – хтонично срещу небесно.
С интерес забелязах, че както пърхаше с крила чайката постепенно се приближаваше към желаната цел, но от своя страна момчето с дюнера не само не се притесни, ами дори с известно любопитство наблюдаваше ситуацията. Видях, че в синевета в посока откъм огромното слънце, предсказващо единствено жежко бъдеще, други птици се приближават вдъхновено, надушили отдалеч екшъна. За миг дори параноясах малко (разговорите с Чичо Митко понякога все пак угнетяват духа), защото ситуацията ми напомни за онази ужасяваща повест на Дафни дю Мюрие “Птиците”, по която английският перко Алфред Хичкок пък направи още по-ужасяващ филм. Точно когато щях да грабна хавлията си и подобно на герой от “Пътеводител на галактическия стопаджия” да се опитам да стопирам първия попаднал наоколо звездолет, за да ме изведе от бойното поле, момчурляка извади един картоф от дюнера си и го метна на пясъка. Чайката пикира като американски бомбардировач насред арабска пустиня, забърса малко пясък с крилете си, но се пребори за горещия картоф и го отнесе към почти несъществуващите облаци...
Отпуснах се на пясъка и се опитах да размишлявам или поне да си извадя някакъв извод от тази случка, тогава обаче се сетих за рускините. Обърнах поглед, но уви – тях вече ги нямаше, само една попрезряла германка се опитваше да впечатли съпруга си като мажеше баварските си телеса със слънцезащитен крем. Погледнах към небето - чайките бяха отлетели. И така космическият смисъл на всичко ми избяга. А рускините си бяха тръгнали... Проклети чайки!

Страданията на младия Митко

Сънувам сън онзи ден. Ама странен сън значи. Аз обичам да сънувам блондинки, а защо в този сън се появи Волен Сидеров дори на психоаналитика си няма да мога да обясня. В странния свят на моите халюцинации Сидеров говореше и от очите му капеха сълзи. Той се оплакваше как доведеният му син Димитър Стоянов е бил измъчван от полицаите. Как гадовете в униформи са тъпкали с гнусни кубинки лицето на милото му момче, как същите след това цинично са го пярвали зад ушите и са му викали: "Какъв евродепутат си ти, бе".
Не знам сигурно е от странния ми сън, но в един момент дори ми се стори, че вместо Сидеров слушам онова старо като света стихотворение "Антон" на самоубилия се поет Веселин Андреев. Ама го слушам в някакъв нов вариант:

Колко дена го били - по лице, по крака и по врат

но устата сгрешила и изкрещяла "Аз съм евродепутат!"

Свойта длъжност им казал, но седмица после ругал

а пък тялото в язви и язвите гнойни кървят

"Где са твойте другари?" - той виждал Волен любим

но нито дума не казал, а псувал и бил несломим

Те във раните люти сипвали сол като жар

скърцал зъби нечуто и как ли без СКАТ издържал?

"Не човек, а желязо!, изсъскало ченгето-социалист.

Тихо битият казал: "Не! Атакист!".

Всъщност в момента в който всичко зазвуча абсурдно, аз осъзнах най-лошото - всъщност изобщо не сънувам. Това се случва в реалността. Жалванията на Волен Сидеров са част от великата българска действителност, която нито един сън не може да задмине по абсурд и дивотия. Ама и младият Митко, така да се орезили. Никой не е очаквал от това момче да постигне политически върхове, но нахвърлянето върху български полицаи е престъпление. Дори да предположим за миг, че гадните ченгета като политически провокатори на "Позитано" 20 са решили да арестуват без нищо бълргарския евродепутат. Ами в цивилизования свят си има процедура. Арестуват те, звъниш на адвокат или в случая на любимия си доведен татко (той все пак те е направил евродепутат) и се излизаш от ареста по живо и здраво, а червените ченгета и копои на Станишев остават с пръст в устата.
Но "Атака" за пореден път показа нещо, което и нейните фенове ще разберат. Това не е народна, а елитарна партия. Светът на "Атака" е разделен на ръководство и всички останали. Когато е да спасяваме семейния принц, цялата парламентарна група се хвърля на амбразурите. Нека редовите фенове на "Атака" да си го спомнят следващия път, когато търкат пейките в някое РПУ и проклинат жестоката си съдба.

Еуфорично за Бузлуджа

Понякога ми е жал за хората, които никога през живота си не са вярвали в политическа идея, която надхвърля рамките на тяхната личност, дори рамките на техния живот. Защото такива хора никога няма да разберат каква е магията на събора на левицата на връх Бузлуджа. Там не се събират отчаяни хора, нито пък някакви странни птици, там се събират съмишленици, които всяка година препотвърждават своята увереност и своята надежда, че светът може да бъде различен и, че за това не трябва да се чака с години, а промяна да стане тук и сега.
Тази година празникът на Бузлуджа не направи изключение от преди. На върха се бяха събрали близо 60 хиляди души, които показаха, че не са се отчаяли, независимо от това, което се опитват да внушат медиите. Звучи малко патетично като фраза, но май точно така и трябва. Днес много хора се опитват да превърнат политиката в обикновен прагматизъм, в избор единствено между лошо и по-лошо, между зло и по-малкото зло. Хората, които се събират на Бузлуджа обаче са наясно с едно - политиката може и трябва да е въпрос на идеал. Всичко останало е временна заблуда. Без идеали, без идеи, рано или късно всеки е обречен на гибел. Ако ГЕРБ спечелят изборите, ще ни стоварят управление без друг идеал, освен безкрайният цинизъм на днешната десница, както генералската фигура без пагони, но с повторяем речник.
Празници като този на Бузлуджа имат и друг смисъл. Смисъл, който формациите-еднодневки никога няма да разберат. Това е празник, който хвърля мост между миналото и бъдещето. Защото хората събрали се на върха през 1891 години сигурно са изглеждали странни и абсурдни, но създадоха партия, която не само промени България, но оцелява вече над 117 години. Хората трябва да си дават сметка откъде идват, за да отидат там, където искат в бъдещето. Бузлуджа винаги е възможност да се ориентираш правилно, независимо колко е развихрено времето. Хубавото на един празник е, че той може да действа и отрезвяващо. Който е бил на Бузлуджа знае за какво говоря. Който не е бил - какво чакате още?