В края на
миналия месец на посещение в България официално дойдоха двама анимационни
герои. Или поне за мене са такива - икономистите Ричард Ран и Роналд Ът. Тези
две митични фигури (видях, че младото поколение нарича единият иронично Доналд
Дък) наистина приличат на нарисувани образи, защото в годините на проваления
преход имената им се размятяха като знак или за пътя към новото бъдеще по който
сме поели, или като доказателство за конспирацията срещу живота на всеки един
отделен българин. Нищо лично към двамата икономисти, но за тях наистина може да
бъде направен филм - единият прилича на класически професор-въздухар, който
отива на работа с два различни чорапа, а другият има злодейски вид с
характерната си превръзка на окото все едно е някакъв нов вид пазаран пират,
който оглежда световните борси и търси къде може да намери повече плячка.
Имената -
Ричард Ран и Доналд Ът в България са символични. Те отдавна означават нещо
много повече от фигурите на своите носители. "Ран-Ът" беше името на
митологичния план, който експертите изготвиха и чиято цел беше да трансформира
една планова икономика в пазарен механизъм. Но понеже икономиката е тъмно
изкуство, все едно изкарано от роман на Джордж Р.Р. Мартин, у повечето българи
остана усещането, че това е по-скоро конспиративна схема, нещо като пътеводен
указател как собствеността да отиде изцяло в частни ръце, а години по-късно
България да се превърне в опосканата страна, която е сега. Преди няколко години
ми се наложи да пътувам с влак из Северна България, където преходът е нанесъл
много по-тежки поражения и докато минавахме край някаква индустриална зона,
която приличаше на Сараево след бомбардировките, един старец с въздишка ми
каза: "Ето това е паметникът на Ран и Ът". Представа си нямам дали
човекът беше прав или не, както и дали вината е на двамата икономисти - у
хората вече се е насложило впечатлението, че някаква тъмна задкулисна, някаква
невидима ръка на грабежа, се е подиграла с техния собствен живот и го е лишила
от смисъл.
У нас почти
не могат да се намерят добри текстове за плана "Ран-Ът", с изключение
на една вдъхновена статия, както и хора, които наистина да познават какво
предписват двамата американци. Заради това четенето на техните идеи може да
предизвика носталгична усмивка на някои места. Например - когато те говорят за
приватизация постоянно повтарят, че целта на тази операция е да се подобри
ефективността и производителността. На Ран и Ът, кабинетни икономисти, едва ли
би им хрумнало, че може да се появи форма на приватизация, наречена поетично
"работническо-мениджърска", която ще позволи на олигархията с
хартийки да се сдобие със собственост, която да нареже на скрап и да изкара
бърза вампирска печалба. Ран и Ът са едни литературни наивници и романтици,
защото предписват възможност на работниците и колективите да участват в
собствеността на предприятията, нещо, което днес звучи като секс съвет на
Наталия Кобилкина към Асоциация на фригидните девойки. С други думи четейки
плана "Ран-Ът" виждаме, че американската кабинетна десница дори не е
можела да си представи какъв разгул могат да стигнат десните икономически
решения у нас. Защото това са десни решения, независимо, че са осъществени по
безкрайно калташки начин.
Изобщо не
искам да защитавам плана "Ран-Ът", дори напротив. Той е израз на
безвремието и безизходицата на онези времена, а не забелязвахме, че те са
такива заради безкрайния политически шум, който спука тъпанчетата на всички.
Предписаните идеи показват как България винаги търси отвън начин да се справи със
собствените си кризи, но в крайна сметка избира бездействието като единствена
форма на реакция, а следователно и катастрофата като неотменим ефект на всичко.
Катастрофата идва, защото страната ни демонстрира историческа неспособност за
правене на подходящ избор. Българските икономически решения по време на прехода
доведоха до абсолютния крах на социалната държава и до това българите да се
окажат просто свидетели на този срив, без да могат да го спрат по никакъв
начин. "Ран-Ът" - това е вечната надежда, че рецептите наготово ще ни
подействат като някакво чудо, че само с няколко прости стъпки ще се събудим в
различна реалност, щастливи и доволни от живота. В крайна сметка планът на
двамата американски икономисти стана нещо като некролог на надеждата, защото
дори в предписанията на едно такова зловещо четиво можем да видим едно
неслучило се романтично бъдеще.
Но всъщност
си говорихме за това, че Ран и Ът отново се появиха в България. Това е нередно
поведение на анимационни герои. те трябва да си стоят в телевизира или в
мислите, но тези решиха да постъпят по друг начин.
В България
анимационните герои решиха да защитят отново своето творение. Според тях
планът, който са представили на правителството на Андрей Луканов през 1990
година е бил добре обмислен, но не е предлагал универсални решения, защото
такива няма. Двамата, разбира се, избраха да се държат като коменданти на
концлагер, които твърдят, че изобщо не са подозирали до какви неща ще доведе
тяхното творение. И, да, истина е, че идеите им не бяха реализирани, но Ран и
Ът не са невинни. Те дадоха икономическо оправдание на тоталната кражба, научно
доказателство за разрушаването на социалните системи, политическа прошка за
всичко, което предстоеше тепърва да се случва. Заради това беше странно човек
да наблюдава техните думи.
Анимационните
герои са убедени, че не техните идеи, а "политическата токсичност на
българската обществена среда" е прецакала пътя към пазарна икономика на
страната и резултатът днес е този - най-бедната страна в ЕС. За какво ли обаче
им беше да идват дотук? За какво ли беше нужно да ги канят? Ран и Ът днес могат
да бъдат единствено рекламен плакат за безвремието. В името на обективността
трябва да кажем, че те едва ли са сътворили своят план със сатанински цели, но
днес просто не искат да признаят, че моделът, който предписаха може и да не е
бил подходящ за България. Няма нищо лошо в това да си десен икономист. Лошото
е, когато си десен икономист - талибан, готов да хвърли по-скоро една държава
във въздуха, отколкото да признае нищожността на предписаните рецепти. Ран и Ът
обаче бяха безсмислени тук, защото битката отдавна не е за това какво е можело
да се случи.
Истината е
друга. Още от времето на Иван Костов насам политическата битка в България
престана да бъде битка за визия на бъдещето. Битката беше само една - за това
кой да поеме вината за проваления преход. Всеки политически елит подсъзнателно
трябва да усеща, че този провал ще тежи с години на всички възможни български
поколения и докато не получи убедителен отговор ще е въпрос, който ще разкъсва
социалната тъкан и ще ражда двете страни на барикадата. Ако българската
политическа система не може да бъде разказана лесно в понятията
"ляво" и "дясно", това се дължи на факта, че нейният нов
вид е роден именно от разказа за този грандиозен провал и невъзможното
измъкване от блатото.
Протестната
2013 година може да бъде разбрана най-добре именно през тази призма, вън от
олигавените идеологически дъвки. Зимните бунтове бяха първото по рода си
желание за тотална ревизия на целия преход и за преобръщане на икономическия
модел, който се е самообявил за незаменим и непроменяем. Точно заради това
хората вървяха по улиците и викаха "Национализация" (дума, която би
докарала колективен инсулт на двойното тяло Ран-Ът). Летният протест беше
неистовият и артистичен опит на една част от най-големите виновници за провала
да стоварят всички възможно вини върху другата част и да излязат на новия
политически бряг невинни и неопетнени като твърдят, че техните идеи изобщо не
са били използвани правилно.
Провалът на
прехода възкреси и отровната атмосфера, защото в нещо, което напомня на книгата
"Убийство в Ориент-експрес" заподозрени са всички. Никой не иска да
си признае, че е бил заловен с окървавени ръце на местопрестъплението, но
неизбежната логика на конфронтацията неиминуемо ни води до мига, когато някой
трябва да отговаря за провалените животи на хората. Сблъсъкът от първите години
- "да запазим нещо от миналото" и "минало не не трябва, ще
строим наново", сега се е трансформирал до една -единствена фраза -
"онези идиоти отсреща прецакаха всичко".
Именно
провалът на прехода ражда меланхолията по миналото. Точно това не могат да
разберат презрителните десни интелектуалци, когато се опитват да игрят като
садо-мазо господарки с бича върху гърба на простия народ. В държава с ясно
формулирано бъдеще, било то приемливо или неприемливо, едва ли някой щеше да си
припомня с възишка мъгливото минало. Но миналото в България се превърна в
основен проблем и на фона на бедното настояще, то започна да изглежда като
някаква сънувана идилия, останала в различен ръкав на световното време.
Днес никой
не иска да признае провала. И заради това България се гърчи в своето настояще
като настъпана хлебарка в тъмна баня.
Преходът съвсем не осъществи своите цели
и заради това цялата политическа система е обречена на хронична нелегитимност.
А именно, защото провалът е така очевиден, а никой не иска да го посочи,
всякакви представи за света вън от нашите граници се сведоха до нула. България
съществува в своето катастрофично безвремие, където митологемите подмениха
идеите и заради това поторното прихождение на две от тях подейства не като
лекарство, а като рентгенова снимка. На никой не му харесва какво вижда на тази
снимка, но България вън от София се е превърнала в едно изтощено парче земя,
което оцелява ден за ден, наблюдава политиката по телевизията, нагъва с шепи
антидепресанти и не вижда друг смисъл за живот освен да седне пред Скайпа, за
да говори с далечните внучета, които дори още не са почнали правилно да
приказват на български.
Защото Ран
и Ът си отидоха, но ние оставаме тук в една необявена политическа война. И
лошото е, че това е сражение не за смисъл, а за списъкът от хора, които ще
седят на подсъдимата скамейка на историята. Тоест заредено е с гняв. А през
това време обикновените хора стържат със зъби, сънуват едно никога неслучило се
бъдеще, спомнят си за едно романтизирано минало и се чудят дали самите те не са
също анимационни герои.
No comments:
Post a Comment