Виктор Пелевин е автор на един много черен и смешен по налудничав начин разказ – „Денят на булдозериста”. Сюжетът на това произведение не може да бъде разказан по никакъв начин, но в общи линии можем да кажем, че гениалният руснак описва някаква разкривена реалност, която е съставена от социалистически промишлен реализъм, перестроечни настроения, епохата на първоначално натрупване на капитали и всичко това смесено в литературен шейкър пълен с екстази. Резултатът е като взрив в главата и блясък пред очите – това е дрога-ефектът на великата литература.
Ами какво да си говорим тогава за нашата реалност, винаги е по-добре да си говорим за книги и Пелевин, но ми се струва, че напоследък страната ляга и се събужда с криминален сюжет за който си струва да поразсъждаваме малко. Не бих се опитвал да разкажа оплетената схема, дори не бих направил опит да я разкажа, защото честно казано изгубих следите на логиката още при осъзнаването, че Алексей Петров – Трактора е бил верен слуга на поне четири партии и горд съосновател на пета. Подобен инженерен подход към реалността освен, че е озадачаващ, вече намеква и за сюрреализъм. Това е магическата природа на българската политика. Сюжетът винаги се разиграва с едни и същи фигури, пък краищата все са неочаквани. Заради това ще се опитам да оставя настрани криминалната интрига, нека само да спомена, че според мен мястото на Трактора е в затвора, радвам се, че той е там и се надявам никога да не излезе. Иска ми се да вярвам, че поне този път властта е тръгнала на сериозен поход към отсичането на едното пипало на „Октопода” и въпреки съмненията ми, че това е така, засега ще си мълча по темата. Моята болка е другаде.
Представете си - от средата на 90-те години, тоест по-голямата част от това, което наричаме преход Алексей Петров е сред движещите сили на управленските процеси у нас. При това подходът му никак не се отличава с финес. Той е въплащение на движещите сили, които използват тайни папки, отряди с побойници, груб натиск и скрити камери. Целият арсенал на мафията, поне във вида в който я познавахме доскоро. Ще бъда откровен – ако нещо ме стресна в Алексей Петров то е неговият прякор – Трактора. Но пък особено ми се върза с новооткритият прякор на сегашния вътрешен министър – Багера. Нека да попълним колекцията – беше заловена бандата на Крокодилите, а ако се върнем към годините на цъфтежа на мутрите ще си спомним повече зоологически прякори, отколкото би ни се искало – Пилето, Маймуняка, Мечката... България неусетно е станала пародия на някакво соц-ТКЗС. Поне в обърканата глава на страничен наблюдател така изглежда. Та Трактора със страстта на политически креативен тип е успял да се забърка в почти всяка обществена и криминална афера, за която можем да се сетим. Трактористът е бил в свои води във всяка партия, щедро е давал пари нявсякъде, но пък най-накрая преживя собственият си обществен крах, защото стана герой в рекламно клипче на Багера, който разреши на хората си да снимат с ефекти арестуването на Трактора.
В последната седмица прочетох повече неща за Алексей Петров, отколкото съм чел дори за лъчисто необятните задни части на Дженифър Лопес. И направих голяма грешка. Трябваше да чета Пелевин, или поне нещо, което щеше да разведри душата ми. Вместо това четях за подвизите на Трактора. От тях може да се снима порнофилм или продължение на мафиотски сериал. Усещането е тягостно, защото когато четеш за Алексей Петров в един момент се чувстваш като човек събуден от матрицата – започваш да мислиш, че твоят собствен живот е нереален и невъзможен, а единственото истинско битие в държавата е това на хората с папките, на тракторите, крокодилите и другите животински видове. Защото цялата политика в която си вярвал, всички политически дебати, всички дълги спорове са били прикритие на подмолна дейност и незаменяеми играчи. Тази мисъл съвсем леко ме плаши. Просто мама ме учеше да обичам България, но в уроците си по патриотизъм тя май е пропуснала факта, че страната ми бързо може да се превърне в селскостопански двор, където Трактора вилнее.
Нека пак да се прехвърлим към литературата, защото това е единствената територия на която се чувствам в свои води напоследък. Лошото на сензационните статии и съвестните разследвания е, че те лишават от илюзии и не ти дават да дишаш. Та често цитираната книга на Оруел „Животинска ферма” (на фона на случващото се в България заглавието звучи иронично по неподражаем начин) завършва с фундаменталното изречение: „Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е”. Сливането между прасетата и хората, превръщането на хората в Трактори, Крокодили, Маймуняци е истинската диагноза на случилото се у нас през последните 20 години. Защото – в идеалният свят Алексей Петров ще бъде осъден, ще търка наровете, може дори и целия октопод да бъде сразен – но белезите от неразличването на хората от прасетата винаги ще остане като социална травма. А още по-отвратителното в сюжета е това, че държавата е била достатъчно безсилна, за да приеме Трактора като свой кадър, да му даде достъп до още ресурси и да го остави да върши своите престъпни схеми.
Лошото е, че не вярвам и на Багера. Не вярвам на Багера, нито на неговия шеф Батмана. Те дойдоха от суперполитическия комикс, разбутаха нещата, но, по дяволите, в комиксите поне супергероите имаха лица вдъхващи доверие. А Багера и Батмана приличат на поредната порция от криминалния сюжет. Защото ако се вгледам в Багера не съм сигурен, че ще мога да го отлича от Трактора. Въобще всички успяхме да попаднем в своя мини-ад, където ни предстои тепърва да се наслаждаваме на поредната доза разкрития в сравнения с които всяка литература бледнее. А пък мнения по аферите започнаха да дават всички съмнителни типове, всички медийни мошеници, всички професионални интриганти и въобще – трябваше да си чета Пелевин и да не ми пука в каква държава живея...
Като казахме Пелевин – разказът цитиран в началото започва с едно стихотворение на майсторът на танка Исикава Такубоку. Пак е иронично, но то обобщава доста неща за страната ни:
Какво правят те тук,
тези хора?
С тревога на лицата
и с тежки лостове
все удрят и удрят.
Красиво описание на дните на Трактора. Тракториста и неговото усещане за управление. Как ли се чувства в ареста сега? Това ще остане една от загадките на планетата. Един приятел наскоро написа страхотен репортаж за действото на Алексей Петров. Репортажът приключва като приказка – че ако днес Трактора срещне себе си като дете вероятно няма да се познае. Сигурно това е основния проблем на всичко. Твърде бързо забравяме откъде тръгнахме. Знам ли вече и аз, но ще престана да ви занимавам с досадните си мисли. Хайде, довиждане. До другата държава!
No comments:
Post a Comment