Биологичната конкуренция на човечеството

(кратък разказ за един махмурлук и хлебарките като потенциална заплаха за цивилизацията)

Тези дни в „Подуене” е фрашкано с хлебарки. В последните два месеца четири пъти специално пръскаха, за да ни отърват от тях, но спасение просто няма. Хлебарките не искат да си тръгват. Не съм наясно какво толкова ги привлича този китен пролетарски столичен квартал. Може би тук си правят някоя годишна среща или пък купон по случай снежното началото на 2010 година? Или пък провеждат важна политическа среща за бъдещето на техния вид? Това не е ясно. Ясно е само, че хлебарките са много, извират отвсякъде, а доказателство за тяхното присъствие може да бъде получено от нередките викове на домакините из блока, които като видят някоя от тези буболечки са в състояние да надават писъци, които оттекват из цялото „Подуене”.

Аз не съм от хората, които изпитват безпределно отвращение към хлебарките. Но искам да ви разкажа една леко налудничава история, която се случи с мен и стана причина да се опитам да напиша този текст. Миналата седмица с размътена от съвсем лек махмурлук глава влязох в банята, за да се опитам с много студена вода да прогоня ефекта от четирите големи коняка, които се бях излъгал да изпия. Проклинах вселената, защото не мога да твърдя, че съм бил пиян след това пиене или, че съм се държал неприлично и поради тази причина чувствах махмурлука като гавра на природата с мене, като плащане на несправедливо висока цена за един кратък купон. Още сънен обаче, на прага на банята забелязах една средно едра хлебарка, която с удивителна скорост взе разстоянието до средата на помещението, а после замря и дори се извъртя съвсем леко към мен. В един момент ми се стори, че тъпата буболечка иронично ме изчаква да види какво ще предприема. Не знам кое точно ми внуши усещането за ирония, вероятно това, че хлебарката стоеше и с цялото си поведение ми показваше, че пет пари не дава за мен. „Така ли?!!!”, разгневено се запитах аз с накърненото самочувствие на висш биологичен вид и направих мощен скок към шибаната буболечка, чиято цел беше да се приземя като тежък робот върху нейното тяло. Мисля обаче, че проклетото същество очакваше подобен тип войнствено поведение от мен, защото ловко избегна стоварването ми върху нея и бързичко започна да се катери по стената. Когато застана извън обхвата ми коварната буболечка отново спря. Пак ме обзе усещането за това, че тя излъчва ирония, този път дори по-ехидна. Свалих си чехъла и като безумен учен започнах да удрям по стената. Хлебарката криволичеше като планински път, правеше неочаквани завои, маневрите й бяха направо достойни за холивудски филм. В крайна сметка обаче силите й се оказаха съвсем недостатъчни, за да укротят моя сутрешен гняв. При един от поредните й лупинги, буболечката нещо запецна, а чехълът ми се стовари върху нея като атомна бомба. Малко след това вече нищо не напомняше за драматичния сблъсък между биологичните видове. Битката обаче ме накара да се замисля за иронията, която усетих. Това беше един параноичен размисъл на тема: „Нима буболечките се мислят за по-силни от нас?”. Сега ще ми позволите да споделя част от размишленията си с вас.

Хлебарката се оказа едно удивително създание на природата. Те са почти съвършен организъм предназначен да оцелява дори и в клоаките на цивилизацията. Ако предположим, че Висшата сила е създала нас като свой връх в творчеството, то хлебарките със сигурност са резервният план на еволюцията. Бъдете убедени в това. Всеизвестна истина е, че ако един ден някой от вбесяващата поредица малоумни президенти на САЩ реши да натисне червения бутон и обагри небето с атомни гъби, един от малкото оцелели видове ще бъдат именно тези ехидни и иронични буболечки. Една хлебарка живее около 200 дни и през това време може да извърши достатъчно на брой дивотии. През отреденият й живот женските представители на този вид могат да снесат до 240 яйца, което гарантира добра компания и неспирен купон. На всичкото отгоре през живота си изпълнен с поразии тези буболечки ядат практически всичко – картон, лепило и други странни за нашият организъм материали. Ироничното е, че хлебарките са спътник на човешката цивилизация от много отдавна. Кратко пътешествие в интернет веднага ще разкрие пред вас факта, че са намирани хлебарки, които могат да бъдат датирани от преди 400 милиона години. Представяте ли си само? 400 милиона години. Което показва как ние сме слепи за нашата конкуренция като биологичен вид. Не говорим много за нея, а само жените пищят от тях. Още една красива добавка към всички изброени факти – човечеството отдавна води неумолима химическа война с тези буболечки. Тази химическа война не познава правила и Женевски конвенции, не се съобразява с харта за правата на видовете, а ето, че атаката ни не дава особен резултат. Поне в „Подуене” не даде. Хлебарките продължиха да надничат любопитно от каналите и да всяват ужас в душите на домакините. А, да, още една любопитна подробност – тези гадове могат да живеят и без глави. Просто главите на хлебарките не са важни. Най-големите от тях достигат до 55 сантиметра, а някои особени видове от тях дори летят. И ако това не е достатъчно, нека да ви наплаша още малко – тези буболечки обичат да се завират нявсякъде. Регистрирани са случаи хлебарки да се промъкват в ухото на спящ човек. О, йе! Е, как да не се замислиш за бъдещето на цивилизацията...Един ден на изпепелената земя – хлебарките ще си свикат всемирен купон и вече няма да има кой да ги тормози, планетата ще е на тяхно разположение и въобще....мрачно бъдеще и тъжни мисли!

След тези размисли придадох на собствената си история романтичен блясък. Аз бях участник в битка за бъдещето на планетата и поне засега с моя помощ и с помощта на многострадалния ми чехъл, челните позиции на човешкия вид бяха удържани. За колко обаче – врагът е коварен, а вече развива и чувство за превъзходство и ирония. Дори ми стана чудно един факт за нашата слепота. Направени са толкова филми за супергерои – Човекът-прилеп, Човекът-паяк, а защо никой никога не сътвори истинският супер-герой – Човекът-хлебарка. Този пич наистина щеше да смае света със суперсили. Най-малкото щеше да броди из каналите и да се промъква през тях в домовете на злодеите. Но никой не се е сетил. Слепота? Или опит да забравим за конкуренцията? Сами си преценете...

На следващия ден видях друга хлебарка. Този път нямах махмурлук, дори напротив – бях свеж като кисела краставичка. Сега ми се стори, че новата хлебарка изпитва известно страхопочитание към мен. Този път тя побегна след като ме видя и не се обърна да си прави гаргара с моя милост. Беше я страх, вероятно славата ми на демоничен убиец се носеше из каналите със скоростта на жълт политически слух. Изпълних се с известна гордост, но ме загриза и съвестта. Реших да не им обръщам внимание за известно време. Поне до следващия махмурлук...