Изнасилвачи на eзика

(Медийните ченгета и техният параноичен сън)

Ако има нещо, което особено ненавиждам в българския обществен живот – това е тоталната инфлация на думите. За 20 години смисълът на политическия език така успешно бе изкривен, така радикално подменен, че всички думи вкупом опустяха и станаха досадни, скучни, глупави и в крайна сметка се превърнахме в едно общество в което всички говорят, но никой нищо не казва. Инфлацията на езика бе целенасочен процес, защото когато думите са вятър, се налага да живеем живот, в който нищо не е мястото си. Това усещане за политически, обществен и в крайна сметка морален вакуум, може да бъде проследено най-успешно покрай една твърде шумна и бомбастична тема – ченгетата. Говорим за онези ченгета от миналото, повечето от които и до днес под различни форми и състояния са на обществената сцена и се превърнаха в основен фактор на обезценяването на думите.

Не ми се говори, нито искам да говоря за агентите на ДС в другите сфери, но понеже напливът на ченгета в журналистиката е особено голям, няма как да подмина тази тема. Признавам си откровенно – тя ме изпълва с отвращение, независимо от пороят на обясненията, които прочетох в последните дни. Никога не съм мислил, че езикът може да бъде изнасилван по начина по който успяват да го правят ченгетата-журналисти. Защото на този свят едва ли има сила сравнима с тази на оправданията на един доносник от медийната сфера. За да докаже, че той има едва ли не крила на ангел, бившият агент е в състояние да мъкне цитати от Достоевски, обилно примесени с милиционерска словесност, конспиративни клишета и зловещи клетви към някакви неясни сили.

На 20-ата година от прехода установихме, че едно от най-големите ни черни подозрения всъщност е истина – повечето топжурналисти на прехода се оказаха ченгета. До един. Всички „великани” на българската журналистика под една или друга форма се оказаха обвързани с Държавна сигурност. И тогава заваляха оправданията.... И тогава започна тоталната инфлация на думи.

Ще ви представя два-три случая от последните защото са показателни за всичко за което говоря. Показателни за деградацията и за опитите за изнасилване на езика в името на това старите ченгета да си изградят нова невинност. Журналистът от вестник „24 часа” Пенчо Ковачев бе уличен в сътрудничество с ДС. Всъщност този кадър много отпреди е бил наясно, че това един ден ще се случи, защото точно в деня преди обявяването на името му, той пусна цяло фолио на страниците на вестника, за да се изкара нещо като.... ангел! Въпреки, че е написал невероятно количество справки или донесения (може и терминът да не е точен, целенасочено се стремя да очиствам главата си от милиционерски термини и клиширан език), Ковачев продължава да твърди, че той никого не бил натопил, а давал само най-обща информация. Нещо повече, между редовете този образ намеква, че в рамките на ДС той едва ли не е направил повече за промяната в България, отколкото цялото дисидентство у нас взето заедно. Ето, това е начинът по който спиралата на смисъла се огъва почти до крайност. Куката-демократ. Ченгето като носител на промяна. Отвратителна история.

Ковачев очевидно има тежък проблем със своето минало. Заради това той отчаяно се опитва да го пренапише по пътя на своята героизация. Това няма как да не ни напомни на Оруел и неговото кошмарно видение за 1984 г., където вестниците от миналото всеки ден се пренаписват в съответствие с водещата политическа линия. Днес старите куки се опитват по Оруел да напишат отново миналото и тази версия да звучи като героичен комикс, а не като сделка със Сатаната. Именно това постоянно езиково инженерство, което старите медийни ченгета практикуват, води до клиширането на всяка нормална мисъл. Води до водевилният характер на езика и превръщането на журналистика в бойно поле само на интриги, неодоноси и конспирации.

Как така поне веднъж, поне един път за разнообразие, не станахме свидетели на ченге, което да се разкае за своето минало! Чисто по човешки да сподели, че не е имал избор, но че съжалява. Толкова много исках да чуя тази фраза, но покрай поредната порция досиета, и покрай поредният водопад от „героични” изповеди на бивши (а има ли такова нещо като бивши) доносници и ченгета, разбрах, че това никога няма да се случи. Ето това не мога да простя всъщност. Не искам и да го подминавам. Нямам проблем с това, че някой е бил ченге в миналото си. Имам проблем с това, че днес не го е срам от този факт. Поне малко да го е срам. Поне един да бе признал, че е виновен.

Вместо вини обаче, вместо разкаяние, ние се сблъскваме с метална сплав от защита, обвинения, полуистини и клишета, предназначени да се забиват като куршуми в общественото мнение. Пенчо Ковачев не бил виновен! Писал само разни документи. Нищо повече. От този простичък факт, от това тъпанарско извинение започва голямата подмяна. Има един неоспорим факт – ти си бил ченге, сключил си сделка, продал си душата си. В момента в който си се съгласил да сътрудничиш – ти вече си прецакал много други хора. Защото си бил част от репресивната система! Защото си бил винтче в смазващата машина! Защото си бил част от железния юмрук. Абе – сложил си подпис под договора със Сатаната. Всякакви оправдания след този факт са излишни. Просто оттук-нататък няма как да си невинен. Нека не говорим за това дали тези хора са имали избор. Дали и те не са жертви. Ако днес приемем жалните вопли на старите ченгета, това означава да пренебрегнем тихият героизъм на онези, които не са се подчинили на системата. Такива има. Но днес никой не говори за тях. Те са изтласкани в периферията. Днес думата имат (всъщност имали са я винаги) старите ченгета, напарфюмираните доносници и професионалните медийни интриганти.

Аз работя във вестник ДУМА и в последната порция информация излязоха имената на мои колеги. Всъщност само двама от тях са все още в редакцията. Единият бил щатен служител, другият сътрудник. Не знам с какви очи да ги гледам, но определено имам проблем с тяхното минало. Просто, защото сенчестото минало винаги поставя настоящето под особена перспектива. Сега, когато ги гледам вече не знам кого виждам – ченгетата или моите колеги. В интерес на истината и за тяхна чест мога да спомена едно-единствено нещо – нито един от двамата не пожела да напише дълга статия в която да обясни колко чисти са пред вселената и как патриотизмът и любовта към България е мотивирала всичките им действия и да се ожалят, че нито един техен колега не е „изгорял” от работата им. Ако бяха поискали сигурно щяха да им дадат да пишат. И щеше да стане противно, гнусно и нелепо. Целият този политически дискурс на вайкането и жаленето, който старите ченгета издават е новата форма на обществено безобразие. И е основна причина за инфлацията на думите. Думите трябва да тежат, трябва да означават нещо, но тяхната узурпация в момента изглежда необратима и много тъжна.

А какво да кажа за отвратителната изповед на Валери Найденов. Той е журналист, когото често чета, неговите статии ми харесват, не мога да подмина и факта, че е един от малкото хора, които показват политическо развитие, но сянката от миналото му остава. Защото Найденов също си сложи статут „невинен”. Също се изкара жертва на тъмните сили на историята, които демонично са го натикали в мрачния си ченгесарски ъгъл. За да оправдае миналото си на ченге, той дори се опита да си сътвори биография на модерен борец срещу несправедливостите. Вместо да говори за миналото си на ченге се опита да подмени разговора с фантазии за борбата си срещу Жан Виденов и как Виденов дори бил обсъждал идеята Найденов да бъде застрелян. Някои от нас обаче все още помнят журналистическата биография на този „невинен” и сме наясно, че това с разстрела е висша форма на лъжа. Но подмяната и обезценяването на думите води до оставянето на хората без памет. А когато памет няма – всяко ченге може да си изхалюцинира и промоцира биография, каквато пожелае. Или Петко Бочаров (въпреки че изобщо не споделям политическите му позиции днес не мога да кажа лоша дума за него, защото той е превел брилятно една от любимите ми детски книги – „Приказки от страната Алабашия” на Карл Сандбърг) неговата версия също не се връзва по никакъв начин. Той твърдеше, че историята по неговото разузнавателно минало е смешна, а аз я четох няколко пъти и нито един път не се засмях. Обикновена, банална и зла история на една подлост. Същото се отнася за Тодор Батков, Петър Манджуков, Тошо Тошев . Тези историйки са мрачни, но стават гнусни именно, защото медийните машини биват впрегнати в изковаването на могъщи алибита, на новопридобити невинности и на унищожаване на здравия разум.

Когато истината се появи тя причини жестока болка на много хора. Заради това цялото разбиране на ситуацията навлезе в поредният опит за шизофрениране на реалността. Пак се появиха редовните гласове на осветени куки, които да твърдят, че сега на присмех били подлагани патриотите, а истинските доносници били скрити. Само, че точно в този миг старите ченгета попадат в собственият си капан – натровеното от лъжи и интриги общество вече не може да приеме нищо за истина. Изнасилвачите на езика вече не могат да навредят, защото свършиха мръсното си дело. Ченгетата в крайна сметка извоюваха своя триумф. Това не е констатация, която трябва непременно да е пълна с лъчист гняв, може да приемем, че победата е пирова, защото тази победа излезе солено на старите куки. Днес вече България е идеологически равна страна, със полумъртъв политически живот и единственият опит за вкарване на живот във вените минава през скандалите, интригите и новите полицейски операции. Може би, рано или късно обществото ще доплува до своята нормалност, ще се възстанови от травматичният преход и ще успее да си каже истината за медийните ченгета и техните минали и настоящи гнусотии.

Съвсем наскоро попаднах на една мисил на Мераб Мамардашвили: "Не е страшно да живееш в сън. Страшно е да се събудиш в чужд сън". Ние направихме точно това. Събудихме се в чуждия сън и това беше най-ужасното нещо, което може да се преживее. Този сън беше разкривен, бездарен и напрегнат. Но е крайно време да го напуснем. Не е задължително да се будим, но просто да сменим съня. Този вече дотегна прекалено много.