Всяка година на 6 май телевизионните зрители в България
са принудени да изпадат в медийна шизофрения, която трае достатъчно дълго, за
да може човек да се зачуди дали случайно не са му необходими хапчета и
специализирана помощ. От всеки екран се леят дитирамби за воинската доблест,
смелост и сила на Българската армия докато тече традиционния парад, а цялото
това шоу приключва за двайсетина минути. Минават няколко роти със стройни и
бодри войници, прелитат двата хеликоптера и двата самолета, минават 5-6 камиона
и от шествието остава само спомен. Тъжно е, но днес военните паради са по-скоро
карнавал на меланхолията и тъгата отколкото шоу, което надъхва патриотично и
жертвоготовно. На 29 година от прехода Българската армия изглежда дребна и
незначителна. Което, разбира се, не е обида към нито един от служещите в нея.
Точно обратното - поклон на всички, които се раздават, за да може всяка година
парад да има, които влагат енергия, идеи и душа в своята работа, за да има кой
да носи гордо знамената и да доказва, че светлинка в тунела все пак има. Но
контраста между патетичните прилагателни и реалното състояние на армията
наистина може да подлуди човек. Армията ни живее в славата си история, а
коментаторите постоянно я напомня и в удивително сивото настояще, където не е
ясно дали двата самолета ще излетят изобщо. И всичко свършва бързо и
безрадостно. Може би заради това три-четвърти от България на всеки 9 май
сутринта пуска руската телевизия, за да попива жадно картините от руския военен
парад. Вероятно доста от хората биха попивали и шествие на американска военна
техника. Просто това да видиш реална и боеспособна армия наистина може да те
изпълни с радост, а не с тихо отчаяние от живота, когато видиш реалното
положение на нашата войска.
Дайте да не се лъжем, вероятно дори и в дните ни на
труимф, слава и почести армията едва ли е живеела в лукс и качество. Едва ли в
друга държава във върховния химн на воинска слава се пее нещо подобно:
"Велик е нашият войник/, измокрен, гладен изморен....". Представяте
ли си Великобритания да се гордее с гладните войници? Или американската армия с
измокрените си бойци? Само при нас обаче това е рецептата за чудо - българският
войник е измокрен и гладен, ама побеждава и печели битки, и никога не губи
знаме. Ако човек пък проследи новата история ще види, че най-големите
корупционни скандали абсолютно винаги са били около поръчките за ново оръжие на
армията. И тук не визираме виденията на Антон Тодоров, това са реалните факти.
Тоест в легендата за смелостта и силата винаги има доза болезнен реализъм,
който като го разровим мирише и горчи като отрова.
Тази година организаторите бяха решили да разнообразят
парада и с присъствието на македонска рота. Много хора ръкопляскаха на идеята,
ама така и не решихме големият въпрос - армията ни с българско или македонско
темпо вървеше? Навремето си спомням, че в жест на благотворителност България
през 1999 година дари 150 танка на македонската армия. По-късно тези танкове
станаха обект на спор - подобрили ли са състоянието на македонската отбрана или
не. Някои заподозряха и нашата съседка, че е побързала да препродаде част от
техниката. Но това вече е тема, която едва ли интересува някого, че ако тръгнем
да задълбаваме в нея ще ни обвинят, че саботираме договорът за междусъседски
отношения. Не знам кой беше решил, че това е добра идея. Ако македонците имат
сходна душевност и те с мъка биха наблюдавали полетът на двата ни хеликоптера.
Които между другото напоследък армията предоставя не за бойни действия, учения
и спасителни операции, а за отбелязване на годишните на футболни клубове. Ето
ви една перспективна бизнес-идея - нека всяка бойна машина да бачка и на
частно, че да може да се самоиздържа. Въпрос на време е да пуснем танковете да
озвучават сватби и да се грижат за пиротехниката. Самолетите могат да послушат
за скоростни екскурзии из страната. Пуснете ракетно-зенитните комплекси за
свободен достъп с възможност за селфита и само гледайте как интересът към
военното дело на младежта рязко ще се покачи.
"Нехайното отношение към армията подкопава
държавността", заяви пред българите и македонците президентът Румен Радев.
И тук той е напълно прав, но на подсъдимата скамейка по нехайност трябва да
седнат съставите на доста правителства. Защото трупана с години тя днес ни се
връща под формата на тъжни паради и опити за имитация на приповдигнат дух.
Президентът похвали храбростта и храбрите и общо взето това е максималният
оптимизъм на реалиста. Днес не можем да разчитаме на модерна техника, но добре,
че старият храбър дух не се купува, а още съществува в свободен вид. Това е
надеждата на всички, които се събират на улиците навръх Гергьовден. Вероятно
отдавна са се отказали да гледат технически постижения, но се опитват да
разпознаят в маршируващите онзи блясък на храбрия дух на който дължим България.
И тази надежда никак не е малка...
На фона на "грандиозния" парад по жълтите
павета в темата за отбраната най-неочаквано се включи и аптекарят Веселин
Марешки. Няколко дни преди военното шествие от далечен Париж той обяви, че
България трябва да направи референдум за излизане от НАТО. Признавам си -
изкефих се на ефекта, който тези думи имаха на дежурните по пост, любов и
милувки евроатлантици. Като бликнаха едни морални есета, като се заредиха едни
клетви за вярност, като текна една сочна защита на евроатлантическите ценности,
човек просто чете и бърше очите, където напират сълзи. Марешки веднага бе
зачислен към невидимите батальони на Путин, към петата колона на руските
интереси у нас и редица други хибридни гадости и подлости на които са способни
десните доносници в страната. Всъщност развиването на тази идея е опасно, но не
по начина по който си мислят евроатлантиците-талибани. Самият факт, че Марешки
тръгва в тази посока показва, че в България има неоползотворено политическо
поле, което се разширява и скоро ще почне политическа битка за него. И
аптекарят се опитва да го превземе с изненадващ щурм и атака от нищото. Но
натрупването на критична маса от избиратели, които искат или поне се вълнуват
от темата "излизане от НАТО" предващава бури на хоризонта на евроатлантическите
ценности и грантовите мучения. А съвсем отделна тема е, че Марешки няма нито
моралното, нито политическото право да се извърта по този начин. Защото
програмата на партията му е пълна с евроатлантически възторзи. Нещо повече -
неговата парламентарна група досега нито веднъж, ама нито веднъж не е изразила
поне елементарно несъгласие с геостратегическата линия на страната. Самият
аптекарски бос също не се е проявявал дори и за миг от лагера на
геополитическите бунтовници. Тоест такива внезапни превъплащения крият нещо
цинично, скрито, използваческо и интригантско. Да не говорим за това, че е от
изключителна важност кой е носителят на една идея. Понякога съвсем целенасочено
се избира карикатурен носител, за да може идеята да бъде дискредитирана,
омаскарана и прибрана веднъж завинаги в гардероба. Заради това всякакви
политически импровизации трябва да бъдат приемани с недоверие и подозрение.
Никога не се знае какво точно ги е вдъхновило, амбицирало и мотивирало. И
понеже видях, че доста хора изведнъж почват да гледат с трепет към Марешки и да
виждат в него някакъв смел пророк на бъдещето, трябва да им посоча очевидното.
Това е същия човек, който твърдеше, че ще е опозиция на Борисов, а днес
подкрепя управлението най-нагло и безсрамно. Тоест - да инвестирате доверие там
е все едно да дадете парите си във финансова пирамида.
Но Марешки направи нещо полезно - постави темата
"НАТО" на масата за ужас на десните анализатори, които от 2003 година
насам се стараят тя изобщо да не става обект на дебати, качествени анализи или
критични прочити. Не напразно България се присъедини към Алианса без
референдум, нещо, което завинаги ще остане да гнои в тази тема и да ни
настройва подозрително към всички сърцати бардове на един военен блок. Няма да
се опитвам да насочвам никого в определена посока. Но самият факт, че темата се
дискутира е полезен. А тези, които се страхуват - тях по истерията ще ги
познаете. И това е моят съвет - нека бардовете на статуквото да намелят
децибелите, че вдигането на шум рядко е признак на смелост. В повечето случаи е
симптом за обратното.
Навремето като черен виц се разказваше, че всеки съюз към
който се присъедини България се разпада. Заради това гледам с интерес към НАТО.
Вицовете просто обичат да се сбъдват в реалността.
No comments:
Post a Comment