Давид Черни и пикаещият експремиер

Нали си спомняте, че в началото на 2009 година един чешки творец, много мощен авангардист, майстор на черната ирония на име Давид Черни скандализира цяла България. В инсталацията си "Ентропа", която бе направена по случай началото на Чешкото председателство, той много сатирично и брутално изобрази страните от целия Европейски съюз.

Парадоксално, но най-остро реагира България, която бе представена като тоалетна и то от старите, клякащите, макар и чиста. Вълна от остро недоволство се надигна из медиите, форумите, общественото пространство. Черни бе заклеймяван като бездарен хулиган, като абсолютен нихилист, като човек не осъзнал мащаба на 1300 години история, които е свел до един обикновен кенеф.

Вълната от възмущение премина в политиката и шефовете на Европарламента се принудиха да сложат черно покривало върху България в тази инсталация, за да не дразнят малкия, но достатъчно шумен народ. Въпреки, че ако прегледате останалите попадения на Черни ще видите, че той е бил направо благосклонен към България.

Например Великобритания не бе изобразена изобщо, все едно е държава, която напълно отсъства от Европа, Италия бе представена като сбирщина от мастурбиращи с топки футбористи, а Швеция като страна сглобена изцяло от мебели "Икеа". Авангардистът не бе пощадил нито една страна от ЕС, но единствено България вдигна вой до небето и вероятно е изпълнила точно това, което е очаквал и за което се е надавял самия Черни.

По-късно някакви кадри на ВМРО щяха да окупират музеи в Пловдив, когато се чу, че чехът може да дойде на посещение у нас, а тогавашния кмет на града Славчо Атанасов бе обявил, че няма да пусне Черни да влезе в нито една обществена сграда.

Четири години по-късно вече трябва да признаем. Изкуството тържествува над политиката. Със своите собствени иронични сетива Черни сякаш е усетил, че тоалетните ще станат тема номер едно в българската политика, както се случи след драмата с последните подслушани разговори на Бойко Борисов. В един от тях се чува (въпреки, че това май не е експремиера, а Мирослав Найденов) как първото политическо тяло на ГЕРБ се облекчава в тоалетната. Този клозетен момент стана жестока метафора за състоянието на политическия живот у нас.

Полицейщина, тоалетни и СРС-та.

Това звучи като нещо, което сякаш Давид Черни е схванал с погледа си на страничен наблюдател и е пренесъл в своята инсталация. Оказа се, че един чешки авангардист може да бъде черен проририцател за тоалетно-полицейското състояние на държавата у нас.

ГЕРБ и основно Бойко Борисов наистина превърнаха България в тоалетна. Това е техния стил. Техният език прилича на надпис в тоалетна. Заради това вероятно експремиерът, пикаещият тоест, бе така уязвен, че са го записали в естествената му среда. Значи на него не му направи впечатление, че са го хванали как командва прокуратурата, как подучва неназовани хора да лъжат за проверката за подслушването, а го боли, защото са го уловили в неговото традиционно местообитание. Говорим и за физическо и за ментално местообитание.

Това е клекалото за нечистотии в което се превърна страната само за 3,5 години, когато майсторите на отделителните функции поеха властта. А Черни - да живее изкуството - хвана това преди всички нас. Той се опита да ни предупреди, но за съжаление изкуството става силно едва, когато бъде разбрано.

Когато на хоризонта се появи тази метафора за тоалетната ("С най-голямо удоволствие ще разбера кой идва в дома ми да разбере големите ми и малки нужди", каза донът на Клана) се сетих, че описанията на ГЕРБ не за първи път се въртят около частите, които оставят незащитени в санитарните възли.

През 2010 година, когато протестите все още не витаеха във въздуха, а полицейщината на ГЕРБ все още приличаше на аматьорско кино, Бойко Борисов се изказа за своя вицепремиер Цветан Цветанов по следния начин: "Да мачкаш Цветанов е все едно с голо дупе таралеж да мачкаш".

Тази фиксация около тези задни части още тогава трябваше да ни подскаже, че всъщност Черни е бил прав в своето културно видение за малката балканска страна, която така силно се обиди на неговия творчески поглед. Трябва ли да се учудваме, че от голото дупе стигнахме до кенефа като център на разбирането на мутрите за политика?

И нека после да не се чудим защо държавата е изчезнала като фискалния резерв. Институциите бяха заместени от тоалетната, управлението от едно банално пикаене, Бойко Борисов може да се гневи, че е бил записан, но това е естествена част от една държава превърната в тоалетна на неосъществени амбиции и мощен генератор на корупция. Пикаещият експремиер е символично натоварена фигура. Тя функционира не като обект на исторически интерес като малкия Пикльо в центъра на Брюксел, а като системен диктатор, който е свикнал да разглежда политиката именно от клозетния ъгъл, от жълтата интрига, от псувнята и обидите, превърнати в основен начин за изразяване.

Къде тогава е сбъркал навремето Черни за нас? Сбъркал е единствено заради това, че неговата идилична представа за България като кенеф беше чиста и стерилна, а тук, записите го показват, атмосферата е зловонна и спарена.

Експремиерът пикае и командва от едно и също място.

В една черна комедия "Идиокрация" имаше следната сцена. Главният герой абсолютно средностатистически човек е замразен и събуден след 50 години в бъдещето. Тогава се оказва, че той е най-умния човек на планетата. А американската сатира е безпощадна към страната си - обикновените американци се радват на нова придоивка -кресло с вградена тоалетна в него, за да не изтърват любимите си тв-програми. Очевидно това ще е идеалният инструмент за управление на Бойко Борисов - така ще съчетава двете си страсти тоалетните и сутрешните блокове в един неразрушим бъркоч.

Черни беше безпощаден сатирик и намери начин да се надсмее над комплексите на всяка държава. Само, че в нашата тоалетна положението вече не е за смях, а направо го избива на хлипове. Защото в момента в който се опиташ да подадеш глава навън от тази тоалетна, в момента в който се опиташ да намериш нормален въздух, друг свят, друга държава дори, все се намира някой платен агитатор, който да те убеди, че тоалетната е най-нормалното нещо на този свят, а пикаещ експремиерът всъщност доказва силата на своя магистрален дух.

Черни просто ни омагьоса. Той си отмъсти от дистанцията на времето.

Заради това вероятно трябва да приемаме символно и черното покривало с което България бе скрита от картата на Европа в тази инсталация.

Така направиха и с нас тези, които ни превърнаха в обикновена тоалетна. Опитаха се завинаги да ни скрият от нормалния свят, от идеята, че е възможно друго, нормално управление.

Но това вече си е наша собствена трагедия. И заради това всеки, който твърди, че не намирал за какво да гласува, всъщност избира тоалетната. Избира СРС-ата на пикливите. Избира полицейщината и кенефа.

Тъжно, но факт.

Не се сърдете на мен, че го казвам.

Сърдете се на Черни. Той ви го каза много преди мен.

Демокрация на природата на брега на Дунав

Природата е най-съвършения демократичен инструмент на тази земя. Тя винаги така балансира нещата, че да успее да запази усещането за вълнуващ живот, но и винаги намира начин да ти покаже, че не трябва непременно да възприемаш околния свят с възторжен кипеж на сърцето.

Така например природата е създала могъща, епохална, древна и мощна река като Дунав. Природата е направила така, че в една априлска вечер, понеже няма какво друго да се прави в китния Русе, където мирише на люляци във въздуха, а през деня слънцето прежуря все едно лятото е подранило за своя гастрол, старият репортер се озова на брега на реката за една нощна разходка. Нощните разходки край реки са опасно явление.

Те могат да поразят несвикналия ум с такова количество вълнение, че да го накарат да се изгуби в координатната система на полудялата пролет. Но именно, за да спре този процес, природата, този съвършен демократ, е изпратила в пространството цели ята комари, които да напомнят за дуалистичната природа на битието.  

Река – романтика. Комари – реалност.

Вървях край нощния Дунав и се сещах за стихосбирката на Мирча Динеску „Демокрация на природата”.

Отсреща румънския бряг тънеше в мъдър мрак, само в далечината се мяркаха някакви бродещи светлинки – вероятно закъснели шофьори или пък, да живее литературата! – вампири, които летят в лепкавата тъмнина с блеснали като фарове очи.  

В мрака човек не може да вижда добре реките, но пък чува техния шум. Той е като симфония на тази демокрация на природата. Може би заради това от векове насам човешката раса все прави градовете си край реки, защото в техния шум долавя отзвука от онези древни времена на планетата, когато нашите предшественици са слушали този величествен ромон и в него са откривали своите собствени доказателства, че вървят по земята не заради някаква случайна игра на гените, а по някакъв друг различен, небесен и светъл промисъл.

Заслепен от фаровете

                в яслата на Балканите,

където морето шурти

                в клозета на кръчмата,

откъртваш дъска от оградата

                и правиш корабче

Това е част от стихотворението на Динеску „Корабен дневник”. В него се говори за това как Балканите плуват в различен кораб от Европа в разпенения океан на времето. Което, реших аз, в моята среднощна разходка сред природната демокрация, не е чак толкова лошо, защото световния мрак удря само Европа.

На нас на Балканите битието ни е пратило ракия, а тя осветлява зрението и кара човек да пее, дори и когато времената са тежки...

Замислих се как големите реки ни изкарват от обикновената реалност. В далечината чувах някакъв телевизор или радио. От него се донасяше гласът на Бойко Борисов, който се гневеше на околностите, че го записвали как пикае, как в собствената си тоалетна бил подслушван. Изсмях се леко наум. Край голямата река дори титаничните идиоти като човечето, което ни беше премиер доскоро вече не ми всяваха гняв, а само смях.

Това също е демокрация на политическата природа. Имаме една страна, прекрасна и китна, където напролет мирише на люляци, а, за да не се самозабравим май са ни взели акъла, за да търпим цели три години и половина нещо, което прилича на мутра, ходи като мутра, говори като мутра и основно се интересува от това, че са го записали как е пикал, а не, че търгува с влияние.

Въздъхнах тежко.

Сетих се за едно друго стихотворение на Динеску как в древни времена поетът от Китай Ли Бер си обелил един портокал и от него излязла една принцеса.

После действието скачаше в наши времена, където лирическия герой в лицето на самия поет в днешни дни обелва един пълен с нитрати портокал. От него изскача едно червейче и казва: „Нещастник, още ли вярваш в китайски легенди?”.

На брега на реката обаче старият репортер реши за себе си, че най-добре е да вярваш в китайските легенди докато не спреш да дишаш. Ако не вярваш в легенди в какво вярваш изобщо?

Въобще, реших аз докато се вслушвах в речния мрак и гледах тъмнотата на румънския бряг, човек трябва да прекара живота си като наивен оптимист.

Да вярваш, че бъдещето ще е светло.

Да вярваш, че революцията ще победи.

Да вярваш, че светът може да бъде друго място.

Направо да вярваш, че е възможен един друг свят. Светъл, слънчев, привлекателен.

И в него винаги ще мирише на люляци.

Вървях из нощния Русе, където случайните улични лампи не се справяха добре с мрака, гледах младото поколение, което не иска да заспива по цели нощи и се самоубедих, че човек наистина живее в съвършената демокрация на природата, където нищо не е в такова количество, че да може да ти писне. Така де – минижупите винаги са една идея по-дълги, отколкото настоява сърцето на романтика.

Заради това трябва да ви кажа откровено. Когато човек заема политическа позиция в този свят, той веднага се прецаква, ако не е социалист. Понеже само социалистите могат да бъдат толкова светли, че да вярват в различните светове. С което не искам да обиждам никого. Това са нощни впечатления и просто ги споделям със света. Това е моята истина.

Вървях си аз – неспокоен социалист в мрака на страхотния и спокоен град и стигнах до извода, че демокрацията, която изживяваме всеки ден, демокрацията на природа, която ще ни надживее с много може би дори не ни забелязва. Това е проблемът на невечните същества в един доста вечен цикъл. Те са като формула, която се променя. Те са временна политика срещу вечно изкуство. А това е притеснително. Но основно по нарцистични причини.

Човек иска да бъде запомнен с нещо. Не е задължително да е нещо голямо и много смислено, но просто да е сигурен, че името му ще се понесе по една огромна и сива река, за да акостира в хоризонт поне няколко века след това.

После обаче си казах, че това е суета на суетите. Човек иска да бъде запомнен основно, за да се изфука пред хората, които познава. Когато тях ги няма славата е леко безмислена.

Поне аз така си мисля.

А, повярвайте ми, нощните размишления не са моята специалност.

Заради това зарязах илюзиите за вечност, фантазиите за популярност и нарцисизма. Човек си дължи не вечност, а смислен и светъл живот. Човек си дължи различен свят и много идеи, които да не го оставят спокоен нито за миг.

Толкова е банално. Като река, която не спира нито за миг.

И понеже почнахме от брега на Дунав, където мракът леко напомняше за безкрай нека да пресъздадем тук и сега най-хубавото стихотворение на Динеску, този гений на отсрещния бряг:

„Късогледият художник”

Ах, колко безумци се мислят за генерали,

А някои постигат своето.

И късогледият художник, който сега боядисва яйца,

Ще зографиса някой ден голяма църква

И не е изключено

Над камбанарията й да прелети комета

И някой да възкликне: „Христос возкресе!“

Тъй че и ти,

И ти, която ден и нощ ми се кълнеш в любов,

Може би,

Може би някога

Наистина ще ме обикнеш.

Вселената, реших аз, която ден и нощ ми се кълне в любов и ме поставя в тази демокрацията на природата, може би някога наистина ще ме обикне.

И ще направи светът различен.

Или поне бирата безплатна.

Краят на омертата в клана ГЕРБ

Отдавна се убедих, че за да бъде разбрано явлението (засега ще го наричаме "явлението", пък в края на текста ще видим) ГЕРБ човек трябва да е чел не "Теория на демокрацията" на Джовани Сартори, а полезна книга като "Кръстникът" на Марио Пузо или в краен случай "Синдикатът на престъпниците" от Жан-Мишел Шарлие и Жан Марсили. Между другото последното четиво бе издадено отново само преди няколко седмици. Случайност? В политиката случайности има, в издателският бизнес те никога не се появяват.

Всяка книга може да бъде преоткривана по различни начини. През 1985 година, когато "Синдикатът на престъпниците" бе издадена за първи път - това вероятно е било четиво за далечния и екзотичен свят на мафията. Днес тази книга може да бъде четена като пътеводител в българските политически мистерии. Същото е и с "Кръстникът". Приключенията на фамилията на дон Корлеоне тези дни изглеждат невинни и романтични като "Тимур и неговата команда".

В романа на Марио Пузо, когато мафиотите започват война те казват, че "излизат на дюшеци" - тоест наемат отделна квартира, където да спят, защото в старомодните правила на сицилианската мафия семейството е свещено, а децата и жените са недосегаеми.

Днес и тук картината е различна. Мирослав Найденов излезе на дюшеци в едно телевизионно студио, но обяви, че се е погрижил семейството му да е в чужбина. Същото обяви преди няколко седмици и депутатът Емил Димитров, по-известен като Емо Фаса. Дори и само тези признания да бяха изкарани на масата срещу Цветан Цветанов - това, че хората от най-високите етажи на ГЕРБ крият децата си, това е ясен знак каква точно е атмосферата в ГЕРБ. Това е атмосфера присъща на мафиотска фамилия, а не на политическа партия.

Разбира се - много е трудно да гледаме Мирослав Найденов и Емил Димитров в позата на обществени герои и мъченически жертви. Но от тях полза все пак имаше. Те пречупиха омертата на ГЕРБ, законът на мълчанието, който сковаваше от страх всички наоколо и пуснаха малко светлина във вампирското свърталище. Гледката, която се видя е неприятна като миризмата в обществен клозет. От вътрешността на ГЕРБ се разнесе такова зловоние, че човек може да си помисли, че е сблъскал не с мафиотски клан, а със създание от роман на Стивън Кинг. Създание с милион уши, които дебнат в мрака и правят досиета на всички. Някакъв полицейски призрак, който е готов да изкара цяла вечност в СРС-дебнене на потенциални жертви.

Аргументът, че всички са подозирали, че в държавата наистина се слухти поголовно, така че описаното не е сензация, е интересен, но неверен. Едно е да имаш подозрения за нещо, съвсем друго е да получиш неоспорими доказателства, че то е истина. Ние имаме подозрения, че някъде в космоса има извънземни, но докато не ги видим с очите си гледаме всеки, който вярва, че е отвличан от летяща чиния като потенциален пациент на психиатрията.

Същото е и с полицейщината. Едно е да вярваш, че се слухти в името на някаква голяма справедливост и антикорупционен гняв, съвсем друго е да видиш, че всъщност слухтенето е направо абсурдистко в своя обхват и мащаб.

Едно е да си мислиш, че ГЕРБ са клоуни, които случайно са се добрали до властта, съвсем друго е да разбереш, че това е престъпен синдикат, който никога не е имал намерение да пада от власт, а е възнамерявал да векува на върха, укрепен от всички страни от подслушвателни устройства и полицейски щитове.

Нямам представа дали телевизионното убийство на омертата, което направи Найденов има свой външен диригент. Не съм наясно, защото не съм врачка, дали това не е някаква коварна и подла схема, някакъв старт на изтощителна вътрешнопартийна война в ГЕРБ, която като торнадо се изкачва към върховете. Не мога да гарантирам, че изявленията не са някакъв сценарий или пък интрига, неразбираема за нас обикновените хора с малко информация. ГЕРБ са като мафиотски клан, тоест всички обяснения за тях за възможни.

Те са миниатюрен модел на тоталитарен политически тумор, където, оказа се, всеки държи всеки с компромати, СРС-та, документи, подставени лица, фалшиви приятели и илюзорни съветници.

Този политически буламач, който лъха на гнило, сега обикаля страната като пътуващ цирк, въпреки, че мястото на главатарите на клана отдавна е в ареста, където трябва да пишат дълги обяснения за криминалната си кариера, поголовното подслушване и полицейските си разбирания за кубинката като управленски инструмент.

Но и подслушваните министри не са обикновени жертви. Аз не съм склонен да ги оправдавам. Да знаеш, че те подслушват и да приемеш правилата на такава игра, да не вдигнеш шум, а да си налягаш парцалите - това издава лакейска психика. Това показва и някаква дива баналност на властовото зло, ако използваме израза на Хана Аренд. В момента в който приемеш аномалията за част от живота ти, то демокрацията е потънала в помийната яма на полицейщината завинаги.

Това е проблемът, когато те управлява мафиотски клан. Те налагат отделни закони. Те градят държава в държавата, те изграждат паралелни структури, те обграждат легитимните органи със свои собствени формирования, те давят другия език и налагат своя собствен. Така човек заспива през 2009 година и се събужда пре 2013 година в един полуразрушен свят, където мафиотите бродят в руините и твърдят, че ще управляват още четири години.

Изявлението на Мирослав Найденов помогна да видим това, защото не са толкова много случаите, когато някой от Фамилията проговаря. Съдбата на нарушилите омертата е ужасна, това е запазената мафиотска марка.

Когато навремето ми попадна книгата "Гомор" на Роберто Савиано, аз наивно я четях с идеята, че описаното в нея се случва далече от България. Днес вече съм склонен да преоценя наивния си романтизъм. Савиано описва една Италия опасана от опасни бизнес-връзки, престъпления и прогнила от корупция. А нима не виждаме същото днес в България. Иска ми се това да беше преувеличение. Но всеки знае, че не е.

И най-лошото от всичко е, че от гледна точка на днешния ден не мога да кажа със сигурност, че Кланът е пречупен. Кланът присъства в медиите, диша от страниците на вестниците, фука се по всяка радио, окупирал е обществения живот, преразпределил е бизнесите, унищожил е елементарните съпротивилни сили, разпокъсал е обществото, разделил е хората, унищожил е нормалния български език и го е заменил с хулигански жаргон и лунатични фрази.

Рано или късно обаче, а това е смисълът да се чете литература, съдбата на всяка мафиотска фамилия е предрешена. Когато ореолът на романтиката се пречупи, когато клановете влязат във война, тогава измислицата свършва и започва истинската реалност.

Вероятно заради това ми харесва краят на романа "Кръстникът". В този край съпругата на Майкъл Корлеоне влиза в църква и се моли за спасението на душата му.

Това обаче е благородството на литературата.

Аз ще се моля целият Клан да попадне в затвора.

Отдавна вече им е време.

Литературният антикомунизъм на десницата

Новината за бременната скарида, която е уловила Лиляна Павлова обходи Фейсбук по-бързо отколкото Искра Фидосова поглъща кашкавалени хапки на благотворителен коктейл. Сюрреалистичната наситеност на повествованието за бившата министърка беше толкова абсурдистка, че, за да запази здрав разума си обикновен виртуален маргинал като мене бе принуден спешно да си търси други четива, които да го убедят в ползата от битието, а да не го карат безуспешно да иска да си избоде очите с химикалка с надпис "Имаме воля".

Така из необятното виртуално поле попаднах на още по-странен и разтърсващ текст. Той дори ми прозвучи като църковна литания заради своя извисен, предистиречен тон. И сега все още се чудя как пък от всички четива в нета аз налетях на предизборния дневник на някаква десебарка Деница Сачева, водач на костовистката листа в Хасково. Нейните размисли, сравними с есе, което гимназистка пише за любимата си бойгрупа, ме покъртиха толкова жестоко, че не спрях да се хиля цял ден.

Съжалявам, че ще ви занимавам с никому неизвестната Деница Сачева и нейният дневник, наречен "Хроники от първата ми предизборна кампания", но считам, че в този текст като в истинско и безпощадно огледало се вижда цялата мизерия на политическия преход и как българската десница има идеология, която прилича по-скоро на комикс, а на нещо реално.

От целия текст е интересно единствено и само началото, защото то съдържа в себе си центъра на проблема. Сачева, която е била 16 годишна тийнейджърка през 1989 година много, ама наистина много държи да се изкара непримирим боец срещу комунизма. Комунистите създадоха навремето АБПФК (активен борец против фашизма и капитализма) и към този списък започнаха да се присламчват хора, които са били на по 10 години през 1945 година. Същото важи днес за костовистите. Те си създават АБПК-биографии (което ще рече - активен борец против комунизма). Този опит за измислено минало си личи веднага в лексиконното начало на текста.

Костовистката била кръстена на 11 години и веднага я привикали, за да й кажат, че не било препоръчително да ходи на църква. О, да, директорите на училища от онова време си нямат друга работа, ами ще ходят да дават акъл на някаква девойка къде да ходи и къде да не ходи. Да не говорим, че ако такъв разговор се е състоял, то това доказва единствено и само някакъв номенклатурен произход на Сачева, защото, за да се загрижат за нейната идеологическа здравина на 11 година - това означава специално отношение. Но разбира се за този произход няма да прочетете и дума в размислите на костовистката. Съвременния антикомунист приема, че светът е създаден от идиоти и не може да съедини две и двеста, или пък ще си затвори очите за идеологическите несъотвествия.

След това обаче следва вече откровената лъжа. Лъжа, голяма почти колкото егото на Иван Костов. Като гимназистка и активен АБПК Сачева ходила с набито канче, защото самосиндикално организирала, разбираш ли, концерт за дарения за децата на Никарагуа, който, о, какъв ужас, не бил под патронажа на партията. И след това я викали, заплашвали я с изключване...

Представяте ли си колко са били гадни тези комуняги, бе - да пресекат светлия порив на една гимназистка да помогне на децата от страна, стъпваща по онова време също на пътя на комунизма. Нали уж такова комунистите бяха интернационалисти, какви ли са били тези националистически бесове, които са ги обхванали, че така брутално да тъпчат плакатите на младата гимназистка тогава и бъдеща костовистка, пламенна водачка на листа.

Разбира се, че това е нагла лъжа. Все пак Сачева не е организирала литературно четене на "Архипелаг ГУЛАГ", че някой да я преследва. Точно пък такава самодейност като нейната партията в онези години не само не би преследвала, но дори би поощрила, а вероятно и предложила пост на комсомолски секретар на този, който е родил идеята. Но очевидно голямата идея е друга - Сачева трябва да си съчини биография, която да е представи като последователен борец за свобода, а не като конюнктурно дете на прехода, което се старае да забрави номенклатурният произход на своите родители и факта, че никога не се е сещала да се бунтува срещу онази система, защото най-вероятно е била сред нейните галеници. Все пак е учила в Езикова гимназия - голямо постижение за някой, който днес се описва с толкова свободен, антикомунистически дух, не смятате ли?

Ако се замислите обаче именно тази девойка Деница Сачева е символ на проблема на десницата у нас днес. Тази десница се опита да се изгради на антикомунистически основи, които обаче са не само литературни, те са илюзорни. За последователни антикомунисти днес се представят хора от третия ешалон на БКП, най-големите подмазвачи, тоталитарни кариеристи, хора, които винаги са си гънали гръбнака пред режима и никога не са си позволили дори една минутка на вътрешна свобода. Парадоксално е, но сред убедените комунисти е имало много по-големи дисиденти срещу режима, отколкото сред тези, които днес твърдят, че винаги са ненавиждали тоталитаризма. Това е така, защото тези, които днес си пренаписват биографиите всъщност творят литература. Това е литературен антикомунизъм, защото почива на фантазии и халюцинации, а на на нещо стабилно и истинско. Не можеш да намериш приют в измислен дом, нали? Точно така и това, което е десница днес не може да намери вътрешен упокой в антикомунизма, понеже всички те са последният продукт на изкривения комунизъм.

Антикомунистите са господарите на лъжата, а те са като наркомани, пристрастени към измамата, защото само измамата им помага да си намерят оправдание за мизерните животи. Ако бяха почнали прехода с покаяние за това, че са мълчали, може би днес ситуацията щеше да е друга. Но те започнаха преход с ярост. Ярост, която почиваше на техните лъжи. Да, трудно е да признаеш пред себе си, че си мизерник и мекотело, което е било сред обслужващия персонал на предишната власт. Разбира се, всеки има право на промяна, но промяната може да бъде истинска единствено, ако си даваш реална сметка кой си бил. Литературната и измислена десница обаче живееше и живее в лъжа и заради това не стигна до никъде. Катрострофира някъде в измислицата си. И сега живее в руините на това, което беше. Но това, което беше се оказа пълни шменти-капели.

Именно тази измислена и литературна десница роди ГЕРБ като свой естествен продължител. Любителите на свободата, активните борци против комунизма, халюцинираните герои гласуваха за ГЕРБ всеки път, когато им се показа възможност, заради това техните писъци днес са нереални и недействителни. Те гласуваха за своето естествено продължение - надуто, високомерно, лицемерно, интригантско и полицейско. Именно такава психика носи всеки литературен антикомунист. Само прочетете писанията им из нета - те и до днес презират хората, защото хората се оказаха с памет и не приеха техните пози. Костовистите презират всеки, който не вярва в тяхната легенда. Но тяхната легенда е такава брутална лъжа, такава сектантска измишльотина, че за да повярваш в нея като минимум трябва да си на хероин.

Сънят на разума ражда чудовища. Сънят на безкрайната лъжа роди Бойко Борисов. Той е естествено продължение на лъжата на антикомунистите и тяхното лицемерие. Само, че за разлика от тях той беше по-пластичен и нагъл и ги натика в ъгъла, заемайки тяхното място. Така е човек може да си измисли минало, но няма как да накара живелите в истинското минало да приемат литературата за реалност. Номенклатурните дечица да се правят на антикомунисти е все едно проститутките от Амстердам да построят манастир. Ето това се случи на България. Тя трябваше да живее в състояние на раздвоение, защото се опитаха да подменят истинското минало с литературно такова.

Каква литература, а? Младите гимназистки ги наказват за организирането на концерт за децата от Никарагуа, а те се изпълват с ярост срещу системата. Леле, колко щеше да бъде хубаво, ако в това имаше частица истина...

Не ме разбирайте погрешно. Аз съм на мнение, че човек има право да живее в литература и във въздушен замък. Но само, ако литературата е добра и повдига духа на хората.

На нас обаче ни предложиха да живеем в лексикон на гимназистка, която подсмърча заради това, че любимият й поппевец не отговоря на любовните й писма.

Заради това днес е леко брутално.

И много смешно.

Мигове от българската политическа истерия

Оставката на кабинета на Бойко Борисов отприщи цяла лавина от политически събития, които никой не очакваше или пък не предполагаше, че могат да се случат.  В България политическото време обича да се движи точно така – да замръзва в определени периоди, а после да тръгне гръмогласно, шумно и заплашително като стичаща се лава от новосъбуден вулкан. В нашата страна политиката се задвижи отново от протестната вълна, която се помъчи, но все още не успява да роди алтернатива на досегашния модел, нито пък достоен отговор на водената от 23 години насам една и съща политика.

И така се създаде усещането, че вълната от гняв, недоволство и ярост, която запълни улиците се върна в своето начало все едно бунтовните мигове не са били, но всичко по своя ред.

Служебен кабинет на ръба на истерията

На 13 март президентът Росен Плевнелиев издаде дългоочакваният указ с който назначи служебен кабинет и така отвори пътят към очакваните и желаните предсрочни избори на 12 май. С друг указ държавният глава разпусна Народното събрание, което до своя последен миг приемаше удобни за ГЕРБ закони, а също така побърза да вземе решение за окончателно спиране на АЕЦ „Белене”, въпреки настояването на левицата думата за това да си каже следващият легитимен парламент, който ще се ползва с по-голяма степен на народна любов и уважение. Но ГЕРБ нямаше да бъдат ГЕРБ, ако бяха в състояние да слушат някого друг освен себе си.

До съставянето на служебно правителство, оглавено от посланикът във Франция Марин Райков, бивш кадър на Костов и настоящ на ГЕРБ се стигна след като 25 февруари ГЕРБ върна мандата за нова кабинет, който им бе връчен. Вече бившият премиер Бойко Борисов се появи в президентството с четири джипа охрана и в половинчасова реч обвини БСП и ДПС, че почти с метеж са свалили властта и ги призова да съставят правителство. Дори „благородно” им обеща 20 депутата от ГЕРБ, които той щял да задължи да стоят в парламента, за да поддържат кворума. На журналистите, присъствали на събитието им направи впечатление господарския тон с който Борисов се обръщаше към президента, както и оплакването на лидера на ГЕРБ, че медиите му се подмазвали без той да е искал това от тях.

Два дни по-късно, на 27 февруари, мандатът за съставяне на кабинет бе върнат и от лидера на БСП Сергей Станишев. Станишев избра сградата на „Дондуков” 2, за да съобщи за първи път, че ако БСП спечели изборите той няма да е премиер. Лидерът на левицата мотивира своето решение с това, че страната се нуждае от национално-отговорно управление, от програмно правителство, което да извади страната от кризата. Заради това той поиска от бъдещото служебно правителство да разкрие цялата истина за наследството на ГЕРБ и да бъдат освободени политическите назначения на управляващата партия, за да се гарантира честността на вота.

Междувременно опитът на Плевнелиев да привлече протестиращите към някакъв диалог удари на камък, защото в свикания събор за Обществен съвет, който да консултира преходното правителство се оказаха мастити фигури от прехода, представители на едрия капитал и втръснали на всички социолози.

„Не можем да стоим на една маса с тези срещу, които се борим”, отсече едно от популярните лица на протестите Ангел Славчев в мига в който протестиращите напуснаха президентството и бойкотираха сбирката.

Въпреки затихващите протести тяхната дума се чу и този Обществен съвет така и не се събра отново.

А междувременно от политическото безвремие отново изпълзя Иван Костов, който даде пространно интервю за това как последният трети мандат трябвало да бъде връчен на него, а той щял да го предостави на ГЕРБ и да бъде създадено програмно правителство. Изведнъж желание да става премиер изпита и лидерът на „Атака” Волен Сидеров, но в крайна сметка мандатът бе връчен на ДПС на 5 март, които също го върнаха и на вратата потропаха предсрочните избори.

Представянето на служебния кабинет също не мина без драматизми. На пък към Брюксел дни преди да представи управленския екип президентът Плевнелиев се оплака пред журналисти, че всеки човек на когото се спре моментално бива отстрелван от медиите и той вече не знаел кого да посочи. В крайна сметка избра министрите, повечето от които неизвестни и нови лица и ги пусна да се оправят в нагнетената политическа атмосфера.

„Това е Б-отборът на ГЕРБ”, беше моменталната реакция на повечето партии, защото от пръв поглед се виждаше, че новият кабинет се състои предимно от досегашни заместници, хора от втория ешелон на управлявалата партия, които не възнамеряват да действат радикална. Дори напротив – те започнаха в толкова лежерен темп, че някои от министрите изчакаха по две седмици преди да обявят заместниците си. Единственият знак за някаква промяна бе това, че социалната министърка Деяна Костадинова бе възкачена в ранг на вицепремиер, а правителството побърза да мисли за начини как да подпомогне бедстващите слоеве от населението.

Тяхното решение да пренасочат пари от инфраструктурните обекти към по-бедните хора обаче бе посрещнато на нож от ГЕРБ.  Бившата регионална министърка Лиляна Павлова обвини кабинета в популизъм и им размаха пръст, че не бива да поставят под съмнение строежа на пътища. Това се чу от нейните думи. Това, което медиите пропуснаха да отбележат по-широко обаче беше нейното признание, че в крайна сметка Тройната коалиция е построила и ремонтирала повече пътища от ГЕРБ. В епохата на вдигането на шум тези признания обикновено остават встрани. Но пък един ден хладната и безпристрастна история ще намери начин да подреди всичко на мястото му.

В търсене на новите лица

Радикалните социални протести постигнаха и друга, несънувана доскоро промяна. Те накараха старите политически партии да се размърдат и да търсят начини да се харесат на новото обществено мнение, което изпада в ярост дори при споменаването на „старите муцуни” в политиката.

Първа от тази вълна бе ударена БСП. На пленум на червената партия Сергей Станишев обяви, че той е направил своята саможертва чувайки гласа на хората и заради това е направил крачка назад и е отказал да бъде премиер дори и при победа на левицата. Постепенно започна да се чува, че знакови за БСП имена също се отказват от участие в листите. Георги Пирински, Любен Корнезов, Петър Димитров, Евгений Желев, Петър Мутафчиев обявиха, че няма да участват на изборите и дават път на по-младите. Вън от листите останаха и Емилия Масларова, Асен Гагаузов, Андрей Пантев. В БСП започна цяла вълна от промени и смени на имената.

Съпротива до последно оказваше единствено Румен Петков, който в поредица от интервюта обяви, че не разбира как разговорът по смяната на едно провалено управление се е превърнал в разговор за смяна на лицата в БСП. В крайна сметка обаче и той се отказа от битката и на решителния пленум на БСП за определяне на водачите на листи Петков обяви, че лично той е предложил Стефан Данаилов да бъде водач в Плевен, а той щял да помага на кампанията. Бившият лидер на социалистите в София Румен Овчаров също не попадна сред бъдещите кандидат-депутати. „Сега отстъпвам, но после ще започна да се връщам”, беше енигматичния му коментар на случая.

След като 50 процента от водачите на листи бяха обновени, БСП извади и имената за гражданската квота. Сред тях личаха олимпийският шампион Таню Киряков, икономистът Петър Чобанов, психологът Христо Монов, певецът Калуди Калудов, който обаче отпадна от листите заради двойно гражданство, боксьорът Детелин Далаклиев. Най-много спорове и медиен шум предизвика кандидатурата на издателя Мартин Захариев, защото в обществото до скоро той минаваше за десен. Захариев обясни своите мотиви с фразата, че не иска да се чувства пленник в собствената си страна и каза, че Сергей Станишев е единственият предвидим и последователен лидер в България.

Драмите не подминаха и ГЕРБ, въпреки, че бяха категорично отречени от ръководството. Емблематичния за управляващите депутат Емил Димитров, известен повече като Емо Ротманса, даде остро интервю срещу водещите партийни фигури на ГЕРБ – Цветан Цветанов и Искра Фидосова. Той обвини последната, че се занимавала единствено с правенето на интриги, а Цветанов, че подслушва телефона му. Димитров, който минаваше за много близък с Борисов и дори беше човекът обявил, че е платил скандалният полет на „Бистришките тигри” с правителствения самолет, обяви, че бяга в чужбина и, че ще остави семейството си там, за да гарантира сигурността му.

Втори скандал разтресе ГЕРБ, когато лидерът на БСП Сергей Станишев обяви, че е получил анонимен сигнал за това, че по разпореждане на Цветан Цветанов се е извършвало абсолютно незаконно подслушване на лидери на опозицията, общественици, бизнесмени. Според обвинението шефът на МВР е заповядва дори да бъдат подслушвани Георги Първанов по времето, когато е създавал АБВ и Росен Плевнелиев, когато е съставял служебния кабинет. Цветанов веднага отрече на пресконференция, която трая точно 2 минути и 29 секунди. На следващия ден обаче той се появи неканен в студиото на бТВ точно докато гостуваше Сергей Станишев, за да отрича категорично обвиненията и да твърди, че социалистите правят интрига.

Прокуратурата се задейства по случая и нареди спешна проверка в МВР. Въпреки това у журналистите остана съмнение дали тя ще бъде извършена качествено, защото бе поверена на прокурорите Николай Кокинов и Роман Василев, известни с близостта си с Цветан Цветанов.

Дори и този скандал обаче не накара Бойко Борисов да се появи пред медиите. След едномесечно отсъствие той се показа за първи път на 7 април, на конференцията на която ГЕРБ обяви водачите на своите листи. В организираната по-скоро като шоу партийна проява, символично проведена в зала „Арена Армеец” Борисов не спомена нищо за обновление, както и за Симеон Дянков. От думите му така и не стана ясно дали някога изобщо е имало такъв финансов министър. Въпреки, че призова хората си да не обещават нищо, той помпозно рече, че ако ГЕРБ пак управлява България щяла да стане различна страна до 2-3 години.

В ДПС също се почувства вятърът на промяната. За първи път бившия вече лидер Ахмед Доган остана вън от листите. За депутати не се кандидатираха и Емел Етем и Юнал Лютфи, с което ДПС също даде знак, че се опитва да покаже някакво търсене на нови лица.

В медийната суматоха около листите на големите и традиционни партии лицата от протестите някак се изгубиха. Ангел Славчев, Янко Петров и Дончо Дудев създадоха „Движение за граждански контрол” и влязоха в коалиция с неизвестната партия Демократична гражданска инициатива, чийто лидер Стефан Пеев бе известен навремето като близък до бившия седесар Евгений Бакърджиев. Движението се зарече да вкара 160 депутати в парламента и номинира като кандидат 28-годишната Йоана Иванова, известна като „красивото лице на протестите”.

Невероятен скандал и шум предизвика и друга новина – Представителството на студентските съвети обяви за свое лице Христо Стоичков. Той прие „тази чест”, но каза на студентите, че нямало да приеме да му петнят името. После на специално свикана сбирка пак в зала „Арена Армеец” бе учредено движение „Орлов мост”, което обяви, че ще се бори да влезе в парламента. Създаването на тази странна структура бе видяна като опит за политическо инженерство от страна на ГЕРБ и предизвика много гневни коментари. Ректорът на СУ „Св. Климент Охридски” Иван Илчев обяви, че никога не е давал името му да се споменава в това движение и забрани неговите сбирки в „Яйцето”. Много студенти от страната написаха протестни декларации срещу такава нагла употреба на протестното движение и припомниха, че Стоичков винаги е бил близък до всяка власт и особено до Бойко Борисов.

Бурите не отминаха и десницата – съюзът между отцепниците от СДС „Единство” и ДСБ така и не се състоя. А причините за това останаха неизвестни и мистериозни. Повечето предположения за поредната драма вдясно бяха, че Иван Костов и Надежда Михайлова отново не са намерили политически пътища един към друг за ужас на десните избиратели, които не харесват ГЕРБ и остават без реална алтернатива за изборите.

Така битката за нови лица стана водеща тема в преходното време до изборите. А междувременно икономическите новини носеха единствено поводи за депресия  - прокуратурата обяви, че почва наказателни производства срещу ЧЕЗ, но от ДКЕВР обявиха, че цената на тока не може да бъде намалена, а дори от лятото щяла да се вдигне.

Хората по улиците не реагираха на това, защото вече ги нямаше там. Но повечето социолози бяха категорични, че тази протестна вълна може да се върне всеки един момент, когато солените сметки за тока пристигнат отново.

Войната на социолозите

Сред събитията трябва да наредим и започналата открита война в българската социология, която за първи път стана толкова ожесточена, яростна и медийна. Всичко започна с една публикация във вестник „Преса” в която се твърдеше, че социоложката (във Фейсбук я нарекоха „социолъжка”) Мира Радева има изследване поръчано от мистериозни големи фирми, което дава на ГЕРБ 15 процента преднина пред БСП.

Изследването на практика взриви социологическата общност. Три големи фирми – Галъп, „Медиана”, „Алфа Рисърч” обявиха, че повече няма да сядат на една маса с Радева, която е превърнала социологията в откровена търговия. Мира Радева всячески се опита за защити своето изследване, но от ден на ден вълната от социолози срещу нея ставаше по-голяма. В крайна сметка тя стовари цялата вина за това, че цифрите са се появили на вестника, който ги е пуснал, но така и не успя да обясни защо не е поискала опровержение в него.

Скандалът разкри грозното лице на тази обществена наука и доказа нещо, което хората от години подозират, че резултатите в изследванията много често зависят от този, който ги плаща и колко плаща.

Все пак и другите социолози отчетоха, че ГЕРБ има преднина пред БСП, но в рамките на 4-5 процента. Интересното в техните данни обаче беше това, че за първи път има толкова много хора, които още не са решили за кого да гласуват и вероятно ще вземат това решение преди самия вот. Което прави резултатът от изборите непрогнозируем и трудно изчислим.

Вероятно тази постоянна несигурност на живота в България – политическа, социологическа, икономическа, социална, културна, е причината страната ни да съществува винаги на няколко милиметра от пълната истерия и усещането, че нищо не се е променило. Предизборното време винаги е кипящо и бълбукащо, но вероятно този път всичко отдавна е прегряло напълно, а бъдещето в тази истерия изглежда като неясна величина от странно уравнение.

През 1968 година, когато избухват студентските вълнения във Франция и страната изглежда на ръба на революцията изборите са спечелени категорично от голистите, които са си управлявали до този момент. На следващата година обаче дьо Гол завинаги излиза от политиката.

В тази времена на промяна и бунтове може би точно такава съдба чака победителят от изборите.

Сега остава да видим кой ще изтегли късата клечка.

(текстът е писан за списание "Ново време")

 

Балада за подслушвача

Четири часа прокурори разпитваха Цветан Цветанов. А всички знаем какво мъчение може да бъде това, защото словото цветаново е като цианкалий за ума, развращава го, унищожава го, изнасилва го. И този величав разпит, помислих аз, заслужава за бъде увековечен за младите поколения, които един ден ще бродят по тази земя, без да се досещат за величията на отминалите епохи.

Вдъхновен от ветровете на промяната старият репортер се сети за култовата балада на Веселин Андреев "Балада за комуниста" и се сети, че точно тази литературна легенда заслужава да бъде отправна точка в новото пресътворяване на епохата.

Балада за подслушвача

Колко часа го питат —

ни дума, ни вопъл, ни срам,

но устата сгрешила,

сама промълвила — Цветан...

Своето име им казал,

но три часа после мълчал,

а симпатизантите чакат

но прокурорите не знаят жал...

—Где са твойте другари? —

той виждал Бойко любим

и очите притварял,

и тръпнел, но бил несклоним.

Побеснял и разгърден,

край него прострелвал агент —

той отвърнал му твърдо:

— Прокуроре, подслушвай ме мен!

Те в слушалките люти

отвертки търсели с жар -

той скърцал с зъби нечуто

и как ли без сутрешен блок издържал?...

И в злоба безсилна

пак го питали диви и зли

в страшни мъки се свивал,

но за Флоров не промълвил...

После бавно притихнал-

смутени, учудени в страх,

те го гледали тихо —

безмълвен, с милиони уши, величав.

— Не човек, а желязо —

просъскал агент прокурор.

Тихо мъртвия казал:

— Неее, Цветанор!

Демоните на бедността

Обикновена фенка на ГЕРБ (това е все по-трудно откриваема порода) тези дни поръча на Цветан Цветанов в Кресна партията им да продължи борбата с политическите групировки. Нещо повече анонимната дама препоръчала на всички събрани на срещата с бившия министър да не се поддават на предизборните провокации на опонентите.

Това изявление е прекрасна метафора на нивото на българското политическо мислене. Идеите на опонента се приемат не като база за дискусия, а като изострена политическа провокация. Изборите се възприемат не като състезание на идеи, а като война с друга политическа групировка. След 23 дни години драматична бедност резултът е налице - пълен разпад на политическото мислене.

Когато хората са бедни демокрацията просто престава да бъде ценност за тях. И това е големият проблем в България днес - бедността разруши дори самата идея за демокрация.

Процесът не е само български. Наскоро социологическо проучване в Гърция показа, че поне 30 процента от гърците тъгуват за времената на хунтата, защото се свързват със социална сигурност въпреки диктатурата. Това мнение е консенсусно, защото го споделят, както привърженици на "Нова демокрация", така и част от симпатизантите на радикалната левица "Сириза".

Това е причината бедността да е най-страшното явление от всички. Бедните хора престават да мислят политически, а се радикализират в най-различни социални въпроси. Бедността вади демоните на бял свят и нанася най-големите поражения върху обществата. И, когато едно общество си позволява 23 години да стои най-бедното в целия Европейския съюз, последствията от това са неизбежни - радикална поляризация на хората, нагнетена хейтърска атмосфера, противникът, който се разглежда като групировка и идеи, които биват виждани като терористична провокация.

Ето защо това вече не демокрация. 

Това е постоянна истерия. 

Това е фалит на общественото мислене.

Това е признак, че живеем в диктатурата на бедността.

И заради това Цветанов трябваше да се стресне от думите на дамата от Кресна.

Понеже за бедността той също носи вина.

И той е от върволицата Господари на бедността, които докараха хората дотук.

Телевизионните отражения на политическата лудост

Тъжно е, но телевизията вече е най-съществената част от политиката. Без нея модерната политика не е само е невъзможна, тя е немислима. Телевизията е много мощен демократичен инструмент, който прави масите съпричастни към каузи. Проблемът е, че ако този инструмент се ползва в дози, които биха уплашили дори закален наркоман, може да се превърне в нещо като ядрен реактор, излязъл от контрол.

И понеже живеем в епохата на постоянните образи, днес нито една обществена дейност не може да съществува без тази телевизионна наркоза, която се превръща в основен измерител на обществено влияние и значимост. Не напразно основната битка за вота се измести от урните към това кой има право и срещу какви средства да присъства на екрана. Това е модерната логистика на изборната война.

А днес вече е невъзможно да си представим предизбора кампания без клипове и визуална пропаганда. Сега единствено в някоя черно-бяла меланхолия можем да си спомним първите години на прехода, когато по телевизията шестваха цяла сюрия от статични политически образи, които не правеха филмчета, а ползваха цялото си време да говорят, да размахват размахват ръце, да се пенят в своите позабравени и прокълнати вече каузи. Днес живеем в естетиката на МТВ, а тя изисква клипове и остра визия. Очевидно партиите се отказаха да атакуват съзнанието на избирателите и решиха да навлязат в остра битка за колективното подсъзнание с надеждата, че някой от хилядите образи ще улучи целта като сперматозоид яйцеклетка и ще оплоди изборите с много бюлетини и първото място.

Изборите на 12 май обаче ще бъдат нетрадиционни, понеже идват след голяма политически криза, която поразклати и разтърси политическото пространство. Заради това днес ни е трудно да анализираме програми и идеи, защото всички партии говорят това, което си мислят, че хората искат да чуят. На този терен е трудно да доловин не само различията, но и стратегиите, особено след като и ГЕРБ заговориха като опозиционна партия. Очевидно е, че на този вот те ще се опитат политически да легализират своята шизофрения като твърдят, че досега не са управлявали те. И заради това предизборно си струва да анализираме единствено първите клипове на партиите, защото там по неводомия подсъзнателен начин са залегнали всички пролеми и надежди на политическите формации.

1. СДС  - ясна дивотия

Започвам със СДС, защото тъкмо, когато се гневях на телевизионната вселена, че тази година няма ясна откроена идиотщина сред клиповете, богът на медиите ме възнагради жестоко. Изгледах клипа на СДС със слогана "Ясно дясно" и дори в първия момент не можах да повярвам какво съм гледал. Първоначално си помислих, че гледам някоя сатирична пародия на клип на СДС, сътворена от комедийно шоу, но, уви, реалността се оказа по-сатирична и от чистото шоу.

Клипът на СДС е толкова комплексарски, че има по-скоро отрицателен ефект. Да не говорим, че единственият от клиповете на по-голевите партии, който говори конкретно с имена на противници. А това издава повече страх, отколкото заявка за някаква политическа конкуренция.

Сюжетът на клипа обаче е размазващ. Младият татко иска да купи сладолед на детето си. И тогава гласът зад кадър обявява, че БСП му предлага "да купи още два сладоледа" и като призраци се появяват един партизанин и един циганин. Ето точно тук спрях да гледам и ми идваше да строша екрана на компютъра си. Ако пародията с партизанина е глупава, но все пак обяснима, заигриването с антиромската реторика (тоест - социална политика означава да хрантутим циганите) е не само расистка изцепка, но е напълно налудничав ход. Ако СДС са дотам изтощени електорално, че искат да стъпят на този терен, трябва да си дават ясна сметка, че на него има много по-изпечени и силни играчи именно по тази тънка расистка струна. Подобен тип антиромско послание е още по-отвратително, защото идва от партията, която се самообяви за емблема на демокрацията, а всъщност, оказа се, се е удавила в своя собствен мрак и фиксации.

Появата на името на Костов в клипа също издава драматична слабост. Битката с твоите собствени демони не трябва да се води по време на предизборна кампания. Нещо повече - СДС дори не може да бъде различена като ясна опозиционна сила, защото така сериозно заиграваше с ГЕРБ, че след тяхното упрвление остатъците от синята партия май са по-гневни на БСП, Костов и Кунева, отколкото на Бойко Борисов.

Посланието "Ясно дясно" пък трябва да получи приз и да влезе в топ 5 на най-добрите лозунги измисляни някога в психиатрична клиника.

А това, което винаги ме е било странно в клиповете на минаващите за десни партии е това, че е хубаво, че предлагат на хората да си купуват само един сладодед, ама никога, мамка им, не обясняват откъде изобщо ще дойдат суровините за този сладолед, ако държавата наистина се оттегли напълно в историческия мрак. Изобщо метафората за сладоледа е шантава, когато се отнася за една партия, която се стопи като "Ескимо" в драматичната жега на прехода.

Заради това възприемам този клип като некролог на СДС и на синьото лъвче.

2. "Атака" - лудостта на боксьора

Както ви казах - тъкмо се оплаквах на света, че няма налудничави клипове и изумително видях политическото сътворение на "Атака". Клип без сюжет, напомнящ на някакъв опит на надрусания Анди Уорхол да снима документално кино за бокса. Картината ни показва Волен Сидеров, който се боксира с някакъв човек. Ееееех, историята колко много обича да се повтаря като фарс. Волен може да предложи като продукт единствено себе си. Само, че какъв продукт е това. "Атака" е преминала през толкова много състояния, че вече никой не си спомня нейното начало. Тази физическа патетика, която лъха от клипа е самодоволна и нагла. Какво ли се опитва да ни покаже лидерът на "Атака", че още го бива да громи майкопродавниците? Че така ще раздава крошета на циганите?

Клипът е смешен и плашещ. Плашещ, защото издава определени политически намерения. "Атака" винаги е била от най-многословните партии. Но сега щом са се лишили от думите значи вече предвкусват някакъв свой звезден час.

Това трябва да ни плаши.

3. ГЕРБ - завръщане в миналото

ГЕРБ са извадили един монументален, тежък, тътнещ, набиващ канчетата клип. Глас зад кадър с патетика достойна за 13-ия конгрес на БСП обявява, че те се учели от историята, вече били по-мъдри.

ГЕРБ обаче е толкова персонализирана партия, че изобщо не става ясно откъде се е появило това множествено число. Особено като си има предвид, че две-трети от времето е посветено на Бойко Борисов, а през останалото време могат да бъдат разпознати единствено лицата на Цветан Цветан и Лиляна Павлова. За страничния зрител все още е проблематично да назове 10 имена на хора от ГЕРБ, просто, защото хората там не са важни, важна е фигурата на Лидера. И това съответно издава и защо визуалната страна на клипа е такава - магистрала, Дунав мост 2, среща с Обама.

Клипът обаче издава друго. ГЕРБ не са способни на собствена визия за някакво развитие. Всички проекти с които се гордеят всъщност за започнати от други. Май това е тежката политическа травма на партията на Бойко Борисов - те не могат да родят своя собствена идея, своя собствена стратегия, с изключение, разбира се, на абсолютната защита на Цветан Цветанов.

Партиите прибягват до монументалност, когато са изчерпани идейно. Това е символичното. Когато една партия си въобрази, че се е сляла с вечността и историята, тогава се появяват драматичните гласове зад кадър, които се опитват да застопорят завинаги тази вечност. Това е и най-бързия път към провала в един свят, който никога не остава статичен.

Но клипът днес е това, което е ГЕРБ днес - самодоволен, самозабравен, нарцистичен, непокаял се. Изобщо в него е заложена бъдеща драматичност с неопределен размер.

4. Кунева и нормалността - мисия невъзможна

Клипът наБългария на гражданите е по-премислен. Той е озвучен изцяло от лидерката на движението Меглена Кунева. Слоганът "Да на нормалността" въпреки привидната си тъпотия цели нещо друго. Кунева се предлага като територия на консенсус, като политически омиротворител, като нещо странично от голямата предизобна баталия, която тресе отечеството. С подобен минорен глас и тон, тя вероятно можеше да има някакъв успех, ако не бяха лицата избрани за клипа - Даниел Вълчев, Прошко Прошков, Найден Зеленогорски. Общото между тях е, че това са партийни хамелеони, политически емигранти в името на кариера. Ако приемем, че те са лицето на нормалността в страната, то аз искам да си остана луд. Офертираната нормалност просто няма как да дойде с хора, които са били забъркани в повечето управления досега, но искат с един клип да измият ръцете си като Пилат. Телевизията е другото име на постоянната амнезия, но пък все още има хора, които помнят, знаят и мислят. Пред тях това послание ще мине трудно. Защото България е ненормална страна благодарение на пророците на новата нормалност.

На мен клипът на Кунева ми прилича на рекламна стратегия на дилър на дрога. Всеки дилър на дрога ще те убеждава, че ако опиташ стоката му няма да съжаляваш, само, че който един път се е откъснал от наркотиците, гледа да стои далече от дилърите на дрога.

Именно заради това нормалността е мисия невъзможна, изречена от Меглена Кунева. Посланието е добро, човекът е кофти.

5. Иван Костов - три стъпки към пропастта

Ако приемем, че има някаква мини-битка в маргиналното дясно, то от клиповете се вижда, че ДСБ е по-мощната партия, защото за разлика от СДС тя поне предлага някакви идеи, разкрива някаква своя визия, а не изтощено да коментира идеите на другите партии. Костов обаче е бледа сянка на самия себе си. В момента най-страшното е, че Командира, който беше опит за протовариант на Бойко Борисов, не излъчва сила, а страшна умора. ДСБ след политическите ветрове в последните 10 години е една миниатюрна партия на сектантска основа, която трябва да се бори и с това, че при всяко важно гласуване в парламента, тя подкрепяше ГЕРБ.

Днес Костов много говори срещу монополите, но те започнаха своят път нагоре именно при него. И заради това фигурата на Командира навява не увереност, а тъга. Преходът в България ще свърши в ментален смисъл, когато Костов остане вън от парламента. Той е символ на целия преход, а хората са склонни да мислят за прехода в черно-бяло. Ето защо този клип дори няма да го коментирам. Това е лебедова песен на един политик, който не разбра кога трябва да се оттегли.

6. БСП. Не всъщност - да си върнем БСП.

И сега трябва да кажа няколко думи за предизборния клип на БСП. Те ще бъдат пристрастни, но човек не може да избяга от себе си.

Аз за първи път от 2003 година наистина харесах клипа на Коалиция за България. Той не е помпозен, премерен е и лично мен ме разчувства. БСП помни много по-лоши попадения в своята история - зловещият клип с брадвата от 2009 година или позабравените щастливи предизборни клипове от 2005 година.

Сегашният наистина е добър. Но това е клип, който издава определена цел. БСП чрез него протяга ръка към много партии и хора за широко управление. Фактът, че клипът е така изчистен откъм някакво политическо послание, а са оставани само социалните неща ясно говори за това. Това е клип на партия, която се е примирила, че няма да прави свой собствен кабинет след изборите. Мен точно това ме влудява. Аз съм социалист, горд съм съм своята партия и сигурно нагло и егоистично искам тя да не бяга от себе си. Покажете им нашите идеи, ако другите не искат да ги осъществяват - ами майната им на другите. България се нуждае от много силна левица. Вярно е - последствията от ГЕРБ са като от атомна бомбардировка, но ако ще има управление, то трябва да е на ясна лява, ама наистина лява основа.

Всъщност моята критика към клипа е не визуална, а идеологическа. А пък господарите на телевизията твърдят, че идеологията изморявала отделния човек, така че повече няма да досаждам с нея.

Това бяха моите кратки видеобележки по предизборната кампания. И тук имаше лудост, страсти, актьори и мании. Както всеки път.

Телевизионните отражения на всички тези чувства понякога напомнят на сериал.

Но всъщност е малко по-различно.

Този тези отражения имат склонността да оживяват.

И тогава започва купона.