Размисли от плажа

4. За ползата от голите жени

Когато философът у един човек се завърне трайно и предяви претенции да размишлява върху света и неговите околности, то – бъдете сигурни в това и прославяйте графоманските божества на битието! – никой не може да му устои трайно и качествено. Така и аз, жертва на плажните размисли и обобщения, си лежах върху хавлията на пясъка, изгарях качествено от проклетото слънце, слушах успокоителния призив на вълните и си спомних за една картина, която видях преди време. Спомних си за нея, защото установих, че лежа точно на мястото, където това се бе случило, все едно бях нелеп шут в спектакъл организиран от тази налудничава муза Мнемозина, заради която Набоков общо-взето е написал повечето си романи.

През 2006 г. аз преживях природно бедствие. В най-буквалния смисъл. Беше юли, точно в красивия Китен и най-важното – нищо не го предвещаваше. Цял ден беше слънчево, морето дори изглеждаше наистина синьо, а не в обичайния си тъмнозелен цвят, пясъкът искреше, а хората бяха спокойни. После надвечер с няколко приятели седнахме в едно заведение съвсем близо до плажа, за да пием по бира и да обсъдим политиката. През 2006 г. политиката беше доста по-разбираема и кръчмарските разговори за нея определено не дразнеха. Тогава – сигурно беше към 22 часа – изведнъж заваля. Боя се, че точно тук в езика зее ужасяваща празнота. Глаголът заваля може да означава всичко – от кротко ръмене до ужасяваща буря. В случая беше нещо, което отива отвъд бурята. Заваля така, че само за две минути улицата на която се намираше заведението стана като пълноводна река, а в един момент видях, че водата влачи надолу към морето дървените маси от съседния ресторант, който не бе построен на леко баирче като нашия. Зловеща картина. Водата беше мътна, кална и издаваше звук, който от време на време отново ме навестява в кошмарите ми. Токът спря внезапно и добре, че беше собственикът на заведението да запали свещи, за да се ориентираме в сложната обстановка. Естествено никой не можеше да си тръгне, защото дъждът вече приличаше на плътен найлон, който вали от небето. Не валеше на капки, а на струи. В мигове на бедствие изведнъж всеки се чувства самотен. Защото такава сляпа ярост е просто непозната в ежедневието ни. И тогава видях една от най-зловещите картини, които някога съм виждал. В нея нямаше чудовища или други такива неща, а само концентриран ужас и паника.

Изведнъж светкавици започнаха да нарязват небето. Никога не бях виждал такива. Светлината се появяваше върху тъмнината на небето като рана нанесена от самурайски меч. Тътенът беше ужасяващ. Светлината от светкавиците в един миг осветяваше плажа и видях невероятната картина. По плажа, озарен от призрачната светлина, вятърът изтръгваше чадъри от пясъка и те се търкаляха покрай морето. Представете си – десетки изтръгнати чадъри, които вятърът ненаситно повдига и търкаля...

Сериозно ви казвам – после няколко пъти сънувах само този плаж с изтръгнатите чадъри. Може би, защото за първи път се сблъсках с толкова голяма сила. Не знам. Направи ми сериозно впечатление. Историята има повече от банално продължение – след близо три часа, а може и да бяха четири, дъждът, но съвсем леко поутихна и ние решихме, че е време да са връщаме в нашата станция. Преходът до нея, а тя съвсем не беше далече, ни отне още един час. Влизайки в стаята си видях, че таванът е прокапал и леглото ми е заприличало на мини-басейнче в което всеки момент ще пуснат декоративни рибки. Сетих се, че в гардероба ми има натрупани одеала, извадих 6, постелих ги върху леглото и заспах в мига в който ги допрях. Спах жестоко и непробудно. Може би заради дъжда...

И така – три години по-късно моя милост лежеше на същото онова място, което бе влязло трайно в неговите кошмари. Опитах се да пресъздам сюрреалистичната обстановка във фантазиите си – не се получи. Човек трудно се отдава на кошмари, когато само на два-три метра от него млади полякини ли, чехкини ли, казва ли ти някой, а може и да бяха българки, са заети да се гонят към вълните и да пищят радостно. Тогава моя милост, както и събуденият философ в мен, решиха да захвърлят бездушните описания на природни бедствия в себе си и да се отдадат на вълнуващите моменти на настоящето. Пълно с полуголи жени. Настоящето, особено като е такова, винаги е за предпочитане през лошите спомени, другарки и другари.

Тогава, само за кратък миг – се зачудих дали пък точно това не е глобалното предназначение на голите жени в нашия свят – да гонят лошите спомени и да дават смисъл на настоящето. Помислете по въпроса. Ама сериозно.

Пред всяка гола жена един мъж се чувства леко незначителен поради една основна причина – творението Господне: (винаги съм искал да използвам тези проклети две точки някъде) - този свят и неговите обитатели са израз на много различни енергии. Бог е въплатил естетиката в жените и мъжете подсъзнателно чувстват това. В този смисъл голите жени са венецът на битието, смисълът на всичко и яростно доказателство за многоизмерността на живота.

Полуголите жени изгониха от мен спомена за бедствието. Разказах ви го само, за да си намирам повод да пиша и поради никаква друга причина. Така че представете си класика щастлив – опънат на синя хавлия, поизгорял от слънцето, но с поглед обхващащ голите жени и пълен с възхита. Алелуя!