Духовната съпротива на българите

Преди много години в книгата "Язък за боята" попаднах на уникален сръбски графит, който ме разсмя и натъжи едновременно. Той гласеше: "Кирилица из нот дед". На всеки 24 май се сещам за него, защото той като че ли най-добре описва кривулиците на националната ни съдба в последните години, конвулсиите на времето, които се опитват да ни затрупат като цунами дошло от нищото. Именно покрай празника на словото, а това е най-чистия празник на духа, на онази сила, която никога не допусна пламъкът на българската душа да угасне в мрака, можем да си дадем сметката, че ако днес сме болни като общество и страдаме жестоко от безпътица, една от основните причини за това е липсата на авторитети. Всички сме чували тъжната и настръхваща история как при втората национална катастрофа след поражението в Първата световна война хората по естествен начин се събират пред къщата на Вазов. Във времената на криза, на върховно мъчение, всички търсят не политическата власт, а духовната. Вазов е изразител на българската душевност, хората са го припознали като свой литературен патриарх. Това е титла, която не се купува, а се заслужава. 

Днес времената са аналогични. 

Но Вазов го няма. 

Във времената на духовна стагнация големите авторитети на обществото или отсъстват или са потънали в своите лични трагедии без да намират път към трагедията на хората. И това е големият въпрос, който мъчи всяко съзнание - къде е интелигенцията, защо тя се стопи в мъглата и остави народът без утешаващото лекарство на надеждата. Това е хапчето, което само тя може да даде.

От години обаче интелигенцията у нас е в будна кома. Трябва да го признаем и преглътнем, ако искаме да диагностицираме правилно духовният проблем на нацията. Старите майстори, живите класици се оттеглиха в непожелана вътрешна емиграци, омерзени от възхода на интелектуални микрооганизми и системни изнасилвачи на език, литература, култура и история. Повечето от тях се появяват от време на време колкото да ни напомнят за едни предишни времена, когато думата на интелектуалците тежеше, а думите им отекваха сериозно, но всичко потъва удавено в мътилката на безвремието. Част от тези, които смятахме за икони се оказаха твърде небожествени. Например Стефан Цанев. На стари години той потъна в безкрайно мрънкане и въздишки, опита се да пренапише своя собствен живот, да се откаже от част от старите си стихотворения и така унищожи себе си като стълб на културата. Неговите "Български хроники", особено в последната си част са триумф на реваншизма, опит за комерсиално съчиняване на някаква нова, несъществуваща история, която да го узакони като единствен съдник на времето. Това е стар и много посредствен номер. Всъщност Стефан Цанев се обърна към историята, защото не му останаха никакви връзки с хората. Убеден съм, че той загуби ориентири, глътна вода в упоителната отрова на прехода и не му остана какво повече за съвремието да разказва. Майсторът на острополитическата пиеса, дори и прикрита като историческа драма, изведнъж се оказа самотник, който дори не знае накъде са бреговете, населени с хора. Заради това избра да пише хроники на миналото с надеждата да открие нови читатели. И ги откри наистина. Но плати за това с душата си, с авторитета си. Комунистът преди и антикомунистът днес в неговата фигура стряскат и ужасяват едновременно. Това е разполовен живот. Дори и Цанев обаче в последните си изяви започна да хлипа за изчезналата в минало държава или поне за нормалните неща в нея. Вече е късно. Подпалвачите на миналото нямат правото да леят сълзи. Реваншистите на свободна практика са обречени не точно на забвение, но на презрение, защото ги нямаше като авторитите в най-кризисните мигове на държавата. И обръщаме внимание на Цанев, защото той е метафоричен за състоянието на старата, тоест качествената интелигенция. Тя просто не можа да се впише в новите дни. Подозирам, че една част от нея умишлено се оттегли встрани като тих бунт срещу ужаса, като негласен протест срещу подмените. Но в голямата какафония на безвремието гласовете им просто не се чуха. Убеден съм, че един ден ще намерим отново част от тях. Ние се нуждаем от словото им и то по естествен начин ще се върне и едва тогава ще можем да открием и оценим тяхната трагедия. Но дотогава ще трябва да търпим всички бездария на света, които получиха шанса да бъдат медийните герои на новите времена. И повечето от тях, особено писателите се оказаха лесна мишена за грантовите изкушения. Не трябваше да им хвърлят много пари, за да ги купят. Душите им се продаваха на безценица. В резултат на това не само интелигенцията - България заживя в разполовен свят. Няма никаква нормална връзка между литературата преди и литературата днес. Това е все едно да оставиш един пациент на операционната маса незашит и с отворен стомах. С миналото с наслаждение оставихме имената на великани, защото днешните джуджета нямаше как да изпъкнат на техен фон. И резултатът е потресаващ. И до днес медиите ни тикат в лицата като модерна икона Георги Господинов. Той има писателска техника, но честно казано книгите му са удивително скучни, защото не са автентични. Господинов е престорен и грантов. Той е 95 процента реклама и само 5 процента талант. Заради това цялата градска снобария, ако иска до утре може да повтаря, че чете книгите му, но насаме, убеден съм, тайно се каят, че не са минали отвъд 42 страница. Тържеството на снобарията, културата разбирана в каноните на "Америка за България" като торнадо изпепели духовните стойности на народа и именно на това голо поле, напомнящо на постапокалиптичен ядрен пейзаж се появиха духовни мутанти като Криско, Слави и сие. Природата не търпи вакуум. Там, където няма високи стойности се появява авторитаризма на лилипутите. Не тези, които са ниски по ръст, а които са бедни и ниски на дух. Там, където няма идеали те са заместени от гюбеци. Където отсъства духовни визия идва щракането със пръсти. Където няма хоризонт към бъдещето има търкане на талончета. Където няма истински великани се появяват джендърите и настояват да бъдат уважавани само, защото носят рокли. 

Духовното опустошение става най-ясно покрай всеки 24 май, когато с болка повтаряме старите стихове и се опитваме да се самохипнотизираме, че виждаме нещо като път в това безкрайно блато. Вижте колко пророчески и мъдро го е казал Стоян Михайловски - "Напред, народността не пада, там гдено знанието живей". Знанието като основа на народносттта. А под знание той има предвид ясното усещане за род, народ, ценности и смисъл. На Михайловски му е било лесно. Неговият живот в едната си част минава под знака на съпротивата срещу личния режим на Фердинанд. Той не е от хората, които се предават, впряга изящното си слово в битката на своята душа и обезсмъртява името си. В края на живота си Михайловски става фашист, но днес можем да видим в това негово мазохистично увлечение и неговата трагедия. Според мен при него фашизмът е израз на върховно отчаяние. Защото той така и не открива идеалите си претворени в реалността.

Това е съдбата на големите творци - лесно е да ги съдим днес, но сме слепи за мъглата по техния път, за завоите на тяхното отчаяние и страдание. Но откровението за знанието като основа за народността може днес да ни послужи за ориентир и да ни помогне да открием всички онези, които искат да екзекутират това знанание. Като мътен поток българският народ трябва да се справя с всякакви пренаписвачи на историята, всякакви емилджасимовци, които са програмирани и пратени да се гаврят с духовността и идеалите на народа. Не е конспирация, но наистина има сили, които искат всички да заприличаме на биомаса, хора без стойности, национално самочувствие, идеали и без пол дори. Аморфна маса от консуматори. Безгласни клакьори на статуквото. Това е насилие над идеалите, над ценностите, дори и над езика, защото днес мътилката на времето се разпростира дори и натам. Единственият начин да се противопоставим на този хаос е спешно да почнем да си даваме сметка за паяжината, която плетат около нас и за ориентирането ни в света наоколо. Българското общество е потопено в някаква каша от неравенство, олигархия, бедност, но е достатъчно да сме запазили поне малко светлинка от цялата духовност в нашата история и ще видите, че битката за по-добро бъдеще е възможна. В крайна сметка историята винаги дава отговор къде са изчезнали и защо са се скрили отчаяните. Но на първо място тя записва имената на онези, които се съпротивляват. Съпротивлявай се и влез в историята. 

Съпротивлявай се и бъди духовен. 

Съпротивлявай се и бъди българин. 

Толкова е простичко.