Аркадий Бабченко и месомелачката Украйна

Написах този текст преди да се разбере, че цялата работа с Бабченко е инсценировка. Пълна медийна шашма. Някакъв оруелиански кошмар по украински. Но не искам да го трия. Дори напротив  - в светлината на новите събития текстът става още по метафоричен и разкрива колко изкривена е описаната страна и колко нелепи са някои хора...

През 2013 година, когато за първи път се заинтересувах от политическия живот на Украйна покрай Майдана и всички съпровождащи го гадости,  открих за себе си един великолепен журналист. Името му беше Олес Бузина. Човек с невероятен талант, оригинален, нестандартен и смел. Всички тези качества взети заедно моментално го направиха абсолютно неудобен за новата власт в Киев. Бузина не се боеше да бъде скандален и никога не измени на себе си, на своята гледна точка на света. Тя не беше на проруски човек, а на човек независим, свободен и качествен.

Във времената, когато цялата му държава изпадна в колективна шизофрения, Бузина остана на страната на здравия разум, което се оказа самоубийствено дисиденство за новите времена на Украйна. На 16 април 2015 година го разстреляха пред дома му в Киев.  Ден преди убийството отвратителния сайт „Миротворец“ официално публикува адреса на журналиста.

Смъртта му предизвика сатанинска радост в някои среди. Една украинска маниачка на име Ирина Фарион, бивша депутатка изсъска радостно в социалните мрежи: „Най-накрая убиха дегенерата Бузина“.  Само преди около година пък „великият хуманист“, „гениалната“ нобелова лауреатка Светлана Алексеевич в интервю обяви дословно, че „разбира убийците на Бузина“.  Навремето като откровение прочетох книгата й „Цинковите момчета“, но откакто видях това нейно мнение не съм в състояние да отворя неин текст. Един гениален журналист Андрей Бабицки нарече нейното състояние: „чистосърдечен канибализъм“.
На 9 май тази година майката на Бузина излезе на шествието „Безсмъртен полк“ в Киев. Да, такова имаше въпреки опасността за участниците в него. Украинските медии като хищници веднага се нахвърлиха срещу нея, че носела портрет на „руски пропагандист“. Всъщност жената имаше друго предвид – че синът й стана жертва на същата тъмна сила срещу която воюваха тези, които днес виждаме само на портрети. Но това в Украйна отдавна не е журналистика, а медийно мародерство.

Малко след Бузина  бяха убити още двама журналисти – Сергей Сухобок и Олга Мороз. Не си спомням в България тогава някой да се трогна от това.

Разказвам тази история във връзка с убийството на Аркадий Бабченко пак в Киев. Днес обаче ситуацията е друга – за Бабченко ще се леят сълзи, въздишки и вопли. Което е съвсем нормално. Ненормалното е обратното – да натикваш смъртта на едни в забравата, а за други да стенеш във върховен екстаз на трагедията. Защото по същество това е продължение на цинизма – значи Бузина е дегенерат, а Бабченко – светец. Отказвам и никога няма да приема подобен двоен стандарт.
Украйна всъщност е една от най-опасните страни да бъдеш журналист. Всички статистики го показват. Докато пиша това например в Киев кореспондентът на РИА Новости Кирило Вишински е обвинен в държавна измяна. Цялата власт бе хвърлена срещу един репортер, но за това също всички си затваряме очите.

Тялото на Бабченко още не бе изстинало, но украинските спецслужби вече знаеха, че извършителят е Путин и неговия режим. Това е гавра със самия журналист, защото погребва идеята да научим истината за неговата смърт. Ако някой смята, че толкова бързо може да се стигне до истината значи просто е прекалил с вълшебните приказки като млад. А и се получава нещо като самозатворена реалност. Убиха Бузина и Порошенко намекна, че това е дело на спецслужбите на Русия, за да дестабилизират страната. Убиха Бабченко и пак Русия е виновна за всичко. Лесните обяснения винаги плашат, защото опита говори, че с тях се прикрива истината.

Разбира се, самият Бабченко щеше да се изкефи, че смъртта му се превръща в политически пърформанс. Признавам си - не споделям неговите идеи, но го четях. Никога няма да забравя неговата статия, преведена е и на български, как ще влезе в Москва като част от натовска колона танкове "Абрамс" и как ще профилактира своите сънародници, за да ги чисти от идеологическата отрова.  В този текст има изречения, които човек трудно може да забрави:  Като изпуша цигарата, все така мълчаливо ще хвърля фаса, ще се гмурна в люка и след миг ще изляза в ръка със стар американски кожен колан със звездички върху токата. Ще кажа: „Е, хайде. Строй се в колона по двама!”

След това фантазията се доразвива, но не съм способен да я разкажа докрай. Очевидно американо-бабченската окупация на Москва ще е свързана с голям бой. Знам само, че резултатът от нея щял да бъде не една Русия, а „десет шибани княжества“. Тази статия разкрива Бабченко в пълния му блясък – човек изпълнен с толкова омраза към своята държава, че това неволно стресира. Но, разбира се, свещено право на всеки е да има своите убеждения и с тях може да се спори, но не и да се стреля.
Трагедията на Бабченко е в това, че абсолютно негонен реши да отиде в Киев, без да съобрази колко е опасно там. Но пак ще ви повторя - за него политическата пушилка днес щеше да е вид утешение. Дори повод да си отвори една бира. Достатъчно съм го чел, за да знам.
Лека му пръст!