Импийчмънт ли?

В България е имало заговор за погазването на Конституцията. Този заговор е бил целенасочен, най-вероятно икономически мотивиран и заплетен като криминален роман. В дъното на заговора обаче се оказва не президентът Георги Първанов, а парламентарната шефка Цецка Цачева. Вчера историята около скандалната подмяна на текстове в закона, които позволявят почти откритата реклама на наркотици, получи ново развитие. Оказа се, че красивото обяснение "техническа грешка" е пълна измислица. Депутати от левицата установиха, че има два варианта на стенограмата от пленарното заседание, в което е гласуван скандалният текст.
Тук вече говорим за целенасочено погазване на Конституцията и за драматично посегателство срещу парламентаризма. В нормална държава на втората минута след разкритието Цецка Цачева трябваше да си е подала оставката и да хваща първия влак за Плевен. Подобна мрачна акция досега никой никога не си е позволявал. Циничното е, че тези, които се обявиха за стожери на конституционния морал и си изсмукаха от пръстите някакви елементарни мотиви за отстраняване на президента, са истинските злосторници срещу основния закон. Те вече не признават нищо. В задачата обаче се пита - ще се самосезира ли ДАНС за това грубо посегателство срещу демократичните норми? Ще понесе ли някой политическа отговорност за шокиращото деяние? ГЕРБ успешно сведоха парламента до нищетата на собствения си морал, но престъпленията не бива да остават ненаказани. Особено срещу Конституцията. Та, ако перефразираме Маяковски, можем само да кажем: импийчмънт за идеолозите на импийчмънта.

Революцията на безкрайността

Направих грешката да гледам документалният филм на БиБиСи „Безкрайността и отвъд” наскоро и мозъкът ми се възпали от необятната вселена, която бе представена там. Когато съзнанието ни мисли безкрайността то прилича на мушичка, която твърде много се е доближила до изгарящата светлина на огъня – пътят става все по-светъл и светъл, но в края му дебне изпепеляваща стихия. Така е и безкрайността – ние можем интуитивно да стигнем до идеята за нея, но сме обречени никога да не я разберем. А най-интересното е, че наистина разбираме отчасти за безкрая още като деца, когато се научаваме да броим. Рано или късно всеки осъзнава факта, че числата не могат да свършат, защото и към най-голямото от тях винаги може да се прибави едно и така се получава безкрайна редица, която свършва в тъмнината на вселената или в покоя на тапицираната стая. Някъде там.

Никой не е в състояние да си представи безкрайността. Защото нашата гледна точка е ограничена времево, и размишленията за безкрая ни се случват единствено като неутешима душевна жажда. Ние сме обречени на танталовите мъки, студената и бистра вода се плиска под нас, но не можем да я достигнем по никакъв начин и с неясна болка се взираме в нея. Така е и с безкрайността. Тя ни примамва като недостъпна жена, която никога няма да притежаваме. Спомням си навремето, че за да утоли поне малко съзнанието си един шотландски математик бе развил красива метафора за това какво представлява вечността, едно от коварните лица на безкрая. Той казваше да си представим висока планина, която стърчи нависоко и се допира в облаците. После ни приканваше да си представим, че веднъж на сто или на хиляда години една птица прелита над върха на планината и докато прелита над нея с крилата си забърсва няколко песъчинки. Ще минат хиляди и хиляди години, дори милиони, докато полетът на тази птица намали планината дори с един сантиметър. А ще минат милиарди, трилиони, неясно колко много, много, много години докато птицата заличи цялата планина. Но така или иначе след чудовищно количество време - това ще се случи. И математикът забиваше финалния акорд: „ Дори тогава обаче няма да можем да кажем, че е минал даже миг от вечността”. Леле, на мен ми се припи яко бира. Може би това е начина да залъжем душата си, когато тя иска да размишлява по безкрайните въпроси?

Един от математиците във филма твърдеше, че всъщност безкрайността е просто илюзия на човешкото съзнание. Той смята, че най-голямото число, което съществува е невъобразимо голямо, много по-голямо, отколкото сме в състояние да стигнем и дори разберем. Според него обаче, ако веднъж някой стигне до него и реши да прибави единица, тогава резултатът магически ще стане отново нула. Това ми прилича на нещо като рестартиране на вселената. Стигаш до нейния край и се отзоваваш обратно в началото й.

Наясно съм защо идеята за безкрайността дразни част от математиците. Просто не е сигурно, че ако безкрайността съществува е част от математиката. Тя почти със сигурност не може да бъде част от математиката, защото е по-скоро философска конструкция и като такава е много по-близка до религиозното осмисляне на света. Същият скептичен математик във филма каза запомняща се мисъл: „Безкрайността може да съществува, а може и да не съществува. Бог може да съществува, а може и да не съществува. И двете обаче нямат място в математиката”. Вероятно за себе си той е прав. Проблемът е другаде. Ако приемем, че вселената се рестартира някъде след много, много, много голямото число, трябва да попитаме – а след нея или отвъд тази вселена има ли нещо друго. Това е част от демоничното мислене, което ни води до безкрайността, но все пак няма да сме хора, ако не формулираме този въпрос – има ли нещо отвъд?

Този влудяващ въпрос за това какво има отвъд, може да бъде приложен дори за безкрайните същества, каквито по дефиниция би трябвало да са боговете. От първия миг в който съм се замислил за религията, това подозрение ме гложди упорито и настоятелно, но не знаех как да го изразя. Наскоро го срещнах обаче представено по уникален начин в книгата „Лицето на водата” от Робърт Силвърбърг. Един от героите в романа, свещеник посветил се на задачата да разпространява религията в един изгнанически и воден свят, развива следната теория. Той цитира теоремата на Гьодел, която твърди, че съществуват формални ограничения за пределите на математическото познание. Нашият инструментариум може да стигне единствено и само до този предел и не сме в състояние да направим нито една крачка отвъд тази граница. Отвъд нея вече математическата логика е невъзможна и трябва да приемем цял набор от аксиоми. Защото, ако не приемем тези недоказуеми истини, то няма начин да продължим да осмисляме вселената, осебено след като сме достигнали до предела на другото познание. Тази теорема отваря възможността за съществуването на боговете. Те са там, но се намират отвъд границата. Нашите обикновени закони и мисли не ги ловят. Според героя на Силвърбърг там, в царството на боговете, съществуват само абсолютни истини и реалност, която може да бъде променяна съобразно желанията на боговете. Обаче в следващият момент свещеникът се пита нещо влудяващо – ами ако самите богове в техния свят от абсолютни истини също имат някаква граница, отвъд, която не могат да минат. Какво ли има зад тази граница? Какви са съществата отвъд нея? А ако тези същества стигат до други ограничения?

Дори погледнат така въпросът за безкрайността придобива плашещ вид. Героят на Силвърбърг прави заключението, че ако има Върховно същество и това е Бог, който всички търсим, по тази логика той се намира толкова далече от нас, че е абсолютно недостижим.

Не е за учудване, че безкрайността може да ви прогори, нали?

Никога няма да забравя кога беше моят истински момент за разбирането на това, че вселената може да е безкрайна. Селото от което е майка ми се намира в Родопите и всяко лято изкарвах там. Името му е Орехово и се намира в една падина насред безумно красивият дял на Родопите, наречен Чернатица. Нощем долита шум на борове, а тишината може да е опияняваща. Небето изглежда близко, а дори и през лятото нощните ветрове могат да са вледеняващи. Та в един от поредните фантастични романи, които прочетох като ученик прочетох, че всъщност това, което виждаме като звезди над нас е нещо като учебник по историята. Всяка нощ ние виждаме миналото на вселената, защото светлината е тръгнала от своя първоизточник преди милиони години, за да се появи пред смаяния ни поглед. И така представете си киноситуацията: изтичах на двора посред нощ. Имаше вятър и едно небе обсипано със звезди. За първи път обаче знаех, че тези звезди са безкрайно далече. В един момент останахме само аз и звездите. Аз и безкрайността. Тогава я усетих. Знаех, че е там и, че няма да я разбера. Добре де, малко романтизирам нещата. Неизбежно е. Но тогава усетих, че човек може да разбере безкрайността само, ако стане безкраен. Ако потъне във вечността...Когато мислиш за безкрайността, дрога не ти трябва. И това също го разбрах.

Тогава се запитах, а дали човек може да постигне тази безкрайност? Дали един ден ще може да се съизмери с нея и да стане вечен? Как ли се променя животът на вечните хора? Ние нямаме сетивата, за да получим отговорите. Убеден съм обаче, че птицата от метафората на шотландският математик, която с упоритостта си разрушава планини, дори и това да й отнеме милиарди години, ще има какво да каже по въпроса. Нейното знание би било най-важно. Сигурен съм.

Филмът на БиБиСи постави и друг интересен аспект. За мен въпросът за безкрайността внезапно придоби измерение, което не съм подозирал, че ще има – изпълних се с уважение към математиците. Математиката вгорчи красивото безвремие на моя престой в гимназията и заради това никога не съм бил благосклонен към нея. Наясно ми е, че модерният свят е невъзможен без нея, но се стараех да я игнорирам и да не я забелязвам. Сега обаче осъзнах, че ние подценяваме математиците. Те първи са се сблъскали с проблема за безкрайността и вместо да го зарежат, те от години отново и отново се завръщат към него. Това е като бойно поле, което сме склонни да не видим, но то си е там. Това е тежка битка, която малцината математици водят от наше име, но си е съвсем реален фронт. Защото идеята да разсъждаваш в немислими категории може и да изглежда налудничава, но е променила света.

Математиката ни е дала сетива за неща, за които ние дори не можем да се досетим. Като например за факта, че има различни видове безкрайности и някои безкрайности са по-големи от другите. Идеята за това дължим на великият математик Георг Кантор, който трагично завършва живота си в лудница през 1918 година, но преди това е съумял завинаги да промени представата за състоянието на безкрайността. Математиката се оказа в състояние да ни доближи най-близко до опияняващата светлина на безкрайността, както и до стаите в които има решетки и санитарите ти говорят с успокояващ глас.

Нека да споделя и друго. Героят на Силвърбърг изправил се пред въпроса за недостижимостта на боговете не изпада в отчаяние. Той твърди, че осъзнаването на този факт го е направило свободен. Можеш да се стремиш към каквото искаш. В безкрайността и недостижимостта човек е в състояние да осъзнае своите предели, да ги разбере и да постигне покой със себе си. И на мен идеята за безкрайност ми носи спокойствие при това в неподозирани размери. Защото в една безкрайна вселена (това е невъзможно за представяне, но все пак...) винаги има шанс на някоя далечна планета Александър Симов да бъде пропуснат от неизбежната смърт и величествено да си остане безсмъртен. Този далечен Александър Симов (в безкрайната вселена е сигурно, че ще го има) ще трябва да пренесе мен и моите спомени през цялото време, през цялото пространство и един ден, когато всичко свърши, ще седнем на една маса между две вселени, за да си споделим нещата от живота и за това как трябва да живеем през новата епоха. Това в крайна сметка е истинската революция на безкрайността. Тя дава много възможности и прекалено много идеи за един смислен живот. Красиво е.

Повече от красиво.

Направо прелестно!

Плоско

Един странен медиен консенсус се е настанил в България. Който и вестник да отвориш, която и телевизия да си пуснеш - те преливат от възторжени защити на плоския данък. Работодателите твърдят, че ще настане катастрофа, ако той бъде отменен. Бизнесмени смятат, че пътят към чудото минава именно през еднаквата ставка. Самозвани икономисти го бранят като опълченци. А лидерът на СДС Мартин Димитров дори заяви, че партията му е успяла да убеди ляв кабинет да приеме плоския данък... Силно! Всъщност Мартин Димитров не е най-големият авторитет на земята. Все пак говорим за човека, който нарече вдигането на ДДС лява мярка, с което доказа, че идеологическата каша в главата му е с размерите на Слънчевата система. Нека да допринесем за дясната теория на българска почва - левите правителства свалят ДДС, десните го увеличават. Класически факт.
Идеята обаче е друга. Никой не дава думата на хората, които смятат, че плоският данък вече вреди на държавата. Когато имаше рекордни инвестиции, тази мярка можеше да бъде разбрана. В ситуация на криза обаче да се поддържа плосък данък е обезкръвяване на държавата. На богатите може и да им харесва да плащат малко, но пък трябва да се научат да бъде солидарни в ситуация на криза. Те искат да го задържат, защото никак не им харесва да бъдат солидарни. Ето това е проблемът. Вместо да се чудят как да попълват дупките в бюджета, управляващите да вземат да помислят върху данъчната си политика. Проблемът в нея е очевиден. И плосък...

Кой мърмори в строя?

Нова идея: ДДС пак да стане 22 процента. Това е поредният фоейрверк на управляващите. В типичен техен стил новината бе хвърлена сред хората като граната. С блясък и гръм. Спокойно обаче. Както се казваше в "Пътеводител на галактическия стопаджия", "без паника". Ако този кабинет е силен в нещо, това е в бягството от собствените му идеи. Скоро ще се окаже, че повишаването на ДДС никога не е било обсъждано, а просто секретарката на Дянков е изляла кафе върху документацията и заради това се е получила техническа грешка. ГЕРБ прилича на парашутист-шубелия, който, аха, да скочи от самолета и най-накрая да се понесе, но в последния миг се свива страхливо навътре и започва да трепери. Всичко останало освен този страх е пушилка, пиар, интриги, конспирации, обвинения и идеята, че Брад Пит завижда за прелестния вид на Дянков.
Нека пак да повторим - без паника. Лично премиерът ще си долети от Катар и с обветрено от пустинен пясък лице ще обяви, че ДДС-то си остава същото, а ще извади някоя стара, "отменена" вече идея. Може и да не стане така, но пък тогава Той ще трябва да се сблъска с мърморковците в собствените си редици. Военният министър Аню Ангелов обърка партийната дисциплина вчера и заяви, че не приема подхода на правителството да тества със странни идеи общественото мнение. В монолитния строй се появиха мърморещите. Това с пиар вече не може да се скрие. А когато целият народ замърмори, най-добре ще е премиерът да си стои в Катар. Там поне все още може да му се радват...

Името им е Легион

(десните икономически талибани и техният заговор за прецакването на България)

Изключително много се радвам, че скандалният и шокиращ списък с 28-те идеи на кабинета, които в болният им свят минават за антикризисни мерки, стана обществено достояние. Тази икономическа атомна бомба в чист вид показа истинското лице не само на кабинета, който си е позволил дори и на хартия да обсъди такива варианти, но и на цяло едно поколение от млади и нежни икономистчета. Тези момченца от години тровят общественото пространство с фанатично десните си идеи, представяни пред стреснатите погледи на хората, като връх в икономическата мисъл. Повечето от псевдоспециалистите никога не са си позволили да доведат до край своята логика, но се видя ясно, че когато опре до тайна конспирация срещу доходите и работата на всеки един от нас, точно тези типове нямат равни в предлагането на фашистките си разбирания.

Първият ми сблъсък с идеята на тези самозванци за икономиката беше статията на една от младите икономисти в Института за пазарна икономика, озаглавена "10 аргумента срещу минималната работна заплата". Авторката я беше написала високопарно и умишлено сложно, но предадена с няколко думи идеята й беше, че минималната работна заплата не стимулирала бизнеса и поощрявала мързела сред работниците. Особено ефектно беше това, че този текст е излязъл изпод перото на човек, който едва ли е положил смислен труд дори за пет минути през живота си.

Мисленето на тези либерални икономисти обаче е нещо като триумф на десните клишета. Всичко е за продан, държавата не е добър стопанин, ако има начин богатите не бива да плащат данъци, а такова нещо като социални помощи е някаква древна останка от социалистическата епоха. Ескалацията на тази дясна патетика през годините ставаше все по-очевидна. Вина за нейното възвеличаване обаче имат и медиите, които с инат, отново и отново, всеки път по икономическите въпроси канеха именно тези самозабравили се експерти. За тях всичко беше ясно: държавата трябва постоянно да намалява данъците и осигуровките и това ще гарантира мястотото ни завинаги в рая на благоденствието и просперитета. Разбира се, работодателите трябва да имат правото да уволняват работниците когато си поискат (в зловещия им свят това се нарича "гъвкавост") без да им плащат обезщетения. Идеята да няма минимална заплата също я споменахме. А, да, повече от тези талибани са настроени подозрително към всяко споменаване на синдикатите, защото дори и с мижавите си действия българските синдикати все пак развалят красивата картина на измисления от тях свят.

Сега вече всички видяхме, че фанатичната им философия не само може да бъде доведена до своя логичен край, но и че финансовото министерство кани именно такива специалисти за консултации. Резултатът: намаляване наполовина на срока за майчинство, облагане на пенсиите с данък, задължителна неплатена отпуска на държавните чиновници и цяла редица други античовешки идеи. Този път обаче българското общество усети навреме заговорът срещу него. Защото това е класически заговор, който протича под формата на икономически трилър с конспиративни елементи. Изведнъж обаче авторите се отказаха от идеите си, финансовото министерство опищя света, че някой се опитва да провокира напрежение, а част от икономистите взели участие в сътворяването на демоничния списък се ожалиха, че имената са им намесени в нещо подобно. На практика се получи обратното - за първи път се видя истината за тези паразитни организации, които носят клиширани юпи-имена като Институт за пазарна икономика и Център за либерални стратегии. В първата от тях под пазар се разбира да вземем едни пари от проекти и да сътворим поредния начин да прецакаме България, а във втория либерализма се свежда най-вероятно до желанието на мъжете от центъра да носят женско бельо и да си слагат червило на устните.

Всъщност това, което те ни предлагат не е дясна политика. Това е античовешко управление. Защото дясно все пак не означава да оставиш всички гладни, без пари, без дом и без социална сигурност. А, ако обществото бе оставило на икономическите талибани и техният фен Симеон Дянков да осъществят идеите си, точно такава щеше да стана картината в България. Безумието на ситуацията идва от там, че десните правителства по света никъде не провеждат предписаната ни тук политика. Когато има криза, чудно защо, десните правителства вместо да режат доходите на хората се стараят да стимулират потреблението, защото това е единственият сигурен начин за излизане от кризата. В ситуация на крайна криза, такава каквато преживяхме през последната година и половина пък, изведнъж десните си спомнят за стари социалистически практики и дори прибягват до национализация, когато се наложи. Естествено, нашите псевдоексперти по никакъв начин не коментират тези факти. Те предпочитат да живеят в измисления си свят, с големите си заплати, без да си дават сметка, че вредят на всеки един българин. Защото зад сухите цифри на бюджета и зад фанатичните идеи, стоят човешки съдби. Всяка орязана социална програма означава стотици безработни хора, повечето от които са единствените работещи в семейството. Всяка закрита болница означава повече болни хора, повече опасност за техния живот и лишаването им дори от физическа сигурност. Всяка орязана пенсия увеличава бедността, немотията и отчаянието на хората. Всяка замразена заплата подклажда социално напрежение и чувството за несигурност. Всичко това в комбинация може да струва на една държава в милиарди пъти повече от някаква си осъществена иконимия.

Бюджетът не може да бъде само цифри, които трябва да са изравнени, бюджетът това са човешки съдби, а десните олигофрени знаят да работят единствено с калкулатори, но не мислят за хората. Мозъците им работят само като интегрални схеми, без грам хуманизъм и загреженост за обществото. Всъщност за тях хора са само тези с високи доходи и никои други. А истината е, че изброените тук институти съществуват само, за да обслужват бизнес-интереси и мании на богати хора. Нищо друго.

Десният малоумник дори не признава логиката, когато трябва да си изпълни мисията и максимално да обслужи богатите. Когато става въпрос за данъци, т.нар. икономисти от либералната сфера започват да пищят, че всеки данък е продукт на сатана, а колкото по-малко пари събира държавата е толкова по-добре за бизнеса, който алтруистично и почти на ръба на фалита ще започне да открива работни места. В този случай данъците не само за зло, ами са нещо срещу което трябва да се вдигат икономически революции. В същото време на единият от този античовешки легион - Георги Ганев не му стана лошо, докато в интервю се оплакваше, че България била единствената държава в ЕС в която пенсиите не са обложени с данък. Логиката на тези хора винаги е – бедните са проблем и заради това трябва да си платят. Другият интересен факт е, че повечето от идеите на тази мрачна банда са се провалили с гръм и трясък. Така рекламираната ни в годините на прехода приватизация се оказа едно обикновено обирджийство, дори и тогава когато бе извършена по перфектен начин и без политическо инженерство. Идеята, че държавата не може да стопанисва добре се продъни величествено, защото видяхме, че частникът никога не мисли за интересите на потребителите, а само за своите собствени, особено когато е успял да се добере до някой естествен монопол като електроразпределителните дружества или водоснабдяването в някоя община.

Всъщност кабинетът на Бойко Борисов и в този случай прояви завиден политически усет, защото, ако бяха упорствали в налагането на античовешките идеи, щеше да постави рекорд по бързо падане от власт. Тогава дори заклинанията за тройната коалиция и пожарникарския талант на министър-председателят не биха спасили управлението. Така се стигна до контра-идеята за „данък-лукс”, тоест богатите да понесат своята част от кризата и да платят, поне един път да платят за нея. Чуйте ми думата – очаквайте диви статии от „либералните икономисти” срещу тази идея. Талибаните си знаят работата, ще писнат, че този данък поощрява бедните, а те – богатите и инициативните за пореден път щели да станат жертва на българската завист и злоба. Защото псевдоикономиката, която те проповядват няма нищо общо с реалността, тя е тяхна налудничава фантазия, която се родее с шизофренията.

След 20 години на експерименти, може би е време да се отървем и от другата част от налаганата ни митология – че това, което е добре за бизнеса е добре за държавата. Това е коварна лъжа, която можем да причислим сред 5-те най-големи измами на всички времена. Държавата трябва да подпомага бизнеса, да го стимулира, когато може, да не му пречи, но не бизнесът трябва да определя правилата на играта. В крайна сметка богатите имат своите отговорности пред обществото и в мига в който откажат да ги понесат, те вече дискредитират самата идея за държава и управление. У нас предприемачите получиха статута на глезени деца, които знаят само да искат, но не и да дават. Такава едностранна връзка няма никъде по света. Те се радват на най-ниския корпоративен данък в Европа, но платената им кохорта от икономисти сега реве, че осигуровките били много и трябвало да се намаляват. Вероятно един ден някой от тези либерални гении в крайна сметка ще даде интервю в което ще каже, че бизнесмените не бива да плащат нищо, защото са солта на света. Техните изтекли в обществото идеите почиват горе-долу на подобна идеология.

В Библията има един велик момент. Исус среща мъж обладан от зъл дух и го пита: „Как ти е името?”. Бесът отговаря: „Легион ми е името, защото сме много”. Историята може да бъде открита в евангелията на Марко и Лука. Талибанските десни икономисти ми приличат на хора обладани от точно от зъл дух. Проблемът е, че този зъл дух премина като стихия през нашата държава и ни остави точно в тази точка в която сме в момента. България като държава днес е типичен десен талибански проект – окрадена, ошмулена, олигархизирана и смутена. И не ми вадете теории за ДС, ченгета, досиета, номенклатура и други – дясната политика е път без изход, който те захвърля в пустинята и те оставя в ръцета на бесовете, чието име винаги е Легион. До мига в който не скъсаме с десните догми и бесовщина, винаги ще бъдем жертва на подобни талибани, появили се от нищото на кошмара, които ще искат от нас едно-единствено нещо – да се разкараме от тази държава и да я оставим само на богатите...Те са гневни, защото знаят, че това е битка, която няма никога, ама никога да спечелят обаче. Нека се гневят...

Под знака на Изида

"Няма да спираме! Усети ритъма! Хайде върнете се обратното и двечките!". С тези думи една жена, която носи името на египетска богиня стяга своите ученички докато ги въвежда в загадъчния и пленителен свят на ориенталските танци. Действието се развива в едно от танцовите студия на зала "Фестивална". Навън се белее нападал сняг, в залата е доста студено, но ученичките дори не усещат това. Те са увлечени от ориенталските стъпки и извиват телата си по начин, който води до ускорене сърцебиене. Това е магията на ракс шарки - танцът, който идва от древен Египет, за да омагьосва все повече и повече света в наши дни.

Богинята от Кьолн

Жената, която преподава и носи името на древноегипетска богиня е Красимира Янева. Почитателите на ракс шарки обаче я познават с творческия й псевдоним Изида. В митологията на Египет Изида властва над магията и живота. Тя е символ на верността и на любовта, която преминава дори границите на смъртта. Египтяните навремето са смятали, че Изида може да възкресява мъртъвци и да ги надарява с нов живот.

Вероятно всички гледали танците на Красимира са усетили, че тя отговаря на своя творчески псевдоним. Грацията в нейните движения, уменията й в танца, финесът й може би не са възкресявали мъртъвци, но пък вероятно са накарали не едно и две сърца да затуптят седем пъти по-силно от обикновено.

Изида е родена в Петрич, но живеe в Кьолн и участва в многобройни фестивали в Европа. От 10 години танцува ориенталски танци, а от някорко години насам подготвя и свои ученици по цял свят. През 2008 г. става вицешампион на Германия по класически ориенталски танци и се класира за световното състезание в Москва. Попадналите в магията на ориенталските танци няма начин да не са чували за нея, защото името й е популярно във всяка държава на Стария континент.

"За да се занимаваш с ракс шарки трябва много труд, дисциплина, желание и страст. Поне аз така направих. Това беше моята страст - само това мислех, само това правех, само това ме интересуваше", казва самата Изида. Днес тя не смята творческия си псевдоним за най-удачното си артистично решение, но вече е много късно да се откаже от него, защото почитателите й я познават именно по него.

Ракс шарки има много малко общо с това, което в България се нарича "кючек". Това е първото нещо, което всяка от ученичките на Изида би обяснила на света. Ориенталските танци почиват на хилядолетна традиция и култура, която има много малко общо с онова, което у нас се нарича кючек. "Ракс шарки е най-женственият танц. Има задача да съблазни. Много малко хора могат да му устоят. Това е неговата магия", категорична е и самата Изида. Тя е от хората, които не възприема това изкуство да бъде подвеждано под общ знаменател с кючека.

Ориенталският танц не прилича на европейските. При него всичко е въпрос на вибрация на тялото - на таза, на раменете, на бедрата. Комбинирани тези движения в съчетание с ритмиката на ориенталската музика раждат вълшебството на този танц. Самата Изида, а и българските й ученички биха потвърдили, че ракс шарки изисква максимална физическа концентрация и пълно себеотдаване. Танцът е подчинен на ритъма и всеки мускул на тялото трябва да се научи да реагира.

"Няма да спираме, това е танц на бедуините, в него трябва да има много енергия", призовава ученичките си Изида. Известната танцьорка споделя, че е радостна от факта, че много хора в страната преоткриват ориенталските танци. "От година на година популярността им нараства, а учениците стават повече", хвали се тя. Ето защо Изида се старае поне три-четири пъти годишно да минава през България, за да предава своите умения на почитателите на ракс шарки.

Танцьорките с тояга

Веднага след като приключи с начинаещите танцьорки Красимира Янева преминава към следващият етап на необятното изкуство на ориенталският танц - танцуването с бастун. Това също е стар танц, който има дълга традиция. Започнал първоначално като мъжки боен танц в горната част на Египет, днес той се танцува и от жени. Жените обаче премахват агресията в движенията и задават на танца грация и финес, които ги няма в мъжката версия.

Изида се старае да покаже на своите ученички как трябва да танцуват правилно танца. Личи си обаче, че и самата тя иска да се развихри, защото е попаднала отново в плен на очарованието на танца. Гледката на девет-десет жени, които танцуват с бамбукови бастунчета, докато правят чупки по всевъзможен начин с телата не подлежи на описание с обикновени думи. Ориенталските танци дават страхотни физизически бонуси на жените - изкусително дупе, коремче и хълбоци, подобряването на стойката. Когато Изида и ученичките й се понесат по вълните на танца, тази гледка е в състояние да накара кръвта на човек да закипи.

Малко история

Дълго време никой не документира развитието на ориенталските танци. Но те присъстват в египетската култура от много време, а в края на 18-ти век тръгват и по целия свят.

В Европа и САЩ точно тези танци стават известни с термина "belly dance" (танц на корема). Измислянето му се дължи на американски импресарио, който в края на 19-ти век решава да популяриза танца в САЩ. Твърди се, че този импресарио нарочно е наблегнал на сексуалните мотиви в танца, за да може да възпали въображението на публиката си в консервативного общество. Оказва се обаче, че името е буквален превод на френското словосъчетание. За зла беда именно терминът "belly dance" дълги години виси като лошо клеймо над ориенталските танци и дава лош имидж на цялата тази древна култура. Нещата обаче коренно се променят през 60-те години на миналия век, когато изкуството на ориенталските танци започва да става все по-професионално, а и се раждат първите мегазвезди, които се прочуват в цял свят.

Тренировките правят майстора

В залата в която преподава Изида на диван до стената стои млада девойка. Личи си, че ритъмът на песните е в кръвта й, защото не спира да си тактува с крака. Това е Надя, която едва преди три месеца е открила ориенталските танци, но вече е страхотен почитател. Тя е в залата, но не, за да танцува, а за види как преподава Изида, а и за да я види на живо. Въпреки, че не участва в танците Надя има своето мнение за ракс шарки. "Можеш да знаеш всички движения перфектно, но нямаш ли огън в кръвта танцът не би се получил", казва убедено тя. После показва няколко движения. Докато наблюдава танцуващите, няколко лазерни искри проблясват в погледа й и си личи, че й е интересно. Надя казва дори, че понякога танцува самичка, когато си остане вкъщи. Упражнения, отново и отново. До пълна мускулна треска и умора. Такава е философията и на самата Изида. Тя постоянно повтаря на своите ученички: „ Повторение отново и отново, защото тренировките правят майстора”. Надя е от хората, които никога няма да ви кажат и дума срещу ориенталските танци, защото са станали част от тяхното вълшебство, което все повече и повече се разпростира в България.

Свобода и възторг

Танците винаги са спътник на живота на хората. Но някои от тях по драматичен начин ни показват, че човешката свобода и възторг нямат граници. Навремето в Персия Джеляледдин Руми с възторг бе възкликнал в своята поезия: "Танцувай, когато се разтваряш с гръм и трясък. Танцувай, когато своята превръзка си разкъсал. Танцувай насред апогея на борбата. Танцувай така, че кръвта ти да се превърне в танц. Танцувай и когато си истински свободен". Поетите докосват душата със слово, а танцьорките изразяват себе си с движенията на своите тела. При всички положения обаче в представлението има някаква божествена искра. Това съвсем не е преувеличение. Навремето персийците са смятали, че танцът е най-прекият път на човека към бога. Заради това е съвсем естествено и великите танцьорки да носят имена на богини и да създават школи от свои последователки навсякъде по света. Защото, когато човек види магията на живо, трябва да е в състояние да го признае и да й се отдаде. Защото, когато в кръвта ти закипи огън няма начин да не се отдадеш. Ако си мислите обратното - значи никога не сте виждали Изида да танцува на живо!

Рекет

Безсмъртното определение на Амброуз Биърс за това какво е беда гласеше - нещо, което никога не те отминава. Американският сатирик не е бил известен с пророчески способности, но би могъл да бъде обвинен почти в опозиционно изявление за Бойко Борисов. Едно е сигурно обаче. И нашият премиер е като бедата - никога не те подминава. Той винаги има нещо да каже, нещо да обясни, както и да обвини друг за проблемите си.
Последният му ход вече напомня на апотеоз на отчаянието. След като разбра, че обясненията му за кризата катастрофират едно след друго, сега Борисов се ориентира към нови политически подходи. Тръгна да плаши хората. Обяви, че ако си отиде сега, държавата щяла да фалира. Българите трябвало да стиснат зъби за една година, но пък бъдещето се очертавало бонбонено розово. Иначе той можел да пусне фискалния резерв, ама след това държавата щяла да бъде в руини.
Номера със стискането на зъби вече го играха в българската политика. Царят искаше 800 дни. Нищо не се случи. Същото ще е и с Бойковият емоционален рекет. След година ще се окаже, че е искал да направи всичко, ама злите сили са пречили на светлото му управление. Тъжното е, че Борисов започва да става предсказуем като политик, а това бележи и началото на неговия залез. Политическите му фази вече са почти медицински изчислими. Това са фазите на отчаяния човек, който изведнъж разбира, че май не става за работата, която се е нагърбил да върши.

Раздвоение

Една крилата фраза от много време твърди, че няма нищо лошо в това човек да говори на Бога. Лошо ставало, ако чуеш отговор... Тази мрачна шегичка по странен начин напомня на поведението на вицепремиера Цветан Цветанов. Пред медиите вчера той обяви, че ще отиде на протеста на полицаите в събота, защото бил съпричастен към техните проблеми.
Хубаво е от време на време властимащите да проявяват склонност да се омешат с народа. В намеренията на вицепремиера има само един проблем - полицаите всъщност ще протестират срещу водената от него политика. Интересно как така един министър може да е съпричастен с критиките към своята собствена персона? Да не би сутрин докато се бръсне, вицепремиерът яростно да атакува отражението си в огледалото и да го обвинява за бедите във вътрешното министерство? "Как можа да обещаеш на полицаите двойни заплати? Що ти трябваше твърдиш, че при теб няма да има проблеми?", вероятно с подобни въпроси се самообвинява Цветанов и заради това ще присъства на протест срещу самия себе си.
Политическото раздвоение на вицепремиера обаче започва да звучи по-скоро като литературен, отколкото политически проблем. Защото в политически смисъл е ясно, че полицаите биха искали Цветанов да посети протеста им, но за да им даде обяснения за всички неизпълнени обещания. Те не искат от него съпричастност, а реална работа. Нищо друго. Другото вече е литература. В мига, в който се появи на протеста, Цветанов просто ще прилича на човек, на когото Бог е отговорил....

ГЕРБ като наркоманско видение

Интернет би трябвало да е най-добрата възможност на политиката се промени. Мрежата постави по нов начин политическите послания, но не защото е нещо редикално ново като технология, а защото съумя да се превърне в колективна памет на обществото. Интернет пренася политическите думи от миналото в бъдещето и създава великолепни възможности да се посмеем като сблъскаме обещанията с реалностите. Друг е въпросът какво точно означава реалност в епохата на ГЕРБ? Да е наясно с политиката на ГЕРБ или пък с някакъв техен план за действие, не би съумял дори друсан с екстази наркоман с бутилка водка в едната ръка и с “Ред бул” в другата. Дори и наркотичните видения се подчиняват на някаква психологическа логика, въпреки усещането, че летиш под звездите и не ти пука от нищо.

ГЕРБ обаче ни осигуриха trip, който е като да си вкараш във вените дрога с неизвестен, а вероятно и с извънземен произход (погледнете Симеон Дянков и Искра Фидосова – не е възможно да са продукт на тази планета). При това вълнуващо пътешествие в неизвестното, където всяко действие е предпоследно, а окончателно решения просто няма, те ни запратиха в нещо като вселена, която е пародия на нормалния свят. И резултатите от това политическо надрусване не закъсняха – всяка история, която започва от ГЕРБ звучи като халюцинация. Румяна Желева беше топминистър за три месеца, преди еврошамарите да ни върнат за кратко в отрезвяваща реалност. После Симеон Дянков, който се държи като заекът от Алиса и прилича на видение подобно на същия този заек, започна да води измислени битки и ни въведe в толкова ексцентричен и странен сюжет, че усещането за сюрреализъм минава всякакви граници. Никой не очаква наркоманските видения да се развиват подредени като филм, но все пак когато лишим общественият живот от разбираемост, държавата започва да същества на ръба на своето изчезване.

Та в епохата на ГЕРБ е лошо да имаш памет, защото паметта започва да работи срещу самия теб. Тя става твой враг, защото вместо да ти помогне да разбереш нещата, само те убеждава, че окончателно си се побъркал и си повярвал напълно в кошмарното си съновидение. Онзи ден попаднах на един цитат на Бойко Борисов от величествената нощ на 5 юли 2009 година, когато той мощно обяви победата си. Цитатът е: „Категорично мога да кажа, че още на 10-ия - 15-ия ден от съставянето на правителство по магистралите "Марица", "Тракия" и "Люлин" ще започне да се работи много активно”. Кой ли ти гледа вече проклетите магистрали? Бойко Борисов е зает да разяснява кои са враговете на ГЕРБ в света, отдаде се на импийчмънти, на обвинения и контраобвинения, а магистралите ги остави в ръцете на добрите духове на света, та дано те се погрижат за тях. Бойко Борисов не е политик. Той е симулация на политик. И заради това не прави политика, а симулация на политика. Не управлява, а симулира управление. В дните на Великата симулация паметта вреди, защото тя почива върху нещо истинско, а правителството не.

Тези дни грузинците опищяха света, защото станаха жертва на мрачна медийна манипулация, която почти разтърси основите на техния свят. Една пропрезидентска телевизия (ега ти как изобщо може да си фен на президент, който в решителните мигове си дъвче врътовръзката. Нашия може да си има много кусури, ама поне знае как да набива канчето на министрите) излъчи репортаж, че Михаил Саакашвили е убит, руснаците са нахлули в Грузия и положението вече е неспасяемо. Грузинците един път поживяха за 15 минути в подменена реалност и загубиха ума и дума. А какво да кажем ние, които от 5 юли насам не сме излизали от матрицата. И няма кой да ти даде хапчето, за да те спаси от тиранията на медийните фашисти като Бойко Борисов или Цветан Цветанов. Техните образи са незаобиколими. Защото, ако ги заобиколиш, извъднъж ще видиш, че за пореден път ни предлагат подменен свят. Не мисля, че заключението ми е крайно. Ние заживяхме в света на помпозните клишета, параноичните теории, хулиганския език и полицейската образност. Понякога дори си мисля дали в България нещо се случва наистина. Арестът на Алексей Петров и цялата сага около „Октопода” бе сведена до триминутно полицейско филмче. Образи от които не можеш да избягаш. Както човек не може да избяга от наркоманските видения. Понякога, поне така твърдят запознатите, виденията са добри, но пък друг път най-неочакваното се променят и хвърлят срещу теб колективната сила на спотаения в дъното на душата ти кошмар. Та ГЕРБ се оказаха нещо подобно. Ние сме много по-зле от бедните грузинци, защото сами дадохме на кошмара тази власт.

Тази власт, която дойде на вълната на възторга и отмъщението, се оказа най-бездарното нещо, което може да съществува. Едва ли някога България е имала по-слаб, комичен и същевременно ужасяващ кабинет. И отвратителното е, че те всячески се стараят да не бъдат ударени. Мама му стара, няма кого да удариш. Днес кажат едно, утре твърдят, че винаги са били на различна позиция, а след два дни най-вероятно самият премиер ще упомене, че винаги е имал трето мнение. Именно тази безличност и неспособност създават лепкавото усещане за ужас. Просто срещу теб не стоят хора, а някакви пионки в партия шах, която не сме наясно кой играе. Все повече започна да се разбира, че зад това управление стоят фундаментално големи нечисти интереси, спекуланти и десни маргинали. В крайна сметка уж ГЕРБ са партия, а се оказаха нещо като политическо глухарче, което се разпръсква на десетки страни. Уж ги има, а ги няма. Уж са тук, а не е ясно къде. Как да отличиш наркоманската халюцинация от реалността? А това вече е проблем. Грузинците имаха къде да излеят своя гняв, а ние сме заклещени в капана на клишетата и мрачните герберски светове.

Не съм наясно кога свършва опиянението от дрогата. Може би пък един ден извънземните (от коя ли планета са дошли Дянков и Фидосова) сами ще си отидат, въпреки, че историята ясно е дала да се разбере, че не става така, никога не става така. Когато симулацията свърши, а тя винаги свършва драматично, с много трясъци, пушек и гръм, ще трябва да се огледаме за наистина различен модел на България. Управлението на ГЕРБ поне ме убеди в това – че те никога не са били отговор или алтернатива, но такава трябва да има на всяка цена. Защото всеки следващ път симулациите и виденията стават все по-зловещи и зловещи. Костов-Царя-Бойко, аз не смятам да чакам следващото чудовище да се появи. И ми е ясно, че нещо трябва да се направи. Тази необходимост никога не е била по-силна и належеща. На първо място обаче трябва да се лишим от красивата ни способност да затъваме в симулации и политическа дрога. Вече започвам да си мечтая за малко абстиненция. Все пак абстиненцията е първата стъпка към лечението. Или поне така казват...

Колективно изпушване

"350 млн. лв. от резерва на НЗОК ще бъдат отблокирани и предоставени на касатa." С тази новина ни посреща цяла седмица правителственият сайт. До новината се мъдри снимка на самия Премиер с възсинкава вратовръзка и зачатък на усмивка. Погледът Му показва, че няма начин това да не стане...
Да, обаче всички, които са следили парламентарните дебати, знаят, че в крайна сметка мнозинството реши да не пипа резерва на НЗОК и отсече, че докторите сами ще трябва да се оправят и да се надяват на милостта на вселената и на боговете в нея.
Защо обаче сайтът на правителството ни информира за друго? На кого да вярваме? Не можем да си представим, че новината не е сменена от леност или мързел на екипа на пресцентъра на сегашния кабинет. Та нали самият премиер казваше, че щом той работи по 20 часа на ден и другите ще работят по толкова. Защото, ако приемем версията за мързел и нежелание, това означава, че целият кабинет се е отдал на ваканционно настроение точно посред бушуваща криза. Или пък може би е някакъв опит за омагьосване на реалността? Премиерът казва едно, парламентът друго, а българският народ колективно изпушва. Защото непроменяният сайт на кабинета символизира цялото управление дотук. Това е управление на фразите и снимките и на нулевите действия. Погледът Му е уверен, ама зад него не стои нищо освен едно несбъднато заглавие. Красиви дни за репортерите, тъжни за всички останали. Съдба.

Българският супергерой

(един текст, който не е за Бойко Борисов (хаха), а за едно литературно ченге, за което си спомних наскоро)

България все пак има своя литературен супергерой. Той не притежава свръхсили, не се облича много ефектно и обичайното му състояние е самотата и размислите, но все пак е супергерой в смисъл, че е оформил и възпалил въображението на цяло едно поколение, а защо не, дори и на две поколения. Това е големият смисъл да имаш литературни кумири. Да ти дават различен живот, независимо дали идват от комикси или от страниците на някой роман, който за съжаление вече никой не би прочел. Това е част от тъжната карма на книгите – никога не се знае дали ще оцелеят за бъдещето или ще останат в неподвижното блато на историята...

Във времената в които живеем обаче този герой е обречен на забвение, презрение и вероятно трудно отново ще изплува в мейнстрима на културното забавление и емоция. Защото е създаден преди 10 ноември, а цяла плеяда литератори са се посветили на задачата да ни убедят, че светлинки тогава не е имало и литературата е била мрачно и зловещо поле в което нищо естетично не се е случвало. Интересното е, че от днешна гледна точка, особено когато прибавим към този поглед задължителните за енергия 50 грама ирония, ще установим, че героят за който става дума е естетско явление при това в неочакван мащаб. Няма да твърдя, че тази естетика не е идеологически обременена, но именно, защото днес вече имаме контракултурните сетива да разнищваме и пренебрегваме пропагандните послания от миналото, сме в състояние да оценим другите характеристики на този български герой.

Става дума за суперразузнавача Емил Боев, сътворен от въображението на писателя Богомил Райнов. Естествено на младото поколение тази призрачна фигура, този социалистически разузнавач-философ, този адепт на върховната самота, който крачи по осветените и дъждовни булеварди на Западния свят, нищо не им говори. Това може би е по-добре, защото на кой ли му пука за литературата в наши дни, но, ако все пак някой отнякъде се заинтересува от тази тема, ще научи доста интересни неща. Това за самотата не е измислица. В героя на Богомил Райнов винаги ми е харесвало, че той е самотник. Спомням си, че в събраните издания на романите за Боев, кориците представяха разузнавача като черен силует на фона на булевард с размазани светлини, задължителната шапка на главата и заглавия на романи от които струи лека ирония: „Умирай само в краен случай”, „Тайфуни с нежни имена”, „Един наивник на средна възраст”, „Реквием за една мръсница” и няколко други. Самотата е движещата сила на тази личност, тя изчерпва неговия свят, защото този свят е пълен с кратки познанства и безкрайно количество от раздели. Тук естествено можем да доловим част от полъха на българската градска поезия от началото на 40-те години, времето през което се развива като писател и Богомил Райнов. В този смисъл описаният свят на самотника не е модерно явление, модерно го прави световния фон на който е разположена тази самота.

За първи път се сблъсках с Емил Боев вероятно през 1987 и 1988 г. В училище учителките ни с упоритост и инат всяко лято ни даваха списък с препоръчителна литература, но в лицата им винаги можеше да се види едно изумително трезво осъзнаване, че никой дори няма да посегне към четенето. Аз бях изключение. Четях всичко. В момента в който ми дадяха списъка (много от нещата бях чел доста преди учителките да ми ги препоръчат) се втурвах към библиотеката и се зареждах с книги за лятото. Така се оказах с романите „Господин Никой” и „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, които бяха издадени заедно. Ще бъда безкрайно честен с вас. Годините бяха невинни и в романите за Емил Боев ме впечатли не толкова криминалната интрига, а едва по-късно бях в състояние да ги оценявам като естетическа фантазия на своя автор. Впечатлих се от описанието на няколко еротични сцени. В онези древни като динозавърската епоха времена, това беше първият ми сблъсък с факта, че литературата може да описва сексуални взаимоотношения между мъж и жена. Четях описанията отново и отново. Днес те вече ми изглеждат невинни като книга с картинки, но тогава бях сериозно впечатлен. После ме грабна и сюжета. Все пак като пренебрегнем идеологическите заигравки, романите за Боев са си остросюжетен шпионски трилър, при това на доста високо литературно ниво. Изчетох двата романа, после изчетох всички книги за Емил Боев. През годините се връщах към някои от текстовете. Дори и след 10 ноември. В началото смятах, че това се дължи на някаква особена моя литературна носталгия, защото съм наясно, че хората често страдат от нея, но после разбрах, че фигурата на Емил Боев не ми дава покой заради потъването й в забрава. Ето защо сега ще се опитам да възкреся някои от моментите в този разузнавач, който заслужават да изплуват от тинята на историята. Искам да споделя предварително обаче няколко неща. Първо – ще се постарая да оставя настрани личността на писателя Богомил Райнов. С житейското си поведение, социални избори и редица други неща той и до днес повдига доста въпросителни и трябва да сме наясно с това. Нека да видим героя му, а да не оценяваме неговия създател. Богомил Райнов според мен е един страхотен поет, писател с голям потенциал, един от малкото писатели на соцреалистичната епоха, които стават за четене. Политическите му и житейски драми, както и съмнителните му житейски избори са интересни, но не са обект на този текст. Споровете около името му също. За това може би трябва да се пише отделно. Второ уточнение – съвсем умишлено пишейки този текст се осланям единствено на паметта си. Защото така – убеден съм – текстът става по-истински, а и в крайна сметка това не е литературно изследване, а опит за възкресяването на една литературна сензация, археология на спомените ми за определени дни и фигури, така че съм задължен да се опирам само на паметта си. Пред мен стои единствено книгата „Голямата скука” от която мога да сложа един-два цитата, за да обясня някои свои разбирания за Емил Боев.

И последно – в този текст ще разсъждавам единствено за романите писани за Емил Боев преди 10 ноември 1989 г. После видях, че Богомил Райнов написа още една книга за него – „Ченге – втора употреба”. Нямам сили да я прочета. Страх ме е да се не разочаровам. Изпитвам огромно любопитство към нея, един път в една книжарница почти я бях платил, но се отказах в последния момент. Просто аз харесвам Емил Боев такъв, какъвто беше във фантазията на автора си преди 1989 г. и се опасявам да не би вихърът на демократичните години да е променил неговата осанка, неговата самота, неговите дъждовни булеварди и нощи пълни с парижки или амстердамски вятър. Заради това няма да имам тази книга предвид докато пиша това литературно поклонение.

Емил Боев е класически литературен разузнавач. Пуши много. Обича да мисли. Често си спомня миналото. Няма приятели. Има склонност да философства по добрия начин. Справя се добре със ситуациите, защото точно когато си кажеш, че от толкова реминисценции и размисли за самотния свят, няма да му остане време да реши и изпълни задачата си, той се изпълва с шпионско проникновение и разказва играта на лошите. Но по-добрия начин.

Естествено като всеки свой западен аналог, Боев е пределно измислена фигура. В реалния живот – поне така се твърди – работата на разузнавача (хаха, нали знаете – нашите винаги са разузнавачи, а чуждите все са шпиони) е доста по-скучна и унила от литературното въображение за тяхната професия. Емил Боев обаче води интересен живот. Голяма част от него е в чужбина, където се подвизава под чужди имена. Може би в миналото това е бил един от факторите за сензационността на Боев – описанията на Западния свят, така трагично недостъпен тогава за обикновените българи. Разузнавачът на Богомил Райнов много ми напомня на Спайдърмен. Не, от ръцете му не излиза паяжина и не се бие със сюрреалистични злодеи, но и при двамата основния драматизъм е вътре в тях, в мислите им, във възприемането на света, в крайна сметка и в тяхната изолация, почти отстраненост от обикновения живот.

Малко преди на литературната сцена да се появи Емил Боев, писателят Андрей Гуляшки е създал друга социкона също от разузнавачески калибър – Авакум Захов. Щеше да е страхотно, ако имах търпението детайлно да ви опиша разликите между Боев и Захов. Героят на Гуляшки е почти епичен, почти свръхестествен, поради, което в края на една от книгите за него почти се извежда предположението, че той ще е вечен. Защото авторът, присъстващ като поддържащ герой в романите, е убеден, че след като мине една вечност, Авакум Захов ще се появи отново на белия свят. Естествено това едва ли е вяра в безсмъртието на хората, а типично за соцреализма грандиозно преувеличение на реалността, но вкарването на този легендарен език сам по себе си вече е показателен. Въпреки това Захов е леко досаден, арогантен човек, нещо, което успява да си проличи, независимо от авторските усилия героят да бъде развит и показан в съвсем друга светлина.

Емил Боев е герой разкрит по съвършено различен начин. Богомил Райнов съвсем целенасочено ни натрапва често неговата обикновеност. Емил Боев дори не е описван много често как изглежда. Знаем само за обичайните дрехи – сакото, вратовръзката, шлифера, шапката и разходките му на самотник. Естествено като във всеки шпионски роман край него често се завъртат жени. В „Господин Никой” това беше французойката Франсоаз, описана от Райнов по доста сластен начин. После се появяват и други. Но повечето от тях изчезват. В един от романите дори Боев тъжно си мисли за жените, които е оставил в миналото и които се появяват от време на време в неговите спомени. Но самотата му винаги надделява. Тя е нещо като суперкарма за този герой. Преследва го навсякъде. В романите на Райнов никъде не се прави предположението, че тази самота е естествено следствие от двойнствения живот на главния герой, но тя се подразбира. Емил Боев като разузнавач, като печено ченге винаги е в роля. Той е себе си единствено в своите спомени и в тъжните си мисли за природата на света.

Да, това е другото, което отличава Боев от Захов. Героят на Богомил Райнов е философ. Той често води разговори на тази тема. Един от неговите основни противници – американецът Сеймур е негов опонент и на философско ниво. Между другото споровете между двамата са впечатляващи. Сеймур е доста идеализиран образ на американец, защото е интелигентен и циничен мизантроп. Всъщност в неговите мисли за човешката природа се прокрадва нещо от идеите на Ницше, примесени с обърканите разбирания на Райнов за това какво е анархизма и всичко това подправено с принадлежността на Сеймур към ЦРУ. Точно в този аспект е добре да кажем няколко думи за пропагандното ниво на Емил Боев и романите в които участва. Оценено обективно днес, толкова години след свършека на дивотията, която наричаме Студена война, вече можем да дадем трезва оценка. Социалистическата пропаганда е много по-коварна и съответно с пъти по-силна. Отсреща стои враг и тя признава това. Но вижда във врага някаква мисъл. Сеймур е злодей, враг, но Райнов и съответно неговото алтерего Боев признават интелекта в него. Това е високообразован, макар и враждебен човек. Именно тук пропагандата се издига и започва да търси своите литературни нива, да бъде припозната като изкуство, което показва всички страни.

Нека сега да сравним този труден и изтънчен подход с обикновената пропаганда на САЩ и нейното суперклише – Джеймс Бонд. Във филмите на Бонд, където има руснак той е или абсолютен кретен, злодей, кръвопиец, психопат или нещо още по-лошо (да не забравяме, че в първият филм за Бонд един от основните злодеи беше българин и носеше типичната българска фамилия - Криленко). Такива образи въздействат на масовата публика, но не могат да печелят съзнания. Може би просто всеки от двата лагера е водил идеологическата война на различно ниво и така се получава разминаването.

Но стига толкова за това. Нека пак да се върнем към супергероя Емил Боев, който изоставихме философски замислен на някой булевард в западния свят. Освен философ, героят е и тотален съзерцател. Живее два живота – единият в конкретната мисия и другият в спомените си. Може би на мене ми харесваше и меланхолията, която разузнавачът излъчва. Тази меланхолия, между другото, е характерна за цялото творчество на Богомил Райнов. Заради това времето в тези романи винаги е дъждовно и духа вятър. Емил Боев би бил невъзможен в лятна среда, защото меланхолията се нуждае от безкрайна есен. Именно в такава есен за душата и тялото може да се появи фигурата на Самотния разузнавач – обичан от жените, но и зарязван от тях. Богомил Райнов надарява героя си с философска мисъл, която да му помага в политическите спорове, а и в диалозите, които води със своето минало. Това в прибавка с няколко дози черен хумор и горчива самоирония въздигат Боев до нивото на култова фигура. Подозирам, че част от ореола на българския супергерой е и неговият лайфстайл, който принципно би бил невъзможен в предишните родни условия. Може би това напрежение на образа – разкъсваният между самотата, света и родината си човек, прави обаянието така прилепващо за душата. Защото романите на Райнов постигат най-трудната си задача – правят те част от героя. Самия ти заживяваш в главата на родното ченге под западният дъжд и вятър. Това преживяване прави литературата величествено занимание. То издига Боев до непостижими културни величини. Или поне така смятам аз. Това е една археология на моите усещания за този герой. Исках да бъда като него и да мога дори в най-трагичните мигове да запазя блестяща ирония за света и само с един поглед да прониквам в душите на хората. После пораснах – и сега не искам това. Да си супергерой е адски отегчително, какво да се прави...

В Емил Боев винаги е имало някакъв трагизъм като фигура и това толкова много го отличава от Джеймс Бонд. Днес можем дори да си поиграем със свръхинтерпретациите и да се опитаме да открием в това усещане за трагизъм някакво подсъзнателно знание за сгрешеният свят на тоталитаризма. Естествено, че това е изключително пресилено и налудничаво, но пък тъгата на самотата прави един човек истински. Въпреки заблудите. В този смисъл нарекох Боев супергерой, защото през детството си аз вярвах в него. Живеех своя собствен живот, но никога не съм се съмнявал, че там, където вали дъжд има една фигура с шлифер и шапка, която се разхожда под сгъстените облаци, премисля живота си и пуши много. Не съм наясно каква е съдбата на забравените супергерои. Дали си имат специално място в литературния рай? Или може би като невидими призраци се разхождат по местата, където са ги запращали въображенията на техните автори? Знам, че Боев почти по мистичен начин успяваше да приключи всеки свой случай успешно. Което е много странно, защото в повечето случая мисленето беше повече, а екшънът по-малко. Вероятно това е друга част от магията – имаме си супергерой-философ, който само с мисленето си променя света.

Накрая да си призная нещо. Все пак прерових нета, за да науча малка част от сюжета на последната книга за Боев, която отбягвам, за да не разваля литературната си нирвана. Оказва се, че в нейният край той умира. Книгата очевидно и тъжна, драматична и леко скучна, защото е опит през очите на супергероя да бъде обобщена мизерията на българския преход в нейното най-драматично състояние. Не става така. И никога не е ставала. Смисълът на супергероите е никога да не умират, защото тяхната сила е във вечния живот и постоянната победа. В отговорността им за наказването на лошите. Ако приемем, че литературата може да създава светове и да ги разпръсква във вселената, то драматично ще споделя, че в мига в който Райнов е убил своя герой е лишил България от възможност да приключи своя преход успешно. Защото убийството на супергерой е тежка работа и дъждовните булеварди са останали пусти. Сега кой ще си спомня за красивите жени и ветровете? Писателите носят велика отговорност пред историята и пред възпаленото въображение на феновете. Така че – ще си представяме Боев жив. Скоро може би окончателно ще го забравят, може би след едно-две поколения никой вече дори няма и за миг да си спомня за него, но това ще е неочаквано освобождение. Защото супергероите не умират лесно, но пък понякога им писва от всичко. Тогава ти остава само едно – нахлупваш шапката до очите, свиваш се в шлифера, махваш с ръка, иронично изшептяваш едно: „Довиждане, до другия живот” и се скриваш в дъжда.... Това е финал за чудо и приказ!

Комарджията на кабинета

Навремето имаше един класически уестърн, наречен "Комарджията", в който играеше популярният кънтри певец Кени Роджърс. Неговият герой беше майстор на покерджийските номера, а в арсенала му на професионален играч имаше и такъв блъф - да се направиш, че си готов да се оттеглиш от играта по всяко време, защото не ти пука за парите или емоцията. Тези театрални номера не са от вчера, ето защо поведението на премиера Бойко Борисов съвсем успешно може да бъде сравнено с поведението на картоиграч от треторазряден уестърн. "Много ви моля, когато речете да ме пресирате, да знаете, че съм написал оставката на правителството и тя е в джоба ми. Влагам целите си усилия и характер, но всичко си има граници", с тези думи министър-председателят вчера за пореден път извади любимата си карта на масата с идеята, че ще изплаши достатъчно останалите играчи. Призракът на предсрочните избори вероятно се явява в мрачните сънища на някои партийни лидери, но като цяло след поредицата от драматични гафове и изцепки на кабинета едва ли идеята за оставка вече изглежда толкова абсурдна. Особено в очите на хората, които водената от ГЕРБ налудничава политика ощети пряко и засегна дълбоко.
Тези думи на премиера обаче са показателни за казино-стила на управление. Комарджийският дух вероятно е идеален за някой роман, но въплътен в политиката, той носи единствено хаос и чудовищен безпорядък. Носи само кресливи министри и панаирджийски номера. Носи единствено оправдания и хулигански реплики. Защото вместо да бяга от отговорност всеки път, когато стане горещо, Борисов трябва да запретне ръкави и да си свърши работата. Работата тук не означава да държи лекарите без пари и хората без заплати, а да започне да върши това, за което бе избран - да управлява в името на народа. Проблемът на нашия премиер е, че той не иска да носи отговорност за нищо. Прекалено много си е харесал ролята на доброто ченге, а когато му докажат на практика, че всъщност той е лошото, започват покерджийските блъфове. Идеята на цялата игра обаче е, че всеки номер върви само няколко пъти. Защото следващият път, когато Борисов се опита да разиграе цялото общество с оставка, хората ще му я поискат наистина. Защото, помислете, какъв премиер може да е този, който постоянно плаши, че ще си забегне от поста. Ами никакъв премиер...

Чернотата на съществуването

(малко странични размисли по и около книгата на Андрю Дейвидсън „Гаргойл”)

Първата книга на американският писател Андрю Дейвидсън „Гаргойл” определено заслужава своята слава. Въпреки, че лично мен тя съвсем леко ме подразни. Романът започва добре, става интересен от самото начало, към средата се разводнява и на моменти става досаден, а краят е банално предвидим. И все пак книгата си струва да бъде прочетена, най-малкото заради това, че в последните години почти не съм чел американски роман от който да струи такава пленителна вяра в пречистващата душата сила на любовта. Признавам си откровено и сантиментално – именно тази вяра, която е изразена в романа, ме накара да прочета книгата докрай. И не съжалявам.

В „Гаргойл” обаче има и нещо повече. В тази книга се забелязват някои от най-отличителните черти на съвременната американска литература, които искам да обобщя на едно място, защото смятам това за важно. Романът започва с главният герой – наркоман и порнозвезда, който катастрофира тежко и получава десетки обгаряния. После започва неговото лечение. Не знам защо са получава така, но напоследък почти не съм отворял американски роман в който да не се описва някакво гранично състояние на човешкото тяло – винаги са обгаряния, болести, някакви психологически крайности. Американската литература в своята сериозна част е стигнала до някакъв парадоксален край на света, стои пред някаква стена и упорито вика срещу нея. Може би на това се дължат постоянното вкарване на такива образи – обгорени, болни, страдащи докрай. Съответно обаче това лишава литературата от успокояващата светлина на надеждата. Подобен тип романи те хвърлят в яростния мрак и те оставят да се гърчиш на оголеното докрай страдание. Типичен пример за това е Пол Остър. Аз невероятно много харесах книгата му „Ню Йоркска трилогия”, заради постмодерната ирония, интелектуалните лабиринти и красиво поднесените загадки, но после Остър, той все пак е един от големите писатели, навлезе в толкова мрачен период, че следващите му преведени романи и особено „Нощта на оракула” ме хвърлиха в такава отчаяна безнадеждност, че за дълго време се отказах да го чета. Слава богу, че след цялата мрачна серия Остър написа ведър роман като „Бруклински безумства”, което ме накара да повярвам, че все пак в него има още енергия като писател.

Американската литература е зациклила в лошия край на вселената и в момента е в състояние да ни поднася единствено тъмно знание за света. За това си има много причини, но въпросът е – дали това е литература. Един велик руски хуморист Владимир Войнович в едно свое интервю разсъждава по тази тема. Той сравнява двама писатели – Варлам Шаламов, написал потресаващите „Колимски разкази” и Александър Солженицин. Войнович никога не е бил сред големите фенове на Солженицин, дори написа специална книга, за да изясни отношението си към него, но казва, че ако сравнява двамата като писатели би предпочел Солженицин. Защото според него Солженицин все пак оставя поле за надежда в душите на своите читатели, а Шаламов е като кореспондент от неразбираем свят, пълен единствено с отчаяние. Дълго време не бях склонен да се съглася с Войнович, но напоследък започвам да разбирам по-добре тезата му. Ролята на литературата в нашия живот не е да сложи последния патрон в барабана и да те накара да си пръснеш слепоочието. А американците в своя новооткрит песимизъм дълбаят точно в посоката на Шаламов. С една малка разлика обаче – Шаламов има моралните основания да описва разрушен и невероятно жесток свят, защото това е бил неговият живот в продължение на десетки години, докато съвсем не ми е толкова ясно какво психира и депресира американските литератори. Всъщност – имам някаква идея, но не смятам мотивите им за достатъчно интересни и важни, за да водят литературата към тези пропасти. Тази чернота на съществуването върху която са се фиксирали американците може и да изглежда като културна революция в подредения консуматорски свят, но смятам, че това е път без изход.

Нека пак да се върнем на „Гаргойл”. Дейвидсън не отива с бързи крачки към мрака, неговият проблем е, че се опитва да пише роман с много истории – от всички за всички. Някои от историите са впечатляващи и написани добре. Мен лично ме издразни, включената ни в клин, ни в ръкав, история за исландския викинг, който си пада по своя другар в битките. Тази история е толкова нагласена и толкова безполезна, защото си личи политическия коректният опит на писателя да търси всякакви аудитории в описанията на дълбочините на любовта. Другото, което ме издразни. Главният герой обявява себе си за атеист. В това няма нищо лошо. В американската литература обаче, както и в тяхното кино, атеизмът винаги се дължи или на нещастно детство, или на някаква огромна травма, сякаш човек не може да бъде атеист, ако не е изживял нещо като фройдистка травматология. Е, и Дейвидсън не остава по-назад по този път...

Вън от дразнещите елементи книгата все пак е ведра, защото дава отговор на парещите въпроси – отговорът е в обичта. На фона на сюжета в романа, това никак не е банален отговор, както може да изглежда на пръв поглед. В крайна сметка обаче, това е една книга, чието четене си струва. Въпреки мрака, а може би и заради него. Защото със сигурност любовта наистина е отговор на повечето отчаяни въпроси, които могат да хрумнат човек. А книгата на американеца ни показва, че любовта е многоизмерна и много по-мащабна, отколкото си мислим в нашето ежедневие. Любовта е в състояние като скулптора да извае душата ти и да ти даде път дори след най-голямата трагедия за тялото – неговото обгаряне. На мен лично това ми харесва. Успокоява ме и ми дава ведрост, заради което ще си позволя да ви препоръчам книгата.

Преди много време смятах, че литературата дължи на света единствено и само нещастие. Смятах, че разумният отговор на холивудската боза се крие в показването на тоталното безмислие на живота и в това, че рано или късно от тъмните ъгли на живота ще се появи смъртта, която банално ще сложи край на нашите въпроси, колебания и съмнения. После обаче разбрах едно нещо, което очевидно американците все още не са схванали – революцията трябва да е много, ама много по-голяма. Трябва да откриеш начин, въпреки Холивуд, въпреки лиготията на розовите романи и клишираните романтични книги, да откриеш възможността за хепиенд. Животът трябва да бъде щастлив, защото иначе няма да има смисъл. На мрака може да бъде отговорено единствено със светлина, а не с още мрак. Това е революцията днес. Това всъщност е единствената ни възможност за революция и ще бъде пълна простотия да я изтървем...