Точно преди около година блянът на всички гербаджийски
кариеристи успя да се сбъдне отново, участниците в корпоративни схеми си
отдъхнаха, а мнозина политически анонимници видяха шанс да продължат да трупат
суджуците. Всичко това стана възможно, защото Бойко Борисов за трети път се
добра до премиерския пост и стана министър-председател. Една година е половин
мигване в исторически план, но в безвремието на българските реалности 365 дни
са достатъчни, за да ни се видят повече от вечност, по-дълги от мъчение,
по-противни от песен на Гери Никол. Защото още начинът по който бе конструиран
"Борисов-3", с отказ от десетки розови обещания, социални клетви и
сантиментална загриженост, ни показа, че ГЕРБ играят последен танц на сцената
на властта и заради това ще стискат с кървави пръсти всяка възможност да правят
пиар на началника си, да го титулуват като висш геополитически мъдрец, да го
превъзнасят като балкански лидер номер 1 и всякакви други дребни похвати за
промиване на зрителски мозъци. И днес, година по-късно, живеем в прелестните
последствия от това естетическо насилие. Замъглени от европредседателство и
медийни дроги, май не усетихме как страната не само не излиза от политическото
безвремие и мрачната стабилност, ами затъва в тях като митологичен герой в
блато. Контрастът между политическата лексика на адептите на Борисов и реалния
живот на хората става все по-огромен и тъжен и това предполага наличието на
големи бури в бъдещето, които повечето министри се правят, че не виждат. Но
така или иначе медийното простраство просто подгизна от оценки за изминалата
година. И няма смисъл да повтаряме очевидното. Заради това нека да изберем друг
подход - ще минем набързо през състава на Министерския съвет, за да видим кой
колко е допринесъл за стабилността и имиджа на Борисов и ще направим малко
хулигански обобщения за бъдещето на отделни министри, както и за това ще могат
ли да мръднат нагоре в еволюционната стълбица. Разбира се, нямаме нито време,
нито енергия да се занимаваме с всички, така че, ако пропуснем някой просто
бройте това за оценка.
Започваме с премиера Бойко Борисов. Човекът прекара цяла
година въобразявайки си, че е президент или поне не криейки амбицията си да е
такъв и злобата си, че друг стои на мечтаното място. Заради това дори и да
искате трудно ще откриете лидера на ГЕРБ във вътрешните теми. Душата през
цялата година го влечеше по световните стратегии, макар че повече от тях
гръмнаха като фишеци. Трябва да отчетем позитивното - отказът да изгони руски
дипломати беше вероятно най-правилното решение в цялата му кариера. С това той
на практика неутрализира изключително вредните и безпощни действия на
вицепремиерката и външен министър Екатерина Захариева, която твърде поставяме
сред двойкаджиите на правителството. Нейните нелепи опити да прави
туитър-дипломация и честите й реверанси пред истеричната реторика на нашите
съюзници можеха да забъркат България в редица от неприятни вътрешнополитически
и външнополитически събития. Прословутият договор с Македония няма да го пишем
като неин плюс, защото той е продукт на целенасочена работа на много
правителства подред, тоест тя няма монопол върху него.
Така стигаме и до другия очевиден двойкаджия на кабинета
- вицепремиера Валери Симеонов. Неговата едногодишна следа е белязана от
скандали и простотии. Още от началото на управлението, когато се изтърва, че
имал шегаджийски снимки от Бухенвалд до изръсените откровени обиди срещу руския
патриарх, Симеонов стана легенда със своя невъздържан език и странно поведение.
Той успя да се замеси и в рекламни акции на стената по границата, която пада
при първия дъжд и я увековечи с фразата "великата българска стена", в
дела срещу Елена Йончева. Коефицентът на полезно действие на Симеонов е равен
практически на нула. Плюс всичко това поведението му предизвика и сериозни
колизии в Обединените патриоти, така че потенциалът му на разрушител по никакъв
начин не е приключил. Чакаме с интерес по-нататъшните маймунджулъци на
двойкаджията.
На фона на Симеонов другият вицепремиер Красимир
Каракачанов изглежда направо като примерно пионерче. Човекът се отличи с идеята
за наборна служба, но като цяло няма присъствие в големи скандали и
противоречия, така че, ако го оценяваме може да му дадем малко по-висока оценка.
Просто заради примерното поведение.
Четвъртият вицепремиер Томислав Дончев е нещо като
титулувания фаворит на социологическите агенции и тихия душевен оргазъм на
евроатлантическите анализатори. Само че дейността му по никакъв начин не
покрива този медиен възторг. Дончев продължава да притежава таланта да приспи и
галопиращ кон със своите приказки, а резултатите от дейността му могат да бъдат
видени единствено с микроскоп. Ако това е европейският политик на ГЕРБ, то
значи ГЕРБ просто нямат бъдеще.
Вътрешният министър Валентин Радев и правосъдният
министър Цецка Цачева ще ги подведем под общ знаменател и ще ги причислим към
политическите феномени. Във всяка друга държава след толкова дръзко бягство на
затворници и двамата отдавна щяха да бъдат пенсионери и пратени в отдих. Но тук
е България и те си стоят по местата. Съзнавам, че това звучи като диагноза.
Финансовият министър Владислав Горанов успя през тази
година да получи ореола на управленец, който има повече власт отколкото личи на
пръв поглед. Но никога не бива да се забравя, че той е човекът произнесъл две
от най-безмилостните реплики по време на прехода: "справедливостта е
класово понятие" (разбирай, че бедните винаги мрънкат за справедливост) и
"не винаги е имало ток" (като констатация как ще отговори на хората,
които не могат да си плащат сметките). С други думи не знам дали да пишем
Горанов в списъка на "двойкаджиите" или по-скоро в списъка на
злодеите на кабинета.
Лиляна Павлова получава "среден" 3 за усилието
да бъде навсякъде и постоянно да говори на брюкселки с усърдието на млад зубър.
Това обаче не отменя нейните издънки покрай аферата в НДК, както и
притеснението ни, че юни наближава и министерското й кресло изстива, а не е
ясно какво бъдеще й предстои. Ново министерство ли ще й измислим или ще я
унижаваме да бъде обикновен депутат?
Теменужка Петкова също записваме сред феномените. Хвърли
оставка покрай аферата с ЧЕЗ, а след това я оттегли. Изобщо сделката на нейната
приятелка Гинка с ЧЕЗ ще остане в историята като неподражаем пример за наглост.
И Петкова няма оправдания. Покрай нея стана ясно, че в ГЕРБ има някакви
сблъсъци на енергийните лобита, но това тепърва ще предизвиква новини и ще
привлича вниманието на медиите.
Министърът на здравеопазването Кирил Ананиев също трябва
да отличим по някакъв начин. Въпреки, че дойде впоследствие той успя да забърка
кашата с мораториума върху новите лекарства и накара мнозинството в НС да се
държи като шизофреник в криза, така че му поставяме двойка и чакаме да видим
трагична ли ще е съдбата му.
За министъра на образованието Красимир Вълчев чувах само
хубави неща преди да стане министър. Илюзията за това обаче бързо се разсея.
Именно Вълчев позволи пренаписването на учебниците в патетичен идеологически
стил и дори и да не е искал записа името си в позорната част на историята.
Сред останалите министри можем да отличим героичните
усиля на Николина Ангелкова да обикаля из света и да си прави селфита със
звезди от всякакъв ранг. Доколко това е помогнало на политиката по туризъм
предстои да разберем. Но нейните селфита обогатиха светските новини и станаха
повод за яки вицове в социалните мрежи. Тоест можем да отличим пред стоя с
принос, но тепърва ще разсъждаваме положителен ли е той.
Останалите министри можем да забъркаме в един общ
коктейл. Всеки от тях направи своите грехове и компромиси и е сигурно че нито
един няма да остане в историята с нещо светло. Но не това е проблемът в едната
година на "Борисов-3". Проблемът е, че човек дори и да се напъва
много и да е изпълнен със светли чувства и оптимистична нагласа не може да види
нещо, което ще остави трайна следа там.
Това е безлично управление, което ще
бъде забравено.
No comments:
Post a Comment