Разследване на любовните думи

(меланхоличен опит)

Когато преди много години сметнах, че съм влюбен за първи път установих един странен факт – нямах необходимите думи. Не знаех нито какво да кажа на обекта на своите въжделения (една интересна и впечатляваща деветокласничка), нито пък бях наясно дали има подходящ начин да споделя това, което чувствам. Времената бяха съвсем леко по-невинни, а нищо в моето възпитание, култура, световъзприемане и спокойствие не ме беше подготвило за мига в който ще искам да изкажа душата си, а няма да имам думите за тази цел. Кошмарно състояние. Това е все едно някой ням и неграмотен човек внезапно да бъде осенен от прозрение за квантовия характер на вселената – нито ще е в състояние да го изрази, нито пък ще може да разбере какво точно прозрение е получил (добре де, знам, че примерът е неудачен, ама горе-долу описва моето състояние тогава).

Знам, че на съвременните поколения това ще им прозвучи абсурдно и допълнително ще ме накарат да се почувствам като депресивен старец, потънал в меланхолия, но в началото на 90-те години, мили деца, аз почти не знаех на кой свят се намирам. Тъкмо започвах да чета индиански романи, а там любов подозрително отсъстваше, вълнувах се от космическите пътешествия (да, все още се вълнувам от тях, не ме сочете обвинително с пръст), светът ме изпълваше с възторг и тогава България се бухна в океанът на демокрацията и моя милост един ден се събуди политически надъхан млад талибан, който не схващаше нищо от случващото се наоколо, но пък изпитваше неочаквана радост от идеята за революцията. Хората наоколо, възрастните (хаха, в съзнанието си аз никога не мръднах от тази влудяваща кота) се държаха като надишани с райски газ и моите родители, увлечени от политика и промени, май пропуснаха да ме ограмотят за емоционалните бури, които могат да се появят в душата на един тийнейджър...

И така в един момент аз, бледият гимназист, който приличаше на карикатура на зубрач (така и не успях да стана отличен ученик, но пък бях свит и имах добродушен поглед) установих емпирично, че нещо се случва с мен. Един път в училищната лавка (кога ли някой виден изследовател на епохата ще опише ролята на този социален феномен върху срещите на младите тийнейджъри) съвсем случайно и от нищото се заговорих с една съученичка от съседен клас. Не си спомням как е станал този повратен момент, нито пък си спомням за какво сме си говорили, но след това известен на брой дни след тази среща като видех девойката продължавахме да си говорим. Някъде на втората или третата седмица с удивление разбрах, че чакам с известно нетърпение пак да видя точно тази моя съученичка, за да си говорим. Ох, сега ми е ясно, или почти ясно какво съм чувствал, но за мен подобно светоусещане се родееше с навлизането в непознато измерение. Не забравяйте следното – в красивото начало на 90-те години аз почти приличах на извънземно или на същество не точно от този свят. Тоест не очаквайте сега да ви залея с някаква мелодраматична история за „малолетна любов” (ако използваме великият израз на Жак Превер). В мига в който усетих приливът на непознати енергии в моето същество, аз реагирах по единственият ми познат начин – започнах да се притеснявам. Когато видех девойката се изчервявах като юноша хванат да разглежда порносписание. Когато тя идваше да говори с мен, аз успявах да издавам единствено драматични междуметия, разнообразявани от време на време от някое философско кимане и полуистеричен смях. Когато се опитвах на свой ред да се включа в разговора изведнъж главата ми се опразваше откъм думи и вероятно зловещо напомнях на артист на сцената, покосен от скорострелна амнезия. Не съм много сигурен дали на девойката й правеше впечатление моето поведение, но по вероятно отговорът да е положителен – защото червеният цвят на лицето ми понякога бе по-ярък от всички развявани знамена на парад по случай Деня на победата.

Някъде в този момент осъзнах, че така не може да продължава повече и, че трябва да се разровя из вселената и да потърся съвет. Съвсем логично първите хора, които изключих от идеята да търся помощ бяха моите родители. Реших, че точно те няма да са верният ми показател за дългия път. Тогава се допитах до различни приятели. Естествено няма смелост да поставя проблема в дълбочина и заради това просто схематично обрисувах ситуациите. В отговор получих десетки идеи за това какво трябва да правят мъж и жена когато са заедно, но как да кажа – всички бяха ориентирани предимно към физически действия, а уви, аз усещах драматично, че търся преди всичко емоционалният отговор. Бях странен, пак ще повторя. Сега пак съм странен, но по друг начин. Както и да е – всички ми казваха какво да правя като се отзовем в спалнята, ама никой нямаше универсална рецепта как точно трябва да се стига до спалнята, ако мога така да се изразя. Разбрах, че сам ще трябва да се оправям в джунглата. Не знам дали тогава е имало тийнейджърски списания, но пък аз винаги съм бил подръжник на принципа, че човек никога не бива да поема пътя на конформиста, защото има ексцентрично удоволствие в това винаги да правиш и да говориш неща, които ядосват останалите. Този принцип така се е забил в съзнанието ми, че и днес – нека боговете се смилят над невинната ми и вечна душа – не мога да се отърва от навика да говоря на хората неща, които те не харесват или да се шегувам за неща, които знам, че ще ги вбесят или поне ядосат. Животът ми щеше да е доста по-гладък, ако не се бях зомбирал самичък.

Когато любовта позвъни на вратата, човек по собствен път открива литературата. Тя е като идеален парфюм за душата, подреден отговор на много съмнения, силни мигове, изказани в думи. Та аз се нахвърлих за първи път върху любовната поезия, защото тя ми се струваше най-краткия път към отговорите. Божичко, едва ли някога друг човек е погълнал толкова много любовни стихотворения за толкова кратко време. Вкъщи имаше няколко антологии на любовната поезия, които изчетох за отрицателно време. Част от стихотворенията така ме поразиха, че ходех като призрак. Друга част от стихотворенията изобщо не разбрах и не прочетох отново (само да споделя едно – всички стихотворения, които тогава не разбрах – днес мога да наредя сред своите любими, ирония, а?). Нека да бъда честен – четенето на любовна поезия не разреши проблема ми с комуникацията с деветокласничката. Защото по коварен начин ми показа, че има хиляди думи и комбинации от думи, които аз не владея и никога няма да бъда майстор. Обзет от отчаяна нужда и желание да изкажа душата си седнах дори да пиша поезия, порок, който не препоръчвам на никой, Аллах да ме пази. Не бих си позволил да ви довеждам до точката на пълно отвращение от този текст като ви цитирам някои от тийнейджърските си опити в поезията, защото, по нелепата гавра на Мнемозина, аз помня някои от тях, но съм убеден, че те биха подействали разрушително на някои по-несвикнали психики. Имаше рими като нощта – пролетта, луна-сълза, смъртта – света.....ужас ви казвам. И пак го докарах доникъде. Поезията отвори много врати, в мен нахлу вятър и разби на малки части всичко онова, което си мислех, че съм научил. Красиво, много красиво...

А светът продължаваше да е така развълнуван. България се вече плуваше в океана на демокрацията, бушуваха кризи, избираха се парламенти, хората се мразеха, говореха за досиета, плюеха се по площадите, вееха се знамена, имаше избори, безработица, отлюспвания, сини мравки, червени мобифони....А аз страдах. Това не беше някакъв екзистенциален гърч или пък нещо много драматично със сълзи и викове, беше по-скоро философско терзаене да не би аз да съм толкова по-различен от другите, че никога да не схвана правилата на бурята, която все още не бе заглъхнала в мен, дори напротив – ставаше гръмотевична и светлинна. Деветокласничката вече почти не говореше с мен, защото в мое лице тя нямаше събеседник, а машина за странни гърлени звуци. В гимназиалното безвремие миговете в които я виждах ми се струваха изпълнени със смисъл, но така и не проумях какво точно да й кажа....

Останалата част от тази история не е тъжна, нито весела. Просто се понесох по течението. Като ракета в безкраен космос. Безвремието на гимназията свърши, а някъде с края на тази вечност свърши и моята душевна невинност (душевна подчертавам, за други невинности няма да говорим, за да не загубим детската аудитория). Никога обаче не забравих какво почувствах като празнина в мен. Вероятно е било заблуда. Защото сега съм наясно, че няма точни думи, няма правила, няма нищо и всичко е седем пъти по-трудно отколкото си го представяш като тийнейджър. Винаги има усложнения, винаги има странични отклонения, винаги има странни навлеци, винаги има една камара от проблеми, винаги се намира кой да ти попречи, винаги се намира кой да те обиди, винаги се намира кой да те изкара от нерви, винаги се намира кой да усложни зверски нещата, винаги се намира някой неочакван завой, който праща по дяволите житейските планове и подредените перспективи. Тогава обаче – докато се опитвах по литературен начин да стигна до живота и да го проумея аз не бях нещастен. Много, ама много рядко съм бил нещастен през кратките години на моето време. В повечето случаи съм бил объркан, но нещастен – не. Заради това обичам да си спомням за онова време. Вероятно животът ми можеше да протече по друг начин. Сигурно можех да бъда някой друг, казва ли ти някой, а и смееш ли да попиташ. Днес вече рядко си задавам онези въпроси. Но понякога пак усещам, че има ситуации в които думите ме напускат. Опитвам се да ги кажа, ама те отлитат като алкохолни видения при идването на трезвеността. Точно в този миг – и моля ви простете банализма – усещам, че наивният тийнейджър никак не си е тръгнал от мен. Той стои някъде там и сигурно още прелиства страниците на антологиите с любовна поезия, за да схване какво точно трябва да каже. Ама стиховете са толкова много, те са като океанска вълна, като цунами, което не може да бъде овладяно и тогава тийнейджърът затваря книгите шумно и тръгва да тича, да тича бързо, да крещи наум в снега и да се чуди дали някога ще дойде времето когато думите сами ще долетят като пеперуди от сън, за да направят вселената правилна и живота истински...