Събота и неделя бяха знаменателни дни за мен, защото открих нещо, което не съм подозирал за себе си. Открих, че аз съм нареден сред враговете на БСП, сред хората, които работят срещу партията и нейните позиции. Тази констатация ще бъде леко стряскаща за всеки, който е комуникирал и пет минути с мене, защото който е успял да издържи това време (тези хора не са много – признавам) знае, че ляв талибан като моя милост се ражда един път на столетие. Как обаче успях да вляза в редицата на враговете на БСП?
Ами просто прочетох една мисъл на Сергей Станишев казана пред областните и общинските председатели на БСП в Пловдив – „Всички медийни атаки срещу ръководството на партията, исканията за оставки, включително и на моята, смятам за целенасочени действия срещу БСП и нейните позиции”. Изящна мисъл, брилянтен подтекст, много плашещо съдържание. От 5 юли 2009 година насам съм на мнение, че Станишев няма място начело на БСП и, че трябваше да си подаде оставката още в същата позорна нощ. Сега заради това, че искам той да се махне, аз вече съм нареден в редиците на враговете на БСП и се чудя как точно да съобщя този факт на майка ми – обикновен партиен секретар от Пловдив. Всъщност един момент – няма да ми е много трудно, защото майка ми мисли точно като мен. А и общо-взето почти всеки социалист, който познавам. Станишев е най-нелегитимният лидер на БСП от много време насам, защото бе избран от наплашените представители на апарата, на един конгрес почти лишен от смисъл. Може би заради това се раждат подобни сталински фрази. Който е срещу Станишев е срещу БСП. Нищо не е по-далече от истината.
Нека да го кажа поетично – сърцето ми преля от тъга, докато четох думите на лидера от Пловдив. Първо, разбрах, че вече ще ме броят сред враговете на партията, второ – не успях да разбера нито в един момент каква точно е болката на Станишев. Защото от моя гледна точка проблемът на БСП е повече от очевиден – ако лидерът си тръгне, а с него още 10-11 души, които в момента имиджово са обсебили БСП и партията се е превърнала в нещо като фабрика за постоянен политически маркетинг за тях, нещата могат да не се подобрят веднага, но поне началото ще бъде положено. Всичко останало е въртене в омагьосан кръг на никога непрекъсваща безкрайност. Сърцето ми преля от тъга, защото виждам, че БСП е затворена в капана на постоянно повтарящите се фрази от който никога не може да излезе, защото не иска да признае основния си проблем. А основният проблем е, че както никога досега партията е поставена пред средновековна дилема – промени се или умри. Промяната в БСП обаче спира до това, че изреченията на Станишев от доклад на доклад стават по-решителни и мракобесни. Днес несъгласните с него бяха обявени за врагове, сигурно на следващия пленум вече ще предлага да ги изключват, а най-накрая дори да репликираш лидера на партията ще се счита за противоуставно деяние. Сърцето ми преля от ненадейна тъга, защото ми се струва, че от година насам много мислещи хора говорят истините за БСП, опитват да се да я променят, но ръководството на партията се изолирало някъде там на върха, в парламентарния комфорт и разреден въздух, и до него не достига нищо от реалността. И най-накрая – сърцето ми преля от тъга, защото знам, че България никога не е имала по-лош и кошмарен кабинет от този, който ни управлява в момента, но заради отказа да признае собствените си проблеми БСП не може и няма да може да бъде ефективна опозиция. Няма как да бъдеш ефективен, когато се опитваш да си сляп за собствените си ситуации и проблеми.
Заради това реших в този текст да обобщя това, което мисля за бъдещето на БСП и това, което смятам, че Станишев не каза на областните и общинските председатели. Да, аз се отзовах сред враговете на партията по силата на една сталинистка фраза, но нещата, които ще напиша не са плод на омраза, а на загриженост.
Лявото пространство в България колабира, защото се деидеологизира до непоносима степен. В случая идеологизация не е лоша дума. Да си идеологизиран означава поне в малка степен да разпознаваш автентичните леви светоусещания и разбирания за обществото. Да си наясно с настроенията на своите избиратели и основните ценности, които ги вълнуват. Да си подготвен политически и да можеш в управленски действия да въплатиш определени идеи. Вместо това БСП реши да се изчисти от идеите и да заложи на някакви хора с гъвкави гръбнаци и още по-гъвкави политики. В резултат на това БСП се отзова с един кръг от само 15 души, които се изказват по всички теми, защото останалите не могат да пречупят съвестите си дотам, че да са „експерти” по всичко. Липсата на специалисти и автентични политици доведе след себе си едно елементарно последствие – гражданското общество отказа да припознава БСП, защото не видя в нея никакъв потенциал. Точно тук се появи парадокса. Бъдещето на левицата е отстояването на гражданските каузи. Партиите вече не могат да бъдат самодостатъчни светове и така да печелят избори. Ако една партия не се отвори към гражданите и то по ефективен начин, без да е необходимо тези граждани да бъдат част от членската маса, тя повече няма да намери място в политическия живот. Защото – политиката все повече ще принадлежи на хората, които днес макар и трудно се самоорганизират по отделни проблеми – протестите срещу полицейското слухтене в интернет, протестите срещу позорната политика за либерализиране режима на ГМО у нас. На площада пред парламента може и да излизаха по 50-100 човека, но те носеха автентичния граждански дух, който е белег за развитата демокрация. БСП е сляпа за тези хора. Те все едно не съществуват за нея. А точно тези хора – по ирония на съдбата някои от тях твърдят, че са десни, но това съвсем не е така – именно този дух ще спаси БСП от забвението.
Вече не съм сигурен дали след този колапс БСП ще изчерпва изцяло лявото пространство. Вероятно това и не е необходимо. Левицата трябва да направи радикален завой в собственото си мислене и да се раздели с идеята за самотата. Гражданското общество откри левите каузи и това е необратим процес. БСП просто трябва да се постарае да бъде необходима в тяхното защитаване. И сега следва отново драматичното напомняне (заради, което ще бъде натикан в позорния ъгъл на враговете) - това ръководство на БСП се провали с гръм и трясък. Под това ръководство не разбирам само Сергей Станишев, а всичките му знайни и незнайни съветници, съветничета и хора, които смятаха високомерието си за знак за промяна, а отсъствието на диалог и дискусия за основна ценност. Този провал е толкова очевиден, че чак дразни погледа. Вместо да си тръгнат обаче доста хора предпочетоха да обстрелват левите симпатизанти с фалшиви дилеми и глупави въпроси. Пак ще повторя нещо, което твърдя отдавна – Станишев има хиляди алтернативи. Той не е несменяем и вече му у време да си ходи. Защото, ако не си отиде сега ще се вплете в много порочен кръг от интриги и в крайна сметка ще обрече БСП на много мъчителна и ужасяващо бавна смърт. Ако продължава така след него може и да има партия, но не е ясно колко точно ще получава на избори – 2 или 3 процента.
Природата на политиката е такава, че тя не търпи празни пространства. Рано или късно в България ще има силна левица. Иска ми се БСП да е част от нея, защото въпреки, че с едно изречение бях натикан във враговете, аз всъщност не желая да си ходя от партията. Да, започвам да се дразня от хората, които се държат като надишани с райски газ и ми чертаят параноични схеми. Сблъсках се и с хората (те май са най-многобройни), които не осъзнават какво се случва в БСП, но всяка форма на промяна им се струва по-страшна от кошмара сега. Изобщо описанието на екзистенциалната ситуация в левицата днес би било по силите единствено на Сартър. А аз не съм, колкото и да ми се иска. Аз, дами и господа, се озовах в редиците на вражеските сили, само, защото си позволих да мечтая за различна и по-силна левица. Добре де, може и да си придавам важност с този текст, но си го дължах. Струва ми се, че когато повечето мълчат някой трябва да се нагърби с ролята поне да прекъсне неловкото мълчание...
No comments:
Post a Comment