Размисли от плажа

3. Безнадежността на еволюцията

Докато лежах на лазурно синята си хавлия и гледах как вълните на морето край Китен палаво се разбиват в пясъка, докато слънцето напичаше така жарко и изтощително, като последен знак на почит към отиващия си август, докато бреговете в далечината приличаха на мираж, докато някакви странни птици – не чайки или гларуси – прелитаха в далечното небе, аз отново усетих възраждането на философа в себе си. Честно – мислех си, че той си е отишъл изтощен от политически страсти, управленски недоразумения и халюцигенни правителства, но ето, че той просто се е бил скрил някъде в мен и е чакал отново вълните, слънцето(вероятно и голите рускини, които уви! този път ясно блестяха със своето отсъствие), за да излезе отново на белия свят и да заяви своето завръщане в света.

За да разберете новата ми теория обаче ще трябва да ви опиша и нейния контекст. Как се отзовах в Китен и какво по дяволите съм търсил на морският бряг? При българите пътуването до морето е нещо като социално поклонение. Отдаване на почит на презреният от капитализма Бог на ваканциите. Морето се е превърнало в символ на утопичната отпуска. А всички знаем, че отпуската е нож метнат срещу самото сърце на индустриалния капитализъм и е възможно най-близкия знак за това, че идеалният свят е възможен и, че в него никой не работи.

Моретата са нашият порив по сладкият живот.

Добре съзнавам, че това със сладостта е постмодерна заигравка, защото знаем, че морските труженици не възприемат вълните като ваканция, а като поминък. Но вън от тях, за всички нас стремежът към моретата, освен стремеж към утопичните места, където жените се събличат и презират дрехите е и нашият начин да потърсим различен живот.

И така – до Китен се стига сред серия от саморазтърсващи пътувания, защото всеки, който е обикалял България ще ви обясни две неща – а)България е неземно красива държава и б) през България се пътува много трудно.

Влаковете, автобусите, колите могат да ви разкрият една държава без магистрали, с полицаи, изпитващи класически монетарни страсти, пътища като фантазията на писател на ужасите и много други политически, обществени и социални бедствия. Това само потвърждава моята теза, че пътуването до морето е пилигримско пътуване и който не е съгласен с нея е гаден опортюнист, но с това му качество ще се занимава единствено Аллах, а аз ще го подмина с достойно мълчание и научна скромност.

След като се отзовеш в Бургас, трябва да се сблъскаш с развихрената конкуренция на собствениците на маршрутки, които теглят клиентите си за ръка към возилата си, като пътьом ти обещават да стигнат от Бургас до избраната дестинация за толкова кратко време, че неволно пътникът се замисля да не би Айнщайн да се окаже твърде неправ в твърдението си, че скоростта на светлината е невъзможно да бъде надмината. Качваш се в презрянята маршрутка, вадиш парите за безумно високата цена на билета, но пък трябва ли да ти пука, когато вече вятърът носи мирис на сол пред носа ти и усещаш, дори вкусваш в мечтите си вълните и техния шум.

И така се отзовах в Китен. Не обърнах внимание на презастрояването, не обърнах внимание на бесните шофьори, не обърнах внимание на абсолютно нищо, просто метнах чантите си в първия хотел, който ми се изпречи пред погледа (пролетарски хотел естествено – долу натруфеният буржоазен кич!), метнах в чантата си две хавлии и романът-тухла (920 страници!) „Лешояди” на Дан Симънс и с бърза крачка се запътих към плажа. По път подминах десетките магазинчета за сувенири, за стъклени топки, за отварачки във формата на акули, за корабчета в бутилки (това, ако не знаете са параклисите на Богът на ваканциите), подминах дюнерджийниците и щандовета за понички, казах „Не” на бутиците за парфюми, не спрях пред уличните художници, които рисуваха неземно красиви портрети на Мадона и Дженифър Лопез, дори не забелязах студията за татуировки и магазините за цигари и алкохол и се отзовах пред Него – пред морето в цялата му прелест.

Аз не мога да плувам. Мога единствено да се отпускам по гръб и да се оставям на вълните да ме носят, все едно съм лек, все едно инвестицията в стабилното ми шкембе не е съществувала никога. И тогава – докато се носех по вълните като отрицание на стотиците изядени от мене сандвичи, осъзнах, че човекът наистина е произлязъл от морето. Дори моите градски гени все още носят това знание и заради това се вълнуват пред вълните и пред голите жени там. В този смисъл, другарю Дарвин, може би еволюцията не е било най-доброто нещо, което е можело да ни сполети. Защото сред вълните човек чувства, че проблемите на ежедневието го изоставят и душата се къпе в мощните потоци на щастието. В мига в който стъпиш на плажа реалността като метната от дете топка за сладолед се размазва пред погледа ти и отчаяно разбираш, че кротката морска утопия може да трае уви само за малко, твърде кратко, за да й се зарадваш истински.

Може би еволюцията е нашето наказание за това, че сме пренебрегнали емоционалният комфорт на морето и сме пожелали – водени от проклетото любопитство – да разберем какво ли и Онова Голямото Сухо Нещо в Края на Вълните....Еволюцията е дала началото на нашата безнадежност, защото после хиляди пъти, отново и отново, сме се опитвали да се върнем при вълните, при техният разкош и красота, но вече е било невъзможно.....

Лежах мокър на лазурната си кърпа и осъзнавах истините за света. Това не ми попречи да се чувствам щастлив. Дори напротив. Философът в мен се върна, по плажа нямаше чак толкова много хора и единствената нотка на разочарование в пейзажа бе това, че голи бяха решили да останат жени, които никой не бе искал да види голи....

Богът на ваканциите ми се усмихна в този кротък ден, в края на август, когато слънцето изглеждаше приятелско и нежно, морето беше уникално топло и красиво, а отпуската дълга, толкова дълга все едно никога няма да има край...:)