Българската политика много често прилича на остросюжетен
трилър. Човек тъкмо реши да се разсее и да поразсъждава върху клиповете на Гери
Никол и Сузанита и тя (политиката) го изненадва с внезапен обрат, остър ритник
в бъбреците и нова порция жълти подробности, които ти събират очите в една
точка. Точно такъв сюжет е темата за евентуална нова президентска партия. Това
е стар капан, древен като прехода и отвратителен точно като него. Все едно
човек гледа непозната серия от "Индиана Джоунс", който се е загубил в
стара джунгла, където дебнат бандити и чудовища. Нито една президентска
администрация досега не успя да се опази девствена по темата, а дори и Румен Радев
нагази в блатото като отговори уклончиво на въпрос на студентка за евентуална
такава партия, вместо веднага да отрече, че не му е работа да се занимава с
партийно строителство. В момента в който темата излезе на бял свят веднага се
случиха две неща - очите на ГЕРБ хищно светнаха, а веждите на БСП ядосано се
свъсиха. Темата за президентски проект е достатъчно мъглива и отложена във
времето, за да върши днес конкретна полза на хората на Бойко Борисов. Точно
заради това тя веднага бе вкарана в медийна употреба. Единствено Антон Тодоров
не усети политическия завой и продължи като мохикан да говори, че Радев имал
партия и това е БСП. Сигурно ще му се карат сериозно, а може и да не го
информират предварително къде ще бъде арестуван следващия кмет от опозицията.
Той губи.
ГЕРБ може би най-накрая разбраха, че директната атака
срещу Радев не им носи никакви ползи. Вероятно насинените очи и его на Цветан
Цветанов след последния КСНС са безсмъртния знак за това. Директната атака
срещу президента му носи точки и рейтинг, както и обществени аплодисменти. За
първи път в своята история срещу Бойко Борисов застава противник, който не може
да бъде победен с груба сила и първични страсти. Вероятно заради това част от
гербаджиите видяха възможност в усилването на темата за президентски проект да
ударят Радев в гръб като настроят БСП срещу него. В левицата са особено
чувствителни на тема президентски проекти, защото точно един такъв откъсна живо
месо от нея през 2014 година и раздроби допълнително влиянието й в кризисен момент.
Социалистите са доказали, че могат да прощават много неща, но не търпят
политическото ренегатство и го наказват жестоко и безпощадно. Тепърва предстои
да видим дали ГЕРБ ще разберат какво оръжие е попаднало в ръцете им, но
получават шанс за първата си интелигентна атака в своята история. Разбира се,
по-вероятно е да се провалят.
Интересна и реакцията на левицата. От нея засега на
най-високо ниво има само мълчание. Това не е добър знак. Левицата мълчи в
ситуация на предстояща криза, защото има опит с такива процеси и е наясно, че
подобна политическа операция е възможна. Според много хора отношенията между
Нинова и Радев сега са в разцвет, но твърде много ще злоупотребят с истината
всички онези, които ще кажат, че президента действа като сляпо оръжие на БСП.
Всъщност, когато през 2016 година левицата номинира Радев това беше ножът с две
остриета, който тя пусна на вота. От една страна се търсеше надпартиен човек с
неопетнена биография, от друга всички знаем, че политическата девственост рано
или късно приключва и тогава вече можем да съдим за качествата на един човек.
До този момент Радев не показва самозабравяне или свръхего и грамотно върши
това, което се очаква от него. И всъщност фактът, че не оспори твърдението за
президентска партия е първата му лека грешка в битката с ГЕРБ. А е лека, защото
автентичната му фраза само с много пресилване може да бъде четена като партийна
заявка. Тя по-скоро беше знак за разбиране на социалното недоволство на хората,
които не се чувстват представени. И това е автентичен процес, който може да
удари управляващи и опозиция едновременно. Подобна опасност кара всички да
ходят настръхнали и единствено президента има имунитет срещу това, защото той
дойде като продукт именно на подобно недоволство. Ето защо Радев има комфорта
да казва нещата пряко и авторитетът му да не страда.
Но това е довреме. Всъщност досега всички президенти са
се давили именно, когато са си въобразили, че са инженери на политическите
процеси. И заради това темата за нова партия около "Дондуков" 2 може
да бъде използвана и срещу самия президент. Това е разстановката на силите,
която трябва да проследим, ако искаме да се ориентираме в предстоящите процеси.
И точно тук е необходимо да направим кратка историческа
ретроспекция (да, знам, това е като спанака, безвкусно и гадно, но пък полезно
за тялото, в случая за мозъка и паметта), за да видим как всичките ни
президенти досега се забъркваха в доволно на брой количество неприятности,
когато се заплитаха в партийни въпроси. Жельо Желев, първият демократично избран
държавен глава, доколкото може е да е демократичен един избор белязан с
истерия, седесарски циркове и всякакви щуротии, беше нещо като интелектуалната
икона на нововъзникващата десница. От първите ми детски политически спомени е
как заплюнчен и брадат седесар по телевизията обясняваше, че
"Фашизмът" е библията на българската съпротива, а Желев се нарежда до
Вацлав Хавел и сие в дисидентския олтар на съпротивата. Още на първата година
от мандата си обаче държавният глава остро разкритикува кабинета на Филип Димитров
и обогати бг-фолклора с фразата "боянски ливади". Само за 24 часа
сините муджехидини се започнаха да леят киселинни слюнки срещу своята икона, а
тълпи от бесни талибани горяха "Фашизмът" по улиците. В един момент
Желев се оказа президент сам за себе си. Без партия, без реална подкрепа и то в
едно фанатично разделено общество. Краят му дойде през 1996 година, когато го
подхлъзнаха да участва в предварителни избори срещу никому неизвестния Петър
Стоянов. "Интелектуалният колос" загуби срещу бракоразводния адвокат
и отпадна тъжно и меланхолично от политиката.
На "Дондуков" 2 с гръм и трясък и под съпровода
на гневни тълпи, които вдигаха юмруци в софийския въздух дойде именно Петър
Стоянов. Той беше изчислен да е максимално удобен на тогавашния син лидер Иван
Костов - фабрика за празни приказки, но без реален политически опит и
биография. Въпреки това обаче атмосферата в президентството очевидно подейства
като опиум на Стоянов. Към края на мандата си, съвпадащ с края на илюзията, че
СДС може да управлява добре, той се появи на конференция на СДС, за да призове
"Иване, кажи си". Тоест - Костов да каже за корупцията в
управлението. Костов обаче не прие неговата марионетка да му дава акъл и
настъпи ледников период в отношенията между президента и партията му. Стоянов,
оставен да се дави, а по същество човек без никакво политическо съдържание и
смисъл, тръгна да прави реверански на нововъзникналата партия НДСВ, обяви, че
СДС са били като "разбити авари" и напълно изгори мостовете си за нов
мандат. СДС го издигна без ентусиазъм, НДСВ го подкрепиха дежурно и за ужас на
влюбената до уши социология и сини шамани, Стоянов изгуби изборите
мелодраматично. После се опита да се реанимира като лидер на СДС, но този
период ще бъде запомнен по-скоро като някакъв последен политически махмурлук на
партията. Така Стоянов по най-трудния и болезнен начин разбра, че хората не
обичат президентите в пенсия да им се мотаят в краката под формата на партийни
лидери.
В президентството междувременно беше започнала декадата
на Георги Първанов. Първанов ще остане в историята като най-хитрия президент
досега. Той внимателно бе следил грешките на предшествениците си и очевидно
някъде на тайно си бе водил бележки. Първият му мандат мина в розови облаци и
възторзи. През 2006 година БСП го издигна за нов мандат без никакви колебания,
макар че тогава самият кандидат реши да се запише като "независим",
защото "нали разбирате не е удобно действащ държавен глава да излиза като
партиен участник в изборите". По време на втория мандат, когато реално повярва,
че е недосегаем през ноември 2010 година инициира "гражданското
сдружение" АБВ. Убеден съм, че той реално тогава не го виждаше като
партия. Плановете му бяха други - Първанов сънуваше АБВ като някаква поетична
сплав между леви и десни експерти, които ще освободят политиката от
конфронтанционните идеи, а той ще се рее над политиката като божество над
облаците. Този модел бачка в Библията, в България - не. Само че този опит така
и не беше простен в БСП. Той натрупа солидно количество недоверие в партията по
отношение на техния избраник. Така след като се махна от "Дондуков"
2, а после с мъка разбра, че бившите му съпартийци няма да го молят със сълзи и
на колене да се върне и да стане лидер, Първанов създаде през 2014 година АБВ
като партия. С малко помощ от верен приятел нововъзникналата формация влезе в
парламента, за да може моментално да стане коалиционен партньор на ГЕРБ и да
изкара в такова безвремие близо 3 години, преди пак да потъне в блатото на
извънпарламентарните формации с неясен електорат и още по-съмнителна
популярност.
Стигаме до най-култовия образ в класацията - Росен
Плевнелиев, който през целия си мандат не успя да осъзнае къде се намира и
изкара пет години в безвремие, изтъкано от гафове, глупости, клоунада и опити
да мине за силен и принципен лидер. Но някъде през 2013 година, когато започна
карнавалът на умните и красиви неговият кръг от съветници също му внуши, че той
е фактор сам по себе си, незаобиколим и мощен и заради това трябва да гали по
гръбчето градските сноби, че на техните черепи току-виж си създал партия. Това
подписа смъртната политическа присъда на Плевнелиев, защото дори партията,
която го издигна в един момент почна да се отнася със съмнение към него и го
изостави самотен и раздвоен в мрака. Днес Плевнелиев освен като редовен гост в
жълтите предавания и специалист по всичко е известен основно с това, че направи
бебе на Деси Банова, нещо за което го поздравяваме, но го съветваме да се
насочи в тази област, защото очевидно го бива в нея.
Като теглим чертата виждаме безславния резултат - всички
президенти бяха анхилирани от политиката все едно ръката на отмъстителен бог ги
е местила по шахматната дъска с цел да им прецака напълно биографиите. Което
донякъде е нормално - президентската институция у нас е замислена особено поетично,
тя е острополитическа, но същевременно надпартийна, предвидена е като коректив
и обединител едновременно. Тоест съвсем естествено поражда шизофрения в
несвикналия ум, води до рязко раздвояване, а това винаги струва скъпо.
На този фон Румен Радев има уникалния шанс да не повтаря
грешките на своите предшественици. Всеки държавен глава има право на свои
собствени грешки, тоест много ще е тъпо да се дави във водата, където преди са
се давили всички други.
Мисля си, че Радев наистина ще бъде изненадата в това
отношение.
No comments:
Post a Comment